Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (4)

Глава 2
Въпроси на водачество

Отгоре изтътна гръм, глух и застрашителен като ръмженето на далечен звяр. Перин извърна очи към небето. Преди няколко дни повсеместната облачна покривка бе почерняла, потъмня като пришествие на страховита буря. Но дъждът бе дошъл само на пориви.

Нов тътен разтърси въздуха. Мълния не последва. Перин потупа Горун по врата. Конят миришеше плашливо — настръхнал и запотен. Не беше само конят. Тази миризма бе надвиснала над огромната му колона от бойци и бежанци, докато се тътреха по разкаляната земя. Множеството вдигаше свой тътен с безбройните стъпки, тропота на конски копита и въртящите се колела на фургони, с виковете на мъже и жени.

Почти бяха стигнали пътя за Джеанна. Първоначално Перин мислеше да го пресекат и да продължат на север към Андор. Но бе загубил много време заради болестта, поразила лагера му — двамата Аша’ман едва се измъкнаха от смъртта. След това тази кал ги бе забавила още повече. Общо взето, минал беше повече от месец, откакто напуснаха Малден, а бяха изминали разстояние едва колкото за неделя.

Бръкна в джоба на палтото си и опипа малката ковашка главоблъсканица. Бяха я намерили в Малден и я беше взел да се залисва с нея. Досега не беше отгатнал как да разглоби парчетата. Толкова сложна главоблъсканица не беше виждал.

И помен нямаше от господин Джил, нито от хората, които беше пратил напред с продоволствие. Грейди бе успял да отвори няколко портала напред, за да пратят съгледвачи да ги намерят, но се бяха върнали без новини. Перин започваше да се тревожи за тях.

— Милорд? — каза мъжът от лявата му страна. Беше Турни — дългурест, с къдрава рижа брада и коса, която бе вързал назад с кожени връзки. Носеше бойна брадва на клуп на колана си, грозно оръжие с извит шип отзад.

— Не можем да ви платим много — рече Перин. — Хората ти нямат ли коне?

— Не, милорд — отвърна Турни и погледна десетината си приятели. — Джар имаше един. Изядохме го преди няколко недели — Турни миришеше на немито и мръсно, а над тези миризми се долавяше странна запареност. Всичките му чувства ли бяха изтръпнали на тоя човек? — Ако нямате нищо против, милорд. Надниците може да почакат. Ако имате храна… ами, това ще стигне засега.

„Трябваше да ги върна — помисли Перин. — Вече имаме твърде много гърла за изхранване.“ Светлина, трябваше уж да се отървава от хора. Но тези мъже изглеждаха полезни с оръжията си, а и ако ги върнеше, несъмнено щяха да се захванат с грабежи.

— Минете назад по колоната. Намерете един мъж, Трам ал-Тор — корав мъж, облечен е като селяк. Всеки ще ви упъти. Кажи му, че си говорил с Перин и че съм казал да ви включи на храна.

Мръсните мъже се отпуснаха, дългурестият им водач дори замириса благодарно. Благодарно! Наемници — сигурно и разбойници, — благодарни, че ги взимат само за храна. Докъде беше стигнал светът!

— Кажете ми, милорд — попита Турни, щом хората му тръгнаха назад. — Наистина ли имате храна?

— Имаме — отвърна Перин. — Казах го току-що.

— И не се разваля, след като престои една нощ?

— Разбира се, че не се разваля — отвърна строго Перин. — Стига да се пази както трябва.

В част от зърното им можеше и да има гъгрици, но ставаше за ядене. На Турни това май му се стори невероятно, все едно му беше казал, че крила ще изникнат на фургоните им и ще хвръкнат към планините.

— Хайде, върви — подкани го Перин. — И да кажеш на хората си, че поддържаме стегнат лагер. Никакви сбивания, никакви кражби. Само да чуя, че правите бели, ви хващам за ушите и навън.

— Да, милорд — отвърна Турни и забърза да догони приятелите си. Миришеше искрено. Трам нямаше да е доволен, че са му струпали още една банда наемници, за която да се грижи, но Шайдо все още бяха някъде наоколо. Повечето все пак май бяха поели на изток. Но при мудната скорост, с която се движеше отрядът на Перин, айилците можеше да премислят и да се върнат.

