Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Towers of Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън. Среднощни кули

Американска, първо издание

Преводач: Валерий Русинов, 2011 г.

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2011 г.

ИК „Бард“, София, 2011 г.

ISBN: 978-954-655-218-1

История

  1. — Добавяне

Глава 10
След покварата

— Съгласен съм с преценките — каза Илиас. Вървеше до Перин. Грейди с черното си палто бе от другата му страна, замислен. Монтем ал-Сан и Ази ал-Тон — охраната на Перин за деня — крачеха зад тях.

Все още беше рано сутринта. Перин уж проверяваше постовете, но всъщност просто искаше да повърви. Бяха преместили лагера на една висока морава встрани от пътя за Джеанна. Имаше добър извор и беше достатъчно близо до пътя, за да го контролират, но и достатъчно отдалечен за защита.

От едната страна на моравата, пред малка група дървета, лежеше древна статуя. Беше паднала преди много време и повечето от нея вече бе заровено, но от земята се издигаше ръка, стиснала дръжката на меч. Острието бе забито в пръстта.

— Не трябваше да пращам Джил и другите напред — каза Перин. — Така позволих първата преминала сила да ги плени.

— Не можеше да предвидиш това — отвърна Илиас. — Нито можеше да предвидиш, че ще се забавим. Къде можеше да ги оставиш? Шайдо идваха зад нас и ако битката при Малден не беше свършила добре, Джил и другите щяха да бъдат заклещени между две групи вражески айилци.

Перин изръмжа тихо. Подметките на ботушите му леко затъваха в подгизналата земя. Мразеше миризмата на тази отъпкана кал, смесена с гнила растителност. Не беше чак като болестта на Погибелта, но му се струваше, че цялата земя вече е само на няколко стъпки от това.

Приближиха един от постовете. Стражите бяха двама — Хю Баран и Дарл Коплин. Имаше и още скрити съгледвачи, разбира се: мъже на Две реки в дърветата, Деви, обхождащи района. Но Перин се беше научил, че няколко мъже, видими на пост около лагера, внушават на всички вътре чувство за ред.

Стражите му отдадоха чест, макар че поздравът на Дарл беше малко небрежен. Издаваха странна смесица от миризми — съжаление, недоволство, разочарование. И смущение. Последното беше смътно, но все пак го имаше. Предполагаемото му увлечение с Берелайн все още бе прясно в умовете им и завръщането на Файле само подсилваше неудобството им. В Две реки животът на човек не беше лесен, ако го набедят в невярност.

Перин им кимна и продължи. Не влагаше много педантизъм в огледа си. Ако хората знаеха, че ще ги навестява всеки ден на постовете, щяха да поддържат форма. В повечето случаи. Предната нощ се беше наложило да срита заспалия Берин Тейн с ботуша си. А винаги внимаваше за миризма на пиене. Не изключваше възможността Джори Конгар да удря по някоя глътка, докато е на пост.

— Добре — заговори той. — Белите плащове държат хората ни и запасите ни — намръщи се при мисълта, че закупеното в Со Хабор зърно ще пълни коремите на Бели плащове. — Можем ли да се промъкнем крадешком и да ги освободим?

— Не виждам нужда се промъкваме — каза Грейди отзад. — Прощавайте, милорд, но май го превръщате в по-голям проблем, отколкото е.

Перин погледна през рамо жилавия мъж.

— Те са Бели плащове, Грейди. Винаги са голям проблем.

— Нямат нито един, който да може да прелива Силата — Грейди сви рамене. С черната куртка, иглата и все по-войнишкото си държане заприличваше все по-малко на селянин. — Неалд го усеща по-добре. Двамата с него можем да напердашим ония Чеда, докато ни дадат каквото искаме.

Перин кимна. Ненавиждаше идеята да позволи на ашаманите да се развихрят безнаказано. Миризмата на изгоряла плът във въздуха, раздраната и разбита земя. Миризмите на Думайски кладенци. Но не можеше да си позволи нова отвличаща атака, като при Малден. Окажеше ли се, че няма друг избор, щеше да даде заповедта.

Все още не обаче. „Няма съвпадения с тавирен.“ Вълците, Белите плащове. Неща, от които беше бягал от много време, се връщаха при него, за да го тормозят. Беше прогонил Чедата от Две реки. Много мъже, които бяха с него тогава, го бяха последвали тук.

