Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (55)

Глава 53
Портали

Певара вървеше през селището на Черната кула с Явиндра и Мазрим Таим.

Навсякъде около тях кипеше оживена дейност. Винаги имаше дейност в Черната кула. Войници сечаха дървета. Посветени белеха кората и след това режеха трупите на дъски с фокусирани лъчи Въздух. Стърготини покриваха пътеката. Смразена, Певара чак сега си даде сметка, че подредените на правилни купчини дъски са нарязани от Аша’ман.

Светлина! Беше наистина страшно да го види с очите си.

— А това там — каза Таим и посочи една недовършена още стена от черен камък — са стражеви постове. Разположени са през четирийсет стъпки. На всеки има двама Аша’ман — усмихна се самодоволно. Държеше другата си ръка зад гърба, свита в юмрук — Кулата ще е непревзимаема.

— Да, наистина — каза Явиндра. — Впечатляващо — тонът й беше равнодушен и незаинтересован. — Но да се върнем на въпроса, който исках да обсъдя с вас. Ако може да изберем мъже с иглата на Дракона…

— Пак ли това? — огън гореше в очите на този Мазрим Таим. Висок, чернокос, с изпъкнали салдейски скули. Усмихна се. Или най-близкото до усмивка у него. Полуусмивка, която не засягаше очите му. Изглеждаше… хищна. — Ясно изразих волята си. А вие продължавате да натискате. Не. Само войници или Посветени.

— Ваша воля — отвърна Явиндра. — Ще продължим да го обмисляме.

— Няколко недели минаха и още го обмисляте? Не е моя работа да оспорвам Айез Седай. Не ме интересува какво ще правите. Но жените пред портите ми твърдят, че също са от Бялата кула. Не желаете ли да ги поканя да се срещнат с вас?

Певара се смрази. Таим сякаш винаги знаеше твърде много и намекваше, че знае твърде много и за вътрешната политика на Бялата кула.

— Няма да е нужно — каза хладно Явиндра.

— Както искате. Трябва да направите избора си скоро обаче. Те стават нетърпеливи, а ал-Тор им е дал разрешение да обвържат мои мъже. Няма да търпят да отлагам вечно.

— Те са бунтовнички. Не бива да им обръщате никакво внимание.

— Бунтовнички. С много по-голяма сила от вашата. Какво имате вие? Шест жени? Както говорите, все едно се каните да обвържете цялата Черна кула!

— Сигурно бихме могли — каза спокойно Певара. — Не ни е наложено никакво ограничение.

Таим я изгледа и тя изпита ясното чувство, че я гледа вълк и се мъчи да прецени дали става за хубаво ядене. Бързо го потисна. Беше Айез Седай, а не лесна плячка. Все пак не биваше да забравя, че наистина са само шест. В лагер, пълен със стотици мъже, способни да преливат.

— Веднъж видях рибар на градските кейове на Иллиан — каза Таим. — Птица имам предвид. Беше се задавил, понеже се мъчеше да глътне две риби наведнъж.

— Помогнахте ли на горката птица? — попита Явиндра.

— Глупците винаги се задавят, когато грабят твърде много, Айез Седай. Какво ме интересува мен? Хубаво се нахраних онази вечер. И с птицата, и с рибите. Сега трябва да тръгвам. Но да ви предупредя: след като вече имам отбранителен периметър, трябва да ме предупредите, ако поискате да минете навън.

— Искате да кажете, че държите толкова стегнато влизанията и излизанията?

— Светът става опасен — отвърна Таим. — Трябва да се грижа за хората си.

Певара вече бе забелязала как разбира „грижата“ за хората си. И го видя пак: покрай тях тъкмо минаваха млади войници и отдадоха чест на Таим. Двама бяха с отекли лица, единият с подуто и затворено око. Аша’ман ги биеха жестоко за допуснати грешки в тренировките и след това им забраняваха Цяра.

На Айез Седай изобщо не посягаха. Всъщност уважението, което им показваха, граничеше с подигравка.

Таим кимна и тръгна към двама Аша’ман, които чакаха наблизо до една ковачница. Веднага си заговориха приглушено.

— Не ми харесва това — каза Певара. Може би прибърза и издаде тревогите си, но пък всичко тук й късаше нервите. — Това много лесно може да се превърне в бедствие. Започвам да си мисля, че трябва да направим както казах отначало — обвързваме всяка по няколко Посветени и се връщаме в Бялата кула. Задачата ни изобщо не беше да затворим цялата Черна кула, а да получим достъп до Аша’ман и да научим за тях всичко възможно.

— Точно това правим — отвърна Явиндра. — Аз научих много през последните няколко недели. А ти какво правеше?

Певара не се поддаде на заяждането. Трябваше ли Явиндра да е толкова язвителна? Певара ръководеше този екип и другите трябваше да се съобразяват с нея. Но това не значеше, че винаги трябва да са учтиви, разбира се.

— Това се оказа интересна възможност — продължи Явиндра. — Все пак мисля, че ще отстъпи по въпроса с пълните Аша’ман.

Певара се намръщи. Явиндра не можеше сериозно да мисли това, нали? След цялата тази упоритост на Таим. Да, Певара бе отстъпила на предложенията да се задържат малко по-дълго в Черната кула, да научат какво се върши тук и да помолят Таим да им разреши достъп до по-могъщи Аша’ман. Но вече бе очевидно, че той няма да отстъпи. Явиндра трябваше да го е разбрала вече.

За жалост напоследък й беше все по-трудно да я разбере. В началото Явиндра като че ли беше против идването в Черната кула. Беше се съгласила само защото го заповяда Най-висшата. Но ето, че сега изтъкваше основания да останат тук.

— Явиндра — почна Певара. — Чу какво каза той. Вече ни трябва разрешение да напуснем. Това място се превръща в клетка.

— Мисля, че сме в безопасност — отвърна Явиндра и махна небрежно с ръка. — Той не знае, че имаме портали.

— Доколкото знаем ние.