Перин отново подкара Горун напред. От двете му страни и малко зад него яздеха двама мъже от Две реки. След като Ейрам вече го нямаше, мъжете на Две реки — за жалост — бяха решили, че е техен дълг да му осигуряват телохранители. Днешните досадници бяха Уил ал-Сийн и Рийд Соален. Перин се беше опитал да ги скастри за това. Но настояха, а той си имаше по-големи грижи на главата, не на последно място онези странни сънища. Мъчителните образи как работи в ковачницата и не може да направи нищо свястно.

„Избий си ги от главата — каза си той и препусна напред, а ал-Сийн и Соален се постараха да не изостанат. — Достатъчно кошмари си имаш, докато си буден. Първо с тях се оправи.“

Тревата беше прежълтяла, тук-там осеяна с мъртви, гниещи цветя. Пролетните дъждове бяха превърнали места като това в кални капани. Придвижването на толкова много бежанци беше бавно и без мехура на злото и калта. Всичко ставаше по-бавно, отколкото очакваше, включително излизането от Малден.

Множеството газеше в калта. Крачолите и полите на бежанците бяха натежали от нея, въздухът също бе натежал от лепкавата й миризма. Перин наближи челото на колоната и подмина ездачите с червени брони и с шлемове като гърнета с извити ръбове. Крилатата гвардия на Майен. Лорд Гален яздеше пред тях, окаченият на седлото му шлем бе с червено перо. Стойката му бе толкова официална, все едно яздеше на парад, но единственото му око оглеждаше бдително околността. Добър войник. Имаше много добри войници в отряда, макар понякога да ги спреш да се хванат за гърлата бе толкова трудно, колкото да огънеш конска подкова.

— Лорд Перин! — подвикна някой.

Арганда, Първи капитан на Геалдан, си проби път през редиците на майенците, яздеше висок дорест кон. Бойците му яздеха в широка колона до майенците — след завръщането на Алиандре Арганда бе поставен при равни условия. Беше се оплакал, че Крилатата гвардия язди пред неговите бойци. За да не подклажда повече спорове, Перин бе заповядал колоните им да яздят една до друга.

— Това нова банда наемници ли беше? — попита недоволно Арганда, щом спря коня си до него.

— Малка чета — отвърна Перин. — Сигурно доскорошна охрана на господаря на някой местен град.

— Дезертьори — Арганда се изплю настрани. — Трябваше да ме повикате. Кралицата ми ще нареди да ги обесят! Не забравяйте, че вече сме в Геалдан.

— Кралицата ти е мой васал — заяви Перин; вече стигаха челото на колоната. — Никого не бесим, освен ако нямаме доказателство за престъпления. Щом всеки стигне жив и здрав на мястото си, може да почнете да разследвате наемниците и да видите дали можете да обвините някои от тях. Дотогава те са просто гладни хора, потърсили някой, след когото да тръгнат.

Арганда замириса на недоволство. Перин бе спечелил няколко недели почти примирие между него и Гален след успешния щурм на Малден, но старата неприязън отново избиваше на повърхността в безконечната кал и под това пълно с гръмоносни облаци небе.

— Не се притеснявай — продължи Перин. — Имам хора, които държат новодошлите под око.

Имаше хора, които държаха и бежанците под око. Някои бяха толкова кротки, че и до нужника нямаше да идат, ако не им се нареди. Други непрекъснато се озъртаха през рамо, сякаш очакваха всеки момент Шайдо да изскочат от далечните дъбове. Хора, които миришеха толкова уплашено, можеше да създадат неприятност, а различните фракции в лагера му вече вървяха все едно, че газят през коприва.

— Може да пратиш някой да поговори с новодошлите, Арганда — каза Перин. — Само да поговори. Разбери откъде са, научи дали са служили на някой господар, виж дали могат да добавят нещо на картите.

Нямаха никакви добри карти на района и се бяха принудили да накарат мъжете от Геалдан — включително Арганда — да нарисуват няколко по памет.

