Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (45)

Глава 43
Още мъничко чай

— И тези Аша’ман твърдят, че са се освободили от покварата? — попита Галад.

— Твърдят — отвърна Перин. — И съм склонен да им вярвам. Защо да лъжат?

Галад повдигна вежда.

— Лудост?

Перин кимна. Този Перин Айбара беше интересен човек. Други често реагираха с гняв, когато Галад кажеше каквото мисли, но започваше да осъзнава, че с Перин не му се налага да затаява мислите си. Този човек реагираше добре на откровеността. Ако все пак беше Мраколюбец или Твар на Сянката, беше от доста странен вид.

Хоризонтът започваше да изсветлява. Светлина, наистина ли бе отминала тази нощ? Земята бе осеяна с тела, повечето на тролоци. Вонеше на изгоряла плът и козина, смесено с миризмата на кръв и кал. Гадеше му се и се чувстваше изтощен.

Беше позволил на Айез Седай да го Изцерят. „Щом си включил резервите, няма смисъл да задържаш съгледвачите си“, обичаше да казва Гарет Брин. Щом се налагаше да разреши на Айез Седай да спасят хората му, най-добре беше да приеме сам Цяра им. Този път поне Цярът със Силата не го притесни толкова.

— Може би — рече Перин. — Може би Аша’ман са луди и покварата им не е изчистена. Но ми служиха добре и мисля, че са заслужили правото да им се вярва, докато не ми покажат друго. Ти и хората ти дължите живота си и на Грейди и Неалд.

— И съм им благодарен за това — отвърна Галад, докато прекрачваше изгърбеното туловище на тролок с меча муцуна. — Макар че малко от хората ми ще изразят това чувство. Не са сигурни още какво да мислят за намесата ти тук, Айбара.

— Още ли мислят, че съм ги изиграл някак?

— Сигурно. Или си Мраколюбец с ненадмината хитрост, или направи каквото твърдиш — дойде да спасиш хората ми, въпреки че наказанието ти беше в нашите ръце. В такъв случай си доблестен човек. Ако ни беше оставил да загинем, това щеше да направи живота ти по-лек, мисля.

— Не — отвърна Перин. — Всеки меч е нужен в Последната битка, Галад. Всеки.

Галад изпъшка, коленичи до един войник с червен плащ и го обърна. Не беше червен плащ. Беше бял, но прогизнал от кръв. Ранун Синах нямаше да види Последната битка. Галад затвори очите на младия мъж и зареди тихо молитва за него към Светлината.

— Та какво ще правите по-натам ти и хората ти? — попита Перин.

— Продължаваме — отвърна Галад и стана. — На север, към именията ми в Андор, за да се подготвим.

— Би могъл да… — Перин спря, обърна се и затича през бойното поле.

Галад забърза след него. Перин спря до една купчина тролоци и започна да разбутва телата настрана. Галад чу много смътен звук. Стон. Помогна да изместят един мъртъв звяр с глава на ястреб, чиито толкова човешки очи гледаха безжизнено.

Под него един младеж погледна нагоре и примига. Беше Джерум Нус, от Чедата.

— О, Светлина — изхриптя младият мъж. — Боли. Мислех, че съм мъртъв. Мъртъв.

Хълбокът му беше разпран. Перин коленичи припряно, вдигна главата на момчето и му даде да пие вода, докато Галад вадеше превръзка да стегне раната. Беше дълбока. Нещастното момче щеше да умре със сигурност. Щеше…

„Не — осъзна Галад. — Имаме Айез Седай.“ Трудно му бе да свикне с тази мисъл.

Джерум плачеше от радост, стиснал Перин за ръката. Момчето изглеждаше обезумяло. Като че ли златните очи изобщо не го плашеха.

— Пий, момче — каза му Перин. — Няма страшно. Намерихме те. Ще се оправиш.

— Сякаш ревах часове — отрони младокът. — Но бях толкова слаб, а те бяха върху мен. Как… как ме намерихте?

— Имам добър слух — каза Перин, кимна на Галад и двамата надигнаха младежа, Перин под мишниците, а Галад го хвана за краката. Внимателно го понесоха през бойното поле. Младежът продължи да ломоти несвързано, вече изпадаше в несвяст.

