Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (35)

Глава 33
Добра супа

Супата се беше получила изненадващо добра.

Сюан сръбна отново и повдигна вежда. Беше простичка — бульон, зеленчуци и късчета пилешко, — но когато повечето храна в най-добрия случай имаше вкус на тиня, това си беше чудо. Опита от сухара. Никакви гъгрици? Възхитително!

Нинив току-що бе млъкнала. Беше положила клетвите по-рано през деня. Бяха в кабинета на Амирлин, кепенците бяха отворени и вътре се сипеше златиста светлина. Подът бе застлан с нови черги в зелено и златно.

Сюан мълчаливо се укори, че се е разсеяла от супата. Докладът на Нинив изискваше сериозно обмисляне. Беше говорила за времето, преживяно с Ранд ал-Тор, и в частност за събития като прочистването. Разбира се, Сюан беше чула донесенията, че сайдин е прочистен. Един Аша’ман бе посетил лагера по време на разделението. Беше приела новината скептично, но вече нямаше много неща, които да могат да го отрекат.

— Е — каза Амирлин, — много се радвам за това по-подробно обяснение, Нинив. Въпреки че прочистването на сайдин не прави мисълта за обвързвания между Аша’ман и Айез Седай по-малко притеснителна. Жалко, че Ранд не пожела да говори с мен за това по време на срещата ни — каза го спокойно, макар Сюан да знаеше, че гледа на мъже, обвързващи жени, с толкова задоволство, с колкото капитан гледа на пожар в трюма си.

— Да, жалко — каза нацупено Нинив. — Все пак, ако ви интересува, Ранд не одобрява мъже да обвързват жени.

— Няма значение дали одобрява, или не — каза Егвийн. — Аша’ман са негова отговорност.

— Както Айез Седай, които го оковаха и биха, са ваша ли, Майко? — попита Нинив.

— Наследена от Елайда — каза Егвийн и съвсем леко присви очи.

„Права беше, че върна Нинив — помисли Сюан и гребна от супата. — Твърде често започва да взима неговата страна.“

Нинив въздъхна и взе лъжицата си.

— Не исках да прозвучи като предизвикателство, Майко. Просто искам да покажа как мисли той. Светлина! Не одобрявам много от нещата, които направи, особено напоследък. Но мога да разбера как е стигнал дотам.

— Наистина се е променил обаче — каза замислено Сюан. — Сама го каза.

— Да. Айилците казват, че е прегърнал смъртта.

— И аз го чух от тях — заговори Егвийн. — Но го погледнах в очите… и още нещо се е променило, нещо необяснимо. Мъжът, когото видях…

— Не прилича на онзи, който унищожи гробницата Натрин? — при мисълта за това Сюан потръпна.

— Мъжът, когото видях, не би изпитал необходимост да унищожи такова място — каза Егвийн. — Онези вътре просто щяха да го последват. Да се покорят на желанията му. Защото е той.

Трите се смълчаха.

Егвийн поклати глава и гребна от супата. Помълча, след това се усмихна.

— Е, супата е добра. Може би нещата не са толкова лоши, колкото мислех.

— Съставките дойдоха от Кемлин — отбеляза Нинив. — Подслушах слугинчетата да си говорят.

— О.

Отново мълчание.

— Майко — заговори Сюан предпазливо. — Жените са притеснени от убийствата в Кулата.

— Съгласна съм, Майко — добави Нинив. — Гледат се с недоверие. Това ме тревожи.

— Трябваше да ги видите преди — каза Егвийн. — При управлението на Елайда.

— Ако е било по-лошо от това, радвам се, че не съм го видяла — каза Нинив и погледна пръстена си с Великата змия. Често го правеше напоследък. Както рибар с нова лодка често се озърта към кейовете и се усмихва. Явно все пак беше доволна, че е минала изпитанието и е положила клетвите си.

— Беше ужасно — каза Егвийн. — И не възнамерявам да допусна да се върнем към това. Сюан, планът трябва да бъде приведен в действие.

Сюан направи гримаса.

— Учих другите. Но не мисля, че е добра идея, Майко. Едва са обучени.

— За какво говорите? — попита Нинив.

— За Айез Седай — отвърна Егвийн. — Грижливо подбрани. Даден им е сънен тер-ангреал. Сюан им показва как действа Тел-айеран-риод.

— Майко, онова място е опасно.

Егвийн пак си гребна супа.

— Мисля, че знам това по-добре от всички. Но е нужно. Трябва да подмамим убийците към стълкновение. Ще уредя „тайна“ среща между най-верните ми Айез Седай в Света на сънищата и може би ще оставя податки, че ще присъстват и други важни хора. Сюан, свърза ли се с Ветроловките?

— Да — отвърна Сюан. — Макар че искат да знаят какво ще им дадеш, за да се съгласят да се срещнат с вас.

— Заемането на сънен тер-ангреал ще е достатъчно — отвърна сухо Егвийн. — Не всичко трябва да бъде предмет на сделка.

— За тях най-често е — каза Нинив. — Но това е извън темата. Въвеждаш Ветроловки на тази среща, за да подмамиш Месаана?

— Не точно — отвърна Егвийн. — Ще се видя с Ветроловките по същото време, но на друго място. И с някои от Мъдрите също. Достатъчно, за да намекна на Месаана — стига да има шпиони, които наблюдават другите преливащи жени, — че наистина е важно да ни шпионира в Тел-айеран-риод в този ден. Ти и Сюан ще проведете среща в Съвета на Кулата, но тя ще е примамка, за да измъкне Месаана или слугите й от скривалищата им. С преградите — и няколко Сестри, които да наблюдават от скришни места — ще можем да ги хванем натясно. Сюан ще ме повика веднага щом капанът се задейства.

