Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (30)

Глава 28
Странности

— За какво мислиш, съпруже? — попита Файле.

Бяха се върнали в палатката си след преговорите с Белите плащове. Действията на Перин я бяха изненадали — което бе ободряващо, но и притеснително в същото време.

Той свали палтото си.

— Надушвам странност във вятъра, Файле. Нещо, което никога досега не съм помирисвал — млъкна и я погледна. — Няма никакви вълци.

— Никакви вълци?

— Не мога да усетя наблизо нито един — погледът му беше отнесен. — Имаше няколко преди. Сега ги няма.

— Каза, че не обичат да са близо до хора.

Той съблече ризата и оголи мускулестата си гръд, покрита с къдрави кафяви косъмчета.

— Много малко птици имаше днес, много малко животинки в храсталаците. Светлината да го изгори това небе. То ли е причината за това, или нещо друго? — въздъхна и седна на постелята.

— Ти ще отидеш ли… там? — попита Файле.

— Нещо не е както трябва — повтори той. — Трябва да науча каквото мога преди съда. Бих могъл да намеря отговори във вълчия сън.

Съдът.

— Перин, тази идея не ми харесва.

— Ядосана си на Мейгдин.

— Разбира се, че съм ядосана на Мейгдин — бяха преживели Малден заедно, а тя така и не й беше казала, че е кралицата на проклетия Андор! Караше я да се чувства като глупачка — като някой провинциален самохвалко, който се перчи с уменията си пред минал по улицата майстор на меча.

— Не е знаела дали може да ни се довери — каза Перин. — Бягала е от един от Отстъпниците, както изглежда. Аз също съм се крил и знам как е.

Файле го погледна ядосано.

— Не ме гледай така. Тя не го е направила, за да те ядоса, Файле. Имала си е причини. Забрави го.

Това я накара да се почувства добре. Добре беше, че Перин вече държи на своето.

— Е, вече се чудя коя ли ще се окаже Лини. Може би някоя сеанчанска кралица? А господин Джил? Кралят на Арад Доман под прикритие?

Перин се усмихна.

— Подозирам, че са нейни слуги. Джил поне е този, който твърди, че е. Балвер сигурно е получил пристъп, че не е разкрил това.

— Обзалагам се, че го е отгатнал — каза Файле и коленичи до него, — Перин, сериозно го казах това за съда. Притеснена съм.

— Няма да позволя да ме задържат — каза той. — Казах само, че ще се явя на съд и ще им дам възможност да представят доказателство.

— Тогава какъв е смисълът?

— Дава ми време да обмисля. И би могло да предотврати необходимостта да ги убия. Капитанът им, Дамодред… нещо у него мирише по-добре, отколкото у повечето други. Не е бесен от гняв или омраза. Това ще върне хората ни и ще ми позволи да се защитя. Хубаво е човек да може да каже своето. Може би точно това ми е трябвало през цялото време.

— Е, добре. Но в бъдеще, моля те, старай се да ме предупреждаваш за плановете си.

— Обещавам — Перин се прозя и се изтегна на постелята. — Всъщност ми хрумна в последния момент.

Файле задържа езика си зад зъбите с немалко усилие. Поне нещо добро бе произтекло от тези преговори. Беше наблюдавала Берелайн, когато се запозна с Дамодред, и рядко бе виждала жена, чиито очи да блеснат толкова ярко. Навярно щеше да може да се възползва от това.

Перин вече тихо похъркваше.

 

 

Седеше, опрял гръб в нещо твърдо и гладко. Твърде тъмното, почти зло небе на вълчия сън кипеше над леса — борове, дъбове и кожолист.

Изправи се, след това се обърна и погледна това, на което се беше подпрял. Внушителна стоманена кула, изпъната нагоре към бурното небе. Изумително права, със стени, които сякаш бяха излети от един къс метал без никакви шевове. Излъчваше някакво съвсем неестествено чувство.

„Казах ти, че това място е зло — изпрати Скокливец и после изведнъж се озова до него. — Глупаво кутре.“

— Не дойдох тук по свой избор — възрази Перин. — Събудих се тук.

„Умът ти е съсредоточен върху това — каза Скокливец. — Или умът на онзи, с когото си свързан.“

— Мат — промълви Перин. Не знаеше как го разбра. Цветовете не се появиха. Никога не се появяваха във вълчия сън.

„Глупаво кутре като теб ли?“

— Може би по-глупаво.

