Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (56)

Глава 54
Светлината на света

Том вдигна факлата и заоглежда огромните звездовидни черни колони и сияещите жълти линии по тях. Придаваха болезнена светлина на цялата зала и на нея веселчунът изглеждаше блед и измъчен.

Мат помнеше вонята на това място, мухлясалата му запареност. След като вече знаеше какво да търси, долови и друга миризма. Мускусната воня на животинска бърлога. Леговище на хищник.

От помещението извеждаха пет коридора, по един на всеки вътрешен връх на звездната форма. Помнеше, че беше минал по един от тези коридори, но не беше ли имало само един изход тогава?

— Чудя се колко нависоко стигат тия колони — рече Том, вдигна още по-високо факлата и примижа.

Мат стисна ашандарея по-здраво. Бяха влезли в лисичата бърлога. Опипа медальона си. Еелфините не бяха прибягнали до Силата срещу него преди, но все трябваше да имат някакво понятие за нея, нали? Разбира се, огиерите не можеха да преливат. Може би това означаваше, че и Еелфините не могат.

Откъм стените се разнесе шумолене. Запомръдваха сенки. Еелфините бяха там, в тъмното.

— Том — каза Мат. — Трябва да посвириш пак.

Том се загледа в тъмното. Не възрази. Вдигна флейтата и засвири. Звукът изглеждаше тъжен и самотен в огромното помещение.

— Мат — рече Ноал, който бе клекнал близо до центъра на залата. — Това…

— Знам. Прилича на стъкло, но на допир е като камък.

— Не, не това — каза Ноал. — Тука има нещо.

Мат се приближи. Том също дойде при тях, гледаше и свиреше. Ноал вдигна фенера и освети разтопена буца шлака, с големината може би на малко сандъче. Беше черна, но по-тъмно, по-малко отразяващо черно от пода и колоните.

— Как си го обясняваш? — попита Ноал. — Може би е някой от капаците?

— Не. Не е.

Двамата го погледнаха.

— Това е рамката на вратата — на Мат му призля. — Рамката от червен камък. Когато влязох през нея, беше в центъра на помещение като това. Когато се стопи от другата страна…

— Се е стопила и тук — каза Ноал.

Тримата се вторачиха в нея. Флейтата на Том зазвуча тъжно.

— Е — каза Мат. — Бездруго знаехме, че не е изход. Ще трябва да се пазарим за измъкването си. — „И много ще се постарая този път да не ме обесят.“

— Заровете ще ни заведат ли? — попита Ноал и се изправи.

Мат ги опипа в джоба на палтото си.

— Защо не.

Но не ги извади. Обърна се и огледа залата. Музиката на Том като че ли беше усмирила някои сенки. Но други още се движеха. Във въздуха витаеше неспокойствие.

— Мат? — попита Том.

— Знаехте, че ще се върна — заговори Мат високо. Гласът му не отекна. Светлина! Колко голямо беше това помещение? — Знаехте, че ще се върна в проклетото ви селение, нали? Знаехте, че рано или късно ще ме хванете.

Том смъкна колебливо флейтата.

— Покажете се! — извика Мат. — Чувам дращенето ви, чувам дъха ви.

— Мат — рече Том и сложи ръка на рамото му. — Не са можели да знаят, че ще се върнеш. Моарейн не знае дали изобщо ще дойдеш.

Мат се взираше в тъмното. После попита:

— Виждал ли си някога хора да водят добитък за клане, Том?

Веселчунът се поколеба, след което поклати глава.

— Ами, всеки си го прави по свой си начин — каза Мат. — Но добитъкът, виждаш ли, някак знае, че нещо не е наред. Надушват кръвта. Надушват смъртта. В паника са, дърпат се и не искат да влязат в кланицата. И знаеш ли как се оправя това?

— Трябва ли да говорим за това точно сега, Мат?

