Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (7)

Глава 5
Писания

Гавин забърза по коридорите на Бялата кула и ботушите му заотекваха глухо по тъмносинята пътека върху алените и бели плочки на пода. Светлината грееше отразена в огледалата на големите лампи на стойки, които се редяха като стражи от двете страни.

Слийти крачеше бързо до него. Въпреки светлината на лампите лицето му сякаш бе забулено в сянка. Може би беше заради двудневната четина по страните му — необичайно за Стражник — или заради дългата коса, чиста, но неподстригана. Или заради самото му лице, приличащо на недовършена рисунка — с резки черти, трапчинка на брадичката, извит като кука чупен преди време нос и силно изпъкнали скули.

Имаше плавните движения на Стражник, но с повече първичност, отколкото у повечето други. Беше не движещият се през леса ловец, а по-скоро безшумният, загърнат в сянка хищник, когото плячката така и няма да види, докато зъбите не блеснат.

На отбивката към стаята ги спряха стражите на Чубайн.

— Имам разрешение да вляза — каза Гавин. — Амирлин…

— Сестрите не са приключили още — отвърна стражът с враждебен тон.

Гавин изскърца със зъби, но нищо не можеше да се направи. Двамата със Слийти се отдръпнаха и зачакаха, докато — най-после — три Айез Седай излязоха от охраняваната стая. Изглеждаха разтревожени. Отдалечиха се, последвани от двама войници, които носеха нещо, увито в бял плат. Тялото.

Най-сетне стражите неохотно пуснаха Гавин и Слийти да влязат в малката стая за четене. На вратата Гавин спря и огледа коридора. Зърна няколко Посветени, които надничаха иззад ъгъла и си шепнеха.

Убийцата бе отнела живота на четири Сестри. Егвийн бе затънала до гуша в усилията си да не допусне взаимното недоверие между Аджите да се върне. Беше предупредила всички да са нащрек и Сестрите да не обикалят из Кулата сами. Черната Аджа познаваше добре Кулата, членовете й бяха живели тук години наред. Можеха с портали да се промъкнат в коридорите и да извършат убийство.

Това поне бе официалното обяснение за смъртните случаи. Гавин не беше толкова убеден.

Чубайн, който бе в стаята, погледна намръщено Гавин и каза:

— Лорд Траканд.

— Капитане — отвърна Гавин и огледа стаята. Беше около три крачки на ширина и дължина, с едно бюро до отсрещната стена и незапален мангал. В единия ъгъл гореше лампа на бронзова стойка. Кръглият килим, който покриваше почти целия под, бе зацапан с кръв под бюрото.

— Наистина ли смятате, че ще откриете нещо, което Сестрите не са намерили, Траканд? — попита Чубайн и скръсти ръце на гърдите си.

— Търся различни неща — отвърна Гавин и клекна да огледа килима.

Чубайн изсумтя и излезе в коридора. Гвардията щеше да пази отсека, докато слугите не дойдат да почистят, което щеше да стане скоро.

Слийти заговори един от охраната. Стражите не бяха толкова враждебни към него, колкото към Гавин, който все още не можеше да проумее защо се държат така с него.

— Сама ли беше? — попита Слийти.

— Да — стражът поклати глава. — Не е трябвало да пренебрегва съвета на Амирлин.

— Коя беше?

— Катерин Непвю, от Бялата Аджа. Сестра от двайсет години.

Гавин изсумтя и продължи да оглежда килима. Четири Сестри от четири различни Аджи. Две бяха подкрепяли Егвийн, една бе поддържала Елайда и една беше неутрална, върнала се едва наскоро. Всички бяха убити на различни нива в Кулата, в различни часове на деня.

Определено приличаше на работа на Черната Аджа. Не търсеха точно определени цели, а просто удобни. Но според него тук нещо не беше наред. Защо просто да не Пътуват в стаите на Сестрите и да ги убиват, докато те спят? Защо никой не бе усетил преливане от местата, където бяха убити жените?

Слийти грижливо огледа вратата и ключалката. Когато Егвийн каза на Гавин, че може да посещава сцените на убийствата, той я беше попитал дали може да взима и Слийти. В предишните му отношения със Стражниците Слийти бе доказал, че е не само педантичен, но и дискретен.

Гавин продължи с огледа. Нещо в тези убийства не се връзваше. Не намери никакви прорези в килима или по плочите, нито по мебелите в тясната стаичка.

Егвийн твърдеше, че убийците идвали през портал, но той досега не бе намерил никакви доказателства за това. Вярно, все още не знаеше много за порталите, а както разправяха, някои можели да ги направят да висят над пода, тъй че да не порежат нищо. Но защо Черната Аджа щеше да се грижи за това? А и тази стая бе твърде малка, за да се влезе, без да остане някаква следа.

— Гавин, ела тук — Слийти се беше навел над ключалката.

Гавин отиде при него и Слийти каза тихо:

— Тази врата може да е отворена отвън. Виждаш ли драскотината ето тука? Пъхаш тънка тел и я избутваш до резето, после натискаш дръжката. Може да се направи много тихо.

— Защо Черната Аджа трябва да отварят като крадци? — попита Гавин.