— Може и да се стигне до това — отвърна на Грейди, без да спре. — Но може би не. Имаме по-голяма сила от тях и след като свалихме най-после онова проклето знаме с вълчата глава, може и да не разберат кои сме. Веем знамето на кралицата на Геалдан, а те минават през територията на Алиандре. Вероятно са видели запасите в колите на хората ни и са решили да ги „защитят“. Малко разговор, може би малко заплашване, може да се окаже достатъчно да ги убедим да ни върнат хората.

Илиас кимна, а и Грейди сякаш се съгласи, въпреки че Перин не беше сигурен в думите си. Белите плащове го бяха тормозили още от първите дни извън Две реки. Разправиите с тях никога не се оказваха лесна работа.

Като че ли времето бе дошло. Времето да сложи край на неприятностите си с тях, по един или друг начин.

Продължи обиколката и стигна айилския участък на лагера. Кимна на две Деви, излегнали се отпуснати на пост, но бдителни. Жените нито станаха, нито отдадоха чест — което го устройваше напълно, — но все пак му кимнаха. Определено си беше спечелил голям джи в очите им с начина, по който беше замислил и след това осъществил атаката срещу Шайдо.

Айилците поддържаха свои постове и нямаше причина да ги инспектира. Но все пак включваше и тях в обиколките си. Щом обикаляше другите части на лагера, струваше му се редно да го прави и тук.

Грейди изведнъж спря и се обърна рязко към палатките на Мъдрите.

— Какво? — изненадано попита Перин и огледа лагера. Не видя нищо необичайно.

Грейди се усмихна.

— Мисля, че са успели.

Навлезе в лагера на айилците, без да обръща внимание на гневните погледи, които му хвърлиха няколко Деви. Като нищо можеше да го изхвърлят, Аша’ман или не, ако Перин не беше тук.

Неалд работеше с Айез Седай да измислят кръговете. Ако Грейди беше видял нещо в сплитовете…

Перин закрачи след него и скоро стигнаха до кръга от палатки на Мъдрите в центъра на айилския стан. Земята между тях бе суха — изсушена най-вероятно със сплитове — и утъпкана. Там седяха Неалд, Едара и Масури. Фаджер Неалд беше млад мурандиец със засукани нагоре мустаци. Не носеше никакви игли все още, макар че сигурно щяха да го повишат, щом се върнеха от пътуването си. Откакто бяха тръгнали, беше нараснал в Силата.

Все още беше пребледнял от змийските ухапвания, които бе понесъл, но изглеждаше много по-добре, отколкото преди няколко дни. Усмихваше се, загледан във въздуха пред себе си, и миришеше на въодушевление.

Широк портал разцепи въздуха пред тях и Перин измърмори тихо. Като че ли водеше към едно място, където бяха лагерували преди няколко недели — голо, с нищо незабележимо поле.

— Действа ли? — попита Грейди и клекна до Неалд.

— Красиво е, Джур — отвърна тихо Неалд. В гласа му нямаше и намек от обичайната надутост. — Мога да усетя сайдар. Сякаш съм по-завършен сега.

— Ти ли го преливаш? — попита Перин.

— Не. Не ми се налага. Мога да го използвам.

— Как да го използваш? — попита Грейди нетърпеливо.

— Аз… трудно е да се обясни. Сплитовете са сайдин, но като че ли мога да подсиля със сайдар. Стига да мога сам да направя портал, изглежда, че мога да увелича Силата — и големината — с това, което ми отстъпват жените. Светлина! Чудесно е. Трябваше да го можем това преди месеци.

Перин погледна двете жени, Масури и Едара. Не изглеждаха възхитени като Неалд. Масури беше малко пребледняла и миришеше на страх. Едара миришеше на любопитство и тревога. Грейди бе споменал, че сътворяването на кръг по този начин като че ли изисква мъжете да придобият власт над жените.

— Значи скоро ще пратим групата съгледвачи в Кайриен — каза Перин и заопипва ковашката главоблъсканица в джоба си. — Грейди, уточни мисията с айилците и поставете порталите, както поискаха.

— Да, милорд — Грейди потърка набръчканото си чело. — Май ще трябва да остана да науча тази техника, вместо да продължавам с обиколките. Но първо трябва да поговоря с вас за нещо. Ако имате време.

— Щом искаш.

Перин се отдръпна от групата. Отстрани няколко други Мъдри се приближиха и казаха на Неалд, че е техен ред да опитат кръга с него. Изобщо не показваха, че Неалд командва, и той бързо се подчини. Много внимаваше с айилците, откакто беше казал нещо по-закачливо на една Дева и не му се размина да играе Целувката на Девата.