— Оправя се — продължи Мат, — като ги преведеш през кланицата няколко пъти, когато е чиста, когато миризмите не са толкова силни и когато не ги водиш да ги колят. Оставяш ги да преминат и да се измъкнат, нали, и после ще си мислят, че е безопасно — погледна Том. — Те още тогава са знаели, че ще се върна. Че ще оживея от онова бесене. Те знаят разни неща, Том. Да ме изгори дано, но знаят.

— Ще излезем, Мат — увери го Том. — Можем. Моарейн го е видяла.

Мат кимна и каза твърдо:

— Разбира се, че ще излезем. Те играят игра, Том. А аз печеля игри — извади заровете от джоба си. „Повечето пъти поне.“

Някакъв глас прошепна зад тях:

— Добре дошъл, сине на битките.

Мат се завъртя, изруга и огледа залата.

— Там — посочи му Ноал с тоягата си. До една от колоните стоеше друг Еелфин. По-висок, с по-изострено лице. Очите му отразиха светлината на факлите. Оранжеви очи.

— Мога да ви заведа където искате да идете — каза Еелфинът с груб стържещ глас и вдигна ръка да се заслони от пламъците на факлите. — Срещу цена.

— Том, музика.

Том засвири отново.

— Един от вас вече се опита да ни накара да си оставим инструментите — рече Мат. — Няма да стане.

— Идвате да търсите сделка, а нарочно се противопоставяте? Нищо не сме направили, за да си спечелим това.

Мат смъкна шалчето от шията си.

— Нищо ли?

Съществото не отвърна, макар че отстъпи в по-тъмното между колоните. Острото му лице вече едва бе осветено от жълтите отблясъци.

— Защо желаете да говорите с нас, сине на битките — зашепна от сенките, — щом не искате да се спазарите?

— Не — каза Мат. — Никакви пазарлъци, докато не стигнем в голямата зала. Залата на връзките.

Това бе мястото, където щяха да ги обвържат с договора. Нали точно това бе казала Биргит? Разбира се, самата тя като че ли беше разчитала на приказки и мълва.

Том продължаваше да свири, очите му шареха насам-натам, докато се мъчеше да следи сенките. Ноал задрънка малките цимбали, които беше вързал за крачолите си — потупваше ги в ритъм с музиката на Том. Сенките обаче продължиха да се движат.

— Вашите… утешения няма да ни забавят, сине на битките — рече нов глас зад тях. Друг Еелфин, малко пред сенките. Женска, с червен гребен, спускащ се назад до гърба й, и с кръстосани кожени ремъци през гърдите. Червените й устни се усмихнаха. — Ние сме близките древни, воините на сетната скръб, вещите в тайни.

— Гордей се, сине на битките — изсъска друг глас и Мат отново се извъртя, на челото му изби пот. Женската изчезна в сенките, но на светло излезе друг Еелфин. Носеше дълъг извит бронзов нож с изковани по острието рози, бодлите им стърчаха пред кръстатия предпазител. — Привличаш най-умелите от нас. Трябва да бъдеш… вкусен.

— Какво… — почна Мат, но мършавият, опасен на вид Еелфин се дръпна назад в сенките и изчезна. Твърде бързо. Сякаш тъмнината го погълна.

Други зашепнаха тихо в сенките, гласовете им се застъпваха. Лица се показваха от мрака, с широко отворени нечовешки очи и извити в усмивка устни. Имаха остри зъби.

Светлина! В залата имаше десетки Еелфини. Местеха се насам-натам, изскачаха на светло и се скриваха в тъмното. Някои бяха безразлични, други — оживени. Всички обаче изглеждаха опасни.

— Ще се спазариш ли? — попита един.

— Дошъл си без договор. Опасно — рече друг.

— Сине на битките.

— Вкусът!

— Усети страха му.

— Ела с нас. Остави ужасната си светлина.

— Трябва да се сключи сделка. Ще чакаме.

— Търпеливи сме. Вечно.

— Вкусът!

— Стига! — изрева Мат. — Никакви сделки! Не и преди да стигнем до центъра.

Том смъкна флейтата от устата си.

— Мат. Мисля, че музиката вече не действа.

