Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (47)

Глава 45
Събиране

— Егвийн? — прошепна объркано Елейн и отвори очи. — Какво…

Последните спомени от съня се разтваряха в ума й като мед в топъл чай, но думите на Егвийн се бяха впечатали в ума й: „Влечугото падна. Брат ти се върна навреме.“

Елейн се надигна, обзета от облекчение. Беше прекарала цялата нощ в напразно усилие да прелее достатъчно, та сънният й тер-ангреал да подейства. Когато разбра, че Биргит е върнала Гавин — докато тя седеше вътре ядосана, но неспособна да се яви на срещата с Егвийн, — беше побесняла.

Добре, Месаана, изглежда, бе победена. А какво беше онова за брат й? Усмихна се. Може би той и Егвийн най-сетне бяха решили проблемите си.

Утринната светлина надничаше през завесите. Елейн се отпусна, усетила мощната топлина, появила се през връзката с Ранд. Светлина, какво чудесно усещане! В мига, в който бе започнала да го чувства, облачният саван над Андор се бе разкъсал.

Беше изтекла около неделя след изпитанието на драконите и тя вече беше впрегнала на работа всички леяри в държавата си да ги правят. Напоследък човек можеше да чуе един постоянен звук в Кемлин — повтарящи се далечни гръмове: мъжете от Бандата се обучаваха с оръжията сред хълмовете извън града. Бе разрешила само няколко от оръжията да се използват за обучение и екипите се редуваха в упражняването с тях. Готовите бе събрала в един таен склад в Кемлин и ги пазеха зорко.

Замисли се отново за пратеното в съня. Жадуваше за повече подробности. Е, Егвийн може би щеше да прати скоро вестоносец през портал.

Вратата изскърца и надникна Мелфейн.

— Ваше величество? — попита ниската кръглолика жена. — Всичко наред ли е? Стори ми се, че извикахте от болка — след вдигането на забраната Елейн да става от леглото акушерката бе решила да спи в антрето пред спалнята й, за да я наблюдава непрекъснато.

— Беше радостно възклицание, Мелфейн — отвърна Елейн. — Поздрав за чудесното утро, което ни е споходило.

Мелфейн се намръщи. Елейн се стараеше да се държи весело пред нея, да я убеди, че повече почивка на легло не е нужна, но може би малко прекаляваше. Не можеше да си позволи да изглежда все едно, че насила се прави на щастлива. Та дори и да беше точно така.

Мелфейн влезе и дръпна завесите — слънчевата светлина била добра за жена с дете, така казваше. Част от грижите й за Елейн напоследък се състоеше в това да я кара да седи в леглото си гола, та слънчевата светлина да къпе кожата й. Докато Мелфейн шеташе, Елейн усети леко потръпване отвътре.

— О! Те ритат, Мелфейн! Ела да пипнеш!

— Няма да мога да го усетя все още, ваше величество. Чак като стане по-силно.

Зае се с обичайните неща — да провери пулса на Елейн, а след това и на бебето: Мелфейн все още не искаше да повярва, че са близнаци. Опипа я къде ли не, изпълни всички проверки от тайния си списък с досадни и смущаващи неща, свързани с бъдещите майки.

Най-сетне сложи ръце на кръста си и изгледа Елейн, докато тя смъкваше нощницата си.

— Мисля, че твърде много се напрягате напоследък. Искам да съм сигурна, че си отдъхвате колкото трябва. Дъщерята на братовчедка ми Тес роди дете, няма и преди две години, едва дишаше бебенцето. Слава на Светлината, че детето оживя, но тя беше работила в градината до късно вечерта преди това, а не беше и яла, ама нищичко. Представяте ли си! Грижете се за себе си, ваше величество! Бебетата ви ще са благодарни за това.

Елейн кимна облекчено, после изведнъж възкликна:

— Чакай! Бебета ли каза?

— Да — рече Мелфейн, запътена към вратата. — В утробата ви тупкат две сърчица, сигурно е, колкото че имам две ръце. Не знам вие откъде го знаехте обаче.

— Чу тупкане на две сърчица, така ли! — възкликна ликуващо Елейн.

— Да, сигурно като слънцето — Мелфейн поклати глава, излезе и прати вътре Нарис и Сефани да облекат Елейн и да я срешат.

Елейн изтърпя процедурата удивена. Мелфейн беше повярвала! Най-после.

