Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (17)

Глава 15
Използвай камъче

Нинив забърза по каменните улици на Тийр. Все още можеше да усети онази буря на север, далечна, но страховита. Свръхестествена. И се придвижваше на юг. Лан беше там.

— Светлината да го закриля — прошепна тя.

— Какво беше това, Нинив Седай? — попита Наеф, който вървеше до нея.

— Нищо.

Нинив бе започнала да свиква с облечени в черно мъже около себе си. Не я полазиха ледени тръпки, когато погледна Наеф. Щеше да е глупаво. Сайдин беше прочистен, при това с нейна помощ. Нямаше нужда да се чувства притеснена. Въпреки че Аша’ман все пак понякога се вторачваха в празното. Като Наеф, който сега се взря в сянката на една близка сграда и сложи ръка на меча си.

— Внимателно, Нинив Седай. Още един мърдраал ни дебне.

— Ти… сигурен ли си, Наеф?

Високият мъж кимна. Беше надарен със сплитовете — особено Въздух, нещо необичайно за мъж — и беше много вежлив с Айез Седай, за разлика от някои други Аша’ман.

— Да. Не знам защо мога да ги виждам, а други не могат. Сигурно имам Талант за това. Крият се в сенки, нещо като съгледвачи са според мен. Все още не са нанесли удар. Мисля, че са нащрек, защото знаят, че мога да ги видя.

Беше се ангажирал с нощни обиколки из Тийрския камък, да бди за мърдраали, които само той можеше да види. Лудостта му не се влошаваше, но старите рани не отшумяваха. Щеше винаги да си носи този белег. Горкият човек. Но поне лудостта му не беше толкова лоша, колкото у някои други.

Нинив се загледа отново напред и закрачи по широката каменна улица. От двете им страни се издигаха сгради, планирани безразборно по обичая на Тийр. Просторно имение с две малки кули и бронзова врата стоеше редом до скромен хан. Срещу тях се редяха домове с ковано желязо на вратите и прозорците, но по средата на реда имаше месарница.

Нинив и Наеф се бяха запътили към квартала Вси лета, отсам западната стена. Не беше най-богатият район на Тийр, но определено бе процъфтяващ. Разбира се, в Тийр всъщност имаше само едно разделение: простолюдие и благородници. Мнозина благородници все още смятаха хората от простолюдието за напълно различни — и съвсем низши — същества.

Разминаваха се с доста от тези обикновени граждани. Мъже с широки бричове, вързани на глезените, и с пъстри пояси. Жени с рокли с високи деколтета и бели престилки. Широките сламени шапки с плоски върхове бяха обичайни, наред с платнените шапки, килнати на една страна. Много хора носеха дървени обуща, вързани на каишка през рамо, за да ги използват, когато се върнат в калта на Предградието.

Хората, с които се разминаваха, бяха с угрижени лица. Някои се озъртаха през рамо със страх. Мехур на злото бе поразил града в онази посока. Светлината да дадеше дано да не са пострадали много, защото Нинив не можеше да им отдели много време. Трябваше да се върне в Бялата кула. Глождеше я, че трябва да се подчини на Егвийн. Но щеше да се подчини, разбира се, и да напусне веднага щом Ранд се върнеше. Беше заминал някъде тази сутрин. Непоносим човек. Добре поне, че бе взел Деви. Казваха, че трябвало да прибере нещо.

Забърза и скоро двамата с Наеф вече почти тичаха. С портал щеше да е по-бързо, но нямаше да е безопасно. Не можеше да е сигурна дали няма да се врежат в някого. „Ставаме прекалено зависими от тези портали. Май престанахме да разчитаме вече на собствените си крака.“

Завиха на един ъгъл и навлязоха в улица, преградена от редица притеснени Бранители — черни палта и сребристи гръдни брони. Пуснаха ги да минат, разбира се, и макар да изглеждаха облекчени от появата й, все пак стискаха нервно алебардите си.

Градът тук изглеждаше някак смътно… по-вял, отколкото трябваше. Унил. Каменната настилка на улиците бе някак леко по-сива, стените на сградите малко по-кафяви или сиви, отколкото трябваше да са.

— Имате ли вътре хора, които да търсят ранени? — попита Нинив.

Един от Бранителите поклати глава.

— Задържахме хората навън, ъъъ… лейди Айез Седай. Не е безопасно.