Скокливец замириса недоверчиво, сякаш не можеше да повярва, че това е възможно. „Ела — изпрати вълкът — Върнало се е.“

— Какво се е…

Скокливец изчезна. Перин го последва намръщен. Вече можеше лесно да улови по миризмата накъде е заминал. Появиха се на пътя за Джеанна и онази странна виолетова стъклена стена отново бе там, прерязала пътя през средата, изпъната високо в небето и в далечината в двете посоки. Перин се приближи до някакво дърво. Голите му клони сякаш бяха пленени в стъклото и неподвижни.

Скокливец пристъпваше наблизо. „Виждали сме това нещо — изпрати той. — Много, много отдавна. Преди много животи.“

— Какво е то?

„Нещо от хората.“

Скокливец изпрати множество объркани образи. Летящи в небето сияещи дискове. Невероятно високи стоманени здания. Неща от Приказния век? Скокливец разбираше за какво служат толкова, колкото можеше да разбере за какво служи конска каруца или свещ.

Перин погледна към пътя. Този район на Геалдан му бе непознат. Трябваше да е по-надалече, към Люгард. Стената се бе появила не там, където беше последния път.

Хрумна му една мисъл и той се понесе на няколко дълги отскока по пътя. Спря на стотина крачки разстояние, обърна се и подозрението му се потвърди. Стъклото не оформяше стена, а огромен купол. Прозрачен, със смътно виолетов оттенък, сякаш се простираше на левги околовръст.

Скокливец се задвижи като в мъгла и мигновено се озова до него. „Трябва да вървим.“

— Той е там вътре, нали? — попита Перин.

След това се пресегна с ума си. Танцуваща сред дъбове, Искри и Безграничен бяха наблизо. Там напред, в купола. Отвърнаха с бързи, изпълнени с паника образи: лов и гонитба.

— Защо не бягат? — попита Перин.

Скокливец изпрати объркване.

— Отивам при тях — каза Перин и умът му се понесе напред.

Не последва нищо.

Жегна го паника. Какво не беше наред? Опита отново — този път да се отпрати към подножието на купола.

Този път стана. Озова се там мигновено и подобната на стъкло стена се извиси пред него като стръмна скала. „Този купол е — помисли си Перин. — Той ме спира.“ Изведнъж разбра чувството на безизходност, което бяха изпратили вълците. Не можеха да се измъкнат навън.

За какво беше този купол тогава? Да плени вълците, за да може Убиеца да ги избие? Перин изръмжа и пристъпи към купола. Не можеше да проникне през него, като си представи, че е вътре, но може би щеше да успее по някакъв по-обикновен начин. Вдигна ръка и се поколеба. Не знаеше какво ще причини допирът до повърхността.

Вълците изпратиха образи на мъж с черни кожени дрехи и с грубо набръчкано лице. Усмивка бе изкривила устните му, докато мяташе стрели. Миришеше грешно, ужасно грешно. И също тъй миришеше на мъртви вълци.

Перин не можеше да ги остави там вътре. Както не можеше да остави господин Джил и другите на Белите плащове. Обзет от гняв към Убиеца, той докосна повърхността на купола.

Мускулите му изведнъж изгубиха сила. Омекнаха като вода, а краката му не можеха повече да го държат. Падна на земята. Стъпалото му все още се опираше в купола — дори беше минало през него. Куполът сякаш нямаше плътност.

Дробовете му отказваха да работят — стягането на гърдите бе прекалено силно. Обзет от паника, той си представи, че е вътре, но не се получи. Беше пленен също като вълците!

До него се появи сиво-сребриста мъгла. Челюсти се впиха в рамото му. Скокливец го изтръгна от виолетовия купол и Перин мигновено усети, че силата му се връща. Отвори уста, за да вдиша.

„Глупаво кутре“, изпрати Скокливец.

— Ще ги оставиш ли? — попита с хриплив глас Перин.

„Не глупаво, че рови в дупката. Глупаво, че не ме чака в случай, че стършелите излязат — Скокливец се обърна към купола. — Помогни ми, ако падна.“ Запристъпва напред, след това опря нос в купола. Олюля се, но се изправи отново и бавно продължи. Рухна от другата страна, но гърдите му продължиха да се свиват и издуват.

— Как го направи? — попита Перин и се изправи.

„Аз съм аз.“ Скокливец изпрати себе си — образ неразличим от това, което беше. И миризми на сила и твърдост.