— Може би са Пътували до коридора и после са дошли по него.

— Но защо не направо тук?

— Преливането е могло да предупреди жената вътре.

— Прав си — каза Гавин.

Обърна се и погледна кървавото петно. Бюрото бе поставено така, че седящият да е с гръб към входа. Нещо го засърбя между плешките от тази подредба. Защо ще поставят бюрото така? За да не се разсейват от нещата навън? Айез Седай, колкото и да бяха умни, понякога като че ли имаха забележително неразвит усет за самосъхранение.

Или може би просто не разсъждаваха като войници. Стражниците им се занимаваха с тези неща.

— Имаше ли си Стражник?

— Не — отвърна Слийти. — Срещал съм я. Нямаше си — замълча за миг. — Никоя от убитите Сестри нямаше Стражник.

Гавин го погледна учудено.

— Обяснимо е — каза Слийти. — Убиецът не иска Стражниците да го усетят.

— Но защо ще убива с нож? — каза Гавин. И четирите бяха убити по този начин. — Черната Аджа не се подчинява на Трите клетви. Могат да използват Силата за убийство. Много по-пряко и по-лесно е.

— Но носи риск да предупреди жертвата или другите наоколо — изтъкна Слийти.

Отново вярно. Но все пак нещо в тези убийства не се връзваше.

Или може би той просто преувеличаваше в усилието си да намери нещо, с което да помогне. Отчасти си въобразяваше, че ако успее да помогне на Егвийн в това, може би тя ще смекчи отношението си към него. Може би щеше да му прости за опита му да я спаси от Кулата по време на сеанчанската атака.

След миг влезе Чубайн и заяви сухо:

— Вярвам, че ваше благородие имаше достатъчно време. Персоналът дойде да почисти.

„Непоносим човек! — помисли Гавин. — Трябва ли да се държи така презрително с мен? Трябва да го…“

Овладя се с усилие. Преди време изобщо не беше толкова трудно.

Но защо все пак Чубайн бе толкова враждебен към него? Гавин неволно се замисли как ли щеше да се справи майка му с такъв човек. Не мислеше често за нея, а когато го правеше, умът му отново се връщаше към ал-Тор. Онзи убиец го бяха оставили да излезе от самата Бяла кула! Беше в ръцете на Егвийн, а тя го бе пуснала.

Вярно, ал-Тор беше Прероденият Дракон. Но в сърцето си Гавин искаше да го срещне с меч в ръка и да забие стоманата в него.

„Ал-Тор ще те разкъса с Единствената сила — напомни си. — Ти си глупак, Гавин Траканд.“ Но омразата му към ал-Тор все пак продължи да тлее.

Чубайн се бе ядосал, че хората му не бяха открили насилването на бравата. Гвардията на Кулата не беше полицейска сила — Сестрите нямаха нужда от това, а и бездруго бяха по-добри в такива разследвания. Но Гавин разбираше колко силно иска Чубайн да спре убийците. Защитата на Кулата и обитателите й бе част от дълга му.

Тъй че с Гавин работеха за една и съща кауза. Но Чубайн се държеше все едно, че е лична надпревара между двамата. „Въпреки че неговата страна по същество бе надвита от страната на Брин в разделението на Кулата. А от негова гледна точка аз съм един от фаворитите на Брин.“

Гавин не беше Стражник, но пък беше приятел на Амирлин. Вечеряше с Брин. Как щеше да изглежда това за Чубайн, особено сега, когато му бяха дали власт да прави огледи на убийствата?

„Светлина! — помисли си той, щом срещна враждебния поглед на Чубайн. — Въобразява си, че искам да му взема поста. Мисли, че искам да стана капитан на Гвардията на Кулата!“

Идеята беше смехотворна. Гавин можеше да е Първи принц на Меча — трябваше да е Първи принц на Меча, предводител на армиите на Андор и защитник на Кралицата. Беше син на Мургейз Траканд, една от най-могъщите владетелки на Андор в историята. Никакво желание нямаше да му заема мястото.

Едва ли изглеждаше така в очите на Чубайн. Унизен от разрушителната атака на сеанчанците, той със сигурност чувстваше, че постът му е застрашен.

— Капитане — каза Гавин, — може ли да поговорим насаме?

Чубайн го погледна подозрително, след което кимна към вратата и двамата излязоха. Отвън чакаха изнервени слуги, готови да почистят кръвта.

Чубайн скръсти ръце и изгледа Гавин от глава до пети.

— Какво желаете, милорд?

Обичаше да го изтъква това. „Спокойно“, каза си Гавин. Още изпитваше срам от грубото си нахлуване в лагера на Брин. Не беше такъв човек. Животът с Младоците, понесеният смут, а след това и срам от събитията около разцепването на Кулата го бяха променили. Не можеше да продължи по този път.

— Капитане — каза Гавин, — благодаря ви, че ми разрешихте да огледам стаята.

— Нямах голям избор.

— Осъзнавам това. Но все пак имате благодарностите ми. За мен е важно Амирлин да види, че помагам. Ако намеря нещо, което Сестрите пропускат, би могло да означава много за мен.