Мат кимна отсечено. Том му трябваше готов с оръжията. Веселчунът пъхна флейтата под наметалото си и извади ножове. Без повече да обръща внимание на шепнещите гласове, Мат хвърли заровете на пода.

Щом се завъртяха, един Еелфин изскочи от тъмното до най-близката колона и се втурна към тях. Тичаше на четири крака. Мат замахна с копието, но върхът мина през него все едно, че беше дим.

Илюзия ли бе това? Мат се поколеба и друго същество се стрелна, сграбчи заровете и се дръпна назад към сенките. Нещо блесна във въздуха. Ножът на Том. Удари съществото в рамото, заби се хубаво и от раната плисна тъмна кръв.

„Желязо“, помисли Мат и се изруга за глупостта си. Превъртя ашандарея с обкованата с желязо дръжка напред и потръпна, като видя как кръвта на Еелфина по пода задимя. Бяла пара, също като в другите зали, но в тази имаше форми. Образи. Наподобяваха сгърчени лица, които се появяваха за миг и изпищяваха, преди да изчезнат.

Да ги изгори дано! Не можеше да позволи да го разсеят. Имаше други зарове. Посегна към джоба си, но един Еелфин, мъжки, скочи от сенките да го сграбчи за палтото.

Мат завъртя оръжието си и удари мъжката лисица през лицето с железния обков. Строши кост и отхвърли съществото настрана.

Отвсякъде се носеше съсък и ръмжене. Очи, отразили светлината на факлите, се местеха в тъмното. Загърнати в мрак, Еелфините подскачаха около тях. Мат изруга и понечи да тръгне към ударения Еелфин.

— Мат! — Том го сграбчи за ръкава. — Не можем да идем там.

Мат се поколеба. Вонята сякаш стана по-силна — смрад на зверове. Навсякъде се движеха сенки, вече по-трескаво, шепнеха сърдито и джафкаха.

— Те владеят тъмното — каза Ноал. Стоеше нащрек, с гръб към Мат и Том. — Жълтите светлини са за да ни разсеят. В тях има дупки и ниши. Всичко е хитрина.

Мат усети как сърцето му затупа по-силно. Хитрина? Не, не просто хитрина. Имаше нещо неестествено в това как тези същества се движеха в сянката.

— Да ги изгори дано! — Мат се дръпна от ръката на Том, но не скочи в тъмното.

— Господа — каза Ноал. — На оръжие…

От сенките се промъкваха Еелфини, двойна вълна, едната група се плъзна на четири крака пред другата. Втората група носеше грозно извити бронзови ножове.

Сенките от дълбините на залата сякаш се протегнаха напред с Еелфините, докато обкръжаваха Мат и приятелите му. Сърцето му заби още по-бързо.

Очите на Еелфините светеха; онези на четири крака заподскачаха напред. Мат замахна, щом се доближиха до тях, но Еелфините се разделиха на две групи и се дръпнаха настрани. Разсейваха го.

„Отзад!“ — помисли си Мат с тревога. От тъмнината там изскочиха още Еелфини.

Мат се обърна срещу тях и замахна. Дръпнаха се назад, преди да ги е ударил. Светлина! Бяха навсякъде, изригваха от тъмното, приближаваха се опасно близо и отново отскачаха.

Два ножа се появиха в ръцете на Том и той ги метна. Ноал държеше в готовност късия си меч и размахваше факлата — тоягата му лежеше на пода в краката му. Ножовете на Том не улучиха и изчезнаха някъде в тъмното.

— Не хаби ножовете! — извика Мат. — Тия проклетници се опитват да те накарат да ги изхабиш, Том!

— Дразнят ни! — изръмжа Ноал. — Скоро ще ни смажат. Трябва да тръгнем!

— Накъде? — попита трескаво Том и изруга, когато двама Еелфини се появиха от сенките с дълги копия с бронзови върхове. Замахнаха напред и принудиха Мат, Том и Ноал да отстъпят.

Нямаше време за зарове. Щяха просто да ги свият от пода. Мат дръпна връзката на торбата и извади едно нощно цвете.

— Щом това гръмне, затварям очи и се завъртам.