Час по-късно вече се бе настанила в малката си дневна. Всички прозорци бяха отворени, за да пропускат слънчевата светлина, а пред нея имаше чаша топло козе мляко. Господин Нори влезе — с дългите си тънки крака, с туфите коса, щръкнали зад ушите му, с издълженото си остро лице и с кожената си папка под мишницата. И с Диелин, която обикновено не присъстваше на сутрешната им среща.

Елейн я погледна учудено.

— Имам информацията, за която помоли, Елейн — каза Диелин и си наля чай. Днес чаят беше от къпини. — Казаха ми, че Мелфейн е чула сърдечен пулс?

— Да, чу.

— Моите поздравления, ваше величество — рече господин Нори, отвори папката си и заподрежда листовете си на високата тясна маса до стола й. Рядко сядаше в нейно присъствие. Всъщност никога. Диелин се настани на един от удобните столове до камината.

Каква информация бе искала от Диелин? Не си спомняше да я е молила за нещо конкретно. Слушаше разсеяно как Нори изрежда ежедневните доклади за различните армии в района и за стълкновенията между наемническите групи.

Нори мина на проблемите с храната. Въпреки че Родственичките правеха портали до земите на Ранд на юг за продоволствие — и въпреки неочаквано откритите складове с годна храна в града — Кемлин изпадаше в оскъдица.

— Най-накрая за нашите, хм, гости — каза Нори. — Дойдоха пратеници с очакваните отговори.

Никой от трите Дома, чиито благородници бяха пленени, не можеше да си позволи да плати откупа. Някога именията Араун, Саранд и Марни бяха едни от най-производителните и богатите в Андор… а сега бяха западнали, хазните им бяха празни, нивите им — запустели. А Елейн бе оставила два от родовете без водачи. Светлина, каква бъркотия!

Нори продължаваше. Било получено писмо от Талманес, с което той се съгласявал да премести две роти от Бандата на Червената ръка в Кайриен. Елейн заповяда на Нори да му прати указ с печата й, с който упълномощава войниците да „предложат помощ и възстановят реда“. Това беше глупост, разбира се. Никакъв ред не се налагаше да се възстановява. Но след като й предстоеше да тръгне за Слънчевия трон, трябваше да предприеме някои предварителни ходове в тази насока.

— Точно това исках да обсъдим, Елейн — каза Диелин, след като Нори започна да събира документите и да ги подрежда. Светлината да е на помощ, ако някоя от тези скъпоценни страници се скъсаше или зацапаше.

— Положението в Кайриен е… сложно — продължи Диелин.

— Кога не е било? — отвърна с въздишка Елейн. — Имаш ли информация за политическия климат там?

— Пълна бъркотия — отвърна Диелин. — Трябва да помислим как ще се справиш с управлението на две държави, при положение че едната е далече.

— Имаме портали — каза Елейн.

— Вярно. Но все пак трябва да намериш начин да вземеш Слънчевия трон, без да изглежда все едно, че Андор подчинява Кайриен. Благородниците там биха могли да те приемат за своя кралица, но само ако видят себе си като равни на андорците. В противен случай в мига, в който престанат да са пред очите ти, заговорите ще кипнат като мая в купа с вода.

— Те ще бъдат равни на андорците — заяви Елейн.

— Няма да го приемат така, ако влезеш с армиите си — каза Диелин. — Кайриенците са горд народ. Да си помислят, че живеят покорени от Андор…

— Те живяха под властта на Ранд.

— С цялото дължимо уважение, Елейн, но той е Прероденият Дракон. Ти не си.

Елейн се намръщи. Но как можеше да възрази на това?

Господин Нори се покашля.

— Ваше величество, съветът на лейди Диелин не е породен от празни разсъждения. Аз, хм, също подочух някои неща. Знаейки за интересите ви в Кайриен…

Ставаше все по-добър в събирането на информатори. Ха, оставаше да го направи и шпионин!

— Ваше величество — продължи по-тихо Нори. — Слуховете твърдят, че скоро ще тръгнете да завладеете Слънчевия трон. Вече се говори за въстание срещу вас. Празни слухове, сигурен съм, но…

— Кайриенците биха могли да виждат в Ранд ал-Тор император — каза Диелин. — Не чуждестранен крал. Това е различно.

— Добре де, няма нужда да придвижваме армии, за да вземем Слънчевия трон — отрони Елейн замислено.

