Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (28)

Глава 26
Преговори

Перин подкара Стъпко пред внушителната си армия. Не вееха знамето с вълчата глава. Доколкото знаеше, заповедта му да изгорят знамената бе изпълнена. Вече не беше толкова сигурен в решението си.

Във въздуха се носеше странна миризма. На застояло. Като в стая, оставена заключена години наред. Стъпко пое в тръс по пътя за Джеанна. Грейди и Неалд яздеха от двете му страни. Миришеха нетърпеливо.

— Неалд, сигурен ли си, че си готов? — попита Перин.

— Чувствам се по-силен от всякога, милорд — отвърна Неалд. — Достатъчно силен, за да убия няколко Бели плаща. Винаги съм искал да получа възможност да го направя.

— Само глупак търси възможност да убие — каза Перин.

— Ъъ, да, милорд. Макар че може би трябва да спомена…

— Не е нужно да говорим за това — прекъсна го Грейди.

— Какво има? — попита Перин.

Грейди изглеждаше притеснен.

— Нищо.

— Казвай, Грейди.

— Опитахме се да направим портал тази сутрин, да върнем бежанци, и не стана. Веднъж преди се случи същото. Сплитовете се разпаднаха и се разсипаха отгоре ни.

Перин се намръщи.

— Но други сплитове действат добре?

— Да — бързо отвърна Неалд.

— Както казах, милорд — заговори Грейди. — Сигурен съм, че ще стане, когато го опитаме пак. Просто недостатъчно практика.

Едва ли щеше да им потрябва Пътуване за оттегляне от това сражение — не и само с двама Аша’ман и толкова голяма сила. Но все пак бе притеснително да загубят шанса. Дано поне не се случеше с други сплитове. Разчиташе на Грейди и Неалд да объркат и осуетят първата атака на Белите плащове.

„Може би трябва да се върнем“, помисли Перин, но веднага потисна тази мисъл. Не обичаше да се налага да взима решения. Гадеше му се от мисълта за боя, човек против човек, след като истинският им враг бе Тъмния. Но беше принуден.

Продължиха напред. Чукът му висеше на кръста му. Скокливец бе намекнал, че не е по-различен от брадвата. За вълка едно оръжие бе като всяко друго.

Крилатата гвардия на Майен яздеше до него, боядисаните им в червено брони блестяха. Приличаха на изящни ястреби, готови да връхлетят. Зад тях яздеха войниците на Алиандре, твърди и решителни като канари, които всеки момент ще се затъркалят с грохот по склона. Стрелците на Две реки с дългите лъкове приличаха на млади дъбове, жилави и яки. Айилците, като пепелянки с остри като бръснач зъби. Мъдрите, тръгнали с неохота, като гръмоносни облаци, кипнали от непредсказуема енергия. Не знаеше дали ще се бият за него.

Останалото от войската му не беше толкова впечатляващо. Хиляди мъже с различен опит и на различна възраст — някои търговци, други — бежанци от Малден, жени, които бяха видели Девите и Ча Файле и настояха да бъдат обучени редом с мъжете. Перин не ги беше спрял. Последната битка идеше. Кой беше той, че да забрани на тези, които искаха да воюват?

Беше помислил да забрани на Файле да дойде днес, но знаеше как щеше да свърши това. Но я беше оставил в тила, в обкръжението на Мъдри, Ча Файле и Айез Седай.

Стисна по-здраво юздите и се заслуша в отмерените стъпки на хората зад себе си. Малко от бежанците имаха броня. Арганда ги бе нарекъл лека пехота. Перин имаше друг израз за това: „невинните с мечовете“. Защо бяха тръгнали след него? Не разбираха ли, че ще паднат първи?

Вярваха му. Светлината да ги изгори, всички му вярваха! Отпусна ръка на чука и помириса влажния въздух, примесен със страх и възбуда. Тътенът на копита и стъпки му напомняше за тъмното небе. Тътен без мълнии. Мълнии без тътен.

Бойното поле се простираше напред, широка зелена равнина, очертана на другия край от бойци в бяло. Белите плащове носеха сребърни брони, лъснати безукорно, табардите и наметалата им — чисто бяло. Тази тревиста равнина бе хубаво място за битка. Щеше да е също тъй хубаво място за посев на зърно.

„За да разбереш нещо, трябва да разбереш частите и предназначението му.“

Какво бе предназначението на бойната му брадва? Да убива. Точно за това бе направена. Само за това беше добра.