Нинив се намръщи.

— Планът е добър, с изключение на едно. Не ми харесва да се излагаш на опасност, Майко. Позволи ми аз да водя тази битка. Мога да се справя.

Амирлин я изгледа и Сюан видя в нея нещо от истинската Егвийн. Замислена. Смела, но пресметлива. Видя също тъй умората на Егвийн, бремето на отговорността. Много добре познаваше това чувство.

— Ще призная, че тревогата ти е основателна — каза Егвийн. — Откакто позволих да бъда пленена от привърженичките на Елайда, се чудя дали не съм станала прекалено ангажирана и склонна да се излагам на опасност.

— Точно така — съгласи се Нинив.

— Само че — продължи Егвийн, — остава си простият факт, че от всички нас все пак съм най-опитната в Тел-айеран-риод. Вие двете имате опит, вярно, но моят е много по-голям. В този случай не съм просто водачката на Айез Седай, а инструмент, който Бялата кула трябва да използва — замълча. — Сънувах го, Нинив. Ако не надвием Месаана тук, всичко може да бъде загубено. Всичко ще бъде загубено. Не е време да пазим инструментите си, колкото и ценни да са.

Нинив посегна за плитката си, но сега тя едва стигаше до раменете й. Изскърца със зъби.

— Може би си права. Но не ми харесва.

— Айилските сънебродници — каза Сюан. — Майко, ти каза, че ще се срещнеш с тях. Може би ще пожелаят да помогнат? Ще съм много по-спокойна, ако знам, че ще са наоколо да те държат под око.

— Да — отвърна Егвийн. — Добър съвет. Ще се свържа с тях, преди да се срещнем, и ще ги помоля, просто за всеки случай.

— Майко — каза Нинив. — А може би Ранд…

— Това е проблем на Кулата — заяви Егвийн. — Ние ще се справим с него.

— Добре.

— Сега — продължи Егвийн — трябва да измислим как да пуснем подходящите слухове, за да не може Месаана да устои на изкушението да дойде да подслуша…

 

 

Въздухът около Перин се огъна и къщите — този път с плоски кайриенски покриви — изчезнаха. Пътят под краката му омекна като кал, след това се втечни.

Цопна в океана. „Пак ли вода?“ — помисли си раздразнено.

Тъмночервени мълнии прорязваха небето и мятаха над морето вълни кървава светлина. Всяко изригване показваше тъмни същества, дебнещи под вълните. Огромни създания, зли и плъзнали като змии под гърча на червените мълнии.

В останките от някакъв кораб се бяха вкопчили хора, пищяха от ужас и плачеха за близките си. Мъже, вкопчени в прекършени греди, жени, които се мъчеха да задържат бебетата си над водата, докато вълните ги заливаха, трупове, подмятани от вълните.

Съществата отдолу нападаха, грабваха хора от повърхността и ги повличаха към дълбините с плясък на плавници и блеснали остри като бръснач зъби. Водата закипя в червено, което не идваше от мълниите.

Който и да сънуваше точно този кошмар, имаше изключително извратено въображение.

Перин отказа да бъде въвлечен в него. Потисна страха си и не заплува към някоя от дървените отломки. „Не е истинско. Не е истинско. Не е истинско.“

Колкото и да го разбираше, част от него съзнаваше, че ще умре в тези води. В тези ужасни кървави води. Стоновете на другите го заливаха и той копнееше да се притече на помощ. Не бяха истински, знаеше го. Просто въображаеми. Ала не беше лесно.

Започна да се издига над водата, вълните отново започнаха да се превръщат в земна твърд. Но извика, щом нещо се отърка в крака му. Изтрещя мълния и разкъса въздуха. Жена до него потъна, дръпната от невидими челюсти. Изпаднал в паника, Перин изведнъж отново затъна във водата и след миг заплува в съвсем друго място, преметнал едната си ръка през някаква греда.

Случваше се понякога. Ако се разколебаеше за миг, ако си позволеше да приеме кошмара за истина, той го въвличаше в себе си и го вместваше в ужасната си мозайка. Нещо се задвижи във водата наблизо и той стъписан загреба с ръка настрани. Една от връхлитащите вълни го поде и го издигна високо.

„Не е истинско. Не е истинско. Не е истинско.“

Водата бе ужасно студена. Нещо отново докосна крака му и той изкрещя, нагълта солена вода и се задави.

„НЕ Е ИСТИНСКО!“

Беше в Кемлин, на левги от океана. Това беше улица. С твърди камъни под краката му. С миризмата на опечен хляб, лъхаща от близка пекарна. Улица, обрамчена с тънкостволи ясени.

Вкопчи се с рев в това знание, както хората около него се бяха вкопчили в корабните отломки. Стисна юмруци и се съсредоточи върху реалността.

Имаше камъни под краката му. Не вълни. Не вода. Не зъби и перки. Бавно се издигна над океана. Измъкна крака си и стъпи на повърхността, усети здравия камък под ботуша си. Другото стъпало го последва. Озова се върху малък плуващ във водата кръг от камъни.

Нещо огромно се надигна от вълните вляво от него, грамаден звяр, отчасти риба, отчасти — чудовище, с толкова широка паст, че човек може да влезе в нея изправен. Зъбите бяха големи колкото дланта на Перин, лъщяха и от тях капеше кръв.

Не беше истинско.

Съществото избухна в облак мъгла. Дъждът го удари и мигновено изсъхна. Кошмарът наоколо се огъна, мехур от реалност набъбна от самия него. Тъмният въздух, студените вълни и пищящите хора се отляха назад като мокра боя.