Арганда се отдалечи, а Перин излезе пред колоната. Да си начело на войска си имаше понякога и хубави моменти. Тук отпред миризмите на немити тела и лепкава кал не бяха толкова силни. Тук отпред най-сетне можеше да види пътя за Джеанна — дълга ивица, прорязала хълмистата равнина в северозападна посока.

Яздеше умислен. Скоро стигнаха до пътя. Калта тук не изглеждаше толкова зле, колкото в ливадите — макар че ако беше като всеки друг път, по който бе яздил, щеше да си има заблатените места и отмитите от порои участъци.

След малко забеляза идващия отсреща Гаул. Айилецът беше пратен да разузнае напред. Зад него яздеше още някой.

Беше Фенел, един от налбантите, когото Перин бе пратил напред с господин Джил и другите. За миг изпита облекчение, като го видя, но то тутакси се смени с тревога. Къде бяха другите?

— Лорд Перин! — рече Фенел, щом спря пред него. Миришеше облекчено. — Слава на Светлината! Мислех, че никога няма да стигнете дотук. Човекът ви каза, че спасяването е успяло?

— Успя, Фенел — отвърна Перин и се намръщи. — Къде са другите?

— Продължиха напред, милорд. Аз останах да ви дочакам. За да ви кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Останалите тръгнаха към Люгард — обясни Фенел. — По пътя.

— Какво? Заповядах им да продължат на север!

— Милорд — Фенел го погледна смутено. — Срещнахме пътници, които идваха оттам. Казаха, че калта е направила пътищата на север почти напълно непроходими за фургони и коли. Господин Джил реши, че ако тръгнем към Кемлин през Люгард, ще изпълним заповедите ви най-добре. Та затова останах — да ви кажа.

Светлина! Нищо чудно, че съгледвачите не бяха намерили Джил и другите. Е, след като толкова недели беше газил през калта — а понякога се налагаше да спират и да изчакват пороите, — не можеше да ги вини, че са тръгнали по пътя. Но това не му помагаше с нищо.

— Колко сме зад тях? — попита той.

— Тук съм от пет дни, милорд.

Но пък Джил сигурно също беше забавен. Е, това поне беше нещо.

— Иди си вземи нещо за ядене, Фенел. И ти благодаря, че си останал да ми кажеш какво е станало. Проявил си храброст да чакаш сам толкова дълго.

— Някой трябваше да го направи, милорд — мъжът се поколеба. — Повечето се бояха, че не сте… ами, че нещата са се объркали, милорд. Видите ли, мислехме, че ще сте по-бърз от нас. Но както изглежда, сте решили да вземете с вас целия град!

Не беше далече от истината, за жалост.

— Намерих го преди около час край пътя — каза Гаул, щом Фенел тръгна. — До един хълм, от който може да стане чудесен лагер. Има вода и от върха се вижда надалече.

Перин кимна. Трябваше да реши какво да правят — да изчакат, докато Грейди и Неалд могат да отворят големи портали, да тръгнат след господин Джил и другите пеш или да отпрати повечето хора на север и само малка група към Люгард. Независимо от решението щеше да е добре да спрат на лагер и да обмислят нещата.

— Предай на другите — каза Перин. — Ще продължим по пътя до мястото, където си го намерил, и след това ще обсъдим какво да правим. И кажи на няколко Деви да огледат пътя назад, да не ни изненада някой.

Гаул кимна и тръгна да предаде заповедта, а Перин се замисли. Беше почти готов да отпрати Арганда и Алиандре на североизток още сега, към Джеанна. Но Девите бяха засекли някакви съгледвачи на Шайдо, които наблюдаваха армията му. Сигурно искаха да се уверят, че Перин не представлява заплаха, но все пак го притесняваха. Времената бяха опасни.

Най-добре беше да задържи Алиандре и хората й засега, както заради нейната безопасност, така и заради своята, поне докато Грейди и Неалд се възстановят. Змийските ухапвания от мехура на злото бяха поразили и двамата, както и Масури — единствената ухапана Айез Седай, — по-лошо, отколкото другите.