— Ако го заповядаш, сигурна съм, че другите ще тръгнат — каза Явиндра. — Но исках да продължа да използвам тази възможност да науча.

Певара вдиша дълбоко. Непоносима жена! Нямаше да стигне чак дотам, че да пренебрегне водачеството й, нали? След като самата Най-висша я беше поставила начело? Светлина, прекалено своенравна започваше да става тази Явиндра.

Разделиха се без повече думи. Певара едва сдържаше яда си. Последните думи на Явиндра си бяха открито опълчване! Е, като толкова държеше да не се подчини и да остане — така да бъде. Време беше да се връщат в Бялата кула.

Около нея минаваха мъже с черни палта. Много от тях й кимаха с прекалено сервилни усмивки, имитиращи уважение. Неделите, които бе прекарала тук, не й бяха дали никакъв повод да се чувства по-удобно в близост до тези мъже. Щеше да направи няколко Стражника от тях. Трима. Можеше да се справи с трима, нали?

Тези мрачни изражения, като очите на екзекутори, докато чакат следващия враг на опашката да се приближи до ешафода. Как си мърмореха сами някои или се стряскаха от сенките, или се държаха за главите и гледаха замаяно. Тя стоеше насред самата яма на лудостта и кожата й настръхваше все едно, че я лазеха гъсеници. Неволно забърза крачките си. „Не — помисли Певара. — Не мога да оставя Явиндра тук, не и без да се опитам поне още веднъж.“ Щеше да обясни на другите, да им заповяда да напуснат. След това щеше да ги помоли, първо Тарна, да убеди Явиндра. Общите им аргументи щяха да я убедят, разбира се.

Стигна до колибите, които им бяха дали, и преднамерено не погледна настрани, към редицата малки постройки, където бяха настанени обвързаните Айез Седай. Беше чула какво правят някои от тях, опитвайки се да се наложат на своите Аша’ман с помощта на… разни методи. От това настръхна още повече. Макар да смяташе, че повечето Червени имат твърде сурово мнение за мъжете, това, което правеха тези жени, вече беше прекалено.

Влезе в колибата си и завари Тарна да пише писмо. Айез Седай трябваше да делят колибите си и Певара бе избрала изрично Тарна. Певара можеше да е назначена за водачка на тази група, но Тарна бе Пазителка на хрониките. Политиката точно на тази експедиция бе много деликатна с толкова много влиятелни членове и толкова много мнения.

Предната вечер Тарна се беше съгласила, че е време да напускат. Да, Тарна щеше да й съдейства с Явиндра.

— Таим е заключил Черната кула — каза спокойно Певара, щом седна на леглото си. — Вече имаме нужда от разрешението му да напускаме. Каза го между другото, все едно не е имал никакво намерение да спира нас. Просто едно правило, за което е забравил да ни даде изрично изключение.

— Вероятно е точно така — каза Тарна. — Сигурна съм, че не е важно.

Певара се смълча. „Какво?“ Опита отново.

— Явиндра все още неразумно смята, че ще можем да го убедим да ни разреши да обвържем пълни ашамани. Време е да обвържем Посветени и да напуснем, но тя намекна, че ще остане независимо от моите намерения. Искам да поговориш с нея.

— Всъщност — заговори Тарна, без да спре да пише, — си мислих за онова, което обсъдихме снощи. Може би бях малко припряна. Тук има много да се научи, а и проблемът с бунтовничките отвън… Ако напуснем, те ще обвържат ашамани, което не бива да се допуска.

Вдигна глава и Певара се смрази. Имаше нещо различно в очите на Тарна, нещо студено. Винаги беше отчуждена, но това бе по-лошо.

Тарна се усмихна — гримаса, която изглеждаше напълно неестествена на лицето й. Като усмивка на устните на труп. Наведе се и продължи да пише.

„Нещо много, ама много не е наред тук“, помисли Певара.

— Е, може и да си права — усети се, че казва. Устните й се движеха, но умът й беше замаян. — В края на краищата тази експедиция беше твоя идея. Ще помисля още над това. Ще ме извиниш, нали?

Тарна махна двусмислено с ръка. Певара стана. Годините като Айез Седай й помогнаха да прикрие дълбоката си тревога. Излезе и тръгна на изток покрай недовършената стена. Да, наистина имаше поставени постове на равни интервали. По-рано сутринта ги нямаше. Сега бяха там — мъже, които можеха да преливат. Всеки от тях можеше да я убие, преди да успее да реагира. Не можеше да види сплитовете им, а и не можеше първа да удари заради клетвите си.

Обърна се и закрачи към една горичка — място, което трябваше да стане градина. Седна на един пън и задиша дълбоко. Хладината — почти безжизнена, — която бе видяла в очите на Тарна, все още я смразяваше.

Най-висшата й бе наредила да не рискува с портали, освен ако ситуацията не е бедствена. Това й се струваше достатъчно бедствено. Прегърна Извора и заплете подходящия сплит.

Сплитът се разпадна в мига, в който го изпълни. Никакъв портал не се оформи. Певара опита отново, но със същия резултат. Опита други сплитове и те действаха, но порталите всеки път се проваляха.

Студът в нея стана на скреж. Беше в капан.

Всички бяха в капан.

 

 

Перин стисна ръката на Мат.

— Късмет, приятелю.

Мат се ухили и дръпна широката периферия на черната си шапка.

— Късмет? Дано всичко това да е до късмет. Бива ме с късмета.

Носеше на рамо издута торба, също като кокалестия мъж, когото беше представил като Ноал. Том освен торба носеше и лютнята си. Перин все още не беше наясно какво са взели със себе си. Мат се канеше да се задържат в кулата само за няколко дни, тъй че нямаше да им трябват много провизии.

Малката група стоеше на терена за Пътуване. Зад тях хората на Перин си подвикваха и вдигаха лагера. Никой си нямаше представа колко важен може да се окаже този ден. Моарейн. Моарейн беше жива. „Светлина, дано да е така.“

— Сигурен ли си, че не мога да те убедя да вземеш още? — попита Перин.