Повечето тайренци все още не бяха свикнали да проявяват уважение към Айез Седай. Доскоро преливането в града бе извън закона.

— Пратете групи да търсят — разпореди се Нинив. — Лорд Дракона ще се ядоса, ако се окаже, че вашата боязън е струвала живота на хора. И ме повикайте, ако има някой, на когото мога да помогна.

Обърна се към Наеф, той кимна и двамата влязоха в поразения район. Камъните се разпадаха на прах под краката им.

Тръгнаха към най-близката сграда — хан с хубави тераси на втория етаж, изящни фигури от ковано желязо на стъклените прозорци и зацапана с черно веранда. Вратата бе отворена. Нинив стъпи на прага и той също се разпадна на прах. Наеф клекна до нея и взе щипка от прахта с пръсти.

— Мека е — каза тихо. — По-мека от всяка прах, която съм докосвал.

Въздухът миришеше неестествено свежо, в странно противоречие с тишината по улицата. Нинив си пое дълбоко дъх и влезе в хана. Наеф я последва. Дъските се разпадаха под краката им.

Вътре беше сумрачно. Светилниците на стойки вече не горяха. Из помещението седяха хора, замръзнали насред последните си движения. Повечето бяха благородници с изящно облекло и с намазани с восък бради. Един — седеше до висока маса с дългокраки столове около нея — беше вдигнал халба ейл до устата си. Неподвижен, отворил уста, за да отпие.

Ашаманът като че ли не се притесняваше особено. Понечи да направи нова крачка напред, но Нинив се хвърли и го сграбчи за ръката. Той я погледна намръщено и тя му посочи надолу. Точно пред него, едва видимо под здравите все още дъски на пода, основата пропадаше. Само стъпка и щеше да се озове в мазето долу.

— Светлина — изпъшка Нинив, а Наеф клекна и почука дъската пред себе си. Тя се разпадна на прах и се изсипа надолу в тъмното мазе.

Нинив запреде Дух, Въздух и Вода, за да Вкопае в седналия на стол мъж с халбата. Обикновено докосваше човека, в когото Вкопава, но този път се поколеба. Можеше да стане и без допир, но нямаше да е толкова резултатно за Изцеряване.

Вкопаването не й разкри нищо. Никакъв живот, никакво усещане, че изобщо е бил жив. Тялото му дори не беше плът. Със свито сърце Вкопа в други хора в смрачената гостилница. Слугиня, понесла закуска към трима андорски търговци. Едрият ханджия, комуто трябваше да е било трудно да се провира между близко разположените маси. Жена с богата рокля, седнала превзето в дъното на помещението с малка книга в ръце.

Никакъв живот нямаше у нито един от тях. Не бяха трупове. Бяха коруби. С треперещи пръсти Нинив посегна и забърса рамото на мъжа с халбата. Той мигновено се разпадна на прах и тя се изсипа долу на облаче. Столът и дюшемето останаха непокътнати.

— Тук няма никой за спасяване — рече Нинив.

— Горките хора — отрони Наеф. — Светлината дано приюти душите им.

Трудно й беше да изпита жал към тайренските благородници — от всички хора, които бе срещала, тия бяха като че ли най-наглите. Но никой не заслужаваше това. А и много прости хорица бяха попаднали в този мехур.

Излязоха от хана. Нинив стисна плитката си и я задърпа от безсилие. Мразеше да се чувства безпомощна. Като с горкия страж, запалил пожара в имението в Арад Доман, или с хората, поразени от странни болести. Разпадащите се на прах коруби днес. Каква полза да учи Цяра, като не можеше да помогне?

А сега трябваше да тръгва. Да се върне в Бялата кула. Чувстваше го като бягство. Обърна се към Наеф и каза:

— Вятър.

— Нинив Седай?

— Дай на сградата лъх вятър, Наеф. Искам да видя какво ще стане.

Той изпълни молбата й. Невидимите му сплитове издухаха порив на въздух. Цялата сграда се пръсна и се разпадна на прах, който се отвя като белите семенца на глухарче.

— Колко широк казаха, че е бил този мехур? — попита Нинив.

— На две преки във всички посоки.

— Трябва ни повече вятър — Нинив запреде сплит. — Сътвори най-силния лъх, който можеш. Ако все пак тук има ранени, ще ги намерим.