Встрани от бойното поле Айез Седай и айилските Мъдри церяха ранените. Когато Галад и Перин се приближиха, една светлокоса Мъдра — не изглеждаше и с ден по-голяма от Галад, но говореше с тон на престаряла майка — затича към тях. Започна да ги хока, че са вдигнали Нус, и посегна да докосне главата му, но спря и попита:

— Даваш ли ми разрешението си, Галад Дамодред? Този е стигнал много далече, за да говори от свое име.

Галад бе настоял всяко Чедо да има избор да откаже Цяра, каквато и да е раната му. Айез Седай и Мъдрите не бяха харесали това, но Перин бе повторил заповедта. Него сякаш го слушаха. Странно. Галад рядко бе срещал Айез Седай, които да се вслушват в заповеди, да не говорим за мнения на мъж.

— Да — отвърна той. — Изцерете го.

Мъдрата се захвана за работа. Повечето Чеда бяха отказали Цяра, макар някои да премислиха, след като самият Галад го прие. Дишането на Нус се успокои, раната се затвори. Мъдрата не му даде пълния Цяр — само колкото да преживее деня. Очите й бяха измъчени, по-уморени дори отколкото се чувстваше Галад — преливащите се бяха сражавали цялата нощ, а след това бяха продължили с изцеряванията.

Галад и Перин тръгнаха обратно към бойното поле. Не бяха единствените, които търсеха ранени, разбира се. Самият Перин можеше отдавна да се е върнал в лагера да си почине. Но не го беше направил.

— Мога да ти предложа друга възможност — каза Перин, докато крачеха. — Вместо да останете тук, в Геалдан, на няколко недели от целта си. Мога да ви прехвърля в Андор още тази вечер.

— Хората ми няма да се доверят на това Пътуване.

— Ще го направят, ако им заповядаш — отвърна Перин. — Каза, че ще воювате редом до Айез Седай. Е, не виждам някаква разлика между едното и другото. Ела с мен.

— Ще ни позволиш да се присъединим към вас значи?

Перин кимна.

— Да. Ще трябва да ми дадеш клетва обаче.

— Що за клетва?

— Ще бъда откровен с теб, Галад. Не мисля, че ни остава много време. Няколко недели може би. Е, смятам, че ще имаме нужда от вас, но на Ранд няма да му допадне идеята с Белите плащове в бойните редици без надзор. Тъй че искам да ми се закълнеш, че ще ме приемете като ваш командир, докато Последната битка свърши.

Галад се поколеба. Зазоряването вече бе близо. Всъщност можеше и да е дошло зад тежките облаци.

— Разбираш ли какво дръзко предложение ми направи току-що? Лорд Капитан-командирът на Чедата на Светлината да се подчини на заповедите на когото и да било, щеше да е забележително. Но на теб, човека, когото съвсем наскоро осъдих като убиец? Човека, за когото повечето Чеда са убедени, че е Мраколюбец?

Перин се извърна към него.

— Идвате с мен сега и ще ви отведа на Последната битка. Без мен… кой знае какво ще се случи?

— Ти каза, че ще е нужен всеки меч — отвърна Галад. — Би ли ни оставил?

— Да. Ако не получа тази клетва, ще го направя. Ранд лично може да се върне за вас обаче. В мое лице знаеш какво получавате. Ще бъда честен с теб. Единственото, което ще искам, е хората ти да стоят в строя, а след това да се бият където им се каже, когато дойде битката. Ранд… Е, можете да ми откажете. На него ще ви е много по-трудно да откажете. И едва ли ще ви хареса изобщо, когато все пак кажете „да“.

Галад се намръщи.

— Ти си странно убедителен човек, Перин Айбара.

— Споразумяхме ли се? — Перин протегна ръка.

Галад я стисна. Не беше заради заплахата. Спомни си гласа на Перин, когато намери ранения Джерум. Състраданието в него. Никой Мраколюбец не можеше да го изиграе.

— Имаш клетвата ми — заяви Галад. — Приемам те за мой военен командир до края на Последната битка — изведнъж се почувства още по-слаб, въздъхна и седна на близкия камък.

— И ти имаш клетвата ми — каза Перин. — Ще се старая за хората ти да се грижат като за всички други. Поседни тук и си почини. Ще претърся ония храсталаци там. Слабостта скоро ще отмине.

— Слабостта?

— Знам какво е да бъдеш уловен в нуждите на тавирен. Светлина, знам го много добре — погледна Галад в очите. — Чудил ли си се изобщо защо се озовахме тук, на едно и също място?

— С хората ми предположихме, че е защото Светлината те постави на пътя ни. За да можем да те накажем.

Перин поклати глава.