— Съжалявам, но тези неща… хм, обикновено са изрични — каза Мат. — Писмото е ясно. Само трима можем да влезем, иначе ще се провалим. Ако пак се провалим… е, тогава ще е по нейна вина, нали така?

Перин се намръщи.

— Просто внимавайте. Очаквам още щипка табак от кесията ти при господин Денезел, като се върнете.

— Ще я имаш — каза Том, стисна ръката на Перин, усмихна се и леко му намигна.

— Какво? — попита Перин.

Том намести торбата си.

— Всяко селянче ли, което познавам, ще се преобрази в благородник, докато свърши това?

— Не съм благородник — възрази Мат.

— О? Принцът на Гарваните не е благородник?

Мат придърпа шапката си.

— Хората може да ме наричат каквото си щат. Още не значи, че съм от тях.

— Всъщност… — почна Том.

— Отваряйте портала и да заминаваме — прекъсна го Мат. — Стига глупости.

Перин кимна на Грейди, въздухът се раздра и извиващият се лъч светлина отвори пролука към широка бавна река.

— Това е най-близкото, което можем да направим — каза Перин. — Без по-добро описание на мястото.

— Ще свърши работа — отвърна Мат, след като мушна глава през портала. — Ще ни отворите ли един и за връщане?

— Всеки ден по обед — каза Грейди, повтаряйки заповедта на Перин. — Точно на същото място — ашаманът се усмихна. — Внимавайте да не ви отреже пръстите на краката, като се появи, господин Каутон.

— Ще се постарая. Много съм си привързан към пръстите.

Мат си пое дъх и пристъпи през портала. Кроткият Ноал го последва, замирисал на решителност. Тоя беше по-корав, отколкото изглеждаше. Том кимна на Перин, засука мустаци и скочи. Беше пъргав, въпреки че единият му крак още беше скован от битката с Чезнещия преди две години.

„Светлината да ви води“, помисли Перин и вдигна ръка след тримата, щом тръгнаха покрай реката.

Моарейн. Перин трябваше да извести Ранд. Цветовете се появиха и показаха Ранд, как говори на група Пограничници. Но… не. Не можеше да му каже, преди да се е уверил, че е жива. Иначе щеше да е много жестоко и щеше да е покана към Ранд да се забърка в начинанието на Мат.

Порталът се затвори и Перин се обърна. Щом направи стъпка, усети леко пулсиране в крака си, където го бе поразила стрелата на Убиеца. Бяха го Изцерили и доколкото можеше да прецени, Цярът беше пълен. Нямаше никакво нараняване. Но кракът му… сякаш още помнеше. Беше като сянка, много смътно и почти незабележимо.

Файле се доближи до него. На лицето й бе изписано любопитство. Гаул беше с нея и Перин се усмихна, като видя как непрекъснато се озърта през рамо към Байн и Чиад. Едната носеше копията му, другата — лъка. За да не му се налага да ги носи той, явно.

— Пропуснах ли изпращането? — попита Файле.

— Както възнамеряваше — отвърна той.

Тя изсумтя.

— Матрим Каутон ти влияе лошо. Изненадана съм, че те не замъкна в поредната кръчма, преди да тръгне.

Забавно, цветовете се появиха и му показаха Мат — току-що заминал, — как върви покрай реката.

— Изобщо не е толкова лош — възрази Перин. — Готови ли сме?

— Аравайн е организирала всички — каза Файле. — До час би трябвало да сме готови за тръгване.

Разчетът се оказа точен. Някъде след половин час въздухът се разцепи от огромен портал, сътворен от Грейди и Неалд, свързали се с Айез Седай и Едара. Никой не беше оспорил решението му да тръгнат. Щом Ранд щеше да отпътува до онова място, наречено Полето на Мерилор, то и Перин искаше да е там. Трябваше да е там.

Земята отвъд портала беше по-сурова от Южен Андор. По-малко дървета, повече степна трева. В далечината се виждаха някакви развалини. Откритото пространство пред тях бе пълно с палатки и знамена. Съюзниците на Егвийн, изглежда, се бяха събрали.

Грейди подсвирна и попита:

— Колко хора са това?

— Онези там са Полумесеците на Тийр — Перин посочи едно от знамената. — А онова е Иллиан. В другия край на полето — зелено знаме с девет златни пчели обозначаваше тази армия.

— Много кайриенски Домове — добави Файле, загледана от възвишението. — И доста айилци… Никакви знамена на Пограничници.

— Никога не бях виждал толкова много войски на едно място — каза Грейди.

„Наистина почва — помисли Перин с разтуптяно сърце. — Последната битка.“

— Мислиш ли, че ще е достатъчно да спрем Ранд? — попита Файле. — Да ни помогне да го задържим да не счупи печатите?

— Да ни помогне ли? — попита Перин.

— Ти каза на Елейн, че ще отидеш на Полето на Мерилор — каза Файле. — Заради това, което е поискала Егвийн.

— О, казах й, че трябва да съм там — отвърна Перин. — Но изобщо не съм казвал, че ще взема страната на Егвийн. Вярвам на Ранд, Файле, и смятам, че той наистина ще трябва да счупи печатите. Това е като да правиш меч. Обикновено не го изковаваш от парчетата на счупено и развалено оръжие. Трябва ти нова добра стомана, за да го направиш. Вместо да кърпи старите печати, той ще трябва да направи нови.

— Може би — каза Файле. — Но това въже ще е много тънко за вървене по него. Толкова много армии на едно място. Ако някои вземат страната на Ранд, а други на Бялата кула…

Никой нямаше да спечели, ако се обърнеха едни срещу други. Е, Перин щеше да се погрижи това да не стане.

Войниците вече се строяваха и се подготвяха за марш. Перин се обърна към тях и изрева:

— Ранд ни отпрати да търсим врагове! Връщаме се при него, намерили съюзници. Напред, към Последната битка!