Нямаше никакви мълнии — не ги виждаше да святкат през клепачите си. Нямаше никакъв гръм. Не можеше да чуе грохота му. Нямаше никакви вълни, не и сред обкръжения от суша Кайриен.

Отвори рязко очи и целият кошмар се разпадна, стопи се като слана под пролетна слънчева светлина. Зданията се появиха отново, улицата се върна, вълните се отдръпнаха. Небето отново стана кипнала черна буря. Ярка бяла мълния проряза дълбините му, но нямаше гръм.

Скокливец клечеше на улицата недалече от него. Перин се приближи към вълка. Можеше да скочи там мигновено, разбира се, но не му харесваше да прави всичко толкова лесно. Щеше да го гризе, щом се върнеше в реалния свят.

„Ставаш силен, Млади бико“, изпрати Скокливец одобрително.

— Все пак ми отнема много време — каза Перин. — Всеки път щом вляза ми отнема няколко минути. Трябва да съм по-бърз. В битка с Убиеца няколко минути може да се окажат цяла вечност.

„Няма да е толкова силен като тези.“

— Все пак ще е достатъчно силен — отвърна Перин. — Имал е години да се учи как да владее вълчия сън. Аз едва-що започнах.

Скокливец се засмя. „Млади бико, ти започна още когато дойде тук първия път.“

— Да, но започнах да уча едва преди няколко недели.

Скокливец продължи да се смее. Беше прав донякъде. Перин наистина се беше подготвял от две години, като гостуваше нощем във вълчия сън. Но все още трябваше да научи колкото може повече. Донякъде се радваше на забавянето преди съда.

Но не можеше да отлага твърде дълго. Последният лов наближаваше. Много от вълците тичаха на север — Перин усещаше преминаването им. Тичаха към Погибелта, към Граничните земи. Придвижваха се натам както във вълчия сън, така и в реалния свят, но тези тук не изместваха право дотам. Тичаха на обикновени глутници.

Разбираше, че Скокливец копнее да тръгне с тях. Но се задържаше, както и някои други.

— Хайде — подкани го Перин. — Да потърсим друг кошмар.

 

 

Розовият пояс бе разцъфтял.

Беше невероятно. Малко други растения бяха разцъфнали в това ужасно лято, а и тези малко бързо бяха повехнали. Но Розовият пояс цъфтеше буйно, стотици червени взривове, плъзнали по стените на градината. Гладни пчели прехвърчаха от цвят на цвят, сякаш всяка пчела в града бе долетяла тук да се храни.

Гавин стоеше настрана от тях, но ароматът на рози бе толкова всепроникващ, че се чувстваше окъпан в него. Свършеше ли тази разходка, дрехите му сигурно щяха да носят уханието часове наред.

Елейн разговаряше с няколко от съветниците си до една скамейка край малко, покрито с лилии езерце. Бременността вече й личеше и тя сякаш сияеше. Златната й коса отразяваше слънчевата светлина като огледало. Над тази коса короната с Розата на Андор изглеждаше почти невзрачна.

Често бе твърде заета напоследък. Гавин беше чул недомлъвки за оръжията, които строеше и които според нея може би щяха да са мощни колкото пленнички дамане. Леярите на камбани в Кемлин работеха до късни нощи, доколкото беше чул. Кемлин се подготвяше за война и кипеше от дейност. Елейн рядко имаше време за него, макар той да се радваше и на малкото, което можеше да му задели.

Тя се усмихна, като го видя да се приближава, и махна на служителите си да ги оставят за малко насаме. Приближи се до него и го целуна обичливо по бузата.

— Изглеждаш умислен.

— Обичайното ми заболяване напоследък — отвърна той. — Изглеждаш разсеяна.

— Обичайното мое заболяване напоследък. Има толкова неща да се свършат, а просто не ми стига време.

— Ако трябва да те оста…

— Не — прекъсна го тя и го хвана под ръка. — Трябва да поговоря с тебе. А и ми казаха, че една разходка из градините веднъж на ден ще е добре за състоянието ми.

Гавин се усмихна и вдиша миризмите на рози и мокра пръст. Миризмите на живот. Погледна към небето.

— Не мога да повярвам колко много слънчева светлина виждаме тук. Почти бях започнал да вярвам, че постоянният мрак е нещо естествено.

— О, сигурно е — отвърна тя равнодушно. — Преди неделя облаците в Андор се разкъсаха около Кемлин, но никъде другаде.

— Но… как?

Тя се усмихна.

— Ранд. Нещо, което направи. Беше на върха на Драконовата планина, мисля. И тогава…

Изведнъж денят сякаш помръкна.

— Пак ал-Тор — измърмори Гавин. — Преследва ме дори тук.

— Дори тук? — повтори тя с насмешка. — Мисля, че точно в тези градини го срещнахме за първи път.

Гавин погледна към небето на север и надвисналите там злокобни тъмни облаци.

— Той е бащата, нали?

— Ако беше той — отвърна Елейн тутакси, — щеше да е разумно да го крия, нали? Децата на Преродения Дракон ще са мишена.

Гавин усети, че му призлява. Подозираше го от момента, в който бе разбрал, че е бременна.

— Да ме изгори дано. Елейн, как си могла? След онова, което той направи на майка ни!

— Нищо не й е направил. Мога да представя много свидетели, които ще го потвърдят, Гавин. Мама изчезна преди Ранд да освободи Кемлин — в очите й имаше обич, когато заговори за него. — Нещо е станало с него. Мога да го усетя, усещам го как променя. Прочиства. Изтласква облаците назад и кара розите да цъфтят.