Наеф кимна. Двамата закрачиха напред, като изригваха вятър. Събаряха здания, караха ги да се пръскат и падат. Наеф бе много по-вещ от Нинив, но тя владееше повече от Единствената сила. Помитаха рухващите сгради, камъни и коруби пред себе си като прашна буря.

Беше изтощителна работа, но те продължаваха неумолимо. Нинив се надяваше — напук на всякакво благоразумие, — че все пак може да намери някого, комуто да помогне. Здания рухваха пред нея и Наеф, а прахта се отвяваше на вихрушка. Те я избутваха встрани и навлизаха. Като жена, метяща под.

Подминаваха хора, замръзнали насред улицата, както са си вървели. Волове, теглещи кола. Нинив видя дечица, заиграли се насред една пряка, и сърцето й щеше да се пръсне. Всичко се разпадаше на прах.

Нито един жив.

Най-сетне обходиха целия засегнат район. Бяха издухали прахта в центъра. Нинив я погледна, докато кръжеше в малката вихрушка, запредена от Наеф, и обзета от любопитство, преля езиче Огън. Вихрушката от прах пламна.

Нинив ахна. Прахта гореше като суха хартия, хвърлена в огън, приличаше на огнена буря. Двамата с Наеф се отдръпнаха, но всичко свърши само за миг. Не остана никаква пепел.

„Ако не я бяхме събрали — помисли Нинив, — някой можеше да изтърве запалена свещ. Един такъв пожар…“

Наеф укроти ветровете си. Двамата стояха в центъра на кръг гола земя с дупки тук-там на мястото на мазетата. По обиколката имаше разсечени като с нож сгради — с останали без стени откъм кръга стаи. Зловещо бе да се гледа това кухо пространство. Като кухина на извадено око на иначе здраво лице.

Няколко групи Бранители стояха около кръга. Нинив кимна на Наеф и отидоха при най-голямата.

— Никого ли не намерихте? — попита Нинив.

— Не, лейди Айез Седай — отвърна един от мъжете. — Ъъ… всъщност намерихме неколцина, но вече бяха мъртви.

Друг мъж, с впита по едрото му тяло униформа, каза:

— Май всеки, който е имал и един пръст засегнат от пръстена, е умрял. Намерихме няколко, на които им липсва само пръст или част от ръката. Но все пак са мъртви.

Нинив стисна очи. Целият свят се разпадаше, а тя беше безсилна да го Изцери. Гадеше й се от този безсилен гняв.

— Може би те са го причинили — промълви Наеф. Нинив отвори очи и видя, че кима към сенките на една сграда наблизо. — Чезнещите. Трима са ей там, Нинив Седай. Наблюдават ни.

— Наеф… — млъкна. Да му казва, че Чезнещите не са реални, нямаше да помогне. „Трябва да направя нещо. Да помогна на някого.“ — Наеф, стой мирно — хвана го за ръката и Вкопа в него. Гледаше я изненадано, но не се възпротиви.

Видя лудостта му, като тъмна плетеница от жили, заровени в ума му. Сякаш пулсираше като малко туптящо сърце. Открила бе наскоро подобна развала у друг Аша’ман. Умението й във Вкопаването ставаше все по-добро, сплитовете й по-фини и можеше да открива неща, които бяха оставали скрити преди. Ала нямаше представа как да поправи сгрешеното.

„Всичко би трябвало да е Изцеримо — каза си. — Всичко освен самата смърт.“ Съсредоточи се, запреде всичките пет Сили и предпазливо зарови в лудостта, без да забравя какво бе станало, когато бе извадила Принудата от нещастната слугиня на Грендал. Наеф щеше да е по-добре с лудостта си, отколкото ако умът му пострадаше още повече.

 

 

Странно, но тъмното наистина наподобяваше Принудата. Това ли правеше покварата? Подчиняваше боравещите с Единствената сила мъже на Тъмния?

Грижливо запреде противосплит на лудостта и го положи върху ума на Наеф. Сплитът просто угасна, без да постигне нищо.

Стисна зъби. „Това трябваше да подейства.“ Но както май се случваше често напоследък, не действаше.

„Не. Не мога просто да вдигна ръце.“ Вкопа по-надълбоко. Тъмното имаше малки, подобни на тръни изпъкналости, забити в ума на Наеф. Нинив изключи хората наоколо и ги огледа. После със сплитове на Дух внимателно опипа и изтръгна един.