Хитрината, изглежда, бе да имаш пълен контрол над това, което си. Като много неща във вълчия сън, силата на вътрешния образ надмогваше плътността на самия свят.

„Ела — изпрати му Скокливец. — Бъди силен, премини.“

— Имам по-добра идея — каза Перин, засили се и връхлетя напред. Блъсна се във виолетовия купол и мигновено изтръпна, но инерцията все пак го прехвърли от другата страна. Той падна и изстена от болка в рамото и ожулената ръка.

„Глупаво кутре — изпрати Скокливец. — Трябва да учиш.“

— Сега не е времето за това — отвърна Перин и се изправи. — Трябва да помогнем на другите.

Стрели във вятъра, черни и убийствени. Смехът на ловеца. Застоялата миризма на мъж. Убиецът беше тук. Затичаха по пътя и Перин откри, че в купола може да усили бързината си. Опита се предпазливо да скочи напред с мисъл и се получи. Но щом се опита да се отпрати навън, не стана нищо.

Тъй че куполът беше преграда. Вътре в него можеше да се движи свободно, но не можеше да се премести някъде отвън, като си представи, че е там. Трябваше физически да преодолее стената на купола, ако иска да излезе.

Танцуваща сред дъбове, Безграничен и Искри бяха напред. И Убиеца също. Перин изръмжа… в ума му нахлуха трескави образи. Тъмни гори. Убиеца. Изглеждаше толкова висок за вълците, тъмно чудовище с лице, изсечено като от камък.

Кръв по тревата. Болка, гняв, ужас, объркване. Искри беше ранен. Другите два вълка скачаха насам-натам, подмамваха и отвличаха Убиеца, докато Искри изпълзи до границата на купола.

„Внимавай, Млади бико — изпрати Скокливец. — Този мъж е добър ловец. Движи се почти като вълк, въпреки че е нещо грешно.“

— Аз ще го отвлека. Ти вземи Искри.

„Ти имаш ръце. Ти носиш.“ Имаше и още нещо в това изпращане, разбира се: старостта и опитността на Скокливец, Перин — все още като кутре.

Перин стисна зъби, ала не възрази. Скокливец наистина бе по-опитен от него. Разделиха се, Перин потърси Искри и го намери под някакви дървета. Пренесе се право при него.

Тъмнокафявият вълк бе улучен от стрела в крака. Скимтеше тихо и оставяше кървава диря, докато пълзеше. Перин бързо коленичи и издърпа стрелата. Вълкът продължи да скимти. Миришеше уплашено. Перин огледа стрелата. Миришеше зло. Отвратен я захвърли настрани и вдигна вълка на ръце.

Нещо наблизо изпука и той се обърна мигновено. Безграничен скочи между две дървета, миришеше тревожно. Другите два вълка отвличаха настрана Убиеца.

Перин се обърна и затича към стената на купола. Не можеше да скочи право до нея, защото не знаеше къде точно се намира.

След като стрелата остана зад тях, вълкът в ръцете му сякаш си връщаше силата. Перин затича още по-бързо, почти безразсъдно, взимаше стотици крачки с мълниеносна бързина. Стената на купола се приближи и той рязко спря.

Убиеца изведнъж се появи пред него, с изпънат лък. Носеше издуто около него черно наметало. Сега не се усмихваше. Очите му мятаха мълнии.

Пусна тетивата. Перин измести и така и не видя къде падна стрелата. Появи се там, откъдето бе проникнал в купола. Хвърли се през виолетовата стена, рухна от другата страна и Искри се изтъркаля от ръцете му.

„Млади бико!“ Искри изпрати образ на Убиеца, тъмен като гръмоносен облак и застанал точно зад преградата с изпънат лък.

Перин не погледна. Измести и се отпрати на склоновете на Драконова планина. Щом се озова там, в ръката му се появи чук. Групи вълци наблизо изпратиха поздрави. Не им обърна внимание в първия миг.

Убиеца не го последва. След няколко напрегнати мига се появи Скокливец.

— Другите избягаха ли? — попита Перин.

„Те са свободни. Шепнещия е мъртъв.“ Изпратеното показа вълк — видян от другите в глутницата и убит малко след появата на купола.

Перин изръмжа. За малко да скочи отново към купола, но предупреждението на Скокливец го спря. „Трябва да учиш.“

— Не е само той — рече Перин. — Трябва да огледам района около лагера ми и този на Белите плащове. Трябва да видя дали има нещо странно там.