Само първите редици можеха да го чуят, но надигнаха възгласи и препредадоха думите му назад. Ранд и Елейн биха държали много по-вдъхновяващи слова. Но Перин не беше като тях. Щеше да прави нещата по своя начин.

— Аравайн — извика Перин на пълничката амадицийка. — Мини през хората и ги предупреди да няма свади кой къде да вдига лагера си.

— Да, лорд Златооки.

— И ни дръж по-настрана от другите армии — каза Перин и посочи. — Нареди на Сюлин и Гаул да изберат добро място. Предай на всяка от войските ни, докато се устройваме. Никакви контакти и никакви спречквания с която и да е от онези сили. И никой да не се шляе на юг от лагера! Вече не сме в пущинаците и не искам местните селяци да се оплакват от причинени пакости.

— Да, милорд.

Така и не беше попитал Аравайн защо не бе заминала с някоя от групите, върнали се в Амадиция. Но сигурно беше заради сеанчанците. Явно беше благородничка, но не говореше много за миналото си. Радваше се, че може да разчита на нея. Като лагерен стюард, тя беше свръзката му между различните фракции, съставящи армията му.

Вълчата гвардия бе изтеглила първия жребий, тъй че поведоха през портала. Голямата колона се задвижи и Перин тръгна покрай нея. Спираше се да даде заповеди, най-вече да натърти, че не иска да има неприятности с местното население или с другите армии. Спря се до Белите плащове, които чакаха реда си. Берелайн яздеше до Галад и двамата изглеждаха увлечени в тих разговор. Светлина, тази жена не се отлепяше от Галад през последните дни.

Перин не беше събрал Белите плащове и майенците, но в крайна сметка те го бяха направили сами. Белите плащове на Галад подкараха в съвършен строй, по четирима в редица, със слънчевия изгрев на белите им табарди. Стомахът на Перин все още се обръщаше едва ли не от паника всеки път щом ги видеше, но — изненадващо — след процеса те не му създаваха почти никакви неприятности.

Крилатата гвардия на Майен подкара от другата страна, с Гален точно зад Берелайн. От пиките се спускаха червени вимпели, броните и шлемовете блестяха безукорно. Изглеждаха готови за парад. И може би бяха. Като тръгва човек на Последната битка, прави го с високо вдигната пика и излъскана броня.

Перин продължи покрай колоната. Следваше армията на Алиандре. Тежката конница яздеше в стегнат строй, с Арганда начело. Мъжът изрева заповед, щом видя Перин, и колоната войници взе за почест.

Перин отвърна на поздрава. Беше питал Алиандре и тя му бе обяснила, че това е подходящата реакция. Яздеше с Арганда, възседнала коня странично, със стегната тъмночервена рокля със златна обшивка. Непрактично облекло за езда, но нямаше да са на седло задълго. Триста крачки — и още толкова левги.

Видя задоволството й, когато отдаде чест на войниците. Беше доволна, че го вижда влязъл в ролята си на водач на обединението. Всъщност мнозина в лагера реагираха по същия начин. Може би преди бяха усещали колко много негодува срещу тази роля. Как го правеха хората, след като не можеха да надушват чувства?

— Лорд Перин — каза Алиандре, докато минаваше покрай него, и се поклони с леко полюшване в кръста, еквивалент на реверанса на конски гръб. — Не трябва ли да яздите?

— Обичам си краката — отвърна той.

— По-авторитетно изглежда, когато един командир язди.

— Реших да поведа тази тайфа, Алиандре — заговори грубо Перин, — но ще го правя по моя си начин. Това означава, че ще вървя пеш, ако поискам — през портала бяха само няколко стъпки. Краката щяха да му послужат достатъчно добре.

— Разбира се, милорд.

— Щом се устроим, искам да върнеш няколко души в Джеанна. Да видят дали могат да привлекат още някой, каквото там има в градската стража. Да ги доведат тук. Ще ни трябва всеки, когото можем да намерим, и искам да ги обуча колкото може по-добре, преди да ни е ударила тази война.

— Ясно, милорд.

— Вече пратих хора в Майен. И Трам събира каквото още може от Две реки — Светлина, колко му се искаше да може да ги остави по фермите им, да си живеят в мир, докато бурята бушува другаде. Но това наистина беше краят. Усещаше го. Загубеха ли тази битка, губеха всичко. Света. Самата Шарка. Пред лицето на това бе готов да изкара на бойното поле всяко момче, което едва може да размаха меч, и всеки старец, който едва крета. Стомахът му се свиваше да го признае, но беше истина.

Продължи покрай колоната и даде нареждания на още няколко групи. Докато приключваше с последната, забеляза група мъже от Две реки. Единият, Ази, държеше знамето с вълчата глава. Джори Конгар се забави, махна на другите да продължат и притича до Перин. Нещо не беше наред ли?

— Лорд Перин — Джори се изпъна мирно, дългокрак като щъркел. — Аз…

— Е? Казвай.

— Исках да се извиня — изломоти Джори.

— За какво?

— За някои неща, дето казах — Джори извърна очи настрани. — Искам да кажа, глупави думи. Беше след като се разболяхте и ви отнесоха в палатката на Първата, и… ами, аз…

— Няма нищо, Джори. Разбирам.

Джори вдигна глава и се усмихна.

— Удоволствие е да съм тук с вас, лорд Перин. Истинско удоволствие. Ще ви следваме навсякъде, аз и другите.

След тези думи отдаде чест и затича напред. Перин се почеса по брадата, загледан след него. Джори беше един от поне десетина от Две реки, които бяха дошли да му се извинят през последните няколко дни. Като че ли всички те се чувстваха гузни, че са разпространявали слухове за него и Берелайн, макар че никой нямаше да го каже направо.

Благословена да е Файле за онова, което направи.

След като се погрижи за всички, Перин си пое дълбоко дъх, върна се при портала и прекрачи.

„Идвай бързо, Ранд — помисли си и цветовете разцъфнаха пред очите му. — Усещам, че започва.“

 

 

Мат стоеше и гледаше през дърветата към кулата. Том бе от лявата му страна, а Ноал от дясната. Зад тях бълбукаше звънливо поточе, приток на близката Аринел. Оттатък него се простираше тревиста равнина, а по-натам беше самата голяма река.