— Аз… не съм сигурен в това, ваше величество — отвърна Нори. — Слуховете са доста разпространени. Изглежда, че веднага щом лорд Дракона обяви, че тронът трябва да е ваш, някои елементи в държавата са започнали да действат — много подмолно, за да предотвратят това. Заради тези слухове много хора се притесняват, че ще отнемете титлите на кайриенските благородници и ще ги дадете на избрани от вас андорци. Други твърдят, че ще сведете всички кайриенци до второстепенно гражданство.

— Глупости — възмути се Елейн. — Това е направо нелепо!

— Очевидно — отвърна Нори. — Но слуховете са много. И се разрастват като плевели.

Елейн стисна зъби. Светът прекалено бързо се превръщаше в място за хора със здрави съюзи, сплотени в едно от кръвни връзки и договори. Имаше най-добрата възможност да обедини Кайриен и Андор от поколения насам.

— Знаем ли кой стои зад слуховете?

— Това е много трудно да се установи, милейди — отвърна Нори.

— Кой най-много би се облагодетелствал? — попита Елейн. — Това е първото място, където трябва да търсим източника.

Нори погледна Диелин.

— Всякакви хора биха могли да се облагодетелстват — каза тя, докато разбъркваше чая си. — Допускам, че тези с най-голям шанс сами да вземат трона биха се облагодетелствали най-много.

— Които се опълчиха на Ранд — подхвърли Елейн.

— Може би. Или пък не. Най-силните бунтовни елементи получиха най-голямо внимание от Дракона и много от тях или минаха на негова страна, или бяха разбити. Тъй че съюзниците му — тези, на които най-много се доверява или които изразиха най-голяма преданост към него — са вероятните заподозрени. Това все пак е Кайриен.

Даес Дай-мар. Да, щеше да е логично съюзниците на Ранд да се възпротивят на въздигането й на трона. Облагодетелстваните от Ранд щяха да са облагодетелствани за трона в случай, че Елейн се окаже неспособна. Само че същите тези хора щяха да са уронили шансовете си с васалната си клетва пред чуждестранен водач.

— Според мен — заговори замислено Елейн — тези в най-добри позиции за трона ще са хората по средата. Всеки, който не се е противопоставил на Ранд и съответно не си е навлякъл гнева му. Но също така някой, който не го е подкрепил прекалено горещо — някой, който може да бъде възприет като патриот и може с неохота да излезе напред и да вземе властта, след като аз се проваля — изгледа ги твърдо. — Дайте ми имената на всеки, който рязко е повишил влиянието си наскоро, благородник или дама, които отговарят на тези критерии.

Диелин и господин Нори кимнаха. Рано или късно вероятно трябваше да изгради по-силна мрежа от очи и уши, след като никой от тези двамата не бе достатъчно подходящ да я ръководи. Нори беше твърде явен за това, а и вече си имаше достатъчно други задължения. Докато Диелин беше… хм, Елейн все още не бе сигурна какво беше Диелин.

Дължеше й твърде много, а тя като че ли бе поела ролята на заместител на майка й. Глас на опит и мъдрост. Само че рано или късно Диелин трябваше да се отдръпне. Никоя от двете не можеше да позволи да се укрепи представата, че Диелин е реалната власт зад трона.

Но, Светлина! Как щеше да се справи сама без тази жена? Наложи се да се стегне срещу внезапния изблик на чувството. Кръв и кървава пепел, кога щеше да приключи с тези неочаквани обрати в настроението? Една кралица не можеше да позволи да я виждат, че плаче току-така, и по най-малкия повод!

Избърса очите си с кърпа. Диелин благоразумно си замълча.

— Това ще е само за добро — заяви твърдо Елейн, за да отвлече вниманието им от сълзите си. — Все още съм притеснена за нашествието.

Диелин отново си замълча. Не вярваше, че Чезмал е говорила за конкретно нахлуване в Андор. Смяташе, че Черната сестра е споменала за тролокското нахлуване в Граничните зами. Биргит бе приела новината по-сериозно и бе подсилила границите на Андор. Все пак Егвийн щеше много да иска да държи Кайриен под контрол. Ако тролоците се канеха да тръгнат към Андор, това щеше да е един от възможните им маршрути.