— Да — каза Чубайн и присви очи. — Би могло.

— Може би най-после ще ме вземе за свой Стражник.

Чубайн примига.

— Неин… Стражник?

— Да. Преди време изглеждаше сигурно, че ще ме вземе, но сега… Е, ако мога да ви помогна с това разследване, може би това ще охлади гнева й към мен — вдигна ръка и стисна рамото на Чубайн. — Няма да забравя помощта ви. Наричате ме лорд, но титлата ми вече не означава за мен почти нищо. Искам само да бъда Стражник на Егвийн и да я защитавам.

Чубайн сбърчи чело. След това кимна и като че ли се поотпусна.

— Чух ви, като говорехте. Търсехте следи от портали. Защо?

— Не мисля, че това е работа на Черната Аджа — отвърна Гавин. — Смятам, че може да е Сив или някакъв платен убиец. Мраколюбец сред слугите на двореца може би? В смисъл, вижте как са убити жените. С ножове.

— Има и следи от борба. Сестрите го казаха. Има паднали от масата книги. Мислят, че ги е бутнала жената, че е махала с ръце, докато е умирала.

— Любопитно — каза Гавин. — Ако бях Черна сестра, щях да използвам Единствената сила, въпреки че други биха могли да го усетят. В Кулата винаги има жени, които преливат. Това едва ли би било толкова подозрително. Обездвижвам жертвата със сплитове, убивам я със Силата и се измъквам, преди някой да е усетил нещо странно. Без никаква борба.

— Може би. Но Амирлин, изглежда, е убедена, че това е работа на Черната Аджа.

— Ще говоря с нея и ще разбера защо — каза Гавин. — Засега може би ще е добре да подхвърлите на разследващите, че би било разумно да се разпитат дворцовите слуги. Ще им дадете ли този съвет?

— Да… мисля, че бих могъл. — Чубайн кимна. Явно не се чувстваше вече толкова застрашен.

После махна на слугите да влязат да почистят. Слийти излезе навън, умислен. Държеше нещо и го вдигна пред очите им.

— Черна коприна. Няма как да се разбере дали е дошла от нападателя.

Чубайн взе нишките и ги огледа.

— Странно.

— Черна сестра ли едва ли би се издала, обличайки черно — каза Гавин. — На по-обикновен убиец обаче може да му трябват тъмни цветове, за да се крие.

Чубайн уви нишките в носна кърпа и ги прибра в джоба си.

— Ще ги занеса на Сеайне Седай — изглеждаше впечатлен.

Гавин кимна на Слийти и двамата се оттеглиха.

— Бялата кула напоследък гъмжи от завръщащи се Сестри и нови Стражници — тихо каза Слийти. — Но как би могъл някой — колкото и да е потаен — да стигне до горните нива облечен в черно, без да привлече внимание?

— Разправят за Сивите, че умеели да остават незабележими — отвърна Гавин. — Смятам, че това е още едно доказателство. В смисъл, струва ми се странно, че никой всъщност не е видял тези Черни сестри.

Слийти кимна и погледна накриво три новачки, струпали се да позяпат гвардейците.

— Егвийн знае повече, отколкото споделя — каза Гавин. — Ще поговоря с нея.

— Стига да те приеме — отвърна Слийти.

Гавин изсумтя раздразнено. Тръгнаха заедно надолу по рампите към нивото с кабинета на Амирлин — Айез Седай на Слийти, Зелена на име Хатори, рядко имаше задачи за него. Отдавна бе хвърлила око на Гавин и все още искаше да го направи свой Стражник. Егвийн пък толкова го ядосваше, че беше почти склонен да позволи на Хатори да го обвърже.

Не. Всъщност не. Обичаше Егвийн. Не беше никак лесно да се откаже от Андор — да не говорим за Младоците — заради нея. Но ето, че тя все още отказваше да го обвърже.

Спряха пред бюрото на Пазителката в преддверието на кабинета на Егвийн. Силвиана го огледа от глава до пети с непроницаемите си очи зад маската на Айез Седай. Гавин подозираше, че не го харесва.

— Амирлин съставя едно много важно писмо — каза Силвиана. — Ще се наложи да изчакате.

Гавин въздъхна примирено. Слийти го погледна и му кимна, че ще си ходи. Защо изобщо го бе придружил дотук тогава? Странен човек беше. Гавин му махна за довиждане и Слийти излезе.

Преддверието бе внушително помещение с тъмночервен килим и дървена ламперия. Гавин знаеше от опит, че нито един от столовете не е удобен, така че отиде до прозореца и се загледа над дворовете на Бялата кула. Толкова високо въздухът бе почти свеж.

Долу се виждаха новите учебни полигони на Стражниците. На мястото на старите имаше изкоп за новия дворец на Елайда. Никой не беше сигурен дали Егвийн ще продължи строителството.

Полигоните бяха пълни с мъже — тренираха юмручен бой, бягаха и упражняваха стойки с меча. При толкова голям приток на бежанци, войници и наемници имаше много, които си въобразяваха, че са добър материал за Стражници. Егвийн бе отворила полигоните за всички, които искат да тренират и да се опитат да се докажат, тъй като се канеше да издигне до шала колкото жени са готови в следващите няколко недели.