Все пак Грейди вече се оправяше. Скоро щеше да може да отвори достатъчно голям портал, та армията да премине през него. След това Перин можеше да върне Алиандре и мъжете на Две реки у дома. Самият той пък можеше да Отпътува при Ранд, като се престори, че се е помирил с него — повечето хора все още мислеха, че е Ранд са се разделили сърдити, — и най-сетне да се отърве от Берелайн и нейната Крилата гвардия. Всичко можеше да си стане така, както трябваше да е.

Светлината да дадеше дано да стане толкова лесно. Той тръсна глава, за да разсее завихрените цветове и образи, които винаги се появяваха, щом помислеше за Ранд.

Берелайн и отрядът й се заточиха по пътя покрай него. Изглеждаха много доволни, че са излезли на твърда земя. Красивата тъмнокоса Берелайн носеше тънка зелена рокля и колан от огнекапки. Деколтето й беше смущаващо дълбоко. Беше започнал да разчита на нея през отсъствието на Файле, щом престана да се държи с него като с див глиган, който трябва да хване и да одере. Жив.

Файле вече се беше върнала и примирието му с Берелайн като че ли бе приключило. Както обикновено, Анура яздеше до нея, макар да не бъбреше с Берелайн като някога. Перин така и не бе разбрал защо се беше срещала с Пророка. Навярно така и нямаше да разбере, предвид случилото се с Масема. На един ден път от Малден съгледвачите му се бяха натъкнали на няколко трупа, убити със стрели, обувките, коланите им и всякакви ценности бяха задигнати. Макар гарваните да бяха изкълвали очите им, той беше подушил миризмата на Масема през гнилото.

Пророкът беше мъртъв, убит от разбойници. Какво пък, може би това бе подходящ край за него, макар Перин все още да имаше чувството, че се е провалил. Ранд бе поискал да му доведат Масема. Цветовете отново се завихриха.

Тъй или иначе, време беше да се върне при Ранд. Цветовете затанцуваха и показаха Ранд, застанал пред някаква сграда с изгорена фасада и загледан на запад. Перин бързо разкара образа.

Беше изпълнил задължението си. С Пророка бе приключено, съюзът на Алиандре бе осигурен. Само дето имаше чувството, че нещо все още ужасно не е наред. Опипа ковашката главоблъсканица в джоба си. „За да разбереш нещо… трябва да схванеш частите му…“

Подуши Файле, преди да е стигнала до него, чу и стъпките на коня й по меката земя.

— Значи Джил е тръгнал към Люгард? — попита тя, щом спря до него.

Перин само кимна.

— Може би ще е по-умно и ние да тръгнем натам. Ония, дето се присъединиха към нас, пак ли са наемници?

— Да.

— Сигурно сме събрали пет хиляди души през последните няколко недели — отрони тя замислено. — Може би и повече. Странно, в тази запустяла земя.

Беше красива, с катраненочерната си коса и волевите черти, с хубавия си салдейски нос и леко дръпнатите си очи. Беше облечена за езда, в тъмно виненочервено. Обичаше я с цялото си сърце и славеше Светлината, че бе успял да я спаси. Защо сега се чувстваше толкова неловко от близостта й?

— Притеснен си, съпруже — отбеляза тя. Разбираше го толкова добре, че сякаш и самата тя можеше да различава миризми. Но това май беше нещо присъщо за жените. Берелайн също го умееше.

— Събрали сме твърде много хора — изпъшка той. — Трябва да започна да ги връщам.

— Ще намерят начин да се върнат.

— Ами ако им заповядам?

— Не можеш да заповядаш на самата Шарка, съпруже — тя се обърна и загледа човешката колона по пътя.

— Какво… — млъкна, схванал смисъла на думите й. — Мислиш, че е заради мен? Защото съм тавирен?

— На всяко спиране по пътя ни печелиш още последователи — каза Файле. — Въпреки загубите ни срещу айилците излязохме от Малден с по-голяма сила, отколкото в началото. Не ти ли се струва странно, че толкова много от бившите гай-шайн отиват при Трам да ги обучава с оръжия?

— Яли са бой толкова дълго — каза Перин. — Искат това да не се повтори.