Гавин повдигна вежда. Елейн мислеше, че розите цъфтят заради ал-Тор? Е, любовта можеше да накара човек да си мисли странни неща, а след като мъжът, за когото говореше тя, бе Прероденият Дракон, може би трябваше да се очаква известна ирационалност.

Приближиха се до малкия кей на езерото. Помнеше как беше плувал в него като дете и след това му дърпаха ушите. Не майка му, а Галад, въпреки че майка му го беше изгледала строго и с укор. Не беше казал на никого, че беше плувал само защото Елейн го беше бутнала във водата.

— Никога няма да го забравиш, нали? — попита Елейн.

— Какво?

— Мислеше си за онзи ден, когато се подхлъзна в езерото, докато мама беше на среща с Дома Фарах.

— Подхлъзнал съм се? Ти ме бутна!

— Нищо подобно — каза Елейн превзето. — Ти се перчеше, че можеш да вървиш по перилото, без да паднеш.

— А ти разтърси кея.

— Стъпих на него — възрази Елейн. — Енергично. Аз съм пъргава. Имам енергична стъпка.

— Енергична… това си е пълна лъжа!

— Не е. Просто казвам истината с малко повечко въображение. Вече съм Айез Седай. Имаме го този талант. Е, ще ме повозиш ли с лодка по езерото, или не?

— Да… те повозя? Кога пък ти хрумна това?

— Току-що. Не слушаш ли?

Гавин поклати объркано глава.

— Добре.

Зад тях стояха няколко гвардейки. Винаги бяха наблизо и често ги водеше високата жена, която си въобразяваше, че е превъплъщение на Биргит от приказките. И може би наистина приличаше на Биргит. Както и да е, наричаха я с това име и служеше като капитан-генерал.

При стражите се беше събрала голяма група служители и вестоносци. Последната битка се приближаваше и Андор се подготвяше. И за жалост повече от тези приготовления изискваха прякото внимание на Елейн. Въпреки че Гавин бе чул една любопитна история как я бяха носили до градската стена в леглото й преди около неделя. До този момент не бе успял да я притисне да му каже истина ли е, или не.

Махна на Биргит, а тя му се намръщи, щом поведе Елейн към малката лодка.

— Обещавам да не я хвърлям вътре — подвикна й Гавин, а след това измърмори тихо: — Макар че бих могъл да загреба „енергично“ и да ни обърна.

— О, стига — каза Елейн и се настани в лодката. — Езерната вода няма да е добра за бебетата.

— Като стана дума за това — рече Гавин, придърпа с крак лодката и стъпи вътре. Тя се разклати опасно, докато седне. — Не трябва ли да се разхождаш за „състоянието“ си?

— Ще кажа на Мелфейн, че съм се възползвала от възможността да вкарам в правия път лошия си брат. Можеш да се измъкнеш от какво ли не, ако смъмриш някой, който си го е заслужил.

— Това ли съм си заслужил? Мъмрене?

— Не непременно — гласът й стана тъжен. Гавин вдигна веслата и ги спусна във водата. Езерото не беше голямо, едва стигаше за една лодка, но имаше някаква ведрост в това да си по водата, сред водните лилии и пеперудите.

— Гавин — заговори Елейн. — Защо дойде в Кемлин?

— Това е домът ми. Защо да не дойда тук?

— Безпокоях се за теб по време на обсадата. Можеше да си ми от помощ в борбата за трона, но ти се забави.

— Обясних ти го това, Елейн! Бях се оплел в политиката на Бялата кула, да не говорим за зимните снегове. Гложди ме, че не можах да ти помогна, но онези жени ме бяха спипали здраво.

— Аз самата съм една от „онези жени“, както знаеш — вдигна ръката си с пръстена с Великата змия.

— Ти си различна — рече Гавин. — Все едно, права си. Трябваше да съм тук. Не знам какви още извинения очакваш да предложа.

— Не очаквам никакви извинения — каза Елейн. — О, Гавин, не те упреквах. Макар че със сигурност щеше да си ми от полза, се справихме. Също така се притеснявах да не се затрудниш между дълга да браниш Кулата и да защитиш Егвийн. Като че ли и това се получи добре. Тъй че питам. Защо си дошъл сега? Егвийн не се ли нуждае от теб?

— Изглежда, че не — отвърна Гавин и подкара лодката. Край езерото бе израсла голяма плачеща върба, клоните, й висяха надолу като плитки, полюшващи се над водата. Той вдигна веслата да ги издърпа от клоните и лодката спря.

— Е, няма да нахалствам повече да чуя за това, поне засега. Винаги си добре дошъл тук, Гавин. Бих те направила капитан-генерал, ако поискаш, но не мисля, че ще искаш.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами, повечето си време тук прекарваш в шляене из тези градини.

— Не се шляя. Размишлявам.

— Тъй ли? Виждам, че и ти си се научил да разкрасяваш истината.

Той изсумтя.

— Гавин, избягваш да се срещаш с приятелите и познатите си от двореца. Избягваш да влезеш в ролята си на принц или капитан-генерал. Вместо това просто… размишляваш.

Гавин се загледа над езерото.

— Не се срещам с другите, защото всички те искат да разберат защо не бях тук по време на обсадата. Непрекъснато питат кога ще заема поста си и ще поведа войските ти.

— Всичко е наред, Гавин. Не е нужно да ставаш капитан-генерал и мога да преживея с отсъствието на моя Първи принц на Меча, ако потрябва. Макар че ще призная, Биргит е доста разстроена от това, че не ставаш капитан-генерал.