Беше ли минавал оттук? Толкова много спомени от онова време бяха накъсани. И все пак тази кула си оставаше ясна в ума му, видяна отдалече. Дори мракът на Шадар Логот не бе успял да я заличи от ума му.

Кулата сякаш беше излята изцяло от метал. Здравата стомана блестеше на размътената от облаци светлина. Полазиха го ледени тръпки. Много пътници покрай реката мислеха, че е някаква реликва от Приказния век. Как иначе да си обясни човек издигащата се над гората метална колона? Беше неестествена и не на място, също като изкривените червени входове. Изкривяваха очите на човек, щом ги погледнеше.

Гората тук бе твърде затихнала. Не се чуваше никакъв звук освен стъпките на тримата. Ноал ходеше с тояга, по-висока от него. Откъде я беше взел? Изглеждаше гладка и лъскава като дърво, което е било повече време тояга за подпиране, отколкото клон. Беше облякъл тъмносини — почти черни — панталони и риза в странен, непознат стил. Раменете на палтото му бяха по-корави от кройките, с които Мат беше свикнал, и беше по-дълго, стигаше почти до коленете му. Закопчаваше се до кръста, след което се разцепваше на краката. Странно наистина. Старият мъж никога не отговаряше на въпроси за миналото си.

Том беше заложил на веселчунското си облекло. Хубаво беше да го види човек отново в него вместо в онези дрехи на дворцов бард с многото фльонги по тях. Пъстроцветното наметало, простата риза, която се връзваше отпред, плътният брич, затъкнат в ботушите. Когато Мат го попита за избора му, Том само сви рамене и отвърна:

— Чувствам, че това трябва да облека, ако ще се видя с нея.

„Нея“ означаваше Моарейн. Но какво бяха направили с нея змиите и лисиците? Толкова време беше минало, но да го изгори дано, ако оставеше да мине още ден дори. Беше се спрял на облекло в зелено и кафяво, с тъмнокафяво наметало. Бе метнал торбата на лявото си рамо, а ашандарей държеше в дясната ръка. Беше се упражнявал с новата желязна противотежест откъм тъпия край и беше доволен.

Еелфините му бяха дали това оръжие. Е, само да посмееха да застанат между него и Моарейн, щяха да видят какво може да направи с подаръка им. Да го изгори дано, хубаво щяха да видят те.

Приближиха се към кулата. Като че ли нямаше никакъв отвор по всичките си двеста стъпки височина. Никакъв прозорец, шев или драскотина. Мат вдигна очи и се замая, щом зяпна нагоре по лъскавата дължина към далечното сиво небе. Не отразяваше ли кулата твърде много светлина?

Потръпна, обърна се към Том и кимна.

След много кратко колебание Том извади бронзов нож от канията на колана си, пристъпи напред и опря върха му в кулата. Намръщи се и очерта с ножа триъгълник, около педя на ширина и с върха надолу. Металът изстърга в метал, но не остави следа. Том завърши, като направи вълниста линия през центъра, както правеше човек в началото на всяка игра на змии и лисици.

Нищо.

— Правилно ли го направи? — попита Мат.

— Така мисля — отвърна Том. — Но как да знаем кое е „правилно“? Тази игра се е предавала от…

Млъкна, защото на стената на кулата се появи резка от светлина. Мат отскочи и сниши копието. Блестящите линии оформиха триъгълник като нарисувания от Том, след това — бързо като изпърхване на крилца на птиче — стоманата в центъра на триъгълника изчезна.

Ноал изгледа скептично голямата колкото длан дупка.

— Доста малка е за минаване — приближи се и надникна. — Нищо освен мрак от другата страна.

Том погледна ножа си.

— Предполагам, че триъгълникът всъщност е вход. Това рисуваш, когато започнеш играта. Дали да не пробвам с по-голям?

— Може би — каза Мат. — Освен ако голамът не те е научил да се провираш през дупки, големи колкото юмрук.

— Много смешно.

Том начерта друг триъгълник около първия, този път достатъчно голям, за да се мине през него. Завърши с вълнистата линия.

Мат отброи наум. Отне седем удара на сърцето, докато белите линии се появиха. Стоманата между тях се стопи и отвори триъгълен коридор, водещ навътре в кулата. Вътрешността бе сякаш от плътна стомана.

— Светлината да ме изгори — прошепна Ноал. Коридорът чезнеше в мрак. Лъчите на слънцето сякаш се колебаеха да проникнат през отвора, но можеше да е просто игра на светлината.

— И тъй, започваме играта, която не може да бъде спечелена — рече Том и хлъзна ножа в канията.

— Кураж да укрепи — изшепна Ноал, пристъпи напред и вдигна фенера с примигващото пламъче. — Огън да ослепи. Музика да замае. Желязо да скрепи.

— И Матрим Каутон, късмета скапан да изравни — добави Мат и прекрачи през входа.

Блеснаха светлини — ярки и ослепителни. Той изруга, стисна очи и сниши ашандарея в застрашителна, както се надяваше, поза. Примига и белотата заглъхна.

Намираше се в центъра на широко помещение с триъгълен отвор зад него, закрепен с върха надолу на пода. Подът беше черен, на извити ивици, които на места приличаха на метал, а другаде — на дърво.

Стаята също беше черна, оформена като закривен четириъгълник. От дупки от четирите ъгъла бликаха сияещи вълни бяла пара. От стаята тръгваха четири коридора, по един във всяка посока.

Залата не беше точно квадратна. Всяка страна беше с малко по-различна дължина от останалите и образуваха неравни ъгли. И тази пара! Издаваше серниста воня, която го накара да задиша през устата. Стените с ониксов цвят не бяха от камък, а от някакъв отразяващ материал, като люспите на огромна риба. Парата се събираше на тавана и сияеше смътно с мека светлина.

