Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (34)

Глава 32
Буря от светлина

Град Марадон гореше. Огромни виещи се стълбове пушек се вдигаха от десетките здания. Грижливата планировка на града не позволяваше пламъците да се разпространяват твърде бързо, но и не ги спираше напълно. Хора и сухо дърво. Пламваха еднакво лесно.

Итуралд стоеше присвит в една срутена сграда, с грамада отломки от лявата му страна и отряд салдейци отдясно. Беше изоставил двореца преди няколко часа, когато в него нахлуха Тварите на Сянката. Беше го оставил обаче натъпкан с всичкото масло, което бе успял да намери, а след това накара Аша’ман да го запалят и стотици тролоци и Чезнещи изгоряха живи вътре.

Погледна навън. Можеше да се закълне, че е видял петно чисто небе през прозореца, но заради пепелта и пушливата мъгла не можеше да го твърди със сигурност. Една близка сграда гореше толкова силно, че топлината се усещаше през камъка.

Използваше пушека и огъня. Почти всичко на едно бойно поле можеше да се окаже предимство. След като Йоели бе приел, че градът е загубен, бяха престанали да го бранят. Използваха го като мъртва зона.

Улиците образуваха лабиринт, който Итуралд — с помощта на салдейците — познаваше, а враговете му — не. Всеки покрив беше хребет, който му даваше висока позиция, всяка задна уличка — изход за бягство, всеки площад — потенциален капан.

Тролоците и водачите им бяха направили грешка. Бяха допуснали, че Итуралд ще държи да опази града. Единственото обаче, което го интересуваше сега, бе да им нанесе колкото може повече загуби. Тъй че използваше ходовете им срещу самите тях. Да, армията им беше голяма. Но всеки, който се е опитвал да убива плъхове, знае, че големината на чука му е без значение, ако плъховете знаят как да се крият.

Колеблива група тролоци се затътри по задимената улица пред укритието на Итуралд. Ръмжаха и си подвикваха предупредително. Някои душеха във въздуха, но пушекът пречеше на нюха им. Подминаха, без изобщо да забележат Итуралд и малкия му отряд в срутената сграда.

От другия край на улицата отекна конски тропот. Тролоците се развикаха и няколко забързаха напред, набиха дръжките на копия с назъбени върхове между уличните камъни. Една атака срещу тези копия щеше да е смърт за конницата. Тролоците се учеха бързо на предпазливост.

Само че не се учеха достатъчно добре. Конницата беше отвличаща маневра — само един мъж, подкарал табун ранени и изтощени коне.

— Сега — каза Итуралд и стрелците около него започнаха да стрелят през прозорците по тролоците. Много от чудовищата паднаха пронизани. Останалите се обърнаха и нападнаха.

А от една странична улица връхлетя конен отряд — копитата на конете бяха увити в парцали, за да приглушат звука. Препускаха в галоп — атаката им бе прикрита от по-силния тропот на отвличащите вниманието коне. Врязаха се в тролоците, тъпчеха и избиваха.

Нито един Чезнещ с тази група, слава на Светлината. Итуралд намести мократа кърпа срещу дима пред носа и устата си. Умората, доскоро заровена дълбоко, започваше бавно да изплува на повърхността. Боеше се, че щом го надвие, ще изгуби съзнание. Лошо за бойния дух.

„Не. Криенето в дима, докато домът ти гори, докато знаеш, че тролоците бавно те притискат — това е лошото за бойния дух.“

Мъжете му довършиха юмрука тролоци и забързаха към друга предварително набелязана сграда, където можеше да се скрият. Итуралд разполагаше с трийсетина стрелци и конен отряд, който движеше между пет независими групи като тази. Махна на хората си да се скрият в зданието, докато съгледвачите му донасяха сведения. Дори и с тяхна помощ бе трудно да следи добре хода на боя из големия град. Имаше смътни представи къде са най-силните гнезда на съпротива и пращаше заповеди, доколкото можеше, но битката се бе разпростряла над твърде голям район, за да може да контролира боя ефективно. Надяваше се, че Йоели все още е добре. В смисъл — жив.

Аша’ман бяха заминали. Спасили се бяха по негова заповед през малък портал — само колкото да пропълзят през него, — отворен от Антаил. Откакто си бяха отишли — преди няколко часа, — не се беше появил никакъв знак за „спасителите“, които уж идваха. Преди Аша’ман да напуснат, Итуралд беше пратил съгледвач през портал до хребета, на който казваха, че наблюдавали Последните ездачи. Съгледвачът бе намерил само празен лагер и догарящ огън.