Гавин беше прекарал няколко дни в тренировки, но там долу призраците на убитите от него мъже бяха като че ли по-натрапчиви. Полигоните бяха част от предишния му живот, от времето преди всичко да се обърка. Други Младоци с лекота — и с радост — се бяха върнали към този живот. Джисао, Раджар, Дурент и повечето му останали офицери вече бяха избрани за Стражници. Скоро от отряда му нямаше да остане нищо. Освен самия той.

Вътрешната врата се отвори. Гавин се обърна. Егвийн, облечена в зелено и жълто, бе излязла да поговори със Силвиана. Пазителката го погледна и му се стори, че се мръщи.

Егвийн, разбира се, го видя. Но запази айезседайското си лице спокойно — толкова бързо бе усвоила това — и той се почувства някак неловко.

— Още едно убийство имаше тази сутрин — каза тихо Гавин и се приближи към нея.

— През нощта, по-точно — отвърна Егвийн.

— Трябва да поговоря с теб.

Егвийн и Силвиана се спогледаха.

— Добре — отвърна Егвийн и влезе с плавна походка в кабинета си.

Гавин я последва, без да погледне Пазителката. Кабинетът на Амирлин бе една от най-импозантните стаи в Кулата. Стените бяха облицовани със светло дърво, резбовано на чудати, изваяни с великолепни подробности сцени. Камината беше мраморна, подът изработен от тъмночервен камък, изсечен на блокове с форма на диамант. На голямото резбовано писалище имаше два светилника, оформени като две жени, вдигнали ръце във въздуха — пламъкът излизаше между събраните им шепи.

На едната стена имаше книжни рафтове, пълни с книги, подредени като че ли по цвят и по големина, вместо по теми. Бяха за украса, донесени да запълнят кабинета на Амирлин, докато Егвийн си направи сама подбора.

— Какво намираш за толкова необходимо да обсъдим? — попита Егвийн, докато сядаше зад писалището.

— Убийствата.

— Какво по-точно?

Гавин затвори вратата.

— Да ме изгори дано, Егвийн. Трябва ли да ми показваш Амирлин всеки път, когато говорим? Не може ли поне понякога да видя Егвийн?

— Показвам ти Амирлин, защото ти отказваш да я приемеш. Щом го направиш, можем да прекрачим тази граница.

— Светлина! Научила си се да говориш като една от тях.

— Защото съм една от тях. Думите ти те издават. Не може на Амирлин да служат хора, които отказват да приемат властта й.

— Аз те приемам — каза Гавин. — Наистина, Егвийн. Но не е ли важно да имаш и хора, които те познават като самата теб, а не по титлата?

— Стига да осъзнават, че трябва да се подчиняват — изражението й се смекчи. — Все още не си готов, Гавин. Съжалявам.

Той стисна зъби, но бързо се овладя.

— Добре. Значи за убийствата. Нито една от убитите не е имала Стражник.

— Да, докладваха ми.

— Това ме навежда на мисълта за един по-голям проблем. Нямаме достатъчно Стражници.

Егвийн се намръщи.

— Подготвяме се за Последната битка, Егвийн — продължи Гавин. — И въпреки това има Сестри без Стражници. Много Сестри. Някои са имали по един, но така и не са си взели друг, след като той е умрял. Други изобщо не са пожелали да си вземат. Не смятам, че можеш да си позволиш това.

— Какво очакваш да направя? — попита тя и скръсти ръце. — Да заповядам на жените да си вземат Стражници ли?

— Да.

Тя се засмя.

— Гавин, Амирлин няма такава власт.

— Тогава накарай Съвета да го направи.

— Не знаеш какво говориш. Изборът и взимането на Стражник е много лично и интимно решение. Никоя жена не бива да бъде принуждавана на това.

Гавин не се примири.

— Добре, изборът да тръгнеш на война също е „лично“ и „интимно“ решение — и все пак по цялата земя мъжете се призовават да влязат в нея. Ще има легиони и легиони тролоци. Всяка Сестра на бойното поле ще е по-ценна от сто войници и всяка Изцеряваща сестра ще може да спаси живота на десетки хора. Айез Седай са безценна придобивка за човечеството. Не можеш да си позволиш да ги оставиш беззащитни.

Егвийн се стегна, може би от страстта в думите му. След това, съвсем неочаквано, кимна.

— Може би има… благоразумие в тези думи, Гавин.

— Постави го пред Съвета — каза той. — По същество, Егвийн, да не обвърже една Сестра Стражник е проява на егоизъм. Тази връзка прави един мъж по-добър войник, а ще ни трябва всяко предимство, което можем да намерим. Това също така ще помогне да предотвратим убийствата.

— Ще видя какво може да се направи.

— Би ли могла да ми дадеш да видя докладите, които ти дават Сестрите? — попита Гавин. — За убийствата имам предвид?

— Гавин. Позволих ти да участваш в разследванията, защото си помислих, че може би ще е добре нещата да се погледнат и през други очи. Ако ти дам докладите им, това само ще ти повлияе да стигнеш до същите заключения като тях.