Вратата към коридора се отвори и Елейн щеше да подскочи от тревога, ако не бе усетила, че е Биргит. Стражничката никога не чукаше. Нахлу вътре с меча — който носеше с неохота — и с високите си до коленете ботуши. Странно, след нея влязоха две загърнати в наметала фигури, със скрити под качулките лица. При тази непривична гледка Нори се дръпна назад и вдигна ръка към гърдите си. Всички знаеха, че Елейн не обича да вижда гости в малката си дневна. Но щом Биргит водеше тук хора…

— Мат? — предположи Елейн.

— Едва ли — отвърна й познат глас, твърд и звучен. По-високият от новодошлите смъкна качулката си и се видя съвършено красиво мъжествено лице. Лице с волева брадичка и съсредоточени очи, които Елейн помнеше добре от детството си — най-вече когато я забелязваше, че прави нещо нередно.

— Галад — възкликна тя и сама се изненада от топлината, която изпита към брат си. Стана да го прегърне. През по-голямата част от детството й той само й се беше карал и я бе наставлявал, но наистина беше хубаво, че го вижда жив и здрав. — Къде беше толкова време?

— Търсех истината — отвърна Галад и се поклони изящно, но не вдигна ръце да я прегърне, а кимна към спътника си. — И намерих нещо, което никой не очакваше. Стегни се, сестро.

Елейн се намръщи.

И тогава по-ниската фигура смъкна качулката си. Беше майка й.

Елейн ахна. Наистина беше тя! Това лице, тази златна коса. Очите, които тъй често я бяха гледали като дете, преценяваха я, претегляха я — не просто както родител претегля детето си, а както кралица претегля наследничката си. Елейн усети как сърцето й заби лудо в гърдите. Майка й. Майка й беше жива.

Не. Не само майка й. Мургейз беше жива. Кралицата все още бе жива.

Мургейз я погледна в очите, а след това — странно — сведе глава.

— Ваше величество — промълви с реверанс и остана до вратата.

Елейн овладя мислите си, овладя паниката си. Беше кралица или щеше да е кралица или… Светлина! Беше взела трона и беше поне Щерката-наследница. Но сега родната й майка се бе завърнала от проклетата смърт?

— Моля те, седни — чу тя собствения си глас и махна подканящо на Мургейз към стола до Диелин. Стана й добре, като видя, че Диелин не се справя със стъписването по-успешно от нея. Седеше, стиснала чашката чай, очите й бяха широко отворени.

— Благодаря, ваше величество — отвърна Мургейз и пристъпи напред. Галад тръгна с нея и отпусна ръка на рамото на Елейн да я успокои. След това си взе стол от другата страна на стаята.

Тонът на Мургейз бе по-сдържан, отколкото го помнеше Елейн. И защо продължаваше да я нарича с тази титла? Освен това бе дошла тайно. Елейн огледа майка си, мъчеше се да сглоби всичко, докато тя сядаше.

— Отказала си се от трона, нали?

Мургейз кимна сдържано.

— О, слава на Светлината — въздъхна Диелин и вдигна ръка пред гърдите си. — Без да се обиждаш, Мургейз, но за миг си представих война между Траканд и Траканд!

— Не бих стигнала до това — каза Елейн почти в същия миг, в който майка й изрече нещо подобно. Погледите им се сплетоха и Елейн си позволи да се усмихне. — Щяхме да намерим… разумно решение. Това е добре, макар че определено съм удивена от този развой на събитията.

— Бях задържана от Чедата на Светлината, Елейн — каза Мургейз. — Педрон Ниал беше благороден мъж в много отношения, но наследникът му не беше. Нямаше да позволя да бъда използвана срещу Андор.

— Проклети Бели плащове — измърмори тихо Елейн. Светлина, но те всъщност бяха казали истината в писмото си с твърдението, че държат Мургейз в ръцете си!

Галад я изгледа накриво, сложи стола, който бе донесъл, на пода, а след това разгърна наметалото си и разкри бляскавата си бяла униформа, със слънчевия изгрев на гърдите.

— О, ама разбира се! — каза Елейн ядосано. — Почти го бях забравила това. Насилих се да го забравя.

— Чедата имат отговори, Елейн — отвърна той и седна. Светлина, наистина беше отчайващ. Хубаво бе, че го вижда, но беше отчайващ!

— Не желая да обсъждаме това — заяви Елейн. — Колко Бели плащове са дошли с теб?

— Цялата сила на Чедата ме придружи до Андор — натърти Галад. — Аз съм техният лорд Капитан-командир.

