Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (14)

Глава 12
Празна мастилница

Мин седеше на перваза на прозореца на дневната си в Тийрския камък и се наслаждаваше на топлината.

Следобедният ветрец лъхаше свеж, колкото и да бе натежал от влагата и миризмите на града долу. Тайренците наричаха това време „студено“, което я караше да се усмихва. Как щяха да реагират тези хора на една добра андорска зима със струпания около сградите сняг и ледените висулки от стрехите?

Единственото, което можеше да се каже за времето напоследък, бе, че е по-малко задушно от обичайното. Топлината, на която се наслаждаваше Мин обаче нямаше нищо общо с горещината във въздуха.

Над града грееше слънчева светлина. В дворовете на Камъка Бранителите непрекъснато се спираха и поглеждаха нагоре към откритото небе. Облаците все още дебнеха на хоризонта, но се бяха разкъсали около града в неестествен пръстен. Съвършен кръг.

Топлината, която изпитваше Мин, не бе от слънчевата светлина.

— Как можеш просто да седиш там? — попита намръщено Нинив.

Мин извърна глава. Прозорецът бе широко отворен, а стените на Камъка бяха дебели. Седеше на перваза присвила колене, пръстите на босите й крака докосваха стената от другата страна. Ботушите и чорапите й лежаха на пода до купчина книги.

Нинив крачеше из стаята. Тийрският камък бе устоявал на обсади и бури, на войни и опустошения, но Мин се чудеше дали изобщо е понасял някога нещо като ядосана Нинив ал-Мийра. Тъмнокосата Айез Седай беше прекарала последните три дни в крачене из коридорите като пращяща мълния, заплашвайки Бранители и хвърляйки в ужас слугите.

— Три дни — каза Нинив. — Няма го от три дни! Последната битка надвисва, а Прероденият Дракон липсва.

— Не липсва — отвърна тихо Мин.

— Знаеш къде е — изсумтя Нинив.

— Няма да те заведа при него, Нинив.

— И защо не? Разбира се, не можеш да…

— Той има нужда да е сам.

Нинив замълча. Отиде до масичката в ъгъла и си наля чаша изстуден тремалкингски черен. Изстуден чай. За Мин това беше странно. Чаят е за да те сгрява в студени дни.

Отново извърна очи на север, към далечната, затулена в облаци мъгла. Доколкото можеше да определи през връзката, гледаше точно към него. Може би беше в Андор? Или в Граничните земи? В началото се бе изкушавала да го търси с помощта на връзката, когато усещаше онази ужасна болка. Болка по-дълбока от раните на хълбока му. Страдание, гняв и отчаяние. В онези моменти Ранд изглеждаше по-опасен от всякога. Дори в онази нощ — когато бе коленичил над нея и я душеше с едната си ръка — не беше толкова плашещ.

А след това…

Тя се усмихна. А след това бе дошла топлината. Излъчваше се от връзката като утехата на зимна камина. Случваше се нещо чудесно. Нещо, за което бе чакала, без да знае.

— Всичко ще е наред, Нинив — каза тя.

— Как можа да го кажеш това? — Нинив отпи от чая. — Той не унищожи Ебу Дар, но това не означава, че не е опасен. Чу какво за малко е щял да направи на Трам. На собствения си баща, Мин.

— Човек не бива да бъде съден за нещо, което „за малко“ е щял да направи, Нинив. Сам се е спрял.

— Но не се спря при гробницата Натрин.

— Не беше необходимо.

— Но ти не го вярваше тогава.

Мин си пое дълбоко дъх. Нинив я подмамваше да влезе в спор. Определено имаше причина да е напрегната. Съпругът й бе тръгнал към смъртта си. Прероденият Дракон — мъж, на когото тя все още гледаше като на свой подопечен — скиташе някъде сам, а Нинив не можеше да направи нищо. А ако имаше нещо, което Нинив да ненавижда, това бе собственото й безсилие.

— Нинив — каза Мин. — Ако това продължи прекалено дълго, ще те заведа при него. Обещавам ти.

Айез Седай присви очи.

— Колко прекалено дълго?

— Няколко дни.

— За няколко дни може да срине Кайриен.

— Наистина ли мислиш, че би направил това, Нинив? — попита тихо Мин. — Наистина?

— Дали го мисля? — Нинив стисна чашата в ръцете си и заби очи в нея. — Някога щях да се изсмея на тази мисъл. Познавах Ранд ал-Тор и момчето в него. Но мъжът, който стана той, ме плаши. Винаги му казвах, че трябва да порасне. А после… после той порасна — потрепери.

Мин понечи да отвърне, но някакво движение привлече вниманието й. Две Деви — Суриал и Лериан — пазеха отворената врата към коридора. Бяха се обърнали и наблюдаваха някой, който се приближаваше. Напоследък около Мин винаги имаше Деви.

След миг влезе Сарийн Немдал.

Жилището на Мин в Камъка не беше просторно — рядко го използваше, защото почти непрекъснато беше с Ранд. В дневната имаше дебел синьо-бял килим и малко бюро от черешово дърво, нищо повече.

Сарийн носеше тъмната си коса сплетена на обичайните плитки, обкръжили почти съвършеното й лице.

— Кацуан Седай има нужда от вас — заяви тя.

— Тъй ли? — рече Нинив. — А Кацуан Седай може ли да се…

— Аланна я няма — продължи невъзмутимо Сарийн. — Изчезнала е от жилището си. Бранителите не са я видели да излиза, а няма следа от портал.

— О. Добре, да вървим тогава — Нинив излезе енергично от стаята.