— И затова бъчвари научават как да боравят с меча и откриват, че имат дарба за него? Зидари, които никога не са си помисляли да се бият срещу Шайдо, сега тренират с бойния кривак? Наемници и войници се стичат към нас?

— Съвпадение.

— Съвпадение ли? — каза тя с насмешка. — С тавирен начело на армията?

Беше права. Перин помириса задоволството й, че е спечелила спора. Лично той не го смяташе за спор, но тя го виждаше така. Ако не друго, беше ядосана, че не е повишил глас.

— Всичко това ще свърши до няколко дни, Файле. Щом отново разполагаме с порталите, ще разпратя хората по местата им. Не събирам армия. Помагам на няколко бежанци да се върнат по домовете си — последното, което му трябваше, бе още хора да го наричат „милорд“, да му се кланят и да раболепничат.

— Ще видим — отвърна тя.

— Файле — Перин въздъхна и заговори тихо. — Човек трябва да вижда едно нещо такова, каквото е. Няма смисъл да наричаш един нит панта или клинец конска подкова. Казвал съм ти. Не съм добър водач. Доказах го.

— Ти го виждаш така.

Той стисна ковашката главоблъсканица в джоба си. Бяха обсъждали това през неделите след Малден, но тя отказваше да го разбере.

— В лагера беше страшна бъркотия, докато те нямаше, Файле! Казах ти как Арганда и Девите едва не се избиха. И Ейрам… Масема го поквари под носа ми. Айез Седай играеха игри, за които не мога и да се досетя, а мъжете от Две реки… виждаш как ме гледат, със срам в очите.

Миризмата на Файле се подлюти от гняв, щом го каза това, и тя се обърна рязко към Берелайн.

— Не е по нейна вина — каза Перин. — Ако се бях сетил за това, щях да прекратя слуховете веднага. Но не се сетих. И сега трябва да спя на каквото съм си постлал. Светлина! Какво е един мъж, ако собствените му съседи мислят лошо за него? Не съм лорд, Файле, и толкова. Доказах го твърдо.

— Странно — заговори тя. — Но говорих с другите и те разправят различна история. Казват, че си принудил Арганда да се сдържа и че си потушил размириците в лагера. После имаме съюза със сеанчанците. Колкото повече научавам за това, толкова по-силно съм впечатлена. Действал си решително във време на голяма несигурност, съсредоточил си усилията на всички и си постигнал невъзможното при завземането на Малден. Това са действия на истински водач.

— Файле… — едва се сдържа да не изръмжи. Защо не искаше да го чуе? Докато беше в плен, нищо не бе имало значение за него, освен да си я върне. Нищо. Все едно беше на кого му трябва помощта му и кой какво иска от него. Дори Тармон Гай-дон да беше започнала, щеше да я пренебрегне, за да намери Файле.

Сега разбираше колко опасни са били действията му. Бедата бе, че пак щеше да направи същото. Не съжаляваше за стореното, изобщо. А един водач не можеше да е такъв.

Преди всичко изобщо не трябваше да им позволи да вдигнат онова знаме с вълчата глава. След като вече бе изпълнил задачите си, след като Файле вече беше тук, беше време да остави всичките тези глупости зад гърба си. Той беше ковач. Все едно в какви дрехи го обличаше Файле или какви титли му даваха хората. Не можеш да направиш от ренде подкова, нали?

Погледна Джори Конгар, който яздеше пред колоната, с онова проклето червено знаме с вълчата глава, дето плющеше гордо на прът, по-дълъг и от пика. Отвори уста да му викне да го свали, но Файле внезапно заговори:

— Да, наистина. Мислех си за това през последните няколко недели и — колкото и странно да изглежда — вярвам, че пленът ми може би беше точно това, което ни трябваше. И на двамата.

Какво? Перин се обърна към нея и надуши, че е сериозна. Ама тя наистина вярваше на думите си.

— Сега трябва да поговорим за…

— Съгледвачите се връщат — прекъсна я той, може би по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Файле погледна натам, накъдето сочеше, но разбира се, все още не можеше да види нищо. Знаеше за очите му обаче. Беше една от малкото, които го знаеха.