Влезе при хората си в новото укритие и остави кърпата си — зацапана със сажди — на бравата за знак за съгледвачите. Но щом пристъпи вътре, замръзна, понеже чу нещо отвън.

— Шшт — каза на мъжете.

Стъпки. Много стъпки. Със сигурност беше орда тролоци — хората му имаха заповед да се движат тихо. Кимна на войниците си и вдигна шест пръста. План номер шест. Щяха да се крият, да изчакат и да се надяват съществата да ги подминат. Ако не — ако се забавеха или започнеха да претърсват околните сгради, — отрядът му щеше да изскочи навън и да ги удари във фланг.

Беше най-рискованият план. Хората му бяха капнали от умора, а конницата бе пратена при друга група защитници. Но по-добре атака, отколкото да ги открият и да ги обкръжат.

Промъкна се до прозореца и зачака, заслушан и задъхан. Светлина, колко бе уморен! Идващите крачеха в строй. Странно. Тролоците не маршируваха в строй.

— Милорд — прошепна един от хората му — Не се чуват копита.

Итуралд замръзна. Мъжът беше прав. Умората го правеше глупав. „Това е войска от стотици — помисли си — Стотици хора.“ Втурна се към вратата и излезе навън.

Вятър духна по улицата, докато войниците му се трупаха зад него, разчисти за миг пушека и се видя голям отряд пехота, бойци със сребриста броня и пики в ръцете. Приличаха на призраци в първия миг, блеснали под смътно златистата светлина отгоре — светлината на слънцето, което не беше виждал от месеци.

Щом ги видяха, новодошлите се развикаха. Двама от офицерите им затичаха към него. Бяха салдейци.

— Къде е командирът ви? — попита единият — Къде е Родел Итуралд?

— Аз… — Итуралд се закашля. — Аз съм. Вие кои сте?

— Благословена Светлина! — възкликна офицерът и викна назад към хората си: — Предайте на лорд Башийр! Намерихме го!

Итуралд примига и се обърна към войниците си — мръсни, с почернели от саждите лица, повечето ранени. Беше започнал с двеста. Вече бяха само петдесет. Би трябвало да се радват, но повечето насядаха на земята и затвориха очи.

Итуралд усети, че се смее.

— Сега? Драконът праща помощ сега?!

Олюля се, седна и се взря нагоре към пламтящото небе. Смееше се и не можеше да спре. По страните му потекоха сълзи.

Да, там горе имаше слънчева светлина.

 

 

Беше се поокопитил, когато войниците го отведоха в един добре защитен участък на града. Димът тук не беше толкова гъст. Войските на ал-Тор — водени от Даврам Башийр — бяха възвърнали повечето от Марадон. Тоест онова, което бе останало от него. И бяха изгасили и пожарите.

Толкова странно беше, че вижда войници с лъскава броня, спретнати униформи и чисти лица. Бяха помели с голям брой Аша’ман, Айез Седай и армия, която — засега — се бе оказала достатъчно, за да изтласка Тварите на Сянката назад до укрепленията по склона над реката.

Хората на ал-Тор го отведоха до една висока сграда. След като дворецът бе изгорял и почти унищожен, изглежда, бяха избрали нея за команден център.

Итуралд беше водил изтощителна война вече няколко недели и войниците на ал-Тор му изглеждаха някак прекалено чисти. Неговите хора бяха умирали, докато тези мъже се бяха миели и бръснели, бяха спали и бяха яли топла храна…

„Престани“, каза си той, докато влизаше в сградата. Твърде лесно бе да се обвиняват други, когато една битка е тръгнала зле. Тези мъже нямаха никаква вина, че животът им е бил по-лек от неговия и на хората му.

Заизкачва се с усилие по стъпалата. Искаше му се да го оставят на мира. Един хубав сън, едно хубаво къпане — и след това можеше да се срещне с Башийр. Но не, това нямаше да стане. Битката не беше свършила и на хората на ал-Тор им трябваше информация. Просто умът му изневеряваше, работеше много бавно.

Стигна до горния етаж и последва войниците на Башийр в една стая отдясно. Башийр стоеше там, с лъскава броня, без шлем, с ръце, стиснати зад гърба. Гледаше през прозореца.

Башийр се обърна и се стъписа.

— Светлина! Изглеждаш като самата смърт, човече! — обърна се към войниците си. — Трябваше да го отведете в палатката за Изцеряване! Някой да доведе Аша’ман!