Елейн примига и се обърна към майка си. Мургейз кимна.

— Е, разбирам, че имаме много неща да си кажем.

Галад го прие като покана — можеше да е много буквален понякога — и започна да обяснява как е стигнал до поста си. Беше доста подробен и Елейн от време на време поглеждаше към майка си. Изражението на Мургейз бе непроницаемо.

След като свърши, Галад я попита за Войната за наследството. Разговорите с него често бяха такива: размяна на сведения или мнения, повече формална, отколкото фамилиарна. Някога я разочароваше, но сега откри, че — въпреки очакванията й — всъщност й е липсвал. Тъй че го слушаше с обич.

По някое време разговорът взе да се изчерпва. Галад имаше още какво да разкаже за себе си, но Елейн умираше за възможността да поговори просто с майка си.

— Галад — рече тя, — бих искала да поговорим повече. Склонен ли си за по-ранна вечеря довечера? Би могъл да се освежиш в старото си жилище дотогава.

Той кимна и стана.

— Звучи добре.

— Диелин, господин Нори — каза Елейн. — Оцеляването на майка ми ще доведе до известни… деликатни проблеми за държавата. Ще трябва да оповестим абдикацията й официално и бързо. Господин Нори, оставям официалния документ на вас. Диелин, моля те, уведоми най-близките ми съюзници за тази новина, така че да не бъдат изненадани.

Диелин кимна и погледна Мургейз. Не беше от тези, които бившата кралица бе затруднила под влиянието на Рахвин, но несъмнено беше чула историите. След това се оттегли с Галад и господин Нори. Мургейз погледна към Биргит, единственото друго лице в стаята.

— Доверявам й се като на сестра, майко — каза Елейн. — Непоносима по-голяма сестра понякога, но все пак сестра.

Мургейз се усмихна. Стана, взе ръцете й и я притегли към себе си в прегръдка.

— О, дъще — промълви със сълзи на очите. — Виж какво си направила! Истинска кралица си станала!

— Ти ме обучи добре, майко — каза Елейн и се отдръпна. — А ти си баба! Или скоро ще си!

Мургейз се намръщи и я огледа.

— Да, помислих си го, като те видях. Кой…?

— Ранд — отвърна Елейн и се изчерви. — Въпреки че не е широко известно и бих искала да остане така.

— Ранд ал-Тор… — лицето на Мургейз помръкна. — Онзи…

— Майко — Елейн вдигна ръка и стисна нейната. — Той е добър човек и аз го обичам. Това, което си чула, е преувеличение или злостна мълва.

— Но той е… Елейн, мъж, който може да прелива… Прероденият Дракон!

— И все пак е човек — промълви Елейн, усетила възела на чувствата му дълбоко в ума си, толкова топли. — Просто човек, въпреки всичко, което се иска от него.

Мургейз присви устни на тънка резка.

— Ще се въздържа от преценка. Въпреки че донякъде все още имам чувството, че трябваше да хвърля онова момче в дворцовите тъмници в мига, в който го открихме да се промъква в градините. Не ми хареса как те гледаше още тогава, имай предвид.

Елейн се усмихна и я подкани с жест да седнат отново. Мургейз седна и този път Елейн седна до нея и стисна ръцете й. Долови веселие от Биргит, която се бе облегнала небрежно на стената, и изсумтя:

— Какво има?

— Нищо — отвърна Биргит. — Хубаво е, че ви виждам да се държите като майка и дете, или най-малкото като жена и жена, вместо да се вторачите една в друга като… и аз не знам какво.

— Елейн е кралица — каза сковано Мургейз. — Животът й принадлежи на народа й, а моето пристигане заплашваше да осуети Наследството й.

— Все още би могло да размъти нещата, майко — каза Елейн. — Твоята поява би могла да отвори стари рани.

— Ще трябва да се извиня — отвърна Мургейз. — Може би да предложа обезщетения — замълча. — Имах намерение да остана настрана, дъще. Щеше да е най-добре онези, които ме мразеха, все още да мислят, че съм мъртва. Но…

— Не — прекъсна я бързо Елейн и стисна ръцете й. — Така е най-добре. Просто ще трябва да подходим с вещина и внимание.

Мургейз се усмихна.

— Караш ме да се гордея с теб. Ще бъдеш чудесна кралица.

Елейн трябваше да положи усилие, за да не блеснат очите й от радост. Майка й никога не раздаваше похвали току-така.