Скоро и други забелязаха трите фигури в кадин-сор, които се приближаваха по пътя — пратените от Перин да разузнаят. Две Деви забързаха към Мъдрите, а една продължи да тича към Перин.

— Има нещо край пътя, Перин Айбара — каза жената. Миришеше загрижено. Опасен знак. — Нещо, което трябва да видиш.

 

 

Галад се събуди — или може би се свести? Остри болки го пареха в ребрата, където го бяха ритали. Заглушаваха по-тъпите болежки в рамото, в лявата ръка и в бедрото, където го бе ранил Валда. Пулсиращото главоболие бе толкова силно, че почти заглушаваше всичко останало.

Изстена и се обърна по гръб. Беше тъмно, в небето мъждукаха светли точици. Звезди ли бяха? От толкова време беше все облачно…

Не… нещо в тези звезди не бе както трябва. Той примига и се взря в тях. Изглеждаха някак смътни и далечни. И не образуваха никакви познати фигури. Къде можеше да го е отвел Асунава, че и звездите да са различни?

Завъртя глава и се огледа. Беше в голяма палатка, а светлините горе изобщо не бяха звезди, а светлина през дупките по прокъсаното платнище.

И беше гол. Опипа засъхналата кръв по лицето си. Имаше дълга рана на челото. Ако скоро не я промиеше, можеше да забере. Остана да лежи по гръб, вдишваше и издишваше полека — ако поемеше твърде много въздух, го прорязваше в гърдите.

Не се страхуваше от смърт и болка. Беше постъпвал правилно. Жалко, че трябваше да се остави на Разпитвачите — те бяха под властта на сеанчанците. Само че не бе имал избор. Не и след като сам се беше наврял в ръцете на Асунава.

Не изпитваше гняв към съгледвачите, които го бяха предали. Разпитвачите имаха сериозен авторитет сред Чедата и лъжите им несъмнено се бяха оказали убедителни. Яд го беше обаче на Асунава, защото той взимаше нещо вярно и го размътваше. Много хора имаше на света, които правеха същото, но нали Чедата трябваше да са различни.

Скоро Разпитвачите щяха да дойдат и щеше да плати истинската цена за спасяването на хората си с болката от техните куки и ножове. Даваше си сметка за тази цена, когато бе взел решението си. В известен смисъл бе спечелил, защото бе отиграл положението по най-добрия начин.

Другият начин да осигури победата си бе да се придържа към истината, докато го разпитват. Да отрича, че е Мраколюбец. До сетния си дъх. Щеше да е трудно, но щеше да е правилно.

Надигна се, успя да седне и опипа наоколо. Краката му бяха оковани и веригата бе заключена за прът, набит в земята през грубото платно на пода на палатката.

Опита се да го изтръгне, просто да види дали ще може. Дръпна толкова силно, че мускулите му го предадоха и за малко да припадне. След като се съвзе, пропълзя до стената на палатката. Веригата бе достатъчно дълга, за да стигне до входното платнище. Хвана най-долната платнена връзка, плю на нея и бавно и внимателно изтри мръсотията и кръвта от лицето си.

Почистването му даде цел — караше го да прави нещо и да престане да мисли за болката. Грижливо изтърка спечената кръв от бузата и носа си. Беше трудно. Устата му бе пресъхнала. Прехапа езика си, за да изкара още слюнка, и продължи да се бърше. Платът миришеше на прах.

Раната на челото, мръсотията по лицето… тези неща бяха знаци на победа за Разпитвачите. Нямаше да им ги остави. Щеше да се изправи пред изтезанията им с чисто лице.

Чу викове отвън. Мъжете се подготвяха да вдигат лагера. Щеше ли това да отложи разпитването? Съмняваше се. Вдигането на лагер можеше да отнеме часове.

Нямаше да бяга. Дори да можеше да се измъкне, бягството щеше да обезсили сделката му с Асунава. Не, той щеше да се изправи срещу враговете си с достойнство.