— Добре съм — отвърна Итуралд, като придаде с усилие твърдост на гласа си. — Изглеждам по-зле, отколкото се чувствам, гарантирам ви.

Войниците се поколебаха.

— Е, дайте му поне стол и нещо, с което да си избърше лицето — каза Башийр. — Горкият човек. Трябваше да дойдем тук преди дни.

Отвън се чуваха звуци от далечно сражение. Башийр беше избрал висока сграда, от която да може да наблюдава боя. Войниците донесоха стол и — колкото и да искаше да покаже твърдост пред колега генерал — Итуралд седна на него с въздишка.

Погледна ръцете си и се изуми, като видя колко са мръсни, все едно беше чистил огнище с тях. Лицето му несъмнено беше покрито със сажди, прорязани от вадички пот, а сигурно имаше и засъхнала кръв по него. Дрехите му бяха на дрипи от взрива, унищожил стената, да не говорим за набързо превързаната рана на ръката му.

— Вашата защита на този град беше изумителна, лорд Итуралд — каза Башийр официално — Салдеа и Арад Доман не бяха врагове, но две силни държави не може да имат обща граница, без да има и периоди на враждебност.

— Броят на мъртвите тролоци, сравнен с броя на хората, с които сте разполагали… и при толкова голям пролом в стената… Трябва да ви кажа, че съм впечатлен — тонът му намекваше, че не раздава лесно подобни похвали.

— А Йоели? — попита Итуралд.

Лицето на Башийр потъмня.

— Хората ми намериха малък отряд, който бранеше тялото му. Загинал е храбро, макар че се изненадах, когато разбрах, че той е поел командването, а Торкумен — мой далечен братовчед и уж водачът на града — е затворен в покоите си и изоставен на място, където тролоците са можели да го пленят.

— Йоели беше добър воин — каза сковано Итуралд. — Един от най-смелите, които съм имал честта да познавам. Той спаси живота ми и вкара хората ми в града въпреки заповедите на Торкумен. Адски срамно е, че го загубихме. Адски срамно. Без Йоели Марадон нямаше да се държи досега.

— Държи се е силно казано — отбеляза намръщено Башийр.

Итуралд се поколеба. „Той е чичо на кралицата — този град сигурно е родният му дом.“

Двамата се гледаха като стари вълци, водачи на съперничещи си глутници. Предпазливо.

— Съжалявам за загубата ви — каза Итуралд.

— Градът наистина се държи, и то благодарение на вас — каза Башийр. — Не съм ядосан, разберете. Натъжен съм, но не и ядосан. И ще приема на вяра думата ви за Йоели. Честно казано, никога не съм харесвал Торкумен. Засега съм го оставил в стаята, където го намерихме — все още жив, за щастие, — въпреки че очаквам да чуя гръм и мълнии от кралицата заради това, което му е причинено. Винаги го е обичала. Ба! Обикновено има по-добра преценка.

Башийр кимна настрани, докато говореше за Торкумен, и Итуралд се сепна, щом осъзна, че сградата му е позната. Това беше домът на Торкумен, където Йоели го беше довел първия ден при влизането му в града. Беше логично тази сграда да се избере за команден пост — беше достатъчно близо до северната стена, за да предложи добра гледка навън, но и достатъчно далече от взрива, за да оцелее, за разлика от Градския съвет.

Е, Торкумен щеше да си го е заслужил, ако тролоците се бяха докопали до него. Итуралд седеше отпуснат и затворил очи, докато Башийр се съветваше с офицерите си. Башийр беше способен, това поне бе очевидно. Много бързо беше прочистил града. След като тролоците бяха разбрали, че трябва да се бият с по-голяма сила, се бяха оттеглили бързо. Итуралд можеше само да се гордее, че и той има заслуга за това.

Продължи да слуша. Повечето войски на Башийр бяха дошли в града през портали, след като бяха пратили съгледвачи да намерят безопасни места, където да ги направят. Уличният бой нямаше да им свърши работа като на Итуралд. Тактиката с удари и криене целеше единствено да нанесе колкото може повече щети, преди да те убият. Беше губеща тактика.

Тролоците се бяха изтеглили в укрепленията, но нямаше да се задържат там задълго. Докато се мъчеше да остане буден, Итуралд чу как Башийр и капитаните му стигат до същото неприятно заключение. Марадон беше изгубен. Тварите на Сянката щяха да изчакат една нощ и да щурмуват отново.