— Какво? — извика Том.

— Преди проработи! — каза Мат, запали фойерверка и го запокити с все сила в тъмното. Преброи до пет и трясъкът, който последва, разтърси залата. Тримата бяха стиснали очи, но многоцветният блясък бе толкова ярък, че можеше да се види и през клепачите.

Еелфините закрещяха от болка и Мат ясно чу звън на падащи оръжия. Явно бяха вдигнали ръце към очите си.

— Давай! — извика Мат и се завъртя.

— Пълно безумие — рече Том.

Мат продължи напред опипом. Къде се беше дянал късметът му?

— Натам! — викна и посочи нанякъде.

Отвори очи тъкмо навреме, за да прескочи някакъв паднал Еелфин. Ноал и Том го последваха в тъмното. Той затича напред. Виждаше само жълтите линии.

„О, кръв и проклета пепел, ако сега късметът ми ме издъни…“

Стигнаха някакъв петостенен коридор и тъмнината изчезна. Не бяха успели да видят този коридор от другото помещение, но ето, че си беше на мястото.

Том изрева победоносно.

— Мат, дървена овчарска чутуро! Ей заради това ще ти позволя да посвириш на лютнята ми!

— Не искам да свиря на проклетата ти лютня — каза Мат и хвърли поглед през рамо. — Но може да ме черпиш една-две халби, като излезем.

Чу крясъци и врясъци откъм тъмната зала. Номерът нямаше да свърши работа повече. Вече щяха да очакват нощни цветя. „Биргит, ти беше права. Сигурно си минавала няколко пъти покрай коридора, който ти е трябвал, без да знаеш, че е само на няколко стъпки от теб.“

Никога не вади картата, която чакат от теб. Мат отдавна го беше разбрал — беше си един от най-старите трикове в сътворението. Забързаха напред, покрай петстенни входове, които водеха към големи звездообразни кухини. Том и Ноал надничаха в тях, но Мат продължи напред. Право напред. Натам ги беше пратил късметът му.

Беше различно от предишното му идване. Нямаше прах по пода, та стъпките им да оставят отпечатъци. Може би тогава бяха знаели, че идва, и бяха посипали прахта, за да го объркат? Или пък сега бяха почистили прахта, понеже бяха знаели, че може да им дойдат гости? Как да разбере човек в такъв шантав свят?

Преди пътя беше дълъг. Или сега беше станал къс? Времето тук се объркваше. Като че ли бягаха от часове, а в същото време имаше чувството, че са изтекли едва няколко мига.

А след това входът изникна пред тях, появи се като нападаща пепелянка. Допреди миг го нямаше. Рамката на отвора представляваше изкусно резбовано дърво с невъзможни фигури на виещи се лози, които сякаш се удвояваха и наслагваха една върху друга по невъобразим начин.

Тримата се заковаха на място.

— Огледала — каза Ноал. — Виждал съм такова нещо. Точно така го правят: объркват нещата с огледала — говореше изнервено. Къде можеше да се скрият огледала в един проклет прав тунел?

Бяха се озовали точно където трябва. Мат го надушваше. Вонята на Еелфини тук беше най-силна. Стисна зъби и прекрачи през входа.

Залата беше точно както я помнеше. Никакви колони, макар че помещението определено беше звездообразно. Осем върха и само един вход. Блестящите жълти ивици минаваха по острите ръбове на стаята и осем пиедестала се издигаха пред всеки от тях, черни и злокобни.

Беше съвсем същото. С изключение на жената, която се рееше във въздуха в центъра.

Беше загърната само в тънка бяла мъгла, която се местеше и светеше около нея, очертанията й изглеждаха размътени, без да са скрити. Очите й бяха затворени, а черната й коса — къдрава, но без някогашните съвършени къдрици — пърхаше все едно, че отдолу полъхваше вятър. Ръцете й лежаха отпуснати на корема и на лявата й китка имаше някаква странна гривна от нещо, което приличаше на стара пожълтяла кост.

Моарейн.