Но с чука беше друго.

Перин дръпна рязко юздите на Стъпко. Ашаманите до него спряха и цялата колона бойци също започна да спира. Отривисти мъжки викове смениха тътена на марша.

Въздухът бе застинал, небето бе надвиснало мрачно и страховито. Перин не можеше да помирише тревата и далечните дървета заради прахта и мъжете — до един потни под броните. Пръхтяха коне, усетили напрегнатостта на ездачите си.

— Милорд? — попита Грейди. — Какво има?

Армията на Белите плащове вече бе на позиция, с клинообразен строй конници в челото. Чакаха, вдигнали пиките си в готовност да ги снишат и да препуснат напред да пролеят кръв.

— Брадвата само убива — каза Перин. — Но чукът може и да създава, и да убива. Това е разликата.

Изведнъж го разбра. Точно затова трябваше да захвърли брадвата. Можеше да избере да не убива. Нямаше да се остави да го тласнат към това.

Обърна се към Гаул, който стоеше с няколко Деви малко по-назад.

— Искам Айез Седай и Мъдрите тук, веднага — поколеба се. — Заповядай на Айез Седай, но помоли Мъдрите. Заповядай на мъжете от Две реки също да дойдат.

Гаул кимна и затича да изпълни молбата. Перин отново се обърна към Белите плащове. Въпреки всичките им грехове Белите плащове се водеха за хора на честта. Нямаше да атакуват, докато Перин стои на позиция.

Мъдрите и Айез Седай дойдоха. Файле също беше с тях. Добре де, беше й казал да стои с тях. Вдигна ръка и й махна да дойде до него. Мъжете на Две реки се приближиха отстрани, покрай колоната.

— Гаул каза, че си бил много вежлив — подхвърли Едара. — Това означава, че искаш от нас нещо, което ние няма да искаме да направим.

Перин се усмихна.

— Искам да ми помогнете да предотвратя тази битка.

— Не желаеш да танцуваш копията? — попита Едара. — Дочух нещо за това, което тези мъже в бяло са правили във влажните земи. Мисля, че носят бяло, за да скрият тъмното в себе си.

— Те са объркани — каза Перин. — Е, повече от объркани. Те са проклето от Светлината обезсърчени. Но не бива да се бием с тях, не и след като Последната битка иде. Ако се дърлим помежду си, ще загубим срещу Тъмния.

Едара се засмя.

— Бих искала да видя как някой ще каже това на Шайдо, Перин Айбара. Или по-скоро, ще ми се да бях видяла как някой предлага това на теб, докато все още държаха жена ти!

— Е, Шайдо трябваше да пролеят кръв — отвърна той. — Но не знам дали тези Бели плащове го заслужават. Може би им трябва само един хубав бой. Искам вие и Айез Седай да взривите земята пред армията им.

— Искаш нещо, което не би трябвало да си позволяваш, Айбара — каза строго Сеонид. — Ние няма да участваме в битката ти — дребничката Зелена го гледаше в очите, гласът й бе рязък и отривист.

— Не участвате в битка — каза Перин. — Предотвратявате я.

Сеонид се намръщи.

— Боя се, че ще е същото. В този случай. Ако ударим земята, ще е използване на Единствената сила като оръжие. Може да нараним онези хора. Съжалявам.

Перин стисна зъби, но не настоя повече. Мъдрите и Аша’ман може би щяха да са достатъчно. Обърна се към мъжете на Две реки.

— Трам, кажи на хората да изпънат лъкове и да са готови да пуснат залп.

Трам кимна и изпрати бегач да отнесе заповедта. Мъжете на Две реки се строиха. Белите плащове бяха извън обхвата на повечето лъкове, но едно хубаво изпъване на дългия лък на Две реки можеше да ги достигне.

Перин кимна на Мъдрите и даде знак с ръка на ашаманите. И в същия миг земята пред Белите плащове изригна. Тътен разтърси ливадата и въздухът се изпълни с прах. Грейди и Неалд подкараха конете си напред.

Конете на Белите плащове заскачаха на задните си крака, мъже завикаха в ужас. Неколцина най-отпред сякаш запазиха самообладание и овладяха конете си. Сигурно бяха водачите им. Всъщност очите на Перин успяха да различат лорд Капитан-командира сред тях.