— Поне ми кажи следното. Изразили ли са Сестрите съмнение, че това може да не е работа на Черната Аджа? Че убиецът може да е Сив или Мраколюбец?

— Не — отвърна Егвийн. — Защото знаем, че убиецът не е от тях.

— Но вратата снощи е била насилена. И жените са убити с ножове, не с Единствената сила. Няма никакви следи от портали или…

— Убиецът има достъп до Единствената сила — каза много предпазливо Егвийн. — И може би не използва портали.

Гавин присви очи. Прозвуча му като думи на жена, която заобикаля клетвата си, за да не излъже.

— Пазиш тайни. Не само от мен. От цялата Кула.

— Тайните са необходими понякога, Гавин.

— Не можеш ли да ми ги довериш? — той се поколеба. — Тревожа се, че убиецът може да дойде за теб, Егвийн. Нямаш Стражник.

— Тя несъмнено ще дойде за мен някога — завъртя между пръстите си нещо на бюрото. Приличаше на изтъркан кожен ремък, като тези, с които наказваха провинилите се. Странно.

„Тя?“

— Моля те, Егвийн. Какво става?

Тя го погледна съсредоточено и въздъхна.

— Добре. Казах това на жените, които водят разследването. Може би е редно да го кажа и на теб. Една от Отстъпниците е в Бялата кула.

Ръката му неволно посегна към меча.

— Какво? Къде? Пленила ли си я?

— Не. Тя е убийцата.

— Знаеш това?

— Знам, че Месаана е тук. Сънувах, че е истина. Крие се сред нас. Вече четири Айез Седай мъртви? Това е тя, Гавин. Единственото логично обяснение.

Той премълча въпросите си. Твърде малко знаеше за Сънуването, но знаеше, че тя има Таланта. Казваха, че било като Прорицаването.

— Не съм го казала на цялата Кула — продължи Егвийн. — Притеснявам се, че ако научат, че една от Сестрите сред нас е една от Отстъпниците, това отново ще ни разедини, както под властта на Елайда. Всички ще се подозираме една друга. Достатъчно неприятно е да мислят, че Черни сестри Пътуват до Кулата, за да извършват убийства. Но това поне не ги прави взаимно подозрителни. И може би Месаана ще си мисли, че не знам, че е тя. Но ето, това беше тайната, която помоли да научиш. Издирваме не Черна сестра, а една от Отстъпниците.

Беше страшно дори да си го помисли човек. Но не повече, отколкото че Прероденият Дракон крачи по земята. Светлина, Отстъпница в Бялата кула изглеждаше по-правдоподобно от това, че Егвийн е Амирлинският трон!

— Ще се справим с това! — заяви Гавин по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Наредила съм на няколко Сестри да проучат биографията на всяка жена в Кулата — каза Егвийн. — Други следят за подозрителни думи или действия. Ще я разкрием. Но не виждам как можем да гарантираме по-голяма сигурност на жените, без да предизвикаме още по-опасна паника.

— Стражници — каза твърдо Гавин.

— Ще помисля за това, Гавин. Но първо ще поискам нещо от теб.

— Всичко, каквото кажеш, Егвийн — той пристъпи към нея. — Знаеш го.

— Така ли? — попита тя сухо. — Добре тогава. Искам да престанеш да пазиш вратата ми нощем.

— Какво?! Егвийн, не!

Тя поклати глава.

— Виждаш ли? Първата ти реакция е да ми се опълчиш.

— Дългът на един Стражник е да се опълчи, насаме, когато е застрашена неговата Айез Седай! — Хамар го беше научил на това.

— Ти не си мой Стражник, Гавин.

Думите й го срязаха.

— Освен това — продължи Егвийн — не би могъл да спреш една от Отстъпниците. Тази битка ще се води от Сестри и съм много внимателна с преградите, които поставям. Искам покоите ми да изглеждат достъпни. Ако се опита да ме нападне, вероятно бих могла да я изненадам със засада.

— Използваш себе си за стръв? — Гавин едва успя да го изрече. — Егвийн, това е лудост!

— Не. По-скоро отчаян ход. Гавин, умират жени, за които съм отговорна. Убити нощем, във време, когато, както сам каза, ще ни трябва всяка една жена.

За първи път умората пролича под маската й, в унилия тон и леко отпуснатите рамене.

— Имам Сестри, които проучват всичко, което можем да намерим за Месаана — продължи Егвийн. — Тя не е воин, Гавин. Тя е администратор, съставя планове. Ако успея да се изправя срещу нея, мога да я победя. Но първо трябва да я разкрием. Излагането ми на риск е само един от плановете ми — и ти си прав, опасно е. Но взех изключителни предпазни мерки.

— Това изобщо не ми харесва.

— Одобрението ти не е нужно. Ще трябва просто да ми повярваш.

— Вярвам ти.

— Моля само да го покажеш поне веднъж.

Гавин стисна зъби. След това се поклони и напусна кабинета на Амирлин, като се постара — напразно — да не затръшва вратата много силно. Силвиана го погледна неодобрително, докато минаваше покрай нея.