„Странно?“ Скокливец изпрати образ на купола.

— Вероятно е свързано — двете странности като че ли бяха нещо повече от просто съвпадение.

„Потърси друг път. Убиеца е твърде силен за теб.“

Перин вдиша дълбоко.

— Рано или късно трябва да му се опълча, Скокливец.

„Не сега.“

— Добре — съгласи се Перин. — Не сега. Сега се упражняваме — извърна се към вълка. — И ще го правим всяка нощ, докато стана готов.

 

 

Родел Итуралд се въртеше в постелята си, плувнал в пот. Винаги ли бе толкова топло и душно в Салдеа? Да можеше да си е у дома, при хладните океански ветрове на Бандар Еваан.

Нещата не бяха както трябва. Защо Тварите на Сянката не щурмуваха? Сто различни възможности се въртяха в ума му. Дали не изчакваха за нови обсадни машини? Или оглеждаха горите, за да си ги построят? Или пълководците им се бяха примирили с обсада? Целият град бе обкръжен, но вече трябваше да има достатъчно тролоци отвън, за да го съкрушат.

Бяха започнали да бият барабани. Непрекъснато. Тум, тум, тум. В неизменен ритъм, като туптящо сърце на огромен звяр, самата Велика змия, намотала се около града.

Утрото започваше да просветва. Беше се прибрал много след полунощ. Дърем — който командваше сутрешната стража — бе заповядал да не безпокоят Итуралд до обед. Палатката му бе в една скрита в сенки ниша на двора. Беше поискал да е близо до стената и бе отказал легло. Макар походната постеля да беше съвсем добре преди години, вече не беше млад като някога. Утре щеше да се премести.

„Сега спи“, каза си Итуралд.

Не беше лесно. Обвинението, че е Заклет в Дракона, го безпокоеше. В Арад Доман беше воювал за своя крал, човек, комуто бе вярвал. Сега воюваше в чужда земя за човек, когото бе срещнал само веднъж. Само заради едно вътрешно чувство.

Светлина, колко горещо беше. Потта се стичаше по страните му и го сърбеше по врата. Не трябваше да е толкова горещо толкова рано сутринта. Не беше естествено. И онези барабани, които не спираха да бумтят…

Въздъхна и се надигна от прогизналата от пот постеля. Кракът му бе изтръпнал вече от няколко дни.

„Старец си вече, Родел“, помисли си той, докато смъкваше долните дрехи и вадеше изпрани и чисти. Затъкна панталоните във високите до коленете ботуши. След това дойде простата бяла риза с черни копчета, после сивото му палто, закопчано чак до яката.

Окачаше меча си, когато чу навън забързани стъпки и шепот. Разговорът се разгорещи и той излезе точно когато някой каза:

— Лорд Итуралд ще иска да научи това!

— Какво да научи? — попита Итуралд. Едно вестоносче спореше със стражите му. И тримата се обърнаха към него смутени.

— Съжалявам, милорд — каза Конел. — Беше ни наредено да ви оставим да поспите.

— Човек, който може да спи в такава горещина, трябва да е почти гущер, Конел — рече Итуралд. — Каква, е вестта, момче?

— Капитан Йоели е на стената, сър — отвърна момчето. Итуралд го познаваше — беше с него почти от началото на тази кампания. — Каза, че трябва да дойдете.

Итуралд кимна и сложи ръка на рамото на Конел.

— Благодаря ти, че ме пази, стари приятелю, но тези кокали не са толкова трошливи, колкото мислиш.

Конел кимна изчервен. Остана на мястото си, когато Итуралд закрачи през площада зад портата. Слънцето се беше вдигнало. Много от бойците му бяха станали. Твърде много. Явно не беше единственият, комуто е било трудно да спи.

Горе на стената го очакваше обезсърчаваща гледка. По посърналата земя стояха на лагер хиляди и хиляди тролоци, запалили огньове. Дано поне всички околни фермери и села да се бяха вслушали в призива да се евакуират.

До Йоели стоеше Дийпи Бадар, старшият сред Аша’ман, които му беше дал ал-Тор, един от само тримата, които носеха и Дракона, и сребърната игла на яките си. Беше андорец с плоско лице и дълга черна коса. Итуралд беше чувал понякога някои от мъжете с черните палта да си говорят сами, но не и Дийпи. Той като че ли се владееше напълно.