А те? Щяха ли просто да избягат след всичко това? След като Йоели бе загинал, за да задържат града? След като Раджаби беше убит от драгхар? След като Анкаер и Росин бяха паднали по време на схватките отсам стените? След всичкото това кръвопролитие най-сетне бяха видели да пристига помощ — само за да се окаже недостатъчна?

— Сигурно бихме могли да ги изтласкаме от онзи хълм — каза един от хората на Башийр. — Да разчистим укрепленията.

Не изглеждаше много убеден.

— Синко — обади се Итуралд и отвори с усилие очи. — Държах въпросния хълм няколко недели срещу превъзхождаща сила. Вашите хора са го укрепили добре, но проблемът с добре построените укрепления е, че врагът ти може да ги обърне срещу теб. Ще загубите хора, докато атакувате хълма. Много хора.

В стаята се възцари тишина.

— Тогава напускаме — каза Башийр. — Наеф, ще ни трябват портали.

— Да, лорд Башийр. — Наеф, с квадратно лице и слаб, носеше черното палто и иглата с Дракона на Аша’ман.

— Малаин, събери конницата и ги организирай отвън. Да изглежда все едно, че се каним да опитаме атака срещу укрепленията им. Това ще ги задържи да чакат. Ще евакуираме ранените, след това ще накараме конницата да атакува в другата посока към…

— В името на Светлината и надеждата ми за прерождение! — изведнъж възкликна някой и всички в стаята се обърнаха стъписани.

До прозореца стоеше млад войник и гледаше навън с далекоглед. Башийр изруга и се втурна към прозореца, другите се струпаха около него и заизваждаха далекогледи.

„Сега пък какво? — помисли Итуралд, стана въпреки умората и се приближи до прозореца. — Какво още може да са извадили? Още драгхари? Мракохръти?“

Някой му подаде далекоглед и той го вдигна до окото си. Както бе предположил, сградата бе достатъчно висока, за да осигури гледка над градската стена и над мъртвото поле отвъд нея. Кулите по билото на хълма бяха почернели от гарвани. Успя да различи тролоците, струпани по височините и завладели горния лагер, кулите и валовете там.

А от прохода до хълма се изливаше страховита сила тролоци, многократно по-голяма от тази, която бе щурмувала Марадон. Вълната от чудовища сякаш продължаваше до безкрай.

— Трябва да тръгваме — каза Башийр и смъкна далекогледа си. — Незабавно.

— Светлина! — прошепна Итуралд. — Ако тази сила мине през нас, няма да има нищо в Салдеа, Андор или Арад Доман, което да може да я спре. Моля ви кажете на Лорд Дракона да сключи мир със сеанчанците, както обеща!

— В това — каза тих глас зад него, — както и в много други неща, се провалих.

Итуралд се обърна рязко. В стаята пристъпи висок мъж с рижа коса — мъж, когото Итуралд като, че ли никога не бе срещал, въпреки познатите му черти.

Ранд ал-Тор се бе променил.

Прероденият Дракон излъчваше същата самоувереност, стоеше все така изправен, поведението му бе същото — очакващо покорство. И все пак всичко изглеждаше различно. Начинът, по който стоеше — вече без предишната пренебрежителна горделивост. Начинът, по който гледаше Итуралд — със загриженост.

Студените безчувствени очи, които бяха убедили Итуралд да тръгне след този мъж, също се бяха променили. Преди Итуралд не бе забелязал благоразумие в тях.

„Не ставай глупак — помисли си той. — Не можеш да разбереш дали един човек е благоразумен, като го погледнеш в очите.“

И все пак можеше.

— Родел Итуралд — каза ал-Тор, пристъпи напред и сложи ръка на рамото му. — Оставих вас и хората ви сами. Моля, простете ми.

— Сам направих този избор — отвърна Итуралд. Странно, чувстваше се по-малко уморен, отколкото допреди само няколко мига.

— Огледах хората ви — каза ал-Тор. — Толкова малко са останали, и са изтощени и сломени. Как удържахте този град? Това, което сте направили, е чудо.

— Правя каквото трябва да се направи.

— Сигурно сте изгубили много приятели.

— Аз… Да — какъв друг отговор се полагаше на това? Да го отхвърли, все едно е нищо, означаваше да унизи паметта им. — Вакеда падна днес. Раджаби… уби го драгхар. Анкаер. Той устоя до този следобед. Така и не открих защо онази тръба прозвуча толкова рано. Росин отиде да провери. Той също е мъртъв.