Заля го вълна от чувства. Тревога, отчаяние, загриженост, благоговение. Тя бе започнала всичко това. Мат я беше мразил понякога. Също така й дължеше живота си. Беше първата, намесила се в живота му, като го теглеше насам-натам. И все пак, като се замислеше, разбираше, че е била най-честната от всички, които го бяха използвали. Неотстъпваща. Непреклонна. И самоотвержена.

Беше посветила всичко, за да опази три глупави момчета, и тримата — в пълно неведение за онова, което светът щеше да поиска от тях. Беше твърдо решена да ги отведе на безопасно място. Може би да ги пообучи малко, все едно дали искат, или не.

Защото се нуждаеха от това.

Светлина, мотивите й сега изглеждаха толкова ясни. Това не намаляваше яда му към нея, но го караше да изпитва благодарност. Да я изгори дано, колко объркано беше това кълбо от чувства! Проклетите лисици — как смееха да я държат така! Беше ли жива?

Ноал гледаше мрачно, Том — невярващо. Мат пристъпи напред, за да издърпа Моарейн. Но щом ръката му докосна мъглата, усети изгаряща болка. Изкрещя, дръпна се назад и тръсна ръката си.

— Скапано горещо е!

Млъкна, щом Том пристъпи напред.

— Том… — почна Мат.

— Все ми е едно — каза веселчунът.

Доближи се до мъглата, бръкна в нея и дрехите му задимяха, очите му се насълзиха от болка. Но той не трепна. Зарови с ръце в мъглата, хвана Моарейн и я издърпа навън. Тялото й увисна в прегръдката му, но старите му кокали бяха здрави, а и тя бе толкова крехка, че едва ли тежеше много.

Светлина! Мат беше забравил колко дребничка беше. С цяла глава по-ниска от него. Том коленичи, смъкна веселчунското си наметало и я загърна в него. Очите й бяха затворени.

— Тя дали е… — почна Ноал.

— Жива е — промълви Том. — Усетих пулса й — свали гривната от ръката й. Беше във формата на извит назад мъж с вързани за глезените китки и облечен в странна дреха. — Прилича на някакъв тер-ангреал — каза Том и пъхна гривната в джоба на наметалото си. — Ще…

— Ангреал е — заяви някакъв глас. — Мощен почти колкото ша-ангреал. Може да влезе в цената й, ако пожелаете да платите.

Мат се обърна рязко. Пиедесталите вече бяха заети от Еелфини — четири мъжки, четири женски. Всички носеха бяло вместо черно — бели поли и ремъци през гърдите за мъжките и блузи за женските, направени от някаква смущаваща бяла материя, която приличаше на кожа.

— Внимавайте какво говорите — прошепна Мат на Том и Ноал, като се мъчеше да скрие тревогата си. — Кажеш ли нещо погрешно, ще ти скъсат нервите и ще твърдят, че сам си го пожелал. Не им искайте нищо.

Другите двама замълчаха, Том прегърнал Моарейн, Ноал — застанал нащрек с факлата и тоягата в ръце и торбата на рамо.

— Това е голямата зала — заговори Мат на Еелфините. — Мястото, наречено Залата на връзките. Трябва да спазвате договорите, които сключвате тук.

— Сделката беше уговорена — каза един от мъжките Еелфини и се усмихна, показвайки остри зъби.

Другите Еелфини се наведоха към тях и задишаха дълбоко, все едно душеха нещо. Или… все едно че извличаха нещо от Мат и приятелите му. Биргит му беше казала, че се хранели с чувства.

— Каква сделка? — сопна се Мат и ги заоглежда един по един. — Да ви изгори дано, каква сделка?

— Цена трябва да се плати — рече един.

— Исканията да се изпълнят — добави друг.

— Жертва трябва да се даде — каза го една от женските. Усмихна се по-широко от другите. И нейните зъби бяха остри.

— Искам изходът да се възстанови като част от сделката — заяви Мат. — Искам го там, където беше, и пак да е отворен. И не съм свършил с проклетото преговаряне, тъй че не си мислете, че това е единственото ми искане, да ви изгори дано.