— Изобщо не е това. Истината, Галад, е, че явно имах нужда от вас. И затова се оказахте тук.

Обърна се и се отдалечи.

 

 

Алиандре грижливо сгъна превръзката и я подаде на минаващия покрай нея гай-шайн. Пръстите му бяха дебели и мазолести, лицето му — скрито под качулката на халата му. Помисли си, че може би е Ниаген, Лишения от братство, по когото се беше увлякла Ласайл. Това все още дразнеше Файле, но Алиандре не можеше да си обясни защо. Един айилец всъщност щеше добре да подхожда на Ласайл.

Започна да навива нова превръзка. Седяха на една полянка недалече от бойното поле, обкръжена от трънливи храсти и горички кожолист. Хладният въздух бе тих, ако не се брояха стоновете на ранените наблизо.

Алиандре отряза нова ивица плат от ризата. Сега ставаше на превръзки. Не беше голяма загуба. Не личеше да е била хубава.

— Битката свърши — каза Берелайн тихо. Двете с Файле работеха наблизо, седнали на трикраки столчета една срещу друга.

— Така изглежда — отвърна Файле.

Замълчаха. Алиандре повдигна вежда, но и тя не каза нищо. Нещо ставаше между тези двете. Защо изведнъж започнаха да се преструват на толкова големи приятелки? Преструвката като че ли бе заблудила много мъже в лагера, но Алиандре можеше да види истината в начина, по който присвиваха устни, щом се погледнеха. Беше понамаляло, откакто Файле бе спасила живота на Берелайн, но не бе изчезнало напълно.

— Права беше за него — подхвърли Берелайн.

— Казваш го все едно, че си изненадана.

— Рядко греша, стане ли дума за мъже.

— Съпругът ми не е като другите мъже. Това… — Файле млъкна и погледна към Алиандре, присвила очи.

„Кръв и пепел“, помисли си Алиандре. Седеше прекалено далече от тях и се налагаше да се напряга, за да подслуша. Това бе подозрително.

Двете замълчаха отново. „Да. Пренебрегвайте ме. Аз съм само една глупава жена, която се мъчи да е в крак.“ Файле и Берелайн не мислеха това, разбира се, както и мъжете на Две реки изобщо не си бяха мислили, че Перин е неверен. Накарай ги да седнат кротко и ги попитай — сериозно ги накарай да помислят — и ще стигнат до извода, че трябва да се е случило нещо друго.

Но такива неща като предубеждения и предразсъдъци стигаха по-дълбоко от мислите. Какво си мислеха другите две за Алиандре и какво инстинктивно усещаха, бяха две различни неща. А и тя наистина беше глупава жена, която се мъчеше да е в крак.

Най-добре е да знаеш в какво е силата ти.

Продължи да реже превръзки. Файле и Берелайн бяха настояли да останат. Алиандре не можеше да си иде. Не и докато двете се държаха толкова проклето обаятелно напоследък. А и нямаше нищо против работата. В сравнение с плена й от айилците това всъщност бе доста приятно. За жалост двете не се върнаха към разговора си. Всъщност Берелайн стана, разочарована сякаш, и тръгна към другия край на полянката.

Алиандре можеше направо да усети студа, лъхащ от нея. Берелайн спря при други, които навиваха ивици плат. Алиандре стана, взе столчето си, ножиците и плата и отиде при Файле.

— Не помня да съм я виждала някога толкова сприхава — подхвърли, докато сядаше.

— Не обича да греши — отвърна Файле. Въздъхна и поклати глава. — Тя гледа на света като на мрежа от полулъжи и изводи, приписва сложни мотиви на най-простите хора. Подозирам, че това я прави много добра в дворцовата политика. Но не бих искала да живея по този начин.

— Много е умна — рече Алиандре. — Наистина разбира от някои неща, Файле. Разбира света. Просто й убягват някои неща, като на повечето от нас.

Файле кимна разсеяно.

— Най-много ми е жал, че въпреки всичко това не вярвам, че изобщо е била влюбена в Перин. Гонеше го за забавление, за политическа изгода и за Майен. В крайна сметка беше повече предизвикателство, отколкото нещо друго. Може да го е харесвала, но нищо повече. Бих могла, навярно, да я разбера, ако се беше влюбила.

Алиандре си замълча и продължи да реже превръзки. Натъкна се на хубава синя копринена риза в купчината. Наистина хубава — не биваше да стане на превръзки! Подпъхна я между други две и ги задели до себе си уж на купчина, която се кани да нареже.