— Това ли е причината за сърдитите й погледи?

— Да. Но тя ще се справи. Всъщност е добра за работата. А ако има някой, когото бих искала да защитаваш, това е Егвийн. Тя те заслужава.

— А ако реша, че не я искам?

Елейн се пресегна и отпусна ръка на рамото му. Лицето й, оградено от златна коса и увенчано със златната коронка — изглеждаше угрижено.

— О, Гавин. Какво е станало с теб?

Той поклати глава.

— Брин смята, че съм прекалено свикнал с успехите и че не знам как да реагирам, когато нещата се обърнат против мен.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че е добре да съм тук — Гавин въздъхна. По пътеката около езерото вървяха няколко жени, водеше ги жена със светла рижа коса с бели кичури в нея. Димана бе нещо като неуспяла ученичка на Бялата кула. Гавин не беше много наясно за същността на Родството и връзката им с Елейн.

— Това, че съм тук, ми напомня за предишния ми живот. Особено облекчаващо е, че съм свободен от Айез Седай. За известно време бях сигурен, че трябва да съм с Егвийн. Когато оставих Младоците да отидат при нея, ми се струваше най-добрият избор, който съм правил. Но все пак тя сякаш е надмогнала необходимостта да съм с нея. Толкова е загрижена да е силна, да бъде Амирлин, че няма място за никой, който не иска да се кланя на всяка нейна прищявка.

— Едва ли е толкова лошо, колкото казваш, Гавин. Егвийн… Добре, тя трябва да показва силна фасада. Заради младостта си, заради начина, по който бе издигната. Но не е арогантна. Не повече, отколкото е нужно.

Елейн топна пръсти във водата и стресна една златна рибка.

— Изпитвала съм същото, което би трябвало да изпитва тя. Казваш, че иска някой да й се кланя и угодничи, но бих се обзаложила, че това, което всъщност иска — това, от което наистина се нуждае, — е някой, на когото да може да се довери напълно. Някой, на когото може да възлага задачи и след това да не се притеснява как ще бъдат изпълнени. Тя има огромни ресурси. Богатство, войски, укрепления, слуги. Но има само една като нея, тъй че ако всичко изисква прякото й внимание, все едно че няма никакви ресурси.

— Аз…

— Казваш, че я обичаш — каза Елейн. — Казвал си ми, че си й предан, че си готов да умреш за нея. Е, Егвийн има армии, които са пълни с такива хора, както и аз. Истински уникалните са тези, които правят каквото им кажа. Още по-добре, тези, които правят каквото бих им казала, ако имам възможност.

— Не съм сигурен дали мога да бъда този човек — каза Гавин.

— Защо не? От всички мъже, готови да подкрепят една жена на Силата, мислех, че си точно ти.

— С Егвийн е различно. Не мога да обясня защо.

— Ами, ако желаеш да се ожениш за Амирлин, ще трябва да направиш избора си.

Беше права. Обезсърчаваше го, но беше права.

— Достатъчно за това. Забелязах, че темата се измести от ал-Тор.

— Защото няма какво повече да си кажем за него.

— Трябва да стоиш далече от него, Елейн. Той е опасен.

Елейн махна с ръка.

— Сайдин е прочистен.

— Разбира се, че той ще каже това.

— Ти го мразиш — каза Елейн. — Долавям го в гласа ти. Не е заради майка, нали?

Той се поколеба. Беше станала толкова добра в извъртането на разговора. Кралицата в нея ли бе това, или Айез Седай? Почти обърна лодката назад към кея. Но това беше Елейн. Светлина, колко хубаво бе да си говори с някой, който наистина го разбира.

— Защо мразя ал-Тор ли? — каза Гавин. — Е, и заради майка. Но не само заради нея. Мразя това, в което се превърна той.

— Прероденият Дракон?

— Тиранин.

— Не знаеш това, Гавин.

— Той е овчар. Какво право има да събаря тронове и да променя света, както го прави?

— Особено докато ти си се свивал в едно селце? — беше й разказал повечето от сполетялото го през последните няколко месеца. — Докато той завладяваше държави, ти бе принуден да убиваш свои приятели, а след това бе изпратен на смърт от своята Амирлин.

— Точно така.

— Значи е ревност — каза тихо Елейн.

— Не. Глупости. Аз…

— Какво би искал да направиш, Гавин? — попита Елейн. — Да влезеш в дуел с него?

— Може би.

— И какво би станало, ако спечелиш и го пронижеш, както каза, че искаш? Готов ли си да обречеш всички ни, за да удовлетвориш една своя моментна страст?

Той нямаше отговор на това.

— Това не е просто ревност, Гавин — каза Елейн и взе веслата от него. — Това е егоизъм. Не можем да си позволим да бъдем късогледи точно сега — загреба и ги подкара назад въпреки протеста му.

— И това го казва жената, която лично гонеше Черната Аджа?

Елейн се изчерви. Личеше, че съжалява, че изобщо му го е казала.

— Беше необходимо. И освен това казах „ние“. Ти и аз, и двамата имаме този проблем. Биргит непрекъснато ми повтаря, че трябва да се науча на повече сдържаност. Е, и ти ще трябва да се научиш на същото, заради Егвийн. А тя се нуждае от теб, Гавин. Може да не го съзнава. Може да е убедена, че трябва да крепи света сама. Греши.

Лодката се чукна в кея. Елейн прибра веслата и протегна ръката си. Гавин слезе и й помогна да стъпи на кея. Тя стисна ръката му с обич.