Пръст отново изригна във въздуха и се посипа върху изкопа. На лицата на Мъдрите се бе изписала съсредоточеността, съпътстваща преливането.

— Може ли някой от вас да усили гласа ми? — попита Перин.

— Аз мога — отвърна Грейди. — Видях веднъж как го прави М’хаил.

— Добре — Перин се обърна към Трам. — Щом преливащите спрат, стрелците да изстрелят по две стрели. Да се целят в рова.

Взривовете спряха и мъжете на Две реки стреляха. Стрелите се извисиха в дъга и ровът настръхна като таралеж. Перин огледа армията на Белите плащове. Бяха нарушили строя си.

Приближи се Арганда. Беше се намръщил като буреносен облак.

— Какъв беше смисълът на това, ако мога да попитам, лорд Айбара? — миришеше враждебно. — Току-що се отказахте от предимството ни! Една засада можеше да избие хиляди и да прекърши началната им атака.

— Да — каза Перин — И те го знаят. Погледни редиците им, Арганда. Те са притеснени. Белите плащове съзнават какво щяха да понесат, ако ни атакуват. След като бях готов да им дам това като предупреждение, какво ли още тая?

— Но това беше пределът на възможностите ни — каза Файле.

— Те не го знаят обаче — Перин се ухили широко. — Би било глупаво от наша страна да вложим всичко, което имаме, в един такъв предупредителен взрив, нали?

Арганда не каза нищо, макар да се намръщи още повече. Беше войник до мозъка на костите си. Брадва. Нищо лошо нямаше в това, но Перин беше чукът. Когато той посочеше, мъже като Арганда убиваха.

— Грейди — каза Перин. — Гласът ми. Не бих имал нищо против нашата армия също да чуе какво казвам.

— Готово — отвърна Грейди.

Перин вдиша дълбоко и заговори.

— Аз съм Перин Айбара! — прокънтя гласът му над равнината. — Приятел съм на Преродения Дракон и служа тук под негова команда. Тръгнал съм в поход към Последната битка. Лорд Капитан-командир, вие настояхте да се срещна с вас преди, по вашите условия, и аз дойдох. Моля да ми върнете тази чест тук и да се срещнем по моя покана. Ако сте решен да ме убиете, преди да тръгна срещу Сянката, поне ми направете услугата да ми дадете последна възможност да предотвратя кръвопролитието днес!

Кимна на Грейди и той освободи сплита.

— Имаме ли павилион, който да вдигнем за преговорите?

— В лагера — каза Файле.

— Мога да опитам портал — каза Неалд и потърка с юмрук мустаците си — по-точно рехавите косми, намазани с восък, които наричаше „мустаци“.

— Опитай.

Неалд се съсредоточи. Не последва нищо. Младият мъж се изчерви от яд.

— Не става.

— Няма нищо — каза Перин. — Ще вдигнем палатка. Не знам дали ще се съгласят да се срещнем, но искам да е готова в случай, че се съгласят. Доведете и Берелайн и Алиандре, и донесете напитки и столове и маса.

Един мъж от Две реки — Роб Солтър — препусна назад, няколко Деви затичаха след него. Белите плащове като че ли обсъждаха предложението. Добре.

Арганда и повечето останали се разпръснаха назад по колоната да известят какво става, макар че хората едва ли бяха пропуснали изявлението на Перин. Всеки като че ли правеше каквото трябва, тъй че Перин се отпусна на седлото и зачака.

Файле приближи коня си до него. Миришеше заинтригувано.

— Какво? — попита я той.

— Нещо в теб се е променило. Опитвам се да разбера какво.

— Увъртам — каза Перин. — Още не съм решил нищо. Но не искам да избия тези хора. Освен ако не се наложи.

— Те няма да отстъпят, съпруже — каза Файле. — Вече са те осъдили.

— Ще видим.

Погледна нагоре към небето, замислен за странната миризма и за това, че порталите на Аша’ман не действаха. Убиеца бродеше по тези места във вълчия сън, а я имаше и онази стена от стъкло. Нещо във вятъра сякаш не беше наред. „Бъди нащрек. Бъди готов.“

Чукът можеше и да убива, и да създава. Не знаеше още кое от двете ще стане сега. Но нямаше да удари, докато не се наложеше.

 

 

Галад гледаше към раздрания в земята и настръхнал от стотици стрели ров.