Да го изгори дано! Това не беше като първото място, което бе посетил, с извитите му спирали и кръгли входове, но не беше и като второто, със звездовидните стаи и линиите жълта светлина! Къде беше все пак? В какво се беше въвлякъл? Мат се обърна изнервено.

Том се промуши през входа и примига замаян. Ноал влезе след него.

— Не прилича на онова, което описа, Мат — каза Том. Гласът му отекваше глухо, но звуците изглеждаха странно изкривени. Почти като шепот, запокитен обратно към тях.

— Знам — отвърна Мат и извади факла от торбата си. — Това място е непонятно. Всички истории го казват. Ноал, я го запали това.

Том също извади факла и двамата ги запалиха от фенера на Ноал. Бяха взели драскала от Алудра, но Мат искаше да ги спести. Беше се страхувал донякъде, че в кулата пламъците ще угасват веднага щом ги запалиш. Но факлите запламтяха стабилно и това донякъде го окуражи.

— Та къде са те? — попита Том и закрачи покрай стените на черната зала.

— Никога не са тук, когато влезеш — отвърна Мат и вдигна факлата си да огледа една от стените. Това надрасканото върху не-камъка не беше ли някакво писмо? Непознатият шрифт беше толкова фин, че едва се виждаше. — Но внимавай. Може да се появят зад теб по-бързо от ханджия, чул звън на монети в джоба ти.

Ноал оглеждаше триъгълния отвор, през който бяха влезли.

— Мислите ли, че ще можем да го използваме на излизане?

Наподобяваше на каменния тер-ангреал, през който Мат беше преминал преди. Просто с различна форма.

— Надявам се — отвърна Мат.

— Може би трябва да опитаме — каза Ноал.

Мат му кимна. Не му харесваше да се разделят, но наистина трябваше да разберат дали това е изход, или не. Ноал изглеждаше решен. Прекрачи и изчезна.

Мат затаи дъх и зачака, но старият мъж не се върна. Номер ли беше това? Нима този вход бе поставен тук, за да…

Ноал влезе през портала и се олюля. Том остави факлата си на пода и притича да му помогне.

— Запечата ме отвън — обясни на Мат и Том. — Наложи се да начертая друг триъгълник върху първите.

— Поне знаем, че има откъде да бягаме — каза Том.

„Стига проклетите Аелфини и Еелфини да не го преместят“, помисли Мат, спомнил си предишното гостуване, завършило с обесването му. Тогава стаите и коридорите се бяха изместили мистериозно, напук на всичко нормално.

— Я вижте там — каза Том.

Мат сниши копието си, а Ноал измъкна отнякъде къс железен меч. Том сочеше факлата си, която гореше колебливо на пода, където я беше оставил, до един от отдушниците, от които бълваше пара.

Бялата пара се отдръпваше от пламъците като издухана от вятър. Само че никакъв вятър не можеше да накара пара да се движи така неестествено. Закъдряше се на клуп около огъня. Том се приближи, вдигна факлата, насочи я към стълба пара и той се наклони назад от пътя й. Том заби факлата право на пътя на парата и тя се разцепи, заобиколи пламъка и се сля отново в един поток над него.

Том се обърна към двамата, вдигнал въпросително вежди.

— Не питай мен — каза навъсено Мат. — Казах, че това място е непонятно. Обаче ако това е най-странното, което ще видим тук, аз съм мурандийски мустак. Хайде.

Избра един от коридорите и закрачи към него. Другите двама побързаха да го догонят. Парата сияеше на тавана и къпеше черния коридор в млечната си светлина. Подът бе направен от застъпващи се ъгловати плочки, които отново неприятно му напомниха за люспи. Коридорът беше широк и дълъг, другият край — далечен и тъмен.

— Направо не е за вярване — измърмори Ноал, вдигнал фенера, — че всичко това се побира в тази кула.

— Едва ли сме вече в кулата — каза Мат. Забеляза някъде горе и напред на стената прорез, наподобяващ прозорец. Беше разположен малко прекалено високо.

— Тогава къде… — Ноал замълча, щом стигнаха до прозореца, който се оказа разкривен квадрат. Надникнаха през него и пред очите им се откри неестествена гледка. Бяха на няколко етажа височина в нещо като шпил, но онова отвън определено не беше Андор.

Прозорецът гледаше над балдахин от гъста растителност, която беше прекалено жълта. Мат разпозна тънките дървета с провиснал чадър от клони на върха, макар че преди ги бе видял отдолу. Наподобяващите папрат дървета с разгънати като ветрила листа също му бяха познати, макар че тези сега имаха някакви тъмни плодове, които висяха под листата и ги караха да провисват надолу.

— Милостта на Веяча — прошепна Ноал, фраза, която Мат никога не бе чувал.

Ноал имаше основание да е изумен. Мат си спомняше как беше огледал гората първия път и осъзна, че разкривеният вход го е отвел не на друго място, а в съвсем друг свят.

Погледна настрани. Дали можеше да види трите шпила, които бе забелязал при първото си гостуване? Като че ли ги нямаше, въпреки че тук всеки следващ прозорец, покрай който минеха, можеше да покаже различна гледка. Можеше да са…

Спря и се втренчи през прозореца. Успя да различи една кула отляво. И тогава разбра. Беше вътре в един от онези шпилове, които бе видял отдалече при първото си гостуване.

Потисна трепета си и се обърна. Поне знаеше със сигурност, че е на същото място. Означаваше ли това, че световете на Аелфините и Еелфините са едно и също? Дано. Моарейн беше пропаднала през втория от изкривените червени входове, което означаваше, че най-вероятно е пленена от Еелфините, лисиците.

Точно те бяха обесили Мат. Змиите поне само го бяха изхвърлили от света си, без да му дадат полезни отговори. И към тях изпитваше яд, но лисиците… те бяха отказали да отговорят на въпросите му и му бяха дали вместо това проклетите спомени!

Продължиха по коридора и скоро го обзе чувството, че го наблюдават. Извърна се и зърна някакво движение далече назад.