Гавин се запъти към тренировъчните полигони, въпреки неприятните чувства, които му носеха. Трябваше да се упражни с меча.

Егвийн въздъхна, отпусна се в стола и затвори очи. Защо бе толкова трудно да се владее, когато се разправяше с Гавин? Никога не се чувстваше толкова слаба Айез Седай, колкото докато говореше с него.

Толкова много чувства се вихреха в нея, като смесица от сладки и горчиви вина: гняв от неговата упоритост, изгаряща страст да се отпусне в прегръдките му, объркване от собствената й неспособност да постави едното пред другото.

Гавин умееше да проникне през бронята й и да стигне до сърцето й. Тази негова страст беше замайваща. Тревожеше се, че ако го обвърже, ще я зарази. Така ли ставаше? Какво бе усещането да си обвързана, да усещаш чувствата на другия?

Искаше да го има с него — тази връзка, която имаха другите. И наистина беше важно да има хора, на които да разчита, че ще й противоречат насаме. Хора, които я познаваха като Егвийн, а не като Амирлин.

Но Гавин все още бе твърде необуздан, за да може да му се довери.

Погледна писмото си до новия крал на Тийр, в което обясняваше за заплахата на Ранд да счупи печатите. Планът й да го спре щеше да зависи от това да спечели подкрепата на хора, на които може да разчита. Имаше противоречиви сведения за Дарлин Сиснера. Според някои той беше един от най-големите поддръжници на Ранд, но други твърдяха, че е един от най-големите му хулители.

Остави писмото настрана и си записа няколко идеи как да се обърне към Съвета по проблема със Стражниците. Гавин се беше аргументирал чудесно, макар да отиваше прекалено далече и да си въобразяваше много. Един призив към жените, които не си бяха избрали Стражник, в който да обясни всички предимства и да изтъкне как това може да спаси живота им и да помогне да победят Сянката… това щеше да е уместно.

Наля си ментов чай от каничката на бюрото. Странно, той не се разваляше често напоследък и вкусът на тази чашка беше съвсем добър. Не беше казала на Гавин другата причина да го помоли да напусне вратата й през нощта. Трудно й беше да заспи, докато знаеше, че той е навън, само на няколко стъпки от нея. Притесняваше се, че ще се изкуси да отиде при него.

Ремъкът на Силвиана не бе успял да прекърши волята й, но Гавин Траканд… той опасно се приближаваше към това.

 

 

Грендал усети пристигането на пратеника. Дори тук, в най-тайното й скривалище, пристигането му не бе неочаквано. Избраните не можеха да се скрият от Великия господар.

Скривалището не беше дворец, нито изящно имение, нито древна крепост. Бе пещера на един остров, от който никой не се интересуваше, в район на Аритския океан, който никой не бе посещавал. Нищо интересно нямаше наоколо, доколкото знаеше.

Бе направо ужасно. Шест от по-низшите й любимци се грижеха за мястото, което включваше само три зали. Беше затворила входа с огромен камък и единственият вход и изход бяха през портал. Прясната вода идваше от естествен извор, храната — от складовете, които бе напълнила предварително, а въздухът — през пукнатините в скалата. Беше влажно и мизерно.

С други думи, беше точно мястото, където никой нямаше да очаква да я намери. Всички знаеха, че Грендал не може да търпи липсата на лукс. Това беше вярно. Но най-хубавото в това да си предсказуема бе, че ти позволява понякога да направиш неочакваното.

За жалост нищо от това не беше в сила пред Великия господар. Грендал видя как се разтвори порталът пред нея, докато се излежаваше на дивана с жълта и синя коприна. Пратеникът беше мъж с плоско лице и мургава кожа, облечен в черно и червено. Нямаше нужда да говори — присъствието му беше посланието. Една от любимките й — красива чернокоса жена с големи кафяви очи, благородна тайренска дама някога — зяпна към портала. Изглеждаше уплашена. Грендал до голяма степен изпитваше същото.

Затвори подвързания с дърво препис на „Огрян в снега“, стана — бе облечена в тънка черна коприна с лентички стрейт по нея — и пристъпи през портала, като се постара да излъчи пълно самообладание.

Моридин стоеше в черния си каменен дворец. В стаята нямаше мебели, само камината с горящия огън в нея. Великият господар! Огън, в толкова топъл ден? Грендал запази самообладание и не започна да се поти.

Той се обърна към нея и черните точици саа заплуваха в очите му.

— Знаеш защо те призовах.

Не беше въпрос.

— Знам.

— Аран’гар е мъртва, изгубена за нас… и то след като Великият господар прехвърли душата й последния път. Някой би могъл да си помисли, че тези неща ти стават навик, Грендал.

— Живея, за да служа, Не’блис — отвърна тя. Увереност! Трябваше да изглежда уверена.

Той се поколеба за миг. Добре.

— Не намекваш, че Аран’гар се е оказала предателка.

— Какво? — каза Грендал. — Не, разбира се.

— Тогава в какво се изразява службата ти?

Грендал изписа на лицето си тревога и смут.

— Ами, изпълнявах дадената ми заповед. Не съм ли тук, за да получа похвала?