Беше подготвен за Айез Седай. Една Айез Седай не можеше да нарани никого, освен ако тя или Стражникът й не са в опасност, а той бе дал изрични заповеди на хората си да не влизат в бой с Айез Седай и дори да не се доближават до тях. Ако Чедата видеха Айез Седай, трябваше да спрат, да кимнат почтително и да извърнат оръжията си настрана. Ако мъжете му покажеха ясно, че не желаят да навредят на Айез Седай, Сестрите щяха да са безполезни в битката.

Много от Чедата не вярваха на това. Наричаха историите за Трите клетви преднамерен фалшификат. Не бяха живели в Бялата кула. Галад не харесваше повечето Айез Седай и определено не им вярваше, но знаеше, че клетвите се спазват.

Вдигна далекогледа и огледа първата линия на Айбара. Мъже с черни палта. Няколко айилки, сред тях и една от онези, които бяха дошли с Айбара на първата им среща. Преливаща, несъмнено. Представи си как земята избухва пред атакуващите му сили, как хвърля конницата във въздуха, как други падат в изкопа, а по-задните линии се разколебават, объркват се и стават жертва на наистина впечатляващите дълги лъкове.

Борнхалд приближи коня си до него и го погледна сърдито.

— Няма да преговаряме наистина, нали?

Галад смъкна далекогледа.

— Мисля, че ще го направим.

— Но вече се срещнахме с него! — каза Борнхалд. — Казахте, че искате да видите очите му, като доказателство, че е Твар на Сянката, и ги видяхте. Какво повече ви трябва?

Биар, който напоследък често изпълняваше ролята на лична охрана на Галад, смуши коня си към тях и каза:

— Не може да му се вярва, лорд Капитан-командир.

Галад кимна към рова.

— Можеше да ни унищожи с тази атака.

— Съгласен съм с Биар — заяви Борнхалд. — Иска да ви примами, а след това да ви убие и да ни обезкуражи.

Галад кимна замислено.

— Възможно е — обърна се към лорд капитан Харнеш, спрял наблизо. — Ако загина, искам да поемеш командата и да атакуваш. Безмилостно. Повтарям заповедта си да отбягвате Айез Седай. Избивате всеки друг, който ви се стори, че прелива. Това е приоритет. Възможно е да не разбираме какво става тук.

— Но все пак ще отидете? — попита Борнхалд.

— Да — каза Галад.

Беше позволил на Борнхалд и Биар да го подтикнат към битка, но вече се чудеше дали не е действал много припряно. Наистина беше видял очите на Перин и беше изслушал свидетелствата както на своите Чеда, така и на хора, пътували с Айбара. Като че ли бе съвсем ясно, че нападението е най-правилното решение.

Но Айбара беше прав. Беше дошъл да се срещне с Галад, когато го поканиха. Може би все пак имаше начин кръвопролитието да се избегне. Галад не го вярваше, но ако имаше шанс, по-добре беше то да се отложи. Толкова.

Борнхалд не изглеждаше доволен. Гневът му към човека, убил баща му, бе разбираем, но не можеше да се позволи този гняв да предопределя действията на Чедата.

— Можеш да дойдеш с мен — каза му Галад. — Това важи и за теб, Чедо Биар. Капитаните трябва да останат сред хората, та Айбара да не ни остави без водачи.

Харнеш отдаде чест. Борнхалд с неохота подкара до Галад, както и Биар, чиито очи пламтяха от свиреп фанатизъм, не отстъпващ на гнева на Борнхалд. И двамата бяха преживели поражение и унижение от този Перин Айбара. Петдесет Чеда подкараха в строй зад тримата.

Докато стигнат, хората на Айбара бяха вдигнали павилион. Скромен, с плосък покрив и четири пилона, изпънали сиво-кафявото платно. Под него имаше малка квадратна маса и два стола.

Айбара седеше до масата. Стана, когато Галад се приближи. Днес носеше зелено палто и кафяви панталони — добре скроени, но скромни дрехи, — и онзи свой чук на кръста си също. Дрехите внушаваха усещане за земя и рохкава пръст. Не, това не беше човек от палати, беше човек от поля и гори. Горски човек, издигнал се до лорд.

Двама мъже от Две реки стояха в дъното на павилиона. Казваха за тях, че били свободни селяци или пастири от старо, здраво племе. И бяха избрали за свой водач този Перин Айбара.