— Трябва да се махаме от града — каза напрегнато Башийр. — Съжалявам; Итуралд. Марадон е изгубен.

— Не — каза тихо ал-Тор. — Сянката няма да има този град. Не и след това, което направиха тези мъже, за да го удържат. Няма да го позволя.

— Доблестно чувство — каза Башийр, — но не можем да… — и млъкна, щом ал-Тор погледна към него.

Тези очи. Толкова силни. Сякаш грееха.

— Те няма да вземат този град, Башийр — заяви ал-Тор и в тихия му глас се прокрадна гняв. Махна с ръка и портал проряза въздуха. Биенето на барабаните и ревът на тролоците изведнъж се приближиха. — Омръзна ми да му позволявам да се гаври с хората ми. Отдръпни войниците си.

След тези думи ал-Тор пристъпи през портала. Две айилски Деви притичаха в стаята и той задържа портала отворен достатъчно дълго, за да скочат след него, след което го пусна и той се стопи.

Итуралд гледаше стъписан.

— Проклет човек! — изруга Башийр. — Мислех, че няма да го прави повече!

Итуралд вдигна далекогледа си и загледа навън през огромния пролом в стената. Ал-Тор вървеше по утъпканата земя, следван от двете Деви.

Чуваше воя на тролоците. Барабаните им биеха. Виждаха само три човешки същества пред себе си.

Тролоците се понесоха напред, връхлетяха към тях през полята. Стотици. Хиляди. Итуралд зяпна. Башийр тихо замълви молитва.

Ал-Тор вдигна ръка, след това я изпъна — с дланта напред — към прииждащите Твари на Сянката.

И започна да ги избива.

Започна с вълни от огън, също като тези, които използваха ашаманите. Само че тези бяха много по-големи. Пламъците прогаряха ужасни откоси от смърт през тролоците. Следваха релефа на земята, катереха се нагоре по хълма и се изливаха долу в изкопите, изпълваха ги с нажежен до бяло огън, изпепеляваха и унищожаваха всичко по пътя си.

Облаци драгхари закръжиха в небето и се спуснаха към ал-Тор. Въздухът над него стана син и късове лед се взривиха нагоре, изсвистяха във въздуха като стрели. Драгхарите закрещяха в нечовешка агония и труповете им западаха към земята.

Светлина и Сила изригваше от Преродения Дракон. Беше като цяла армия преливащи. Хиляди Твари на Сянката измираха. Изникваха Двери на смърт, удряха по земята и убиваха стотици.

— Никога не съм виждал толкова много вълни наведнъж — прошепна Наеф. — Не мога да ги следя. Той е буря. Буря от светлина и реки от Сила!

Над града започнаха да се трупат и вихрят облаци. Вятърът се усили и отгоре засвяткаха мълнии. Взривове гръм надделяха над грохота на барабаните, докато тролоците се опитваха напразно да се докопат до ал-Тор и се катереха през горящите трупове на падналите си събратя. Вихрещите се бели облаци връхлитаха в черната кипнала буря и се смесваха. Вятър закръжи около ал-Тор и заплющя в наметалото му.

Самият той сякаш сияеше. Беше ли това отражение от откосите огън или от изригващите мълнии? Едва ли. Ал-Тор изглеждаше по-ярък от тях, вдигнал ръка срещу Тварите на Сянката. Девите се бяха присвили доземи от двете му страни, загледани напред и брулени от силния вятър.

Кръжащите облаци образуваха вихри сред грамадите тролоци, помитаха билото на хълма и отнасяха съществата във въздуха. Зад тях се извисиха огромни потоци от плът и огън. Зверовете заваляха като дъжд, падаха върху другите долу. Итуралд гледаше всичко това онемял, косата и космите по ръцете му настръхнаха. Самият въздух сякаш пращеше от енергия.

Някъде отзад отекна писък — вътре в сградата, в някоя от стаите наблизо. Итуралд не извърна очи от прозореца. Трябваше да види този красив, ужасен миг на унищожение и Сила.

Вълните тролоци се накъсаха, барабаните заглъхнаха. Цели легиони чудовища се обърнаха и побягнаха, затътриха се нагоре по хълма и към прохода, бягаха назад към Погибелта. Някои оставаха твърдо на място — твърде ядосани, твърде уплашени от онези, които ги тласкаха, или твърде глупави, за да побегнат. Бурята на унищожение се извиси сякаш до своя връх, блясъци светлина изригваха в ритъм с воя на вятъра, с тътнещите вълни изгарящ пламък и звъна на късове лед.