Йоели току поглеждаше нервно Дийпи. Итуралд също се чувстваше неловко с мъже, които можеха да преливат. Но бяха чудесен инструмент и не го бяха проваляли. Предпочиташе да се осланя на опита си, вместо на слуховете.

— Лорд Итуралд — каза Дийпи. Аша’ман никога не отдаваха чест на Итуралд, само на ал-Тор.

— Какво има? — попита той, докато оглеждаше ордите тролоци долу. Като че ли нищо не се беше променило, откакто си беше легнал.

— Вашият човек твърди, че можел да усети нещо — каза Йоели. — Там навън.

— Имат преливащи, лорд Итуралд — каза Дийпи. — Подозирам, че са поне шестима, може би повече. Мъже, тъй като мога да усетя Силата, с която боравят. Правят нещо мощно. Като примижа към лагерите им, мисля, че понякога мога да видя сплитовете им, но може и да е от въображението ми.

Итуралд изруга.

— Точно това са чакали.

— Какво? — попита Йоели.

— Техните Аша’ман.

— Не са Аша’ман — отвърна припряно Дийпи.

— Добре. С техни преливащи могат да срутят тази стена като купчина дървени кубчета, Йоели. И морето тролоци ще нахлуе и ще изпълни улиците.

— Не и докато аз стоя тук — каза Дийпи.

— Обичам войнишката решимост, Дийпи — каза Итуралд. — Но ти изглеждаш уморен също колкото мен.

Дийпи го погледна ядосано. Очите му бяха зачервени от безсъние и беше стиснал зъби. Овладя се, пое дълбоко дъх и каза:

— Прав сте. Но нищо не можем да направим — вдигна ръка и направи нещо, което Итуралд не можа да види. От дланта му блесна червена светлина — сигналът, с който приканваше другите при себе си. — Подгответе хората си, генерал-капитане. Скоро ще е. Не могат да задържат толкова много Сила без… последствия.

Йоели кимна и бързо се отдалечи. Итуралд хвана Дийпи за рамото, за да привлече вниманието му, и каза:

— Вие ашаманите сте твърде важен ресурс, за да ви загубим. Дракона ви прати тук да помогнете, а не да умрете. Ако този град падне, искам вие с другите да се махнете оттук, с колкото ранени можете да вземете с вас. Разбра ли ме, войник?

— Много от хората ми няма да харесат това.

— Но знаеш, че така ще е най-добре. Нали?

Дийпи се поколеба.

— Да. Прав сте, както повечето пъти. Ще ги изведа — после заговори по-тихо: — Тази съпротива е безнадеждна, милорд. Каквото и да стане, ще е убийствено. Колкото и да ме гложди, че трябва да го предложа, но… това, което казахте за Аша’ман, важи и за вашите войници. Трябва да бягаме — последното бе изречено с горчивина.

— Салдейците няма да тръгнат с нас.

— Знам.

Итуралд помисли за миг, после поклати глава.

— Всеки ден, в който се задържим тук, задържа с още ден далече от отечеството ми тези чудовища. Не, не мога да замина, Дийпи. Това все пак е най-доброто място за отпор. Сградите в града също са добре укрепени. Можем да удържим вътре още няколко дни, да се разцепим и да не ги оставяме на мира.

— Тогава моите Аша’ман може да останат да помагат.

— Имаш си заповеди, синко. Изпълняваш ги. Разбрано?

Дийпи кимна отсечено.

— Ще взема…

Итуралд не чу останалото — в този момент удари взрив.

Не го усети. В един момент стоеше с Дийпи, а в следващия се намери паднал на пътеката на стената, а светът около него бе странно затихнал. Главата му пищеше от болка. Кашляше. Вдигна разтрепераната си ръка, опипа лицето си и разбра, че е плувнало в кръв. В дясното му око имаше нещо — прониза го болка, когато примигна. Защо всичко бе толкова тихо?

Превъртя се и се закашля отново, затвори дясното си око. Другото се бе насълзило. Стената свършваше на педя от него.

Ахна. Огромен къс от северната стена просто беше изчезнал. Итуралд простена и погледна назад. Дийпи беше стоял до него…

Ашаманът лежеше на пътеката, главата му беше цялата в кръв. Десният му крак свършваше на буца кърваво месо над откъснатото коляно. Но още потръпваше. Жив беше.

„Трябва да дам сигнал за тревога.“

Тревога? Взривът сигурно беше вдигнал достатъчно тревога. Отсам стената имаше разрушени сгради, разбити от лавината камъни. Отвън тролоците тичаха напред, понесли салове, за да прехвърлят рова.