— Ни най-малко — отвърна сухо Моридин. — Фалшивият ти смут просто няма да мине пред мен.

— Не е фалшив — отвърна Грендал, докато подготвяше лъжата си. — Макар и да не очаквах, че Великият господар ще е доволен да изгубим една от Избраните, печалбата очевидно си струваше цената.

— Каква печалба? — изръмжа Моридин. — Ти допусна да те изненадат и глупаво загуби живота на една от Избраните! Трябваше да можем да разчитаме точно на теб, че ще избегнеш неочакван сблъсък с ал-Тор.

Не знаеше, че бе вързала Аран’гар и я бе оставила да умре. Мислеше, че това е грешка. Добре.

— Да ме изненадат ли? — каза тя огорчено. — Изобщо не бях… Моридин, как можа да си помислиш, че съм му позволила да ме намери случайно?

— Направила си го преднамерено?

— Разбира се — каза Грендал. — Трябваше почти да го водя за ръка до гробницата Натрин. Луз Терин никога не е могъл да вижда фактите точно под носа си. Моридин, не разбираш ли? Как ще реагира Луз Терин на това, което направи? Да унищожи цяла крепост, малък град почти, със стотици обитатели? Да убие невинни, за да постигне целта си? Лесно ли ще го понесе?

Моридин се поколеба. Не, не беше помислил за това. Тя се усмихна наум. За него действията на ал-Тор щяха да са съвсем разумни. Бяха крайно логични и поради това крайно уместни, средства за постигане на цел.

Но самият ал-Тор… умът му бе изпълнен с блянове за чест и достойнство. Нямаше да понесе лесно това събитие, а говоренето за него като за Луз Терин пред Моридин щеше само да утвърди това. Тези действия щяха да разкъсат ал-Тор, да раздират душата му, да разбиват сърцето му, докато не закърви. Щеше да има кошмари, да носи вината на раменете си като ярем на тежко натоварена кола.

Смътно помнеше какво беше, когато направи първите си стъпки към Сянката. Изпитала ли бе изобщо тази глупава болка? Да, за жалост. Не всички Избрани я бяха изпитали. Семирага бе покварена до мозъка на костите от самото начало. Но други Избрани бяха стигнали до Сянката по различен път, включително Ишамаел.

Можеше да види онези тъй далечни спомени в очите на Моридин. Преди време не беше сигурна кой е този мъж, но вече го знаеше. Лицето бе друго, но душата бе същата. Да, той знаеше какво точно изпитва ал-Тор.

— Каза ми да го уязвя — заговори Грендал. — Каза ми да му нанеса болка. Това бе най-добрият начин: Аран’гар ми помогна, въпреки че не избяга, когато предложих. Тя винаги се изправяше пред проблемите си прекалено агресивно. Но съм сигурна, че Великия господар може да намери други инструменти. Поехме риск и не беше без цена. Но печалбата… Освен това Луз Терин сега мисли, че съм мъртва. Това е голямо предимство.

Усмихна се. Не прекалено самодоволно. Само леко задоволство. Моридин се намръщи и замълча, извърнат настрани. Загледан в празното.

— Трябва да те оставя без наказание, засега — каза най-сетне, макар да не изглеждаше доволен от това.

Беше ли това пряко послание от Великия господар? Доколкото знаеше, всички Избрани в този Век трябваше да отидат при него в Шайол Гул, за да получат заповедите си. Или най-малкото да изтърпят посещение от онова ужасно същество, Шайдар Харан. Сега Великият господар като че ли говореше пряко на Не’блис. Интересно. И обезпокоително.

Означаваше, че краят е много близо. Нямаше време за преструвки. Но Грендал щеше да види себе си като Не’блис и да властва над този свят като над свой, щом Последната битка свършеше.

— Мисля, че трябва да…

— Трябва да стоиш настрана от ал-Тор — прекъсна я Моридин. — Няма да бъдеш наказана, но не виждам и причина да те похваля. Да, ти уязви ал-Тор, но все пак планът ти се издъни и това ни струва един полезен инструмент.

— Разбира се — отвърна тя спокойно. — Ще служа така, както благоволи Великият господар. Бездруго нямаше да предложа да тръгна срещу ал-Тор. Той мисли, че съм мъртва, тъй че най-добре да го оставя в неведение, докато работя другаде засега.

— Другаде ли?

Грендал се нуждаеше от победа, и то решителна. Прехвърли в ума си плановете, които бе съставила, и избра този, който имаше най-голям шанс за успех. Не можеше да действа срещу ал-Тор? Добре. Щеше да поднесе на Великия господар нещо, което отдавна желаеше.

— Перин Айбара — каза Грендал. Чувстваше се беззащитна от това, че трябва да разкрие намеренията си на Моридин. Предпочиташе да ги затаи за себе си. Но едва ли щеше да може да се измъкне от тази среща, без да му каже. — Ще ти донеса главата му.

Моридин се извърна към огъня, стиснал ръце зад гърба си. Загледа се в пламъците.

Стъписана, тя усети вадичката пот, потекла по челото й. Какво ставаше? Тя можеше да избягва топлина и студ. Какво не беше наред тук? Съсредоточи се, но… не подейства. Не и тук. Не и близо до него.