— Но кажи ми, преди да продължим — каза Мургейз и гласът й стана по-колеблив. — Чух сведения, че Гебрил е бил…

— Рахвин — Елейн кимна. — Истина е, майко.

— Мразя го за това, което направи. Мога да си представя как ме е използвал, как е забивал шипове в сърцата и във верността на най-верните ми приятели. И все пак има една част от мен, която копнее да го види, безразсъдно.

— Използвал е Принуда над теб — каза Елейн. — Няма друго обяснение. Ще трябва да видим дали някоя от Бялата кула може да я Изцери.

Мургейз поклати глава.

— Каквото и да е било, вече е смътно и преодолимо. Намерих друг, комуто да отдам обичта си.

Елейн се намръщи.

— Ще го обясня в друг момент. Не съм сигурна дали аз го разбирам все още. Първо трябва да решим какво да направим по завръщането ми.

— Това е лесно — каза Елейн. — Празнуваме!

— Да, но…

— Никакво „но“, майко. Ти се върна при нас! Градът, цялата държава, всички ще празнуваме — замълча. — А след това ще намерим някоя важна длъжност за теб.

— Нещо, което да ме отдели от столицата, за да не хвърлям неприятни сенки.

— Но длъжност, която все пак е важна, за да не мислят, че си изхвърлена на бунището — Елейн се замисли за миг. — Сигурно бихме могли да ти поверим западната четвърт на кралството. Никак не ме радват докладите за ставащото там.

— Две реки ли? — попита Мургейз. — И лорд Айбара?

— Да.

— О, този Перин е интересна фигура — каза Мургейз замислено. — Да, сигурно бих могла да съм от известна полза там. Вече постигнахме относително добро разбирателство.

Елейн повдигна вежда.

— Тъкмо той стои зад безопасното ми завръщане при теб — каза Мургейз. — И е честен човек, и доблестен също така. Но и бунтовник, въпреки добрите му намерения. Няма да ти е никак лесно, ако се стигне до сблъсъци между теб и него.

— Бих предпочела да го избегна — отвърна Елейн с гримаса. Най-лесният начин да се справи с това бе да го намери и да го екзекутира, но, разбира се, нямаше да го направи. Дори докладите да я ядосваха толкова, че почти съжаляваше, че не може.

— Е, ще почнем да работим по това — Мургейз се усмихна. — Ще ти е от полза да чуеш какво се случи с мен. А, и Лини е жива. Не знам дали си се тревожила за нея.

— Честно казано, не — отвърна с гримаса Елейн и я жегна срам. — Струва ми се, че и самата Драконова планина да рухне, не би могла да навреди на Лини.

Мургейз се усмихна и започна разказа си. Елейн заслуша с трепет и немалка възбуда. Майка й беше жива. Светлината да е благословена, толкова много неща бяха тръгнали зле напоследък, но поне едно се беше оправило.

 

 

Триделната земя бе мирна и тиха. Повечето животни се раздвижваха по здрач и на разсъмване, когато не е нито горещо, нито мразовито.

Авиенда седеше на малка скална издатина, сгънала крака и загледана надолу към Руйдийн, в земите на Джен Айил, „клана, който не беше“. Някога Руйдийн бе загърнат в защитна мъгла. Това бе преди да дойде Ранд. Той бе накърнил града в три много важни, много обезпокоителни отношения.

Първото бе най-простото. Ранд бе отнел мъглата. Градът бе смъкнал купола си като алгай’д’сисвай, разбулил лицето си. Не знаеше как Ранд бе предизвикал това преображение. Едва ли и той самият го знаеше. Но с оголването на града го беше променил завинаги.

Второто, с което Ранд бе накърнил Руйдийн, бе това, че му беше донесъл вода. Край града се простираше голямо езеро, чиито води блестяха под призрачната лунна светлина, процеждаща се през облаците. Хората наричаха езерото Цордел’Ейман. Сълзите на Дракона, въпреки че трябваше да се нарече Сълзите на айилците. Ранд ал-Тор не беше знаел колко мъка ще причини с това, което бе разкрил.

Третият начин, по който Ранд бе накърнил града, беше най-дълбокият. Авиенда полека-лека започваше да го разбира. Думите на Накоми я безпокояха, плашеха я. Бяха пробудили в нея сенки на спомени, неща от възможни посоки на бъдещето, които бе видяла в пръстените при първото си гостуване в Руйдийн, но които умът й не можеше съвсем ясно да възстанови.