Излезе с малко съпротива и тя бързо Изцери мястото, където беше пробол плътта. Мозъкът сякаш запулсира по-здрав. Един по един тя изтръгна и другите тръни. Принудена бе да поддържа сплитовете си и да ги задържа, за да не се забият отново. Започна да се поти. Вече бе уморена от помитането наоколо и не можеше да задели повече съсредоточение, за да се опази от горещината. Тийр беше толкова душен…

Продължи работата, като приготви нов противосплит. След като извади и последното трънче, го наложи върху тъмното петно. То се люшна и затрепери като живо.

А след това изчезна.

Нинив се олюля. Беше изтощена. Наеф примига, след това се огледа и вдигна ръка към главата си.

„Светлина! — помисли си тя. — Нараних ли го? Не трябваше да ровя в това. Можеше просто да…“

— Махнаха се — каза Наеф. — Чезнещите… не мога да ги видя вече — примигна. — А и защо ли изобщо трябваше да се крият в сенките? Ако съм можел да ги видя, щяха да са ме убили и… — погледна я съсредоточено. — Какво направи?

— Мисля… Мисля, че току-що Изцерих лудостта ти — е, все пак бе сторила нещо. Не беше обикновеното Изцеряване обаче — дори не бе използвала сплитовете на Цяра. Но май бе свършило работа.

Наеф се усмихна изумено, хвана ръката й в своите и коленичи пред нея. Очите му бяха пълни със сълзи.

— От месеци се чувствах така, сякаш непрекъснато ме следят. Сякаш ще ме убият в мига, в който обърна гръб на сенките. А сега… Благодаря ти. Трябва да ида да намеря Нелаваир.

— Марш тогава — рече Нинив.

Наеф я остави и хукна обратно към Камъка да търси своята Айез Седай.

„Не мога да си позволя и да помисля, че каквото и да правя, е без значение. Точно това иска Тъмния.“ Забеляза, че облаците се разкъсват. Ранд се беше върнал.

Тръгна към угрижените тайренци, които започваха да се трупат около кръга. Не искаше тук да започне паника. Обясняваше на всички, че опасността е отминала, а после ги молеше да се срещнат със семействата, изгубили някого.

Все още правеше това — говореше тихо на една слаба угрижена жена, — когато Ранд я намери. Жената бе от простолюдието, облечена в рокля с висока до шията яка, с три престилки и сламена шапка. Мъжът й бе работил в хана, в който Нинив беше влязла, и тя непрекъснато се озърташе към дупката в земята от доскорошното мазе.

След малко Нинив забеляза Ранд — гледаше я, застанал с ръце зад гърба. Пазеха го две Деви, Сома и Канара. Нинив приключи разговора с тайренката, но насълзените очи на жената раздираха сърцето й. Как ли щеше да реагира тя, ако загубеше Лан?

„Светлината дано го опази. Моля те, моля те, опази го.“ Откачи кесийката си с монети и я даде на жената. Парите все щяха да й помогнат поне малко.

Ранд се приближи до Нинив.

— Грижиш се за хората ми. Благодаря ти.

— Грижа се за всеки, който има нужда от грижи — отсече Нинив.

— Както си правила винаги. А и за такива, които нямат нужда.

— Като теб ли? — тя повдигна вежда.

— Не, аз винаги съм имал нужда. Че и повече.

Нинив се поколеба. Никога не бе очаквала да чуе това от него. Защо не се беше отървал от това старо наметало? Беше протрито и избеляло.

— Това е по моя вина — каза Ранд и кимна към прашния кръг.

— Ранд, не бъди глупав.

— Не знам дали някой може да избегне да бъде глупав понякога — отвърна той. — Обвинявам се заради забавянията си. Твърде дълго отлагахме сблъсъка. Какво се случи тук днес? Сградите станаха на прах?

— Да. Същината им бе извадена. Всичко се разпадаше в мига, в който го докоснехме.

— Той би го направил на целия свят — каза Ранд тихо. — Раздвижва се. Колкото по-дълго чакаме — задържайки се на нокти и мигли, — толкова повече той унищожава останалото. Не можем да се бавим повече.

Нинив се намръщи.

— Но, Ранд, ако го пуснеш на свобода, няма ли да стане още по-лошо?

— Може би, за кратък миг изригване — каза Ранд. — Отварянето на Въртела няма да го освободи мигновено, макар че ще му даде повече сила. Независимо от това трябва да се направи. Мисли за задачата ни като за катерене по висока крепостна стена. За жалост се бавим, правим паузи, преди да се покатерим. Всяка стъпка ни уморява за предстоящия бой. Трябва да му се противопоставим, докато сме силни. Точно затова трябва да счупя печатите.