 

 

— И ви казвам, че нищо не усетих — заяви Кореле. Усмихна се и се потупа с пръст по носа. — Не знам как е излязла. Освен ако мислите, че по някакъв начин е измислила летене — което, смея да кажа, не е съвсем изключено предвид някои неща, които станаха напоследък.

„Глупава жена“ — помисли Кацуан и изгледа намръщено Кореле. Лекомислието й бе за предпочитане пред самоувереността на някои други Айез Седай, но точно днес Кацуан нямаше търпението за това.

Жълтата сви рамене, все още усмихната, но не каза нищо повече. Кацуан огледа малката стая. Място за скрин за дрехите, креват и бюро. Би очаквала, че една Айез Седай ще настоява за повече, дори в Тийр. Разбира се, Аланна не издаваше интимната си връзка с Дракона. Повечето не знаеха за нея.

Другите две Айез Седай — Рафела Циндал и Бера Харкин — стояха отстрани. Бера каза, че усетила Аланна да прелива, но нищо сериозно. Със сигурност не достатъчно, за да сътвори портал.

Да я изгори дано! Кацуан беше смятала Аланна за благонадеждна жена, въпреки отскорошната й упоритост. Явно се беше измъкнала преднамерено. Дрехите ги нямаше от раклата, а на писалището й нямаше почти нищо. Само една празна мастилница беше останала.

— Нищо ли не ти каза? — попита Кацуан.

— Нищо, Кацуан Седай — отвърна Бера. — Не сме си разменяли нещо повече от някоя дума вече от няколко недели. Аз… ами, често чувах да плаче в стаята си.

— За какво е цялата тая суетня? — намеси се нов глас и Кацуан се обърна към входа и влязлата Нинив. — Тя е една от нас и доколкото разбирам, е свободна да напусне когато си пожелае.

— Ба — каза Кацуан. — Момичето не е само една от нас. Тя е инструмент. Важен — посегна към бюрото и вдигна един лист, който бяха намерили в стаята. Беше сгънат и с кървавочервен восъчен печат от едната страна. — Познаваш ли това?

Нинив се намръщи.

— Не. Трябва ли?

Лъжеше ли, или беше искрена? Кацуан мразеше да не може да разчита на думите на жена, която се нарича Айез Седай. Но Нинив ал-Мийра изобщо не беше държала Клетвената палка.

Но пък очите й гледаха объркано. На Нинив трябваше да се вярва още повече че се гордееше с честността си. Освен ако тя не беше фасада. Освен ако не беше Черна.

„Внимавай — помисли си Кацуан. — Да не станеш накрая недоверчива като момчето.“ Нинив не беше дала бележката на Аланна, което отхвърляше последната й добра хипотеза за произхода й.

— Та какво е това, Кацуан Седай? — настоя Нинив. Поне използва почетното обръщение. Кацуан едва се сдържа да не я сгълчи за тона обаче. Но пък честно казано, чувстваше се също толкова отчаяна като Нинив. Имаше времена, когато такива чувства бяха оправдани. Очакването на края на света, докато Прероденият Дракон е извън всякакъв контрол, беше едно от тях.

— Не съм сигурна — отвърна Кацуан. — Писмото е било отворено припряно — хартията е разкъсана. Беше на пода и бележката вътре я няма. Както и дрехите и най-необходимите вещи на момичето.

— Но защо е толкова важно? — попита Нинив.

Мин също се вмъкна в стаята, а две Деви заеха позиции на вратата. Беше ли разбрала Мин вече истинската причина айилките да вървят по петите й?

— Защото, Нинив — каза Мин, — тя е път към него.

— Не по-добър, отколкото си ти, Мин — изсумтя Нинив.

— Нинив — каза сухо Кацуан. — Може да си мислиш, че си много убедителна, но Сянката има средства да направи някои хора по-отзивчиви.

Нинив се изчерви и замърмори нещо. Да, Аланна можеше да посочи пътя към Преродения Дракон. Ако я бяха отвлекли агенти на Тъмния, Ранд нямаше как да се скрие от тях.

— Постъпили сте глупаво — каза Нинив. — Трябвало е да я пазят сто Деви.

— Отстъпниците и преди са знаели къде да го намерят — заяви Кацуан, въпреки че вътрешно се съгласи с нея. Наистина трябваше да се погрижи да пазят по-добре Аланна. — И той е оцелявал. Това е просто още едно от нещата, за които трябва да си даваме сметка — въздъхна. — Може ли някоя да ни донесе чай?

Тази, която отиде да го донесе, беше Бера, въпреки че Кацуан не беше полагала особени усилия да наложи влиянието си над нея. Какво пък, реномето, изглежда, все пак струваше нещо.

Бера се върна бързо. Кацуан бе излязла в коридора да помисли. Взе чашката и се стегна за горчивия вкус на чая — беше помолила за него отчасти защото имаше нужда да помисли, а една жена с празни ръце често изглежда нервна.

Вдигна чашката към устните си. След това какво? Да попита Бранителите при портата на Камъка? Предната нощ — след малко натиск — Аланна бе потвърдила, че ал-Тор все още е на същото място. На север, в Андор може би. От три дни. Какво правеше глупавото момче…

Кацуан замръзна. Вкусът на чая беше добър.

Беше чудесен всъщност. Съвършено подсладен с мед. Съвсем лека горчива жилка и отпускащ аромат. Бяха минали недели, може би месеци, откакто бе вкусвала чай, който да не е развален.

Мин ахна. Обърна се рязко към северния квартал на града. Двете Деви на прага се втурнаха по коридора. Подозренията на Кацуан бяха потвърдени. Грижливото им наблюдение на Мин бе не толкова за да я пазят, колкото за да следят за знаци от…

— Той е тук — промълви Мин.