— Ще се справиш. Освобождавам те от всякаква отговорност да бъдеш мой капитан-генерал. Засега няма да назнача друг Първи принц на Меча, но можеш да задържиш тази титла с отложени задължения. Стига да се явяваш на държавните церемонии понякога, не е нужно да се безпокоиш, че нещо друго ще се иска от теб. Ще го оповестя веднага, като се позова на необходимостта да вършиш друга работа в навечерието на Последната битка.

— Аз… Благодаря ти — отвърна той, макар да не беше сигурен какво изпитва. Звучеше почти като настояването на Егвийн, че не е нужно да пази вратата й.

Елейн стисна отново ръката му, после се обърна и тръгна към свитата си. Гавин я загледа, щом заговори с придворните. Сякаш ставаше все по-царствена с всеки ден. Беше все едно да гледаш разцъфващо цвете. Жалко, че не беше в Кемлин да го види от самото начало.

Улови се, че се усмихва, когато се обърна да продължи по пътя си покрай Розовия пояс. Съжаленията му трудно можеха да се задържат пред здравословната доза от типичния за Елейн оптимизъм. Само тя можеше да нарече човек ревнив и да го накара да се чувства добре от това.

Минаваше през вълните от аромат и усещаше слънцето на врата си. Стигна там, където двамата с Галад си бяха играли като деца, и си помисли за майка си, как се разхождаше в тези градини с Брин. Спомни си грижливите й наставления, когато сбъркаше, а след това усмивките й, когато се държеше както подобава на принц. Тези усмивки му бяха приличали на слънчевия изгрев.

Това място беше тя. Тя продължаваше да живее, в Кемлин, в Елейн — която от час на час все повече приличаше на нея — и в здравината и силата на народа на Андор. Спря се до езерото, точно там, където Галад го беше спасил от удавяне като дете.

Може би Елейн беше права. Може би ал-Тор нямаше нищо общо със смъртта на Мургейз. А и да имаше, Гавин никога нямаше да може да го докаже. Но това нямаше значение. Ранд ал-Тор бе обречен да умре в Последната битка. Защо продължаваше да го мрази тогава?

— Тя е права — прошепна Гавин, загледан в танца на водните кончета над повърхността. — Приключихме с тебе, ал-Тор. Отсега нататък изобщо не ме интересуваш.

Сякаш огромна тежест се смъкна от раменете му. Гавин въздъхна дълбоко и облекчено. Едва сега, след като Елейн го бе освободила, осъзна колко виновен се беше чувствал заради отсъствието си от Андор. Това също вече си бе отишло.

Време беше да се съсредоточи върху Егвийн. Бръкна в джоба си, извади ножа на убиеца и го вдигна на слънчевата светлина, за да огледа отново червените камъчета. Длъжен бе все пак да защити Егвийн. Дори да му се гневеше, да го мразеше, да го гонеше. Нямаше ли да си струват тези наказания, ако успееше да запази живота й?

— Кълна се в майчиния си гроб — каза рязък глас зад него. — Откъде го взе това?

Гавин се обърна. Жените, които бе забелязал преди малко, стояха зад него на пътеката. Водеше ги Димана и той видя отблизо прошарената й коса и бръчките около очите. Боравенето със Силата не трябваше ли уж да спира тези признаци на старост?

С нея имаше още две, едната — пълничка жена с черна коса, другата — грубовата и на средна възраст. Беше заговорила втората. Имаше широки невинни очи. И изглеждаше ужасена.

— Какво има, Марили? — попита Димана.

— Този нож — каза Марили и посочи ръката на Гавин. — Марили е виждала такъв нож!

— Аз съм виждала такъв нож — поправи я Димана. — Ти си личност, а не вещ.

— Да, Димана. Много извинения, Димана. Марили… Аз няма да правя тази грешка повече, Димана.

Гавин повдигна вежда. Какво й беше на тази жена?

— Простете й, милорд — каза Димана. — Марили е живяла дълго време като дамане и й е трудно да се приспособи.

— Ти си сеанчанка? — възкликна Гавин. „Разбира се. Трябваше да го разбера по говора й.“

Марили закима енергично. Бивша дамане. Гавин се смрази. Тази жена беше обучавана да убива със Силата. Третата остана смълчана и гледаше с любопитство. Изобщо не изглеждаше толкова раболепна.

— Трябва да продължим — каза Димана. — Не е добре за нея да вижда неща, които й напомнят за Сеанчан. Хайде, Марили. Това е просто една вещ, която лорд Траканд е спечелил в битка, подозирам.

— Не, чакайте — Гавин вдигна ръка. — Познато ли ти е това оръжие?

Марили погледна Димана, сякаш молеше за разрешение да отговори. Родственичката кимна състрадателно.

— Кръвен нож е, милорд — каза Марили. — Не сте го спечелили в битка, защото никой не побеждава Кръвни ножове. Те са непобедими. Падат само когато собствената им кръв се обърне срещу тях.

Гавин се намръщи. Що за глупост беше това?

— Значи това е сеанчанско оръжие?

— Да, милорд. Носят го Кръвните ножове.

— Стори ми се, че каза, че това е кръвен нож.

— Да, но и тези, които ги носят. Загърнати в нощ, изпратени по волята на императрицата — дано да живее вечно — да поразяват враговете й и да умрат в прослава на името й — Марили сведе очи. — Марили говори твърде много. Марили съжалява.

— Аз съжалявам — натърти раздразнено Димана.

— Аз съжалявам — повтори Марили.

— Значи тези… Кръвни ножове — каза Гавин. — Те са сеанчански убийци? — полазиха го ледени тръпки. Възможно ли бе да са оставили бойци самоубийци, за да избиват Айез Седай? Да. Звучеше логично. Убиецът все пак не беше един от Отстъпниците.