Галад тръгна към павилиона и Биар и Борнхалд го придружиха. Петдесетте Чеда останаха отвън на конете си.

За разлика от предната им среща, сега имаше Айез Седай, поне три: нисичка кайриенка, тънка миловидна жена в скромна рокля и една едра жена с многобройни плитки, подсказващи, че е от Тарабон. Стояха с група айилки, загърнати в шалове и пазени от няколко Деви на копието. Е, тези айилци придаваха достоверност на твърдението, че Айбара е изпратен от Преродения Дракон.

Галад отпусна небрежно ръка на ефеса на меча си, докато оглеждаше другите в павилиона.

И изведнъж замръзна. Зад стола на Айбара стоеше изумително красива жена. Не, не красива, разкошна. Пищна черна коса се спускаше покрай шията й и сякаш блестеше. Носеше червена рокля, толкова тънка, че фигурата й прозираше, и с толкова дълбоко деколте, че великолепните й гърди се виждаха почти целите.

И тези очи… Толкова тъмни, с дълги красиви мигли. Сякаш… бе привлечен към тях. Защо не бе дошла тази жена предишния път?

— Изглеждате изненадан — каза Айбара и седна. — Лейди Първата е тук по заповед на Преродения Дракон, както и аз. Не забелязахте ли знамето на Майен над войските ми?

— Аз… — Галад удостои дамата с дълбок поклон. Берелайн сур Пейендраг Пейерон? Говореше се за нейната изумителна красота, но приказките бледнееха пред истината. Галад с усилие откъсна поглед от нея и седна срещу Айбара. Трябваше да се съсредоточи върху противника си.

Златните очи бяха също толкова притеснителни, както ги помнеше. Толкова странно бе да се взре човек в тях. Да, този мъж не можеше да е нищо друго освен Твар на Сянката. Защо толкова много хора бяха пожелали да тръгнат след такова същество? Защо тя бе пожелала да тръгне след такова същество?

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Айбара. — Последната ни среща беше припряна. Този път ще я направим подобаващо. Трябва да сте наясно, че тази жена до мен е Алиандре Марита Кигарин, кралица на Геалдан, Благословена от Светлината, Бранителка на Стената на Гарен.

Значи достолепната тъмнокоса жена беше сегашната кралица на Геалдан. Разбира се, при вълненията тук в последно време вероятно имаше поне петима-шестима, опитващи се да се домогнат до трона. Беше хубава, но напълно засенчена от Берелайн.

Перин кимна към трета жена.

— Това е Файле ни Башийр т’Айбара, моята съпруга и братовчедка на кралицата на Салдеа — жената на Айбара изгледа Галад с подозрение. Да, явно беше салдейка, ако се съдеше по този орлов нос. Борнхалд и Биар не бяха знаели за връзките й с кралицата.

Двама монарси в павилиона, и двамата зад Айбара. Галад се надигна от стола си и удостои с поклон Алиандре, не отстъпващ на този към Берелайн.

— Ваше величество.

— Много сте вежлив, лорд Капитан-командир — каза Берелайн. — И поклоните ви бяха изящни. Кажете ми, къде получихте това възпитание?

Гласът й бе като музика.

— В двора на Андор, милейди. Аз съм Галад Дамодред, доведен син на починалата кралица Мургейз и съответно брат на Елейн Траканд, законната кралица.

— Аха — каза Перин. — Крайно време беше да узная името ви. Жалко, че не го казахте предния път.

Берелайн се вгледа в очите му и се усмихна. Сякаш искаше да пристъпи към него. Но се овладя.

— Галад Дамодред. Да, помислих си, че лицето ви донякъде ми е познато. Как е сестра ви?

— Надявам се, че е добре — отвърна Галад. — Не съм я виждал от доста време.

— Елейн е добре — каза дрезгаво Перин. — Последното, което чух — само преди няколко дни, — е, че е укрепила правата си над трона. Не бих се изненадал, ако вече се стреми да се омъжи за Ранд. Стига да успее да го измъкне от земята, която завладява сега.

Зад Галад Биар изсъска тихо. Да го оскърби ли искаше Айбара с намека си за връзката между Елейн и Преродения Дракон? За жалост Галад познаваше сестра си твърде добре. Беше импулсивна и наистина бе показала неприлично увлечение към ал-Тор.