Завъртя се рязко, готов да захвърли факлата и да се бие с ашандарея, но не видя нищо. Другите двама замръзнаха и се заозъртаха притеснено. Мат продължи гузно напред, но бързо му мина, след като Том скоро направи същото. Стигна дотам, че метна един нож към някакво тъмно петно на стената.

Желязното оръжие издрънча и глухият звън отекна надалече по коридора.

— Съжалявам — каза Том.

— Няма нищо — отвърна Мат.

— Наблюдават ни, нали? — попита Ноал. Гласът му беше тих и леко изнервен: Светлина! Мат се чувстваше готов да изскочи от кожата си и да побегне, като зареже всичко. В сравнение с това Ноал прозвуча стабилно.

— Подозирам, че да — каза Мат.

След няколко мига стигнаха другия край на много дългия коридор и се озоваха в зала досущ като първата, само дето нямаше вход в центъра. Четири коридора извеждаха в далечния мрак.

Избраха друга посока, като се постараха да запомнят пътя, по който тръгват. Невидимите очи дращеха гърбовете им. Забързаха по коридора и влязоха в друга зала. Беше точно като предишната.

— Лесно е да се обърка човек в такова място — каза Ноал, отвори торбата си и извади лист и молив. Направи на листа три точки, след което ги свърза с линии, изобразяващи коридорите и помещенията, през които бяха минали. — Всичко е въпрос на поддържане на добра карта. Една добра карта може да означава живот или смърт. Можете да ми се доверите за това.

Мат се обърна и се загледа натам, откъдето бяха дошли. Отчасти му се искаше да продължи напред и да не поглежда назад, но трябваше да разбере.

— Хайде — рече той и тръгна обратно.

Том и Ноал се спогледаха, но побързаха да го догонят. Отне им половин час, докато се върнат до първата зала, където трябваше да е входът. Намериха я празна. Стълбовете пара се вдигаха от ъглите. Имаше ги и в другите две помещения.

— Невъзможно! — каза Ноал. — Минахме точно по предишния път! Изходът трябва да е тук.

В далечината — смътно и едва доловимо — Мат чу смях. Съскащ, заканителен смях. Злобен.

Вледени се.

— Том — каза Мат, — да си чувал някаква история за Биргит Сребролъката и гостуването й в кулата Генджей?

— Биргит ли? — попита Том и вдигна глава, както се бе навел да огледа пода с Ноал. Като че ли бяха убедени, че входът трябва да е издърпан долу под някакъв скрит капак. — Не, не бих казал.

— А история за жена, задържана два месеца в лабиринт от коридори в една крепост?

— Два месеца ли? Ами, не. Но има една за Елмиара и Сенкооките. Скитала сто дни в един лабиринт, докато търсела прокълнатия целебен извор на Сунд, за да спаси живота на любимия си.

Сигурно беше това. Историята бе оцеляла. Само беше променила облика си, както ставаше с повечето истории.

— Не е излязла, нали?

— Не. Умряла само на две стъпки от извора, но отделена от него от стена. Чувала бълбукането му. Било последният звук, който чувала, преди да умре от жажда.

Старият веселчун се огледа, сякаш не беше сигурен дали държи да разказва подобна история на такова място.

Мат поклати глава. Да го изгори дано, колко ги мразеше тия лисици. Трябваше да има път към…

— Нарушили сте сделката — каза тих глас.

Мат се завъртя като мълния. В коридора зад тях бе застанало едно от съществата, които Мат помнеше, може би точно същото, което го бе посрещнало предния път. Къса светлочервена коса, увиснала от белия череп, заострени уши. Жилаво и високо, с непропорционално широки за кръста рамене. Носеше бели кожени ремъци през гърдите — Мат не искаше и да мисли от какво може да са направени — и дълга черна пола.

Най-отличително беше лицето му. Неестествено големи очи, светли, с точица ирис в центъра. Тясна челюст и остри черти. Като лисица. Един от Еелфините, господарите на това селение.

Беше дошло да си поиграе с мишката.

— Няма никаква сделка тука — каза Мат, като се постара да прикрие нервността си. — Можем скапано да донесем каквото си искаме.

— Нямането на сделка е опасно — каза Еелфинът. — За вас. За щастие, мога да ви заведа където желаете.

— Ами добре. Заведи ни.

— Оставете желязото си — каза Еелфинът. — Музикалните си инструменти. Огъня си.

— Никога — отвърна Мат.

Големите очи на Еелфина примигаха. Бавно, преднамерено. Съществото пристъпи тихо напред. Мат вдигна ашандарея, но Еелфинът не направи заплашително движение. Плъзна се покрай тримата и заговори тихо.

— Хайде сега. Не можем ли да си говорим вежливо? Дошли сте в нашия свят, за да търсите. Ние имаме власт да ви дадем каквото желаете, каквото ви трябва. Защо не покажете доверие? Оставете сечивата си за огън. Тях само — и обещавам, че ще ви водя донякъде.

Гласът му бе хипнотичен, успокоителен. Звучеше разумно. За какво им беше огън? Достатъчно светло беше с тази мъгла. Беше…

— Том — каза Мат. — Музика.

— Какво? — попита Том. Гласът му май трепереше.

— Свири нещо. Няма значение какво.

Том извади флейтата си и Еелфинът присви очи. Том започна да свири. Беше позната песен — „Вятърът, който клати върбите“. Мат смяташе да прикотка Еелфина, може би да приспи бдителността му. Но песента сякаш помогна облакът от ума му да се разсее.

— Това не е нужно — каза Еелфинът и изгледа сърдито Том.

— Нужно е — настоя Мат. — И няма да оставим никакъв проклет огън. Освен ако не обещаеш, че ще ни заведеш до централната зала и ще ни върнеш Моарейн.

— Не мога да направя тази сделка — каза съществото и продължи да обикаля около тях. Мат се въртеше след него, без да го оставя зад гърба си. — Нямам такава власт.

— Доведи някой, който има.