— Ще бъде възстановен — отвърна един. Другите се наведоха напред. Усещаха отчаянието му. Няколко от тях изглеждаха недоволни. „Не са очаквали, че ще стигнем дотук — помисли Мат. — Не им харесва рискът да ни загубят.“

— Искам да оставите изхода отворен, докато преминем — продължи Мат. — Никакво проклето затваряне или да е изчезнал, като стигнем. И искам пътят дотам да е пряк, никакви промени на стаи, коридори и така нататък. Пряк път. И вие, проклети лисици, не можете да ни събаряте, да се опитвате да ни убиете и така нататък.

Не им харесваше. Мат забеляза как някои се намръщиха. Добре. Да видят, че не преговарят с някакво глупаво дете.

— Взимаме я — каза Мат. — И излизаме навън.

— Тези искания са скъпи — каза един Еелфин. — Какво ще платите за тези облаги?

— Цената беше поставена — изшепна друг зад гърба на Мат.

И така беше. Мат го знаеше някак си. Отчасти го беше подозирал още първия път, когато прочете писмото. Ако изобщо не беше говорил с Аелфините първия път, щеше ли нещо от това да се случи? Сигурно щеше да е умрял. Те бяха длъжни да казват истината.

Бяха го предупредили за предстоящо плащане. За живот. За Моарейн.

И той щеше да го заплати. В този момент разбра, че ще го направи. Защото знаеше, че ако не го направи, цената ще е твърде голяма. Не просто за Том, не просто за Моарейн, нито за самия него. Според това, което му бяха казали, съдбата на самия свят зависеше от този момент.

„Е, да ме изгори дано, какъвто съм глупак. Може пък и да се окажа герой в края на краищата.“ А не биеше ли това всичко друго?

— Ще го платя — заяви Мат. — Половината светлина на света. — „За да спася света.“

— Дадено! — заяви един от мъжките Еелфини.

Осемте същества скочиха като едно от пиедесталите си. Обкръжиха го в кръг, който започна да се стяга като клуп. Бързи, гъвкави и хищни.

— Мат! — извика Том, докато се мъчеше да извади един от ножовете си и в същото време да задържи Моарейн в прегръдката си.

Мат вдигна ръка към Том и Ноал.

— Това трябва да се направи — каза им и се отдалечи на няколко стъпки от приятелите си. Еелфините ги подминаха, без дори да ги погледнат. Златните пъпки по ремъците през гърдите на мъжките Еелфини блеснаха на жълтата светлина. Всичките осем същества се усмихваха широко.

Ноал вдигна меча си.

— Не! — изрева Мат. — Не нарушавайте този договор! Иначе всички ще умрем тук!

Еелфините се приближаваха в плътен кръг около Мат. Той се въртеше, за да може да ги вижда всичките, и сърцето му биеше все по-силно. Отново душеха към него, вдишваха дълбоко и се наслаждаваха на онова, което извличаха.

— Направете го, да ви изгори дано — заръмжа Мат. — Но знайте, че това е последното, което ще вземете от мен. Ще се измъкна от кулата ви и ще намеря как да ви махна от ума си завинаги. Няма да ме имате. Матрим Каутон не е проклетата ви кукла.

— Ще видим — изръмжа един мъжки Еелфин с пламнали от страст очи. Ръката на съществото се стрелна напред и острите нокти блеснаха на сумрачната светлина. Заби ги право в лявото око на Мат и го изтръгна с пукот.

Мат изкрещя. Светлина, колко болеше! Повече от всяка рана, получена на бойното поле, повече от всяка обида или зла шега. Все едно коварното същество бе бръкнало в мозъка и в душата му.

Падна на колене, копието издрънча на пода, щом вдигна ръце към лицето си. Напипа нещо лепкаво по страните си и отново изкрещя, щом пръстите му опипаха празната дупка на мястото на окото му.

Отметна глава и изрева от непоносимата болка.

Еелфините го гледаха в екстаз и се хранеха с нещо, което извираше от него. Почти невидима пара червено и бяло.

— Вкусът! — възкликна с наслада един Еелфин.