Това я обезпокои дълбоко.

— Той е важен — каза Грендал. — Пророчествата…

— Знам пророчествата — промълви Моридин. Не се обърна. — Как мислиш да го направиш?

— Шпионите ми засякоха войската му — каза Грендал. — Вече съм задвижила някои планове, свързани с него. Задържам Тварите на Сянката, дадени ми да предизвикват хаос, и съм подготвила капан. Това ще прекърши ал-Тор. Ще го съсипе, ако загуби Айбара.

— Ще постигне много повече — каза тихо Моридин. — Но изобщо няма да успееш. Мъжете с него имат портали. Ще ти избяга.

— Ще го…

— Ще ти избяга — повтори тихо Моридин.

Потта се стече по слепоочието й, по скулата, стигна до брадичката. Тя я изтри небрежно, но челото й продължаваше да се поти.

— Ела — каза Моридин и закрачи към коридора.

Грендал го последва, обзета от любопитство, но и уплашена. Моридин я отведе до една врата и я отвори.

Тя влезе след него. Стените на тясната стая бяха покрити с рафтове. А по тях имаше десетки — може би стотици — предмети на Силата. „Вечен мрак! Откъде е взел толкова много?“

Моридин отиде в дъното на стаята и затърси нещо на един от рафтовете. Грендал се приближи и ахна.

— Шоково копие ли е онова? — и посочи дълго и тънко парче метал. — Три свързващи се пръчки? Рема’кар? Това са части от шо…

— Не е важно — отвърна той и избра друг предмет.

— Ако можех само да…

— На път си да загубиш благосклонността ми, Грендал — Моридин се обърна, вдигнал в ръката си дълго клинообразно парче метал, сребристо и увенчано с голяма метална глава, инкрустирана със злато. — Намерих само две такива. Другото е влязло в употреба. Можеш да използваш това.

— Сънен шип? — каза тя изумена. Колко ужасно й се искаше да има един от тях! — Намерил си два?

Той потупа върха на шипа и оръжието изчезна от ръката му.

— Ще знаеш ли къде да го намериш?

— Да — отвърна тя алчно. Беше предмет с огромна Сила. Полезен по толкова много начини…

Моридин пристъпи към нея и впи очи в нейните.

— Грендал — заговори тихо и застрашително. — Зная ключа за този. Няма да бъде използван срещу мен или други от Избраните. Великият господар ще разбере, ако го направиш. Не желая да опрощавам повече капризите ти, не и докато Айбара не умре.

— Аз… Да, разбира се — изведнъж изпита студ. Как можеше да изпитва студ тук? И то докато все още се потеше?

— Айбара може да броди в Света на сънищата — каза Моридин. — Ще ти заема още един инструмент, мъжа с две души. Но той е мой, както е мой и този шип. Както си моя и ти. Разбираш ли?

Тя кимна. Не можа да се сдържи. Стаята изведнъж сякаш стана по-тъмна. Гласът му… прозвуча, съвсем смътно, като гласа на Великия господар.

— Нека ти кажа следното обаче — промълви Моридин, посегна с дясната си ръка и я хвана за брадичката. — Ако все пак успееш, Великият господар ще е доволен. Много доволен. Онова, което ти се е давало пестеливо, ще се изсипе върху теб в целия си блясък.

Тя облиза внезапно пресъхналите си устни. Изражението на Моридин стана странно отчуждено.

— Моридин? — попита тя колебливо.

Той не й отвърна. Пусна брадичката й и отиде до другия край на стаята. Вдигна от една маса дебел том, подвързан със светла кожа. Прелисти го и огледа за миг една страница. След това й махна да се приближи.

Направи го предпазливо. Прочете написаното на страницата и се стъписа.

„Вечен мрак!“

— Каква е тази книга? — успя да промълви най-сетне. — Откъде са дошли тези пророчества?

— Знам ги от много време — каза тихо Моридин, без да откъсва очи от книгата. — Но не са известни на много други, дори на Избраните. Жените и мъжете, които са ги изрекли, са държани изолирани и сами. Светлината не трябва никога да научи тези думи. Знаем техните пророчества, но те никога няма да научат всичко за нашите.

— Но това… — тя прочете отново пасажа. — Според това Айбара ще умре!

— Може да има много тълкувания на всяко пророчество — отвърна Моридин. — Но да. Прорицанието твърди, че Айбара ще умре от нашата ръка. Ти ще ми донесеш главата на този вълк, Грендал. И когато го направиш, всичко, което поискаш, ще бъде твое — затвори книгата. — Но запомни добре. Провалиш ли се, ще изгубиш всичко, което си спечелила. И много повече.

Отвори й портал с едно махване на ръката. Нищожната й способност да докосва Вярната сила — способност, която не й бе отнета — й позволи да види как усуканите сплитове шибнаха въздуха и го разкъсаха, раздраха дупка в тъканта на Шарката. Въздухът там заблещука. Знаеше, че ще я върне в тайната й пещера.

Премина, без дума да каже. Не можеше да се довери на гласа си, че няма да потрепери.