Итуралд издърпа колана на ашамана и стегна с него бедрото му. За нищо повече не можеше да се сети. Главата му все още пулсираше от взрива.

„Градът е загубен… Светлина! Загубен, просто ей така.“

Нечии ръце му помогнаха да се изправи. Конел. Издърпа го назад. Двама войници понесоха Дийпи.

Следващите няколко минути му бяха като в мъгла. Залиташе по стъпалата и едва не полетя с главата надолу върху каменната настилка. Само ръцете на Конел го задържаха да не падне. А след това… палатка? Голяма палатка с едната страна отворена? Едно бойно поле не трябваше да е толкова тихо.

Обля го леден студ и той изкрещя. Изведнъж в ушите и в главата му нахлуха звуци. Крясъци, трошащи се камъни, ек на тръби и барабанен грохот. Умиращи мъже. Всичко го порази отведнъж, все едно че тапи бяха изтръгнали от ушите му.

Изохка. Намираше се в болничната палатка. Антаил — кроткият Аша’ман с оредяла коса — стоеше над него. Светлина, колко изтощен се чувстваше! Твърде малкото сън, плюс напрежението от Цяра. Усети как клепачите му натежават.

— Лорд Итуралд — каза Антаил. — Имам сплит, който няма да ви възстанови, но ще ви накара да си мислите, че сте добре. Може да е вреден за вас. Искате ли да продължа?

— Аз… — изломоти Итуралд. — Това…

— Кръв и проклета пепел — измърмори Антаил и се пресегна. Нова вълна на Сила обля Итуралд. Беше като метла, помела през него, и изтласка цялата умора и объркване, възстанови сетивата му и го накара да се почувства все едно, че се е събудил от спокоен нощен сън. Дясното око вече не го болеше.

Нещо се бе задържало дълбоко вътре, умора, просмукала се в костите му. Не можеше да я пренебрегне. Надигна се в леглото, вдиша и издиша дълбоко, след което погледна Антаил.

— Виж, това е полезен сплит, синко. Трябваше да ми кажеш, че го можеш това!

— Опасен е — повтори Антаил. — По-опасен от варианта на жените, както са ми казвали. В някои отношения е по-ефикасен. Заменяте бодрост сега срещу по-дълбоко изтощение по-късно.

— По-късно няма да сме в град, който пада в ръцете на тролоците. Ако благоволи Светлината, разбира се. А Дийпи?

— Първо се погрижих за него — отвърна Антаил и посочи близкия нар. Дийпи лежеше там, с опърлени дрехи и окървавено лице. Като че ли дишаше, макар и в безсъзнание.

— Конел! — каза Итуралд.

— Милорд — отзова се войникът и се приближи. Беше намерил отделение войници да действат като лична охрана.

— Да огледаме какво става — каза Итуралд.

Излезе от болничната палатка и затича към двореца Кордамора. Градът беше в хаос, групи салдейци и доманци търчаха безредно насам-натам. Конел прояви съобразителност и прати човек да намери Йоели.

Дворецът беше наблизо. Стената бе пострадала от взрива, но зданието изглеждаше здраво. Итуралд го бе използвал като команден пост. Хората щяха да очакват да го намерят там. Нахлуха вътре, качиха се на третия етаж, изтичаха на терасата и огледаха разрушения от взрива участък.

Страховете на Итуралд се оправдаха: градът беше изгубен. Участъкът от разбитата стена се бранеше от набързо събрали се защитници. Връхлитащите тролоци хвърляха салове в рова, подкарвани от Чезнещи. По улиците тичаха объркани хора.

Ако беше имал повече време за подготовка, щеше да може да устои, както бе казал на Дийпи. Но не и сега. „Светлина, тази отбрана беше провал след провал.“

— Събери ашаманите — заповяда Итуралд. — И всички офицери, които успееш да намериш. Ще организираме хората за оттегляне през портали.

— Да, милорд — отвърна Конел.

— Итуралд, не! — Йоели дотича на терасата.

— Оцелял си — въздъхна облекчено Итуралд. — Чудесно. Човече, твоят град е изгубен. Съжалявам. Вземи хората си с нас и можем да…

— Погледни! — каза Йоели и посочи на изток. В далечината се вдигаше гъст стълб дим. Село, подпалено от тролоците?