Беше шедьовър. Ужасен, убийствен, възхитителен шедьовър. Ал-Тор вдигна ръката си към небето. Ветровете станаха по-свирепи, мълниите по-страшни, огньовете — по-изгарящи. Тролоците пищяха, стенеха и виеха. Итуралд усети, че се е разтреперил.

Ал-Тор затвори ръката си в юмрук и всичко свърши.

Последните понесени от вятъра тролоци западаха от небето като листа след буря. Всичко затихна. Пламъците изгаснаха, черните и бели облаци се разчистиха и разкриха синьо небе.

Ал-Тор свали ръката си. Полето пред него бе осеяно с трупове върху трупове. Десетки хиляди мъртви димящи тролоци. Точно пред ал-Тор една грамада, дълга стотина разтега, оформяше висок пет стъпки рид — могила мъртви тролоци, които почти бяха стигнали до него.

Колко дълго бе продължило това? Итуралд усети, че му е трудно да прецени времето, макар че според слънцето трябваше да е минал почти час. Може би повече. Беше му се сторило за секунди.

Ал-Тор се обърна да се прибере. Девите се изправиха на разтрепераните си крака и тръгнаха след него.

— Какъв беше този писък? — попита Наеф. — Близкият, тук в сградата. Чухте ли го?

Итуралд се намръщи. Какво беше наистина? Излезе от стаята да провери и неколцина — сред тях и офицери на Башийр — го последваха. Повечето други останаха в помещението обаче, загледани към прочистеното с лед и огън поле. Беше странно, но и една кула не бе паднала от билото на хълма. Сякаш атаките на ал-Тор бяха засегнали само Тварите на Сянката. Можеше ли човек наистина да е толкова точен?

Коридорът беше празен, но Итуралд имаше подозрение откъде е дошъл писъкът. Отиде до вратата на Торкумен. Башийр я отключи и влязоха.

Изглеждаше празно. Жегна го страх. Избягал ли беше Торкумен? Итуралд извади меча си.

Не. В ъгъла до леглото се беше присвила жалка фигура в омачкани дрехи, жакетът беше зацапан с кръв. Итуралд отпусна меча. Очите на лорд Торкумен ги нямаше. Изглежда, ги беше избол с перо за писане — лежеше окървавено на пода до него.

Прозорецът беше счупен. Башийр надникна навън и каза:

— Лейди Торкумен е долу.

— Тя скочи — прошепна Торкумен и започна да дере с окървавените си пръсти дупките на очите си. Говореше замаяно. — Онази светлина… Онази ужасна светлина.

Итуралд изгледа Башийр.

— Не мога да я гледам — заломоти Торкумен. — Не мога! Велики господарю! Къде е закрилата ти? Къде са връхлитащите ти армии, къде са сечащите ти мечове? Тази светлина гризе ума ми като плъхове, пируващи над труп. Прогаря мислите ми. Тя ме уби. Светлината ме уби!

— Полудял е — каза Башийр и коленичи до Торкумен. — И си го е заслужил, ако мога да съдя по това ломотене. Светлина! Собственият ми братовчед да е Мраколюбец. И командваше града!

— За какво говори той? — попита един от хората на Башийр. — За светлина? Не може да е видял битката. Никой от тия прозорци не гледа натам.

— Не съм сигурен дали говори за битката, Вогелер — каза Башийр. — Хайде. Лорд Дракона сигурно е уморен. Трябва да се погрижат за него.

 

 

„Ето това е“, помисли Мин и потупа с пръст по страницата. Седеше на любимия си перваз в Тийрския камък и се наслаждаваше на ласкавия вятър. Опитваше се да не мисли за Ранд. Не беше ранен, но чувствата му бяха толкова силни… Гняв. Беше се надявала, че никога вече няма да изпита толкова гняв.

Постара се да се отърси от тревогата. Имаше работа. Дали не беше тръгнала по грешна следа? Дали не тълкуваше погрешно? Прочете отново реда:

Светлина е задържана пред пастта на безкрайната пустош и всичко, което е той, може да бъде уловено.

Прекъсна размишленията си, щом видя светлина, появила се от стаята оттатък коридора. Пусна книгата и скочи на пода. Ранд идваше. Можеше да го усети през връзката.