— Аз… Мисля, че ти вярвам — отрони Нинив. Осъзнаването я изненада.

— Наистина ли, Нинив? — каза го странно облекчено. — Наистина ли?

— Да.

— Тогава се опитай да убедиш Егвийн. Тя ще ме спре, ако може.

— Ранд… Тя ме призова да се върна в Кулата. Трябва да отида днес.

Той като че ли се натъжи.

— Е, подозирах, че ще го направи рано или късно — хвана я неловко за рамото. — Не им позволявай да те съсипят, Нинив. Ще се опитат.

— Да ме съсипят?!

— Страстта ти е част от самата теб — каза Ранд. — Опитвах се да бъда като тях, въпреки че нямаше да го призная дори пред себе си. Хладен. Винаги под контрол. Това за малко щеше да ме унищожи. Сила е за някои, но не е единственият вид сила. Сигурно би могла да се научиш да се контролираш малко повече, но аз те харесвам такава, каквато си. Прави те истинска. Не бих искал да те видя превърната в поредната „съвършена“ Айез Седай с хладна маска вместо лице и да не се интересуваш от чувствата и страстите на другите.

— Да бъдеш Айез Седай означава да си спокойна — отвърна Нинив.

— Да бъдеш Айез Седай означава да си това, което решиш — заяви Ранд. — Моарейн се интересуваше. Човек можеше да го види у нея дори когато бе спокойна. Най-добрите Айез Седай са онези, за които другите роптаят, че не са каквито трябва да са Айез Седай.

Нинив се усети, че кима, и се ядоса на себе си. Да получава съвет от Ранд ал-Тор?!

Но сега в Ранд имаше нещо различно. Кротка напрегнатост и грижливо подбирани думи. Беше станал мъж, от когото можеш да получиш съвет, без да чувстваш, че говори на теб. Като баща си всъщност. Не че изобщо щеше да го признае на някой от двамата.

— Иди при Егвийн — каза Ранд и пусна рамото й. — Но когато можеш, много бих искал да се върнеш при мен. Ще ми трябва съветът ти. Най-малкото бих искал да си до мен, когато тръгна за Шайол Гул. Не мога да го надвия само със сайдин, а щом ще използваме Каландор, ще ми трябват две доверени жени в кръга с мен. Не съм решил още за другата. Авиенда или Елейн, може би. Но ти със сигурност.

— Ще бъда там, Ранд — почувства се странно горда. — Стой мирно за малко. Няма да те нараня. Обещавам.

Изгледа я изненадано, но не направи нищо, щом Вкопа в него. Беше толкова уморена, но щом щеше да го напуска, трябваше да използва тази възможност да Изцери лудостта му. Това изведнъж й се стори най-важното, което можеше да направи за него. И за света.

Вкопа, като остана настрана от раните на хълбока му, ями от тъмно, което сякаш се опитваше да изпие енергията й. Задържа вниманието си върху ума му. Къде беше…

Вцепени се. Тъмното бе огромно, покриваше целия ум. Хиляди и хиляди малки черни тръни се впиваха в мозъка му, но под тях имаше ярка бяла плетеница от нещо. Бяло излъчване, като втечнена Сила. Светлина, придобила форма и живот. Тя ахна. Загръщаше всеки от тъмните шипове и се впиваше в ума му редом до тях. Какво означаваше това?

Представа нямаше как изобщо да започне да работи. Имаше толкова много шипове. Как Ранд изобщо можеше да мисли с толкова тъмно, притиснало мозъка му? А какво бе сътворило белотата? Беше Церила Ранд преди и не я беше забелязала. Разбира се, изобщо не бе видяла и тъмното тогава. Опитът й с Вкопаването вероятно бе причината.

Отдръпна се с неохота и каза:

— Съжалявам. Не мога да те Изцеря.

— Много са се опитвали на тези рани, и ти включително. Те просто са неизлечими. Не мисля много за тях напоследък.

— Не раните на хълбока ти — отвърна Нинив. — Лудостта. Аз…

— Можеш да Цериш лудост?

— Мисля, че го направих с Наеф.

Ранд се усмихна широко.