— Сестра ми може да прави каквото пожелае — заяви Галад, изненадан колко лесно успя да сдържи раздразнението си както към нея, така и към Преродения Дракон. — Тук сме, за да обсъдим вас, Перин Айбара, и вашата армия.

Айбара се наведе напред и отпусна ръце на масата.

— И двамата знаем, че не става въпрос за моята армия.

— А за какво тогава? — попита Галад.

Айбара се взря в него с неестествено златните си очи.

— За Чедата на Светлината, които убих преди две години. Двама. Сега всеки път, щом се обърна, имам чувството, че няколко от вас ръмжат по петите ми.

Рядко се случваше убиец да говори така открито за деянието си. Галад чу изстъргването на изваден меч зад себе си и вдигна ръка.

— Чедо Борнхалд! Овладейте се!

— Двама ли, Мраколюбецо! — изръмжа Борнхалд. — А моят баща?

— Нямах нищо общо с неговата смърт, Борнхалд — каза Айбара. — Джефрам беше убит от сеанчанците, за жалост. Като за Бял плащ изглеждаше разумен човек, въпреки че се канеше да ме обеси.

— Трябвало е да ви обеси за убийствата, които признахте току-що — каза спокойно Галад и изгледа рязко Борнхалд. Мъжът прибра оръжието в ножницата, но лицето му бе зачервено от гняв.

— Не бяха убийства — отвърна Айбара. — Те ме нападнаха. Беше самоотбрана.

— Чух съвсем друго нещо — каза Галад. Що за игра играеше този човек? — Имам свидетелство под клетва, че сте се крили в цепнатина в скалата. Когато мъжете са ви поканили да излезете, сте скочили с крясък и сте ги нападнали, без да са ви провокирали.

— О, имаше провокация — отвърна Айбара. — Вашите Бели плащове убиха мой приятел.

— Жената, която е била с вас ли? — попита Галад. — Според това, което чух, тя се е спасила невредима — беше се стъписал, когато Борнхалд му спомена онова име. Егвийн ал-Вийр. Още една жена, която, изглежда, предпочиташе опасна компания.

— Не тя — каза Перин. — Приятел на име Скокливец. А след него — негов другар. Бяха вълци.

Самообвиняваше се още повече!

— Сприятелявате се с вълци, за които е известно, че са същества на Сянката?

— Вълците не са на Сянката — заяви Айбара. — Те мразят Тварите на Сянката като всеки човек, когото съм познавал.

— А откъде знаете това?

Айбара замълча. Но тук имаше нещо повече. Според Биар този мъж, изглежда, можеше да командва вълци, да тича с тях като вълк. Това свидетелство отчасти бе убедило Галад, че битката е единственото решение. Изглежда, думите на Биар не бяха преувеличение.

Но все още не беше нужно да се спира на това. Айбара бе признал убийството.

— Не приемам убиването на вълци за нещо, което може да ви оправдае — каза Галад. — Много ловци убиват вълци, които нападат стадата или застрашават живота им. Чедата не са направили нищо лошо. Вашето нападение срещу тях, следователно, е било непровокирано убийство.

— Във всичко това имаше нещо много повече — каза Айбара. — Но се съмнявам, че ще мога да ви убедя.

— Не мога да бъда убеден в нещо, което не е истина.

— И няма да ме оставите на мира също така.

— Значи сме в безизходица — каза Галад. — Вие признахте престъпления, които аз, като слуга на правосъдието, съм длъжен да възмездя. Не мога да се отдръпна. Разбирате ли защо смятах по-нататъшните преговори за безполезни?

— А ако съм готов да се изправя на съд? — попита Перин.

Жената на Айбара отпусна ръка на рамото му. Той се пресегна и я хвана, но без да извръща очи от Галад.

— Ако сте готов да дойдете и да приемете наказание от нас за това, което сте направили… — Галад замълча. Това щеше да означава екзекуция. Съществото, разбира се, нямаше да се предаде.

В дъното на павилиона бяха дошли няколко слуги и приготвяха чай. Чай. На военни преговори. Айбара очевидно нямаше опит в такива неща.

— Не наказание — заяви рязко Айбара. — Съд. Ако се докаже, че съм невинен, отивам си свободен, а вие, лорд Капитан-командир — заповядвате на хората си да престанат да ме преследват. Особено Борнхалд и онзи там зад вас, който ръмжи като пале, видяло първия си леопард.

— А ако се докаже, че сте виновен?

— Зависи.