— За какво става дума, Грейди? — попита Перин, след като се отдалечиха малко.

— Ами, с Неалд май вече сме достатъчно добре, за да правим портали — заговори Грейди. — Чудех се дали бих могъл… — поколеба се. — Ами, дали бих могъл да прескоча до Черната кула за един следобед, да видя семейството си.

„Точно така — помисли Перин. — Има си жена и син.“ Ашаманът не говореше често за тях. Всъщност той изобщо не говореше много.

— Не знам, Грейди — отвърна Перин и се загледа към потъмнялото от облаци небе. — Имаме Бели плащове напред, а още не може да се разбере със сигурност дали Шайдо няма да ни заобиколят и да се опитат да ни ударят. Не ми се ще да остана без вас, докато не съм сигурен, че сме на безопасно място.

— Не е нужно да е задълго, милорд — отвърна Грейди. Перин забравяше понякога колко млад беше всъщност, само с шест или седем години по-голям от самия него. Изглеждаше толкова състарен в тази черна куртка, с потъмнялото си от слънце лице обаче.

— Ще намерим време — каза Перин. — Скоро. Не искам да объркаме нещо, докато не получим вест какво е станало, след като напуснахме — информацията можеше да е сила. Балвер го бе научил на това.

Грейди кимна. Изглеждаше успокоен, въпреки че Перин не му обеща нищо определено. Светлина! Дори Аша’ман започваха да миришат на хора, които виждат в него своя господар. А бяха толкова високомерни, когато започна всичко това.

— Никога не си се тревожил за това преди, Грейди — каза Перин. — Променило ли се е нещо?

— Всичко — отвърна Грейди и Перин долови лъх от миризмата му. Обнадежденост. — Промени се преди няколко недели. Но разбира се, вие не знаете. Никой не знае. Двамата с Фаджер не бяхме сигурни отначало, а и не бяхме сигурни дали го кажем на някого от страх, че ще прозвучи налудничаво.

— Какво да знам?

— Милорд, покварата. Вече я няма.

Перин се намръщи. Що за лудост беше това? Но Грейди не миришеше на луд.

— Случи се в онзи ден — каза Грейди, — в който видяхме нещо на север. Милорд, знам, че звучи невероятно, но е истина.

— Звучи като нещо, което може да е свързано с Ранд — каза Перин и цветовете се завихриха пред него. Прогони ги. — Щом го казваш, ще ти повярвам, Грейди. Но какво общо трябва да има това с Черната кула и семейството ти? Искаш да видиш дали другите Аша’ман ще се съгласят ли?

— О, всички ще се съгласят — отвърна Грейди. — То е… милорд, аз съм прост човек. Сора, тя винаги беше мислителката. Аз правя каквото трябва да се направи, и толкова. Е, включването ми в Черната кула бе нещо, което трябваше да се направи. Знаех какво ще се случи, когато ме изпитаха. Знаех, че го имам в мен. Имало го е и у баща ми, видите ли. Не говорим за това, но го е имало. Червените го открили млад, веднага след като съм се родил. Та значи когато отидох при лорд Дракона, знаех какво ще стане с мен. Още няколко години и щях да съм свършил. По-добре да ги прекарам в бой. Лорд Дракона ми каза, че съм войник, а един войник не може да изостави дълга си. Тъй че досега не съм молил да се върна. Вие имахте нужда от мен.

— Това се е променило ли?

— Милорд, покварата я няма. Аз няма да полудея. Това означава… ами, винаги съм имал причина да воювам. Но вече имам причина и да живея.

Перин го гледаше в очите. И разбра. Какво ли трябваше да е било? Да знаеш, че рано или късно ще полудееш и че ще трябва да те убият. Вероятно приятелите ти, които ще го нарекат „милост“.

Това беше усещал Перин у Аша’ман през цялото време, това бе причината да се държат настрана и често да изглеждат толкова мрачни. Всеки друг се бореше за живота си. Аша’ман се бореха… за да умрат.

„Точно това изпитва Ранд“, помисли Перин и цветовете отново се завихриха пред очите му и приятелят му се появи. Яздеше големия си черен кон през град с разкаляни улици и говореше с Нинив.

Перин тръсна глава и прогони образа.

— Ще те върнем у дома, Грейди. Ще имаш малко време с нея, преди да дойде краят.

— Просто искам да поговоря с нея, нали разбирате? И да видя малкия Гадрен. Сигурно няма да го позная.

— Сигурен съм, че е хубаво дете, Грейди.