— Сигналният огън — продължи Йоели. — Сестра ми е видяла, че идва помощ! Трябва да удържим, докато пристигнат.

Итуралд се поколеба.

— Йоели. И да е дошла някаква сила на помощ, не може да е достатъчно голяма, за да спре тази орда тролоци. И то при условие, че това не е заблуда. Тварите на Сянката много пъти са доказвали, че са хитри.

— Дайте ни няколко часа — отвърна Йоели. — Държите града с мен и пращаме съгледвачи през онези ваши портали да видят дали наистина идва помощ.

— Няколко часа? С пролом в стената? Ние сме съкрушени, Йоели.

— Моля ви. Не сте ли един от онези, които наричат Велики капитани? Покажете ми какво означава тази титла, лорд Родел Итуралд.

Итуралд се обърна с гръб към разбитата стена. Зад него, в горната стая на двореца, се събираха офицерите му. Отбранителната линия при стената се разкъсваше.

„Покажете ми какво означава.“

Може би…

— Тимот, тук ли си? — изрева Итуралд.

На терасата дотича червенокос мъж с тъмно палто. Беше поел командването на Аша’ман, след като Дийпи бе паднал.

— Тук съм, лорд Итуралд.

— Събери хората си — заговори бързо Итуралд. — Поеми командването на онази пробойна и накарай войниците там да се оттеглят. Искам Аша’ман да държат пролома. Трябва ми половин час. Искам цялата ви енергия — всичко, което ви е останало — да удари ония тролоци. Чуваш ли ме? Всичко, което имате. Ако можете да прелеете, колкото да запалите свещ, след като това свърши, живи ще ви одера.

— Сър — каза ашаманът. — А отстъплението?

— Няма отстъпление. Задръжте пролома!

Тимот затича да изпълни заповедта.

— Йоели — продължи Итуралд. — Твоята работа е да събереш силите ви и да спрат да тичат из града, сякаш… — замълча. За малко да каже „сякаш е проклет Тармон Гай-дон“ — … сякаш никой не ги командва. Ако ще държим, ни трябва организация и дисциплина. Трябват ми четири конни отряда, строени на двора до десет минути.

— Слушам, милорд.

— А. Ще ми трябват и няколко коли, натоварени с дърва, колкото бъчви с масло можете да намерите и всички ранени от двете армии, които все още могат да бягат, но имат рани по лицата или ръцете. Също така ми намери всеки в града, който е държал някога лък. Действай!

 

 

След около час Итуралд стоеше стиснал ръце зад гърба си и чакаше. Беше се преместил от терасата и гледаше навън през един прозорец, за да не се открива. Все пак имаше добър изглед към битката.

Линията на Аша’ман най-сетне започваше да се огъва. Бяха му дали почти цял час, като хвърляха вълна след вълна страховита мощ към тролоците. За щастие техните преливащи не се бяха появили повече. Дано да се бяха изцедили напълно след онзи взрив.

Беше като на свечеряване с тези потискащи облаци горе и с черните фигури, залели склоновете около града. Тролоците за щастие не бяха донесли стълби и обсадни кули. Но вълните им връхлитаха една след друга към пролома, подкарани в щурм от мърдраалите.

Някои от мъжете с черни куртки вече залитаха от изтощение и отстъпиха към двореца. Последните неколцина хвърлиха взрив от Огън и Земя, след което ги последваха, като оставиха пролома напълно открит и незащитен, както им бе заповядано.

„Хайде“, помисли си Итуралд, докато пушекът се разнасяше.

Тролоците изникваха от валмата дим и се катереха върху труповете на избитите от Аша’ман. Скачаха отсам на копитата и дебелите си лапи. Някои душеха във въздуха.

Улиците отсам пролома бяха пълни с грижливо поставени хора, оцапани с кръв и ранени. Започнаха да пищят, щом тролоците нахлуха, и побягнаха, както им бе заповядано. Страхът им сигурно изобщо не беше престорен. Сцената изглеждаше още по-ужасна от това, че много сгради наблизо димяха като след взрив; горяха покриви и от прозорците бълваше пушек. Тролоците нямаше да знаят, че тези покриви с каменни плочи са градени да не горят и че законът забранява да се държат много дърва в сградите.

Итуралд затаи дъх. Тролоците се разпръсваха, нахлуваха в града с вой и рев, разпадаха се на малки групи, щом видеха възможност да грабят и избиват.

Вратата зад Итуралд се отвори рязко и Йоели влезе забързан при него.