— Не го слушайте, лорд Капитан-командир! — каза Биар. — Той обеща преди да ни се предаде, но после измени на думата си!

— Не съм! — заяви Айбара. — Вие не изпълнихте своята част от уговорката!

— Аз…

Галад плесна с ръка по масата.

— Това е безполезно. Няма да има никакъв съд.

— Защо не? — настоя Айбара. — Говорите, за правосъдие, но не ми предлагате съд?

— А кой ще отсъди? — попита Галад. — Бихте ли се доверили на мен да водя съда?

— Разбира се, че не — отвърна Перин. — Но Алиандре може. Тя е кралица.

— И ваша спътничка — каза Галад. — Не искам да ви обиждам, но се боя, че тя ще ви оправдае, без дори да изслуша свидетелствата. Дори лейди Първата няма да е подходяща — въпреки че аз, разбира се, ще приема думата й, боя се, че хората ми няма да го направят.

Светлина, колко красива бе тази жена! Галад за миг вдигна очи към нея и я видя как се изчерви, щом го погледна. Беше едва доловимо, но беше сигурен, че го видя. Усети, че и самият той се изчервява.

— Айез Седай тогава — каза Айбара.

Галад откъсна очите си от Берелайн и погледна мрачно Айбара.

— Ако мислите, че присъдата на жена от Бялата кула би удовлетворила хората ми, значи знаете много малко за Чедата на Светлината, Перин Айбара.

Очите на Айбара помръкнаха. Да, знаеше го. Колко лошо. Един съд щеше да постави изряден край на това. Към масата пристъпи слугиня с две чаши чай, макар вече да нямаше нужда. Тези втори преговори бяха приключили.

— В такъв случай сте прав — каза обезсърчено Перин. — Тази среща беше безсмислена.

— Не — Галад отново погледна крадешком към Берелайн. — За мен не беше безсмислена — вече знаеше повече за силата на Айбара. Това щеше да помогне в боя.

Но… тази жена… лейди Първата? С усилие откъсна очите си от нея. Не беше лесно.

Галад стана, поклони се на Алиандре и Берелайн и понечи да си тръгне. И в този момент чу ахване. Странно, дойде от слугинята, която им бе поднесла чай. Галад се озърна към нея.

Беше Мургейз.

Галад замръзна стъписан. Майстор след майстор на меча го бяха обучавали никога да не позволява изненадата да го надвие, но в този момент грижливото им обучение се оказа напразно. Това наистина беше мащехата му. Тази червено-златна коса, която беше дърпал като дете. Това лице, толкова красиво и волево. Тези очи. Това бяха нейните очи!

Призрак? Беше чувал какви ли не истории. Възкресяване на мъртъвци, проява на злото на Тъмния. Но никой друг в павилиона не изглеждаше притеснен, а тази жена беше прекалено реална. Галад колебливо протегна ръка и докосна привидението по лицето. Кожата беше топла.

— Галад? — каза тя. — Какво правиш тук? Как…

Замълча, когато той я сграбчи в прегръдката си. Всички наоколо подскочиха от изненада. Тя също подскочи. Беше жива! Но как?

„Аз убих Валда — помисли си веднага Галад. — Убих го заради смъртта на майка ми. Която не е мъртва. Извърших зло.“

Не. Валда бе заслужил смъртта си заради нападението над Мургейз. А дали беше истина и това? Беше говорил с Чеда, убедени, че е било така, но те също тъй бяха убедени и че тя е мъртва.

Щеше да го изясни по-късно. Но точно сега трябваше да спре да се смущава пред хората си. Пусна мащехата си, но тя задържа ръката му. Изглеждаше замаяна. Рядко я беше виждал така.

Перин Айбара беше станал и ги гледаше намръщено.

— Познавате Мейгдин?

— Мейгдин ли? — попита Галад. Мургейз носеше скромна рокля, без никакви накити. Като слугиня ли се опитваше да се крие? — Айбара, това е Мургейз Траканд, Бранителка на Владението, Закрилница на Народа, Висш трон на Дома Траканд. Тя е вашата кралица!

Настъпи пълно мълчание. Айбара се почеса замислено по брадата. Жена му гледаше Мургейз с широко отворени очи, може би с изненада, а може би с гняв.

— Мейгдин — промълви Айбара, — истина ли е това?

Тя вдигна брадичка и се взря в очите му. Как можеше да не видят кралицата в нея?