Вратата на стаята оттатък коридора се пазеше от две Деви, най-вече за да не влизат хора и да пострадат от портали. Този, който се бе отворил сега, водеше към място, което миришеше на пушек. Ранд залитна през него и Мин се втурна да го посрещне. Изглеждаше изтощен, със зачервени очи и изпито лице. Подпря се с въздишка на нея и се остави да му помогне до стола.

— Какво се е случило? — попита Мин Евасни, Девата, която премина след него. Беше слаба жена с тъмночервена коса, отрязана късо и на опашка отзад като повечето Деви.

— Кар-а-карн е добре — отвърна жената. — Макар че е като момче, пробягало една обиколка повече около лагера от всички други само за да докаже, че го може.

— Спечели голям джи днес — каза Ифейня, другата Дева. Гласът й беше сериозен.

Ранд въздъхна и се отпусна в стола. През портала премина Башийр и ботушите му изтропаха на каменния под. Мин чу мъжки викове отдолу — пренасяха ранени войници през по-голям портал. Дворовете на Тийрския камък загъмжаха оживени, Церителки Айез Седай се разтичаха да се погрижат за оцапаните с кръв и сажди войници.

След Башийр влезе жилав доманец на средна възраст. Родел Итуралд. Изглеждаше много по-зле, със засъхнала кръв по лицето, с разкъсани дрехи и мръсна превръзка на ръката. Ранд нямаше видими рани. Облеклото му бе чисто, макар все още упорито да носеше онова остаряло кафяво наметало. Но, Светлина, изглеждаше ужасно уморен.

— Ранд — каза Мин и коленичи до него. — Ранд, добре ли си?

— Разгневих се — каза той тихо. — Мислех, че съм надмогнал това.

Полазиха я ледени тръпки.

— Не беше онзи ужасен гняв като преди — каза Ранд. — Не беше гневът на унищожението, макар да унищожих. В Марадон видях какво е причинено на хора, които ме следват. Видях Светлината в тях, Мин. Опълчила се на Тъмния, колкото и дълга да е сянката му. Ще живеем, казваше това непокорство. Ще обичаме и ще се надяваме.

— И видях колко упорито се опитва той да унищожи това. Знае, че ако може да ги прекърши, това ще означава нещо. Нещо много повече от Марадон. Да прекърши духа на хората… той жадува за това. Удари много по-силно, отколкото щеше да направи иначе, защото искаше да прекърши духа ми — гласът му затихна и той отвори очи и я погледна. — Тъй че се изправих срещу него.

— Това, което направи, беше удивително — каза Башийр. — Но не му ли позволи той да те привлече към това?

Ранд поклати глава.

— Имам право на своя гняв, Башийр. Не разбираш ли? Преди се опитвах да сдържам всичко вътре в себе си. Това бе погрешно. Трябва да чувствам. Трябва да страдам заради болките, смъртта и загубите на тези хора. Трябва да се вкопча в тези неща, за да знам защо се боря. Има моменти, когато ми е нужна пустотата, но това не прави гнева ми по-малка част от мен.

Сякаш ставаше все по-уверен с всяка дума и Мин кимна.

— Да, ти спаси града — каза Башийр.

— Не достатъчно навреме — отвърна Ранд и Мин усети тъгата му. — И действията ми днес все пак може да се окажат грешка.

Мин се намръщи.

— Защо?

— Твърде много се доближих до сблъсък помежду ни — каза Ранд. — Това трябва да стане при Шайол Гул и в подходящия момент. Не мога да позволя Тъмния да ме провокира. Башийр е прав. Нито мога да позволя хората ми да приемат, че винаги ще съм в състояние да се намеся и да ги спася.

— Може би — каза Башийр. — Но това, което направи днес…

Ранд поклати глава.

— Не трябва да воювам в тази война, Башийр. Днешната битка ме изтощи повече, отколкото трябваше да си позволя. Ако враговете ми дойдат сега, ще съм свършил. Освен това мога да се бия само на едно място, нали разбираш. Това, което предстои, ще е много по-голямо, по-голямо и ужасно, отколкото би могъл да се надява, че ще удържи сам човек. Ще ви организирам, но трябва да ви оставя. Тази война ще е ваша.

Замълча. Флин пристъпи през портала и го затвори.

— Трябва да си почина — промълви Ранд. — Утре се срещам с племенницата ти и другите Пограничници, Башийр. Не зная какво ще поискат от мен, но трябва да се върнат на постовете си. Ако Салдеа беше в такова състояние с един от най-великите капитани начело на защитата й, мога само да предполагам какво понасят другите Гранични земи.