Грейди се засмя. Беше странно, но хубаво, че го чува да се смее.

— Хубав ли? Гадрен? Не, милорд, може да е едричък за възрастта си, но изобщо не е хубав. Направо си е грозен. И все пак го обичам. Много — поклати глава развеселен. — Трябва да ида да науча този номер с Неалд. Благодаря ви, милорд.

Перин го погледа с усмивка, докато се отдалечи. Някаква Дева дойде тичешком в лагера. Докладва на Мъдрите, но достатъчно високо, за да може и той да я чуе.

— Непознат язди по пътя към лагера с мирен флаг. Облечен е като онези Чеда на Светлината.

Перин кимна, събра охраната си и забърза към пътя. Трам се появи отнякъде и закрачи до него. Стигнаха точно когато Белият плащ се доближи до първите постове. Яздеше снежнобял кон и носеше дълъг прът с бяло знаме. Бялото му облекло — ризница с табард под наметалото — бе със слънчев изгрев, извезан на гърдите.

Сърцето на Перин се сви. Познаваше този мъж. Дейн Борнхалд.

— Дойдох да говоря с престъпника Перин Айбара — заяви със силен глас Борнхалд, след като спря.

— Тук съм, Борнхалд — извика Перин и пристъпи напред.

Борнхалд го погледна.

Наистина си ти. Светлината те донесе при нас.

— Освен ако не ви донесе и армия три-четири пъти по-голяма от сегашната ви, съмнявам се, че ще е от значение — отвърна Перин.

— Държим хора, които са ти се заклели във вярност, Айбара.

— Ами, можете да ги пуснете да се върнат в лагера ни и ще си продължим по пътя.

Младият Бял плащ обърна коня си настрана и го изгледа навъсено.

— Имаме недовършена работа с теб, Мраколюбецо.

— Няма нужда да го правиш толкова гадно, Борнхалд. Както го виждам аз, все още вие и ние можем да си продължим всеки по пътя си.

— Чедата по-скоро ще умрат, но няма да оставят несправедливост ненаказана — заяви Дейн и плю на земята. — Но това ще оставя да ти го обясни лорд Капитан-командирът. Той желае да те види лично. Заповядано ми е да дойда и да ти кажа, че те очаква до пътя, натам — и посочи. — Иска да се срещне с тебе.

— Смяташ ли, че ще вляза в такъв явен капан? — попита Перин.

Борнхалд сви рамене.

— Ти си решаваш. Милорд Капитан-командирът е човек на честта и се заклева, че ще се върнеш непокътнат — което е повече, отколкото аз бих обещал на Мраколюбец. Можеш да вземеш Айез Седай със себе си, за сигурност.

След тези думи Борнхалд обърна коня си и се отдалечи в галоп.

Перин стоеше загледан замислено след него.

— Не мислиш да отидеш наистина, нали, синко? — каза Трам.

— Бих искал да разбера със сигурност пред кого съм изправен — отвърна Перин. — Освен това нали искахме преговори. Може би ще се спазарим да върнат хората ни. Да ме изгори дано, Трам. Трябва поне да се опитам, преди да ги нападнем.

Трам въздъхна, но кимна.

— Той спомена за Айез Седай — каза Перин, — но не за Аша’ман. Обзалагам се, че не знае много за тях. Иди кажи на Грейди да се облече като мъж от Две реки и да се яви при мен, с Гаул и Сюлин. Попитай Едара дали и тя иска да дойде с нас. Но не казвай на жена ми за това. Ще отидем напред и ще видим дали Белите плащове наистина ще се срещнат с нас мирно. Ако нещо се обърка, Грейди ще е готов да ни измъкне през портал.

Трам кимна и бързо се отдалечи. Перин зачака нетърпеливо. След малко Трам се върна с Гаул, Сюлин и Едара. Грейди дойде няколко минути по-късно, облечен с кафяво вълнено наметало и кафяви и зелени дрехи, заети от някой от мъжете от Две реки. Носеше лък. Вървеше обаче като войник, с изправен гръб и остър поглед, и излъчваше някаква особена застрашителност, необичайна за селянин. Дано това да не издадеше маскировката.

Шестимата се отдалечиха от лагера. За щастие Файле май не беше чула какво става. Перин щеше да вземе и нея на по-дълги преговори или обсъждане, но бе решил тази разходка да е бърза и трябваше да може да действа, без да се притеснява за нея.