— Невъзможно — каза Еелфинът. — Слушайте ме. Огън не е нужен. Ще ви заведа на половината път до централната зала, Залата на връзките, стига да оставите този ужасен огън. Оскърбява ни. Искаме само да изпълним желанията ви.

Съществото явно се опитваше отново да ги приспи, но интонацията му беше разстроена от свирнята на Том. Мат го погледа, а после запя. Нямаше най-добрия глас на света, но не беше и ужасен. Еелфинът се прозя, после се смъкна до стената и притвори очи. След малко спеше.

Том свали флейтата от устните си. Личеше му, че е впечатлен.

— Браво — прошепна Ноал. — Нямах представа, че толкова добре владееш Древната реч.

Мат се сепна. Не беше осъзнал, че говори на нея.

— Моята Древна реч е позанемарена — каза Ноал и се почеса по брадичката. — Но схванах доста неща. Проблемът е, че все още не знаем пътя през това място. Как ще минем, без да ни води някой от тях?

Беше прав. Биргит беше скитала тук месеци, без да знае дали целта й не е само на няколко крачки от нея. Стаята, където Мат се беше срещнал с еелфинските водачи… беше казала, че щом стигнеш там, трябва да се спазарят с теб. Това трябваше да е Залата на връзките, за която бе споменал Еелфинът.

Горката Моарейн. Беше минала през един от червените входове. Трябваше да е била защитена от договора на Еелфините с древните Айез Седай. Но онзи вход беше унищожен. Никакъв изход.

Когато Мат бе дошъл първия път, го бяха похвалили, че е постъпил благоразумно, като се е сетил да ги помоли да напусне. Макар все още да негодуваше, че Еелфините не отговориха на въпросите му, вече разбираше, че те не правят това. Аелфините бяха за въпроси. Еелфините изпълняваха молби. Но изопачаваха тези молби и взимаха каквато цена си поискат. Мат неволно ги беше помолил да му запълнят паметта, да го освободят от айезседайката и за изход от Кулата.

Ако Моарейн беше знаела това и не беше помолила за изход като него… или ако беше помолила за път до изхода, без да знае, че е унищожен…

Мат беше помолил за изход. Бяха му го дали, но не можеше да си спомни какъв беше. Всичко беше станало черно и се беше събудил увиснал от ашандарея.

Извади нещо от джоба си и го стисна здраво в юмрука си.

— Аелфините и Еелфините минават някак — прошепна той. — Значи трябва да има правилен път.

— В една посока — каза Ноал. — Четири избора, след тях още по четири и след тях още по четири… Шансът ни е невероятно малък!

— Шансът — каза Мат и протегна ръка. В шепата му имаше зарове. — Какво ми пука за шансове?

Двамата погледнаха костените му зарове, после — лицето му. Мат усещаше как късметът му се надига.

— Дванайсет точки. По три за всеки вход. Ако хвърля едно, две или три, тръгваме направо. Четири, пет или шест, хващаме надясно и тъй нататък.

— Но, Мат — прошепна Ноал и хвърли поглед към спящия Еелфин. — Хвърлянията няма да са равностойни. Първо, не можеш да хвърлиш едно, а седем е най-вероятното и…

— Не разбираш, Ноал — прекъсна го Мат и хвърли заровете на пода. Затъркаляха се по люспестите плочки и затракаха като зъби. — Няма значение какво е вероятно. Не и когато аз съм в играта.

Заровете се укротиха. Единият се заклещи в цепнатина между две плочки и замръзна колебливо с единия ръб във въздуха. Другият спря с една точка отгоре.

— Какво ще кажеш за това, Ноал? — попита Том. — Май може да хвърли едно все пак.

— Думи нямам — отвърна Ноал и се почеса по брадичката.

Мат взе ашандарея, прибра заровете и тръгна право напред. Двамата го последваха.

На следващото разклонение Мат отново хвърли и се падна девет.

— Назад откъдето дойдохме ли? — попита намръщено Том. — Това е…

— Точно това ще направим — каза Мат, обърна се и тръгна обратно. Заспалия Еелфин го нямаше.

— Може да са го събудили — подхвърли Ноал.

— Или да е в друга стая — каза Мат и метна отново заровете. Пак девет. Беше с лице натам, откъдето бе дошъл, така че девет означаваше отново да се върнат. — Аелфините и Еелфините имат правила — каза Мат, обърна се и затича по коридора. Другите двама хукнаха след него. — И това място има правила.

— Правилата трябва да са смислени, Мат — каза Ноал.

— Трябва да са последователни — отвърна Мат. — Но не са длъжни да спазват нашата логика. Защо да я спазват?

Струваше му се логично. Потичаха доста — този коридор изглеждаше много по-дълъг от другите. Беше се позадъхал, когато стигнаха следващата стая. Хвърли отново заровете, но подозираше какво ще види. Девет. Обратно към първата стая.

— Виж, това е глупаво! — каза Ноал, след като се обърнаха и отново затичаха назад. — Никога няма да стигнем доникъде така!

Мат продължи да тича, без да му обърне внимание. Скоро отново стигнаха до първата стая.

— Мат — заговори Ноал умолително. — Не можем ли поне…

Млъкна, щом влязоха в първата зала. Защото не беше първата зала. Това помещение имаше бял под и беше огромно, с дебели черни колони, издигащи се към невидим таван далече горе.

Сияйната бяла мъгла от коридора се изсипа в залата и полетя нагоре в тъмното като водопад, тръгнал с краката нагоре. Макар подът и колоните да приличаха на стъкло, Мат знаеше, че на допир ще са грапави като камък. Залата бе осветена от много блестящи жълти ивици, които минаваха по всяка колона там, където стъклото-камък бе изваяно на остри жлебове.

Том го плесна по рамото.

— Мат, момко, това беше безумно. И ефикасно. Някак.

— Точно каквото трябваше да очаквате от мен — каза Мат и подръпна периферията на шапката си. — Бил съм в тази стая. На дирята сме. Ако Моарейн още е жива, ще е някъде по-натам.