— Да, милорд — отвърна Марили. — Видях един от ножовете окачен в стаята в жилището на господарката ми. Беше на брат й, който го е носил с чест, докато кръвта му не се е обърнала срещу него.

— Семейството му?

— Не, кръвта му — Марили се присви още повече.

— Кажи ми за тях — подкани я Гавин настойчиво.

— Загърнати в нощ — каза Марили, — изпратени по волята на императрицата — дано да живее вечно — да поразяват враговете й и да умрат в…

— Да, да. Това вече го каза. Каква тактика прилагат? Как се крият толкова добре? Какво знаеш за начина, по който напада убиецът?

При всеки въпрос Марили се присвиваше все повече и накрая захлипа.

— Лорд Траканд! — намеси се Димана. — Овладейте се.

— Марили не знае много — изхлипа дамане. — Марили съжалява. Моля, накажете я, че не е слушала по-добре.

Гавин замълча. Сеанчанките се отнасяха към своите дамане като към животни. Нямаше да са й казали нищо конкретно за това как действат тези Кръвни ножове.

— Откъде получихте тези дамане? — попита той. — Имаше ли пленени сеанчански войници? Трябва да говоря с някой от тях. Офицер, за предпочитане.

Димана присви устни.

— Тези бяха пленени в Алтара и ни пратиха само една дамане.

— Димана — намеси се другата жена. В говора й нямаше сеанчански акцент. — А сул-дам? Кайсеа беше от Низшата кръв.

Димана се намръщи.

— Кайсеа е… неблагонадеждна.

— Моля ви — настоя Гавин. — Това може да спаси живота на много хора.

— Е, добре — рече Димана. — Изчакайте тук. Ще я доведа.

Поведе двете си подопечни към двореца, а Гавин зачака нетърпеливо. След няколко минути Димана се върна, следвана от висока жена, облечена в светлосива рокля без колан или везмо по нея. Дългата й черна коса бе сплетена на плитка. Жената изглеждаше твърдо решена да остане точно на стъпка зад Димана — действие, което дразнеше Родственичката, която сякаш се опитваше да я държи под око.

Стигнаха до Гавин и — невероятно — сул-дам се смъкна на колене и се просна пред него, като опря челото си в пръстта. Някакво плавно изящество имаше в този раболепен поклон. Гавин остана с чувството, че му се подиграват.

— Лорд Траканд — заяви Димана, — това е Кайсеа. Или поне така настоява да я наричаме.

— Кайсеа служи добре — заяви сдържано жената.

— Стани — подкани я Гавин. — Защо правиш така?

— На Кайсеа й казаха, че сте братът на кралицата. Вие сте от Кръвта на това кралство, а аз съм низша дамане.

— Дамане? Ти си сул-дам.

— Вече не — отвърна жената. — Трябва да бъда окаишена, велики господарю. Ще се погрижите ли за това? Кайсеа е опасна.

Димана кимна настрани в знак, че трябва да поговорят насаме. Гавин се отдръпна с нея по алеята с розите, като остави Кайсеа просната на земята.

— Тя сул-дам ли е все пак? — попита той. — Или дамане?

— Всички сул-дам може да бъдат обучени да преливат — обясни Димана. — Елейн смята, че този факт може да подрони цялата им култура, щом бъде разкрит, затова ни накара да се съсредоточим върху обучението на сул-дам в достъп до Силата. Много от тях отказват да признаят, че могат да виждат сплитовете, но няколко бяха откровени с нас. Настояха до една, че трябва да станат дамане.

Кимна назад към Кайсеа.

— Тази най ни притеснява. Смятаме, че преднамерено се старае да научи сплитовете, за да може да предизвика „нещастен случай“ и да използва съображенията ни против нас — ако направи нещо ужасно с Единствената сила, може да заяви, че сме сгрешили, като сме я оставили на свобода.

Жена, която можеше да бъде обучена да убива с Единствената сила, която не е обвързана от Трите клетви и която е решена да докаже, че е опасна? Гавин потръпна.

— Даваме й отвара от вилняк повечето време — поясни Димана. — Не ви го казвам, за да ви тревожа, а за да ви предупредя, че това, което казва или прави, може да е неблагонадеждно.

Гавин кимна.

— Благодаря ти.

Димана го поведе към все така проснатата на земята сул-дам.

— Как може да ви служи Кайсеа, велики господарю?

Действията й бяха като пародия на раболепието на Марили. Това, което Гавин първоначално бе взел за подигравка, бе всъщност непохватно усилие на знатна особа да подражава на низшите.

— Виждала ли си някога нещо такова? — небрежно попита Гавин и извади кръвния нож.

Кайсеа ахна.

— Къде намерихте това? Кой ви го даде? — мигновено се присви, сякаш осъзна, че е излязла от възприетата си роля.

— Един убиец се опита да ме прониже с него — каза Гавин. — Бихме се и той избяга.

— Това е невъзможно, велики господарю — каза сеанчанката, този път по-сдържано.

— Защо да е невъзможно?

— Защото ако сте се били с Кръвен нож, велики господарю, щяхте да сте мъртъв. Те са най-вещите убийци в цялата империя. Бият се безмилостно, защото вече са мъртви.

— Войници самоубийци — Гавин кимна. — Имаш ли някаква информация за тях?

Лицето на Кайсеа издаде вътрешна борба.

— Ако се погрижа да те окаишат? — попита Гавин. — Тогава ще ми отговориш ли?

— Милорд! — намеси се Димана. — Кралицата никога не би го позволила!