Мин му помогна да стане и каза тихо:

— Ранд. Кацуан се върна и е довела… хм, едно известно ти лице.

— Заведи ме при нея.

Мин потръпна.

— Не трябваше да го споменавам. Трябва да си починеш.

— Ще си почина. Не се безпокой.

Все още можеше да усети изтощението му, но не възрази. Тръгнаха към вратата. На прага Ранд спря и каза:

— Родел Итуралд. Сигурен съм, че ще искаш да ме придружиш. Не мога да ти се отплатя за доблестта, която показа, но имам нещо, което мога да ти дам.

Доманецът с прошарената коса кимна и ги последва. Мин крепеше Ранд по коридора, притеснена за него. Трябваше ли наистина толкова да се изчерпва?

Трябваше, за жалост. Ранд ал-Тор беше Прероденият Дракон. Щеше да е изцеден докрай, съкрушен и изчерпан, преди всичко това да свърши.

— Ранд… — Итуралд и няколко Деви крачеха бавно след тях. За щастие стаята на Кацуан не бе далече.

— Ще се оправя — отвърна той. — Обещавам. Имаш ли нещо ново от проучванията си? — опитваше се да я разсее.

За жалост този въпрос само я насочи към друг повод за тревога.

— Чудил ли си се някога защо толкова често Каландор е наречен „страховит меч“ или Мечът на погрома в пророчествата?

— Защото е могъщ ша-ангреал — отвърна той. — Може би заради разрушението, което може да причини?

— Може би.

— Мислиш, че е нещо друго?

— Има една фраза — каза Мин, — в Пророчеството на Джендай. Жалко, че не знам повече за тях. Все едно, то казва: „И Мечът двойно ще да го обвърже.“

— Две жени — каза Ранд. — Трябва да бъда в кръг с две жени, за да го владея.

Тя направи гримаса.

— Какво? Би могла да го кажеш все пак, Мин. Трябва да знам.

— Има друга фраза, от Каретонския цикъл. Все едно, мисля, че Каландор може да се окаже още по-дефектен. Мисля, че може да… Ранд, мисля, че може да те направи слаб, да те открие за атака, ако го използваш.

— Може би точно така ще бъда убит.

— Няма да бъдеш убит — каза Мин.

— Аз…

— Ти ще преживееш това, овчарю — настоя тя. — Аз ще се погрижа за това.

Усмихна й се. Изглеждаше наистина ужасно уморен.

— Почти съм готов да повярвам, че ще го направиш, Мин. Може би не аз съм този, около когото се огъва Шарката, а ти — обърна се и почука на една врата в коридора.

Вратата се открехна и Мерайз надникна навън. Изгледа Ранд от глава до пети.

— Струва ми се, че едва се държиш на краката си, ал-Тор.

— Напълно си права — отвърна той. — Кацуан Седай тука ли е?

— Направила е каквото я помоли — отвърна Мерайз. — И бих могла да кажа, че беше много сговорчива, предвид как ти…

— Пусни го, Мерайз — чу се гласът на Кацуан отвътре.

Мерайз се поколеба, погледна ядосано Ранд и отвори широко вратата. Кацуан седеше на стол и си говореше с някакъв стар мъж, чиято сива коса падаше свободно до раменете му. Имаше голям закривен като клюн нос и царствено облекло.

Ранд се отдръпна настрани. Родел Итуралд зад него ахна стъписано и мъжът в стаята се обърна. Имаше топли очи и смугло лице.

— Владетелю мой — извика Итуралд, прекрачи прага и се смъкна на колене. — Жив сте!

Мин усети вълна на щастие откъм Ранд. Итуралд като че ли плачеше. Ранд се обърна към нея.

— Хайде, да идем в покоите ми и да отдъхнем.

— Кралят на Арад Доман… Къде го е намерила? — попита Мин. — Как го разбра?

— Един приятел ми разкри тайна — отвърна Ранд. — Бялата кула е прибрала Матин Степанеос, за да го „защити“. Е, не беше чак толкова трудно да се зачудя дали не са направили същото и с други монарси. А ако са пратили Сестри до Арад Доман да го отвлекат преди месеци, преди някоя от тях да е научила порталите, може да са заседнали в снеговете при връщането си — изглеждаше облекчен. — Грендал изобщо не го е залавяла. Аз не съм го убил, Мин. Един невинен, когото смятах, че съм убил, все още живее. Това е нещо. Малко нещо. Но помага.