— Най-сетне! — извика друг.

— Как се извива около него! — каза онзи, който бе изтръгнал окото му. — Как се върти! Миризми на кръв във въздуха! И комарджията е в центъра на всичко! Вкусвам самата съдба!

Мат виеше от болка и се взираше с едното си, замъглено от сълзи око в мрака горе. Празната дупка на изваденото сякаш бе пламнала! Изгаряше го! Усещаше как кръвта засъхва по лицето му и се отлюспва. Не спираше да крещи. Еелфините задишаха все по-дълбоко, опиянени.

Мат нададе последен писък, после стисна юмруци и зъби, макар да не можеше да спре тихия стон — ръмжене, изпълнено с болка и гняв — дълбоко в гърлото си. Един от мъжките Еелфини се свлече на пода съкрушен. Беше същият, който бе изтръгнал окото му стискаше го в шепите си, свит на кълбо около него. Другите започнаха да залитат назад към колоните от двете страни на залата, търсеха в тях опора.

Ноал притича към него. Том го последва, с Моарейн в прегръдката му.

— Мат? — попита Ноал.

Стиснал зъби срещу болката, Мат посегна с усилие назад и взе шапката си от белия опръскан с кръв под. Нямаше да си остави шапката, да го изгори дано! Беше скапано добра шапка.

Олюля се и се изправи.

— Окото ти, Мат… — каза Том.

— Все едно. — „Да ме изгори дано, какъв съм глупак. Проклет глупак с дървена глава.“ Едва можеше да мисли от болка.

Другото му око примига да махне сълзите. Сякаш наистина бе изгубил половината светлина на света. Все едно гледаше през прозорец с една почернена половина. Въпреки изгарящата болка имаше чувството, че ще може да си отвори окото.

Но не можеше. Нямаше го. И никоя преливаща Айез Седай нямаше да може да го замени с друго.

Нахлузи шапката на главата си, напук на болката. Дръпна периферията наляво, за да скрие празната дупка, после се наведе да вдигне ашандарея, залитна, но успя.

— Аз трябваше да платя — каза Том горчиво. — Не ти, Мат. Ти дори не искаше да дойдеш.

— Изборът си беше мой — каза Мат. — А и все едно, трябваше да го направя. Това е един от отговорите, които ми казаха Аелфините първия път. Трябваше да дам половината светлина на света, за да спася света. Проклети змии.

— Да спасиш света? — Том погледна кроткото лице на Моарейн. Беше оставил торбата си на пода.

— Тя все още има да свърши нещо — каза Мат. Болката се отдръпваше донякъде. — Тя ни е нужна, Том. Да ме изгори дано, сигурно има нещо общо с Ранд. Все едно, това трябваше да се случи.

— А ако не беше? — попита Том. — Тя каза, че видяла…

— Все едно — прекъсна го Мат и се обърна към входа. Еелфините все още изглеждаха съсипани. Сякаш на тях им бяха извадили око, ако се съдеше по физиономиите им!

— Е, това му се вика гледка — каза Ноал, докато оглеждаше залата и обитателите й. — Бас слагам, че никой друг не е виждал такова нещо. Дали да не ги избием?

Мат поклати глава.

— Това може да развали сделката ни.

— А те ще я спазят ли? — попита Том.

— Не, ако могат да я заобиколят — отвърна Мат и потръпна отново. Светлина, колко го болеше главата! Е, не можеше да седи така и да реве, все едно е загубил любимото си жребче. — Да вървим.

Напуснаха голямата зала. Ноал носеше факла — с неохота бе оставил тоягата си в полза на късия меч.

Този път нямаше отвори в стените на коридора и Мат го чу как мърмори за това. Като че ли всичко беше наред. Беше поискал прав път обратно. Еелфините бяха лъжци и мошеници, но изглежда, бяха лъжци и мошеници като Айез Седай. Този път той беше поставил исканията си внимателно, вместо да дрънка каквото му хрумне.