Тръгнаха пешком и намериха Белите плащове недалече напред. Като че ли бяха не повече от дузина, чакаха до малка палатка, изпъната край пътя. Вятърът лъхаше откъм тях, което го поуспокои. Долови миризми на гняв и отвращение, но не му заприлича на капан.

Щом се приближиха, от палатката излезе мъж, облечен в бяло. Беше висок, с хубаво лице и къса тъмна коса. Повечето жени сигурно щяха да го вземат за красавец. Миришеше… по-добре от другите Бели плащове. В тяхната миризма имаше нещо диво, като на бясно животно. Водачът им миришеше на здраве и пълно спокойствие.

— Не ми харесва това, Перин Айбара — каза Едара и се заоглежда. — Нещо не е наред у тези Чеда.

— Стрелци могат да ни поразят от онези дървета там — обади се Трам и кимна към близката горичка.

— Грейди, държиш ли Силата? — попита Перин.

— Разбира се.

— Бъди готов — нареди Перин и тръгна към малката група Бели плащове. Останалите го последваха.

Водачът им го изгледа от глава до пети, стиснал ръце зад гърба си.

— Златни очи — отрони. — Значи е вярно.

— Вие ли сте лорд Капитан-командирът? — попита Перин.

— Да, аз съм.

— Какво ще струва да освободите хората ми, които сте задържали?

— Моите хора казват, че са опитвали такава размяна веднъж — рече водачът на Белите плащове. — И че ти си ги подвел и си ги излъгал.

— Бяха отвлекли невинни — отвърна Перин. — И поискаха моя живот в замяна. Е, аз си върнах хората. Не ме принуждавай да направя същото тук.

Водачът на Белите плащове присви очи. Замириса замислено.

— Ще направя каквото е правилно, Златооки. Цената е без значение. Хората ми твърдят, че си убил няколко Чеда преди време и така и не си бил съден за това. Че си водил тролоци да нападат села.

— Не вярвай много на хората си — изръмжа Перин. — Искам по-официални преговори, където да можем да обсъдим положението. Не нещо импровизирано като това.

— Съмнявам се, че ще е нужно — отвърна Белият плащ. — Не съм тук, за да се пазаря. Исках просто да те видя със собствените си очи. Желаеш хората ти да бъдат освободени? Срещни армията ми на бойното поле. Направиш ли го, ще освободя пленниците, независимо от изхода. Те очевидно не са войници. Ще ги пусна.

— А ако откажа? — попита Перин.

— Тогава няма да се отрази… добре на здравето им.

Перин стисна зъби.

— Твоята сила ще се изправи срещу нас под Светлината — заяви Белият плащ. — Това са нашите условия.

Перин погледна Грейди, в чиито очи имаше явен въпрос. Можеше да плени водача на Белите плащове тутакси.

За миг се изкуши да го направи. Но бяха дошли под клетвата на Белите плащове за безопасност. Нямаше да наруши мира.

Обърна се и поведе хората си обратно към лагера.

 

 

Галад гледаше след оттеглящия се Айбара. Тези златни очи притесняваха. Беше пренебрегнал настояванията на Биар, че този мъж е не просто Мраколюбец, а твар на Сянката. Само че след като видя тези очи, вече не беше толкова сигурен дали може да отхвърли това твърдение.

Борнхалд до него въздъхна.

— Не мога да повярвам, че поискахте това. А ако все пак беше довел Айез Седай? Не можехме да спрем Единствената сила.

— Те нямаше да ми навредят — каза Галад. — И освен това, ако Айбара може да ме убие тук с Единствената сила, би могъл да направи същото и в лагера ми. Но ако е такъв, какъвто с Чедо Биар твърдите, че е, значи много се грижи за реномето си. Не е повел тролоците срещу Две реки пряко. Престорил се е, че защитава селяните — такъв човек щеше да действа дискретно. Галад беше в безопасност в тази кратка среща.

Поискал бе да види лично Айбара и се радваше, че го бе направил. Тези очи… те сами по себе си бяха присъда. А и Айбара се беше стреснал при споменаването на убитите Бели плащове. Плюс приказките на Чедата, че бил в съюз със сеанчанците и че държал със себе си мъже, които могат да преливат…

Да, този Айбара беше опасен човек. Галад бе притеснен да вкара силите си в бой тук, но Светлината щеше да се погрижи да надвият. По-добре да надвият Айбара сега, отколкото да чакат и да се изправят срещу него в Последната битка. Взе бързо решението си. Правилното решение. Щяха да се бият.

— Хайде — каза Галад и махна на хората си. — Да се връщаме в лагера.