— Ще я помоля — заяви Гавин. — Не мога да обещая, че ще бъдеш окаишена, Кайсеа, но мога да обещая, че ще се застъпя пред кралицата за теб.

— Вие сте могъщ и силен, велики господарю — каза Кайсеа. — И мъдър. Ако сте готов да направите това, Кайсеа ще ви отговори.

Димана го изгледа намръщено.

— Говори — каза Гавин.

— Кръвните ножове не живеят дълго — заговори Кайсеа. — Щом им се възложи задача, са неумолими. Императрицата ги дарява с изключителен дар, дано да живее вечно. Пръстени тер-ангреал, които ги превръщат в могъщи воини.

— Замъгляват фигурите им — каза Гавин. — Когато са близо до сянка.

— Да — Кайсеа сякаш бе изненадана, че знае това. — Не може да бъдат победени. Но рано или късно ще ги убие собствената им кръв.

— Собствената им кръв?

— Отровени са от службата си. Щом им се възложи задача, често не преживяват повече от няколко недели. Най-много месец.

Гавин вдигна ножа и го огледа загрижено.

— Значи трябва само да изчакаме, докато умре.

Кайсеа се изсмя.

— Това няма да се случи. Преди да умрат, ще се погрижат да изпълнят дълга си.

— Този убива бавно — каза Гавин. — По една жертва на няколко дни. Само няколко досега.

— Проверки — каза Кайсеа. — Проверяват за слаби и силни места, учат се къде могат да ударят невидими. Ако жертвите са само няколко, значи все още не сте видели пълната сила на Кръвния нож. Няма да остави „няколко“ мъртви, а десетки.

— Освен ако не го спра. Какви са слабостите му?

— Слабости? Велики господарю, не ви ли казах, че те са най-превъзходните воини в Сеанчан, подсилвани и подпомагани с благоволението на императрицата, дано да живее вечно?

— Хубаво. А тер-ангреалът? Помага на убиеца, когато е в сянка, нали? Как мога да спра действието му? Може би ако запаля повече факли?

— Не може да имате светлина без сянка, велики господарю. Направите ли повече светлина, ще направите и повече сенки.

— Всъщност така излиза.

— Кайсеа е уверена, че ако има слабост, велики господарю, ще я откриете — в отговора й се долавяше нотка на самодоволство. — Позволено ли е Кайсеа да предложи съвет, велики господарю? Смятайте се за щастлив, че сте оцелял след бой с Кръвен нож. Не сте били вие неговата или нейната истинска цел. Позволете на императрицата — дано да живее вечно — да осъществи волята си и благословете знаците, които са ви били дадени като предупреждение, за да се спасите и живеете.

— Достатъчно — намеси се Димана. — Вярвам, че получихте каквото пожелахте, милорд?

— Да, благодаря — каза замислено Гавин. Дори не забеляза как Кайсеа стана и Родственичката отведе подопечната си.

„Смятайте се за щастлив, че сте оцелял… Не сте били вие истинската цел.“

Гавин гледаше ножа. Целта очевидно беше Егвийн. Иначе защо сеанчанците щяха да изразходват такова мощно оръжие? Може би смятаха, че нейната смърт ще срути Бялата кула.

Егвийн трябваше да бъде предупредена. Дори това да предизвика яда й, дори да противоречи на желанието й, трябваше да й отнесе тази информация. Това можеше да спаси живота й.

Докато стоеше и обмисляше как да подходи към Егвийн, дойде една слугиня в червено и бяло. Носеше поднос със запечатан плик върху него.

— Милорд Гавин?

— Какво е това? — попита Гавин, докато взимаше писмото и го срязваше с кръвния нож.

— От Тар Валон — отвърна с поклон слугинята. — Дойде през портал.

Гавин разгъна дебелия лист. Разпозна почерка на Силвиана.

Гавин Траканд. Амирлин с дълбоко недоволство научи за заминаването ви. Не са ви давани никакви указания да напускате града. Тя ме помоли да ви изпратя това писмо, като ви обясня, че ви е било дадено предостатъчно време да бездействате в Кемлин. Присъствието ви в Тар Валон е необходимо и трябва да се върнете колкото може по-бързо.

Гавин прочете и препрочете писмото. Егвийн му беше крещяла, че е осуетил плановете й, едва не го беше изхвърлила от Кулата, а сега бе недоволна, че е напуснал града? Какво все пак очакваше от него? Едва не се разсмя.

— Милорд? — попита слугинята. — Желаете ли да пратите отговор? — на подноса имаше лист и перо. — Намекнаха, че ще се очаква отговор.

— Пратете й това — каза Гавин и хвърли кръвния нож на подноса. Изведнъж се почувства ужасно ядосан и всички мисли за връщане се изпариха от главата му. Проклета жена!

— И й кажете — добави след миг размисъл, — че убиецът е сеанчанец и носи специален тер-ангреал, който го прави почти невидим в сенките. Най-добре да поддържат повече запалени светлини. Другите убийства са били проверка, за да се прецени отбраната ни. Тя е истинската цел. Подчертайте, че убиецът е много, много опасен — но не е лицето, което тя мислеше, че е. Ако й трябва доказателство, може да дойде и да поговори с някой от сеанчанците тук в Кемлин.

Слугинята изглеждаше притеснена, но след като Гавин не добави нищо повече, се оттегли.

Той се постара да се успокои. Нямаше да се върне, не и веднага. Не и след като щеше да изглежда, че се връща пълзешком по командата й. Тя си имаше своите „грижливо обмислени планове и капани“. Беше казала, че няма нужда от него.

Значи трябваше да се справи за известно време без него.