Безпокоеше се, че много скоро Руйдийн ще престане да е от значение. Някога основното предназначение на града бе да показва на Мъдрите и вождовете на кланове тайното минало на техния народ. Да ги подготви за времето, когато ще служат на Дракона. Това време беше дошло. Тъй че кой трябваше да идва тепърва в Руйдийн? Минаването на айилските водачи през стъклените колони щеше да им напомня за тох, който бяха започнали да посрещат.

Тези въпроси я глождеха и Авиенда не искаше да ги признае. Искаше да продължи с традицията. Но не можеше да ги махне от главата си.

Ранд бе причинил толкова много проблеми. И все пак тя го обичаше. Обичаше го тъкмо заради невежеството му, в известен смисъл. То му позволяваше да се учи. И го обичаше заради глупавия начин, по който се опитваше да защити онези, които не искаха да бъдат защитавани.

Най-вече го обичаше заради страстното му желание да бъде силен. Авиенда винаги бе искала да е силна. Да изучи копието. Да воюва и да спечели джи. Да е най-добрата. Сега можеше да го почувства, макар и отдалечен от нея. Толкова еднакви бяха в това отношение.

Стъпалата я боляха от тичането. Беше ги разтрила със сок от растението сегаде, но все още пулсираха. Ботушите й лежаха до нея на камъка, и хубавите вълнени чорапи, които й беше дала Елейн, също.

Беше уморена и жадна — тази нощ щеше да пости в съзерцание, след това щеше да напълни меха си от езерото, а утре щеше да влезе в Руйдийн. Тази нощ седеше, мислеше и се подготвяше.

Животът на айилците се променяше. Беше нужна сила, за да приемеш промяната, когато е неизбежна. Ако една твърдина е разрушена при набег, никога не я възстановяваш точно каквато е била. Използваш възможността да оправиш проблемите — врати, стени, всичко. Да възстановиш всичко точно както е било си е глупост.

Може би традициите — като идването до Руйдийн и дори самото живеене в Триделната земя — след време щяха да бъдат преосмислени. Но засега айилците не можеха да напуснат влажните земи. Предстоеше Последната битка. А и сеанчанците бяха пленили много айилци и бяха превърнали Мъдри в дамане. Това не можеше да се позволи. А Бялата кула все още приемаше, че всички айилски Мъдри, които могат да преливат, са дивачки. Нещо трябваше да се направи и по този проблем.

А тя самата? Колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно осъзнаваше, че не може да се върне към стария си живот. Трябваше да е с Ранд. Ако той оцелееше от Последната битка — а тя възнамеряваше да се бори с всички сили, за да оцелее, — все пак щеше да е влагоземски крал. Освен това и Елейн. Двете с Авиенда щяха да са съпруги посестрими, но Елейн никога нямаше да напусне Андор. Щеше ли да очаква Ранд да остане с нея? Щеше ли да означава това, че Авиенда също трябва да е там?

Толкова притеснително бе всичко — за нея, както и за народа й. Традициите не биваше да се поддържат само защото са традиции. Силата не е сила, ако няма цел и посока.

Огледа замислено Руйдийн, съграденото от камък великолепие. Повечето градове я отвращаваха с покварата и мръсотията си, но Руйдийн бе различен. Куполни покриви, полудовършени монолити и кули, грижливо планирани сектори с жилища. Фонтаните сега бяха пълни с бликаща вода, макар големи участъци от града все още да носеха белезите от деня, в който Ранд се беше сражавал там. Много от тези руини бяха разчистени от живеещите наоколо семейства — айилци, които не бяха тръгнали на война.

Нямаше никакви дюкяни. Никакви свади по улиците, никакви убийци в задните улички. Руйдийн можеше да е лишен от смисъл, но щеше да си остане място на мир.

„Ще продължа — реши тя. — Ще премина през стъклените колони.“ Може би тревогите й бяха основателни и преминаването сега бе съвсем безсмислено, но изпитваше искрено любопитство да види каквото са видели другите. Освен това да знаеш миналото си все пак беше важно, за да разбереш бъдещето.

Мъдрите и вождовете на кланове бяха посещавали това място от столетия. Бяха се връщали със знание. Може би градът все пак щеше да й покаже какво да направи за своя народ. И за сърцето си.