— Последните редици са на позиции. Действа ли?

Итуралд не отговори. Доказателството беше долу. Тролоците бяха приели, че са спечелили битката — унищожителната мощ на Силата, изригвала от Аша’ман, приличаше на последен отпор и градът сякаш бе потънал в хаос. Така че тролоците тичаха по улиците с нескрито ликуване. Дори влезлите след тях мърдраали изглеждаха спокойни и отпуснати.

Тролоците отбягваха горящите сгради и защитения със стена дворец. Навлизаха все по-дълбоко в града, подгонили бягащите войници по един широк булевард в източната част. Грижливо струпаните отломки по страничните улици задържаха ядрото им на този булевард.

— Имаш ли аспирации да станеш някога генерал, капитан Йоели? — тихо попита Итуралд.

— Моите аспирации не са важни — отвърна Йоели. — Но човек ще е глупак, ако не се надява да се научи.

— Тогава обърни внимание на този урок, синко — долу, по сградите от двете страни на булеварда, запълнен от тролоците, капаците на прозорците започнаха да се отварят. По терасите се появиха стрелци. — Ако имаш и най-малкото усещане, че правиш това, което врагът ти очаква да правиш, тогава направи нещо друго.

Полетяха стрели и западаха тролоци. Огромни арбалети, които изстрелваха пръти, големи почти колкото копия, се целеха в Чезнещите и много от тях залитаха по каменния паваж, без все още да разбират, че вече са мъртви, докато десетките свързани с тях тролоци падаха. Объркани и обзети от гняв, живите все още същества започнаха да реват и да блъскат по вратите на пълните със стрелци сгради.

И тогава отекна тътенът. Тътен на конски копита. Най-добрата конница атакува от страничните улици.

Човек не можеше и да се моли за по-удобна позиция от зданията, а улиците бяха достатъчно широки, за да позволят атака от войска, която познава плана на града. Радостните ревове на тролоците преминаха в болезнени крясъци, чудовищата започнаха да се тъпчат едни други в бързината да се измъкнат.

Салдейската конница пронизваше и сечеше, от прозорците на „горящите“ сгради излитаха стрели.

Загинаха стотици тролоци, може би хиляди. Оцелелите се провираха навън през пролома. Повечето мърдраали избягаха. Неуспелите се оказаха мишена за стрелците. Убиването на един от тях можеше да убие десетки тролоци, свързани с него. Чезнещите падаха първи, пронизани от десетки стрели.

— Ще дам заповед да се съединят и да задържат отново пролома — каза Йоели нетърпеливо.

— Не — каза Итуралд.

— Но…

— Защитата на пролома няма да ни спечели нищо — обясни Итуралд. — Заповядай на хората си да се преместят в други сгради и нареди на стрелците да заемат други позиции. Има ли складове или други големи здания, които могат да скрият конниците? Премести ги там, бързо. И след това чакаме.

— Няма да се хванат отново.

— Няма. Но ще са бавни и предпазливи. Ако се бием фронтално с тях, губим. Ако държим и бавим, печелим. Това е единственият начин да се измъкнем от това, Йоели. Да оцелеем, докато дойде помощ. Ако дойде.

Йоели кимна.

— Следващият ни капан няма да избие толкова много — продължи Итуралд. — Но тролоците са страхливи в сърцата си. Знанието, че всяка улица изведнъж може да се превърне в смъртоносен капан, ще ги накара да се колебаят и ще ни спечели повече време, отколкото ако загубим половината си мъже с отбраната на пролома.

— Добре — Йоели се поколеба. — Но… не означава ли това, че предвиждат ходовете ни? Тази фаза от плана ще подейства само защото очакват засадите ни.

— Предполагам, че е така.

— Тогава не трябва ли да направим нещо различно? Казахте, че и при най-малката възможност врагът да знае какво ще правим, трябва да променим плановете си.

— Твърде много мислиш за това, синко. Върви да изпълниш заповедта ми.

— Ъъ, да, милорд.

„Точно затова не бива никога да преподавам тактика“, помисли Итуралд. Трудно бе да обясни на учениците си, че има едно правило, което погазва всички останали. Винаги вярвай на инстинктите си. Тролоците щяха да са уплашени. Можеше да използва това. Щеше да използва всичко, което му дадат.

Намръщи се. Защото вече бе нарушил и това правило. Защото всичките му инстинкти крещяха, че трябваше да е изоставил този град преди часове.