— Никога не преставаш да… Нинив, осъзнаваш ли, че повечето талантливи Церители през Приказния век са се затруднявали с болестите на ума? Мнозина са вярвали, че е невъзможно да се Цери лудост с Единствената сила.

— Ще Изцеря другите — рече тя. — Наришма, Флин поне, преди да замина. Всички Аша’ман навярно имат поне мъничко от тази поквара в умовете си. Не знам обаче дали ще мога да ида в Черната кула.

„Или дали искам да ида там.“

— Благодаря ти — отрони Ранд, загледан на север. — Но не бива да ходиш в Черната кула. Ще трябва да пратя някого там, но ще го направим внимателно. Нещо става с тях. Но имам да свърша толкова неща…

Поклати глава и я погледна.

— Това е яма, която не мога да прекрача в момента. Кажи добри думи за мен на Егвийн. Ще ми трябва за съюзник.

Нинив кимна. А след това го прегърна, преди да забърза да търси Наришма и Флин, и се почувства глупаво. Да прегърне Преродения Дракон! Ставаше точно толкова глупава като Елейн. Поклати глава и си помисли, че може би в Бялата кула могат да й помогнат да си възвърне благоразумието.

 

 

Облаците се бяха върнали.

Егвийн стоеше на самия връх на Бялата кула, на плоския кръгъл покрив, и се държеше за високата до кръста стена. Като пълзяща плесен… като плъзнал рояк насекоми, облаците се сбираха и се затваряха над Тар Валон. Гостуването на слънчевата светлина бе добре дошло, ала кратко.

Чаят отново ставаше гаден. Складовете със зърно, които бяха открили, се изчерпваха, а чувалите, дошли след това, бяха пълни с гъгрици.

Вдиша дълбоко свежия въздух и се загледа над Тар Валон. Нейният Тар Валон.

Серин, Юкири и Сеайне — три от Сестрите, които бяха първите ловкини на Черната Аджа в Кулата — чакаха търпеливо зад нея. Сега бяха едни от най-ревностните й поддръжнички, и най-полезните й. Всички очакваха, че ще предпочете жените, отцепили се от Елайда, тъй че да я виждат с останали в Бялата кула Айез Седай бе от полза.

— Какво открихте? — попита Егвийн.

Серин поклати глава и дойде до нея. Белегът на бузата и бялото на слепоочията придаваха на смуглата Кафява вид на престарял генерал.

— Част от сведенията, за които помоли, са били несигурни още преди три хиляди години, Майко.

— Каквото можеш да намериш все ще е от полза — каза Егвийн. — Стига да не се осланяме единствено на фактите, непълното знание е по-добро от пълното невежество.

Серин изсумтя тихо, но явно разпозна цитата от Ясика Келаеч, древна Кафява.

— А вие двете? — попита Егвийн Юкири и Сеайне.

— Търсим — отвърна Юкири. — Сеайне има списък от възможности. Някои всъщност са разумни.

Егвийн повдигна вежда. Питането на Бяла за хипотези винаги бе интересно, но не винаги полезно. Склонни бяха да пренебрегват достоверното и да се съсредоточават върху далечни възможности.

— Да започнем оттам тогава. Сеайне?

— Ами… — заговори тя. — Ще започна с това, че една от Отстъпниците несъмнено разполага със знание, за което не можем и да се досетим. Тъй че може би няма начин да удостоверим как е надвила Клетвената палка. Например, би могло да има начин да се изключва за кратък срок, или може би има специални думи, с чиято помощ да се избегне въздействието й. Палката е нещо от Приказния век и макар да сме я използвали от хилядолетия, ние всъщност не я разбираме. Както не разбираме тер-ангреал.

— Много добре — окуражи я Егвийн.

— Но — продължи Сеайне и извади един лист, — предвид това имам три хипотези как някоя би могла да надмогне заклеването над палката. Първо, възможно е жената да притежава друга Клетвена палка. Казват, че някога са съществували други, и е допустимо да се предположи, че една палка би могла да те освободи от клетвите на друга. Месаана е възможно да е държала една тайно. Възможно е да е положила Трите клетви, докато държи нашата палка, а после някак да е отменила тези клетви с помощта на другата, преди да се закълне, че не е Мраколюбка.

— Много е смътно — каза Егвийн. — Как би могла да се е освободила, без да разберем? Изисква преливане на Дух.

— Помислих за това — отвърна Сеайне.

— Не се изненадвам — рече Юкири.