След малко дойде Перин, последван от двама носачи с оцапани с кръв дрехи. Запъти се веднага към Файле, седна на столчето на Берелайн и отпусна великолепния си чук на тревата. Изглеждаше изтощен. Файле му намери нещо за пиене и заразтърква рамото му.

Алиандре се извини и остави Перин с жена му. Тръгна към Берелайн, която стоеше в другия край и отпиваше от чашката чай, гребнат от котлето на огъня.

Алиандре също си наля чай и го задуха да изстине.

— Наистина са добри един за друг — рече тя. — Не мога да твърдя, че съжалявам, че виждам този резултат.

— Всяка връзка заслужава да бъде предизвикана — отвърна Берелайн. — Ако тя беше загинала в Малден — твърде възможен изход, — той щеше да има нужда от друга до себе си. За мен обаче не е голяма загуба да откъсна очите си от Перин Айбара. Щеше да ми е приятно да направя връзка с Преродения Дракон чрез него, но ще има други възможности — изобщо не изглеждаше толкова разочарована, колкото допреди няколко мига. Всъщност като че ли бе възвърнала пресметливостта си.

Алиандре се усмихна. Умна жена. Файле трябваше да види, че съперничката й е надвита, за да си помисли, че заплахата е отминала. Точно затова Берелайн толкова явно бе издала разочарованието си.

Алиандре отпи от чая и каза:

— Значи за теб бракът не значи нищо повече от сметки? От спечелени изгоди?

— Има я също и радостта от лова, възбудата от играта.

— Ами любовта?

— Любовта е за онези, които не управляват — отвърна Берелайн. — Една жена струва много повече от способността й да сключи изгоден брак, но аз трябва да се погрижа за Майен. Ако влезем в Последната битка, без да съм си осигурила съпруг, това поставя наследяването в опасност. А когато в Майен има криза за наследството, Тийр винаги бърза да се наложи. Любовта е недопустимо разсейване, което не…

Изведнъж млъкна и изражението й се промени. Какво ставаше? Алиандре се извърна намръщена — и видя причината.

Галад Дамодред бе излязъл на поляната.

По бялата му униформа имаше кръв и изглеждаше изтощен. Но въпреки всичко стоеше с изправени рамене и лицето му бе ведро. Изглеждаше почти прекалено красив, за да е човек, с това съвършено мъжествено лице и изящната си стройна фигура. И очите! Като дълбоки тъмни езера. Направо сякаш сияеше.

— Та… какво казвах? — попита Берелайн, без да откъсва очи от Дамодред.

— Че в живота на един водач няма място за романтични чувства.

— Да — промълви Берелайн някак разсеяно. — Просто е неразумно.

— Абсолютно.

— Аз… — почна Берелайн, но Дамодред се обърна към тях и тя спря, щом погледите им се срещнаха.

Алиандре потисна усмивката си. Дамодред дойде при тях и направи два съвършени поклона, по един за всяка, макар че май изобщо не забеляза Алиандре.

— Ми… милейди Първа — заговори той. — Лорд Айбара ме уверява, че докато сте подхождали за тази битка, сте го умолявали за мен.

— Глупаво беше — отвърна Берелайн. — Боях се, че ще ви нападне.

— Ако страхът от това прави човек глупак, значи глупаците сме двама. Бях сигурен, че хората ми ще паднат от бойците на Айбара.

Тя му се усмихна. Как бързо бе забравила всичко казано допреди миг!

— Ще желаете ли чай? — попита някак с неудобство Дамодред и посегна към наредените на кърпа до огъня чашки.

— Вече пия, благодаря.

— Все пак, още мъничко? — попита той, клекна и наля чашка.

— Мм…

Той се изправи, вдигна чашката и чак сега видя, че тя всъщност държи чаша.

— Режем превръзки за ранените — каза Берелайн. — Сигурно бихте могли да помогнете.

— О, разбира се — подаде на Алиандре чашката, която бе налял. Берелайн — без да откъсва очи от него — също й подаде своята, без да съзнава какво прави.

Алиандре се усмихна широко — вече държеше три чашки, — щом двамата тръгнаха към купчините плат за рязане. Това наистина можеше да тръгне добре. Най-малкото щеше да разкара проклетите Бели плащове от кралството й.

Тръгна към Файле и Перин. И щом седна, измъкна синята копринена риза от купчината, която бе заделила да нареже.

Наистина щеше да се получи хубаво поясче.