Коридорът бе страшно дълъг. Ноал ставаше все по-изнервен, но Мат продължаваше напред и стъпките му глухо отекваха в ритъм с туптенето в черепа му. Как щеше да се отрази липсата на едно око на бойното му умение? Трябваше да внимава откъм лявата си страна. И щеше да му е трудно да преценява разстоянията. Всъщност вече имаше проблем с това — беше смущаващо трудно да прецени къде точно са стените и подът.

Том беше притиснал Моарейн към гърдите си като скъперник, понесъл златото си. Каква му се падаше между другото? Мат беше решил, че Том идва по същата причина като него — защото чувства, че трябва да се направи. Не беше очаквал тази нежност на лицето на стария веселчун.

Коридорът изведнъж свърши в петстранна арка. Помещението отвъд нея като че ли беше същото, където бяха намерили стопената шлака на пода. Не се виждаха никакви следи от предишната битка, никаква кръв на пода.

Мат вдиша дълбоко и прекрачи. Напрегна се, като видя и тук Еелфини — присвити или изправени в сенките, съскаха и ръмжаха. Не се движеха и не нападаха, макар че някои джафкаха тихо. В сенките още повече приличаха на лисици, но погледнеше ли право към някой от тях, почти можеше да ги сбърка с обикновени мъже и жени, само че както се движеха в тъмното, някои на четири крака… Никой човек не вървеше така, с неспокойната напрегнатост на вързан за верига хищник. Като ядосано куче, разделено от теб само от една ограда и жадно да се докопа до гърлото ти.

Но спазваха договора си. Никой не нападаше и Мат започна да се чувства доволен от себе си, щом стигна другия край на залата. Беше ги надвил. Предния път го бяха надиграли, но само защото се биха като страхливци, удариха човек, без да знае, че боят е започнал.

Този път беше подготвен. Беше им показал, че Матрим Каутон не е глупак.

Навлязоха в коридор със смътно сияеща бяла пара отгоре. Подът беше с черните застъпващи се триъгълници, извити отстрани като люспи. Мат задиша по-леко, щом се озоваха в една от стаите с извиващата се от ъглите мъгла, макар че очната кухина все още го болеше като слабините на току-що скопен жребец.

Спря се в средата на стаята, но след това продължи напред. Беше поискал прав път и точно това щеше да получи. Никакво мотаене напред-назад този път.

— Кръв и проклета пепел! — изруга Мат, сетил се внезапно за нещо.

— Какво? — попита Том разтревожено.

— Заровете ми — каза Мат. — Трябваше да включа връщането на заровете ми в сделката.

— Но нали няма да ти трябват да ни изведеш.

— Не е за това — изръмжа Мат. — Обичах си ги — дръпна отново шапката си и погледна към коридора напред. Някакво движение ли видя там? Далече, на десетина стаи разстояние? Не, сигурно беше игра на сенките и местещата се мъгла.

— Мат — каза Ноал. — Споменах, че Древната ми реч не е като едно време. Но мисля, че разбрах какво каза. Сделката, която направи.

— Да? — попита Мат разсеяно. Пак ли беше говорил на Древната реч? Да го изгори дано. И какво все пак беше онова нататък в коридора?

— Ами, ти каза — като част от сделката — нещо от рода на „вие, лисици, не можете да ни ударите или да се опитате да ни убиете, или нещо такова“.

— Е, да.

— Каза „лисици“, Мат. Лисиците не могат да ни уязвят.

— И ще ни пуснат да минем.

— Ами другите? — попита Ноал. — Аелфините? Ако Еелфините не могат да ни закачат, и Аелфините ли са длъжни да ни пуснат?

Сенките далече напред в коридора се уплътниха във фигури с дълги тънки извити мечове. Високи, загърнати в пластове жълт плат, косата им права и черна. Десетки. Движеха се с неестествена пъргавина, очите им бяха втренчени право в тях. Очи със зеници като вертикални резки.

„Кръв и проклета пепел!“

— Бягай! — изрева Мат.

— Накъде, Мат? — попита Ноал притеснено.

— Накъдето и да е — ревна Мат. — Стига да е далече от тях!