Сеайне я погледна и продължи:

— Точно затова Месаана може да е имала втора Клетвена палка. Може да е преляла Дух в нея, след това да е извърнала сплита и да се е свързала с нея.

— Изглежда невероятно — каза Егвийн.

— Невероятно ли? — отвърна Серин. — Изглежда нелепо. Мислех, че каза, че някой от хипотезите ти са приемливи, Юкири.

— Точно тази е най-малко вероятната от трите — каза Сеайне. — Вторият метод би могъл да е по-лесен. Месаана би могла да е изпратила някоя, която прилича на нея, облечена в Огледалото на мъглите. Някоя нещастна Сестра — или новачка, или дори някоя необучена жена, способна да прелива — под тежка Принуда. Тази жена може да е била принудена да положи клетвите на мястото на Месаана. Тогава, след като това лице наистина не е било Мраколюбка, е могло искрено да заяви, че не е.

Егвийн кимна замислено и каза:

— Това би отнело много подготовка.

— Според това, което съм успяла да науча за нея — каза Серин, — Месаана я бива в подготовката. Превъзходна е в това.

Задачата на Серин бе да открие каквото може за истинската същност на Месаана. Всички бяха чували разказите — коя ли не знаеше наизуст имената на всеки Отстъпник и най-ужасните им деяния? Но Егвийн не залагаше много на тези разкази. Искаше да се домогне до нещо сигурно, стига да можеше да го получи.

— Каза, че имало и трета възможност?

— Да — отвърна Сеайне. — Знаем, че някои сплитове действат със звук. Варианти на гласови сплитове се използват, за да се усили глас и да се излъчи към тълпа, както и в преградата против подслушване… всъщност те се използват в различни хитрини, за да се чуе какво се говори наблизо. Чрез Огледалото на мъглите може да се промени човешки глас. С малко упражнения двете с Дезине успяхме да сътворим вариант на сплит, който променя думите, които изговаряме. В резултат казвахме едно, но другото лице чуваше съвсем друго нещо.

— Опасен терен е това, Сеайне — каза строго Серин. — Това е сплит, който би могъл да се използва за зли цели.

— Не бих могла да го използвам, за да излъжа — обясни Сеайне. — Опитах. Клетвите задържат… докато сплитът съществуваше, не можех да изговоря думи, за които знам, че друг ще чуе като лъжа, дори да бяха истина, щом излязат от устата ми. Все едно, оказа се лесен сплит. Затегнат и извърнат, увисна пред мен и промени думите така, както указах. Теоретично, ако Месаана е разполагала с този сплит, би могла да е взела Клетвената палка и да се е заклела в каквото си поиска. „Заклевам се, че ще лъжа всеки път, когато пожелая“ например. Клетвената палка ще я е обвързала към тази клетва, но сплитовете ще са променили звуците във въздуха, докато излизат от устните й. Ние ще сме чули, че изрича правилните клетви.

Егвийн изскърца със зъби. Беше предполагала, че надвиването на Клетвената палка ще е трудно. А ето, че имаше прост сплит, годен за това деяние. Трябваше да се досети… никога не използвай канара, когато едно камъче ще свърши работа, както често казваше майка й.

— С това са можели да вкарват Мраколюбки в редиците на Айез Седай години наред — каза тя.

— Едва ли — отвърна Серин. — Никоя от Черните сестри, които заловихме, не знаеше за този сплит. Ако го знаеха, щяха да се опитат да го използват, когато ги накарахме отново да положат клетвите. Подозирам, че ако Месаана знае хитрината, я е запазила за себе си. Полезността й би изчезнала, ако я знаят твърде много хора.

— И все пак — каза Егвийн. — Какво да правим? След като знаем за сплита, може би ще успеем да намерим начин да проверим за него… но се съмнявам, че Сестрите ще са готови да преминат отново през презаклеването.

— А ако хванем една от Отстъпниците? — попита Юкири. — Може би ще си струва да се разхвърчи малко перушина, за да хванем лисицата в курника.

— Няма да се хване — каза Егвийн. — Освен това не знаем дали използва един от тези начини. Логиката на Сеайне предполага, че би могло да е възможно — без голямо усилие — да се надвие Клетвената палка. Същинският метод, приложен от Месаана, е по-маловажен от възможността за акта.