Чу гласове пред палатката. Разпитвачите идваха. Пропълзя назад до кола в земята. Вдиша дълбоко въпреки болката, хвана кола с лявата си ръка и се изправи.

Залитна, но успя да остане прав. Болките му вече не бяха нищо. Беше понасял хапания на насекоми, които бяха по-лоши. Стъпи твърдо на земята, отпусна ръце и сплете пръсти. Изправи рамене и впери поглед в платнището на входа. Не наметалото, нито униформата, нито отличителните знаци или мечът правеха мъжа мъж. Правеше го начинът, по който се държи.

Платнището се люшна и се отвори. Външната светлина бе ярка, но Галад дори не мигна. Не трепна.

На светлия фон се раздвижиха силуети. Поколебаха се. Личеше, че са изненадани, че го виждат гордо изправен.

— Светлина! — възкликна познат глас. — Дамодред, ти си жив!?

— Тром? — попита с хриплив глас Галад.

Бяха трима: плещестият Тром, Борнхалд и Биар. Тром се засуети с връзка ключове.

— Спрете! — каза Галад. — Дадох ви заповед, и на тримата. Борнхалд, има кръв на наметалото ти! Заповядах ви да не се опитвате да ме освобождавате!

— Мъжете ти се подчиниха на заповедите ти, Дамодред — каза нов глас и влязоха още трима: Бераб Голевер, висок и брадат; Алабар Харнеш, чиято плешива глава бе останала без лявото ухо; Брандел Вордариан, рус мършав мъж от родния на Галад Андор. И тримата бяха лорд капитани, и тримата бяха останали с Асунава.

Харнеш отвори една торба и изтърси на земята пред Галад нещо обло. Глава.

Главата на Асунава.

А после тримата извадиха мечовете си и коленичиха пред него, върховете на оръжията им се забиха в платнището. Тром отключи букаите на краката на Галад.

— Разбирам — каза Галад. — Обърнали сте мечовете си срещу свои другари Чеда.

— Какво трябваше да направим според теб? — попита Брандел.

Галад поклати глава.

— Не знам. Може би сте прави. Не би трябвало да ви укорявам за този избор. Сигурно е бил единственият възможен. Но защо променихте решението си?

— Загубихме двама лорд Капитан-командири за по-малко от половин година — заговори дрезгаво Харнеш. — Крепостта на Светлината се превърна в игрище за сеанчанците. Светът е в хаос.

— И въпреки това — каза Голевер — Асунава ни подкара чак дотук, за да се бием със своите приятели Чеда. Не беше правилно, Дамодред. Всички видяхме как се представи и всички видяхме как ти ни спря да се избием взаимно. Пред това, и след като Висшият инквизитор нарече Мраколюбец мъж, за когото всички знаем, че е доблестен… Е, как да не се обърнем срещу него?

Галад кимна, после попита:

— Приемате ли ме за лорд Капитан-командир?

Тримата сведоха глави.

— Всички лорд капитани са за теб — заяви Голевер. — Наложи се да убием една трета от онези, които носеха червените овчарски геги на Ръката на Светлината. Други се обединиха с нас. Някои се опитаха да избягат. Амадицийците не се намесиха. Мнозина от тях заявиха, че предпочитат да се присъединят към нас, вместо да се върнат при сеанчанците. Другите амадицийци — и Разпитвачите, които се опитаха да избягат — задържахме.

— Пуснете онези, които искат да напуснат — каза Галад. — Могат да се върнат при семействата си и при господарите си. Докато стигнат до сеанчанците, ще сме далече от обхвата им.

Мъжете кимнаха.

— Приемам клетвите ви — продължи Галад. — Съберете другите лорд капитани и ми донесете продоволствените доклади. Вдигайте лагера. Тръгваме за Андор.

Никой не попита дали има нужда от отдих, макар Тром да изглеждаше притеснен. Галад облече белия халат, който му донесе едно Чедо, а после седна в донесения му стол, щом друг мъж — Чедо Кандеяр, опитен в лекуването на рани — влезе, за да го прегледа.

Не се чувстваше достатъчно мъдър или силен, за да носи титлата. Но Чедата бяха взели решението си.

Светлината щеше да ги защити.