— Да. Аз съм Мургейз Траканд. Но съм отстъпила трона си в полза на Елейн. Заклевам се под Светлината, никога повече няма да поискам короната.

Галад кимна. Да. Със сигурност се беше страхувала, че Айбара може да я използва срещу Андор.

— Взимам те в лагера си, майко — заяви той, без да откъсва поглед от Айбара. — После можем да обсъдим как се е отнасял с теб този човек.

Тя се обърна и го погледна твърдо.

— Заповед ли е това, Галад? Нямам ли думата по въпроса?

Той се намръщи, наведе се и прошепна в ухото й:

— Има ли други пленници? С какво те изнудва?

Тя поклати глава и отвърна тихо:

— Този човек не е каквото си мислиш, че е, Галад. Грубо е скроен и определено не ми харесва това, което прави на Андор, но не е приятел на Сянката. Много повече трябва да се боя от твоите… приятели, отколкото от Перин Айбара.

Да, имаше причина да не вярва на Чедата. Сериозна причина.

— Ще дойдете ли с мен, милейди? Обещавам ви, че можете да напуснете и да се върнете в лагера на Айбара по всяко време. Каквото и да сте претърпели от Чедата в миналото, сега ще бъдете в безопасност. Заклевам се.

Мургейз му кимна.

— Дамодред — каза Айбара. — Почакайте за момент.

Галад се обърна, отпуснал отново ръка на меча си. Не като заплаха, а като напомняне. Много от хората в павилиона бяха започнали да си шепнат.

— Да?

— Искахте съдия — каза Айбара. — Бихте ли приели своята майка в тази роля?

Галад не се поколеба. Разбира се. Беше кралица от осемнайсетата си година и я беше виждал да отсъжда присъди. Беше честна. Сурова, но справедлива.

Но щяха ли другите Чеда да я приемат? Тя беше обучавана от Айез Седай. Приемали я бяха като една от тях. Проблем. Но ако това предлагаше изход, навярно щеше да може да ги убеди да разберат истината.

— Бих — отвърна Галад. — И ако гарантирам за нея, хората ми също ще я приемат.

— Добре — каза Айбара. — Аз също я приемам.

Двамата се обърнаха към Мургейз. Тя стоеше пред тях в скромната си жълта рокля и с всеки миг все повече приличаше на кралица.

— Перин — заяви тя. — Ще съдя и няма да смекча решението си. Ти ме прие, когато се нуждаехме от подслон, и за това съм благодарна. Но ако реша, че си извършил убийство, няма да отстъпя от решението си.

— Така става — отвърна Айбара. Изглеждаше искрен.

— Милорд Капитан-командир — зашепна трескаво Биар в ухото на Галад. — Боя се, че това ще се окаже фарс! Той не е казал, че ще се предаде за наказание.

— Да, не съм — каза Айбара. Как беше чул този шепот? — Би било безсмислено. Вие ме смятате за Мраколюбец и убиец. Не бихте приели думата ми, че ще се предам за наказание, освен ако не съм под ваш арест. Което няма да позволя.

— Виждате ли? — каза Биар по-високо. — Какъв е смисълът?

Галад отново се взря в златните очи на Айбара.

— Смисълът е, че ще ни даде съд — заяви той вече по-уверено. — Легална присъда. Започвам да разбирам, Чедо Биар. Ние трябва да докажем твърденията си, в противен случай не сме по-добри от Асунава.

— Но съдът няма да е честен!

Галад се обърна към високия войник.

— Съмняваш се в безпристрастието на майка ми?

Слабият мъж замръзна и поклати глава.

— Не, милорд Капитан-командир.

Галад отново се обърна към Айбара.

— Моля кралица Алиандре да ни даде законовото право този съд да бъде извършен в нейното владение.

— Ако лорд Айбара помоли, ще го дам — каза го някак смутено.

— Моля, Алиандре — каза Перин. — Но само ако Дамодред се съгласи да освободи моите хора, които държи. Задръжте обоза, но пуснете хората ми, както бяхте обещали преди.

— Добре — заяви Галад. — Веднага щом започне съдът. Обещавам. Кога ще се срещнем?

— Дайте ми няколко дни да се подготвя.

— След три дни тогава — каза Галад. — Провеждаме съда тук, в този павилион, на това място.

— Доведете свидетелите си — отвърна Айбара. — Аз ще съм тук.