Сеайне се обърна към Юкири. Никоя от трите не бе оспорвала твърдението на Егвийн, че една от Отстъпниците е в Бялата кула, но тя знаеше, че са скептични. Е, поне вече разбираха, че е възможно Клетвената палка да се надвие.

— Искам да продължите работата си — каза Егвийн. — Вие и останалите бяхте ефикасни в пленяването на няколко Черни сестри и в намирането на предателките. Това е почти същото. — „Само че много, много по-опасно.“

— Ще се опитаме, Майко — отвърна Юкири. — Но една Сестра между стотици? Едно от най-изобретателните и зли същества, живяло някога? Съмнявам се, че ще остави много податки. Разследванията по убийствата донесоха съвсем малко като резултат.

— Все едно, продължавайте. Серин, ти какво имаш да докладваш?

— Приказки, слухове и мълва — отвърна Серин с гримаса. — Сигурно знаеш най-известните истории, свързани с Месаана — как ръководела школи в земите, завладени от Сянката по време на Войната на Силата. Доколкото мога да преценя, тези легенди са доста верни. Марсим от Манедерен говори за това подробно в своите „Хроники на сетните нощи“, а той често се оказва надежден извор. Алром е съставила доста подробен доклад за живота в една от тези школи и фрагменти от него са оцелели. Месаана желаела да бъде изследовател, но била отхвърлена. Подробностите не са ясни. Също тъй е властвала над Айез Седай, преминали на страната на Сянката, като ги е водила в битки понякога, стига да може да се вярва на доклада на Алром. Не съм убедена, че е било така. Според мен е по-вероятно водачеството на Месаана да е било чисто символично.

— Но какво знаем за личността й? Коя все пак е тя?

Серин поклати глава.

— Отстъпниците са повече чудовища в нощта, отколкото реални „личности“ за повечето, Майко, и много неща са били цитирани погрешно. Доколкото мога да преценя, сред Отстъпниците за нея би могло да се мисли като за реалист — от тези, които вместо да седят високо на трон, навлизат в нещата и си цапат ръцете. Еландрия Борнадат в своята „Взор през Разрушението“ настоява, че за разлика от Могедиен и Грендал, Месаана е била готова пряко да хване юздите.

— Никога не се е славила като най-умелата или могъщата от Отстъпниците, но е била изключително способна. Еландрия обяснява, че била правила каквото трябвало да се прави. Докато другите кроели интриги, тя грижливо вдигала защитите си и обучавала нови постъпления — Серин се поколеба. — Тя… Ами, много прилича на Амирлин, Майко. Амирлин на Сянката.

— Светлина — възкликна Юкири. — Нищо чудно, че се е настанила тук.

— Единственото друго по-съществено, което успях да намеря, Майко — продължи Серин, — е едно любопитно сведение от Синята Ланикс, която посочва, че в чистия гняв Месаана отстъпвала единствено на Демандред.

Егвийн се намръщи.

— Мислех, че всички Отстъпници са пълни с омраза.

— Не омраза. Гняв. Ланикс смята, че Месаана е гневна — на себе си, на света, на другите Отстъпници, — защото не е начело. И че това би могло да я направи много опасна.

Егвийн кимна умислено. „Тя е организатор. Администратор, който мрази незначителния си пост.“

Затова ли бе останала в Кулата, след като Черните сестри бяха разкрити? Дали бе искала да поднесе на Тъмния някое голямо постижение? Верин бе казала, че Отстъпниците споделяли една обединяваща ги черта: своя егоизъм.

„Опита се да му поднесе разединената Кула. Но това се провали. Вероятно е участвала и в опита да бъде пленен Ранд. Нов провал. А жените, пратени да унищожат Черната кула?“

На Месаана й трябваше нещо голямо, за да засенчи толкова много провали. Убийството на Егвийн щеше да свърши работа. Това можеше отново да хвърли Бялата кула в разделение.

Гавин бе изпаднал в ужас, когато му каза, че може да се самопредложи като стръв. Но как да помогне на града, който зависеше от нея, на света, който имаше нужда от нея?

Нещо трябваше да се направи. Месаана трябваше да бъде измъкната на светло. Ако казаното от Серин беше вярно, тя щеше да е готова да се срази пряко — нямаше да се крие и да наднича от сенките. Значи задачата на Егвийн бе да я подмами с възможност, такава, която да не изглежда явна, и такава, на която тя да не може да устои.

— Да свършваме — каза Егвийн. — Трябва да подготвя някои неща.