Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (49)

Глава 47
Учебна зала

Файле изгаряше от нетърпение. Едва се сдържа да не трепне, когато порталът разцепи въздуха. От другата страна се простираше пожълтяла морава. Гаул и Девите мигновено се шмугнаха през портала, за да огледат околността.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? — обърна се Перин към Галад, който стоеше наблизо и наблюдаваше процесията, стиснал ръце зад гърба си.

— Да — отвърна Галад. — Вечерята ми с Елейн бе достатъчна, за да се осведомим.

— Твоя работа — Перин се извърна към Файле и посочи към портала.

Тя смуши Дневна светлина и пое напред. Най-сетне беше време да се изправи пред кралицата на Андор и трябваше да се постарае да запази спокойствие. Перин премина през портала с нея. Кемлин беше близо от другата страна: величествен град, увенчан с островърхи кули и червено-бели знамена. Дворецът се издигаше в центъра. Долен Кемлин се беше проснал извън крепостните стени, сам по себе си бързо разрастващ се град.

Процесията ги последва през портала. Беше обмислена грижливо, тъй че да изглежда внушително, но не и враждебно. Алиандре със сто нейни гвардейци. Сто стрелци от Две реки с неизпънати лъкове — носеха ги на рамо като прътове. Сто представители на Вълчата гвардия, сред които голяма група дребни благородници от Кайриен с цветни ивици на униформите — ушити от плат, закупен от Бели мост. И, разбира се, Гаул и Девите.

Грейди премина последен. Носеше безукорно изгладено черно палто, иглата му на Посветен блестеше на високата яка. Мигновено погледна на запад, към Черната кула. Беше се опитал да отвори портал дотам по-рано, след като Перин му разреши. Не се получи и Перин се безпокоеше от това. Смяташе да го проучи скоро, може би още тази вечер или най-късно утре.

Гаул и Девите се подредиха около Перин и Файле и процесията пое бавно по пътя, а Арганда с малък отряд от Вълчата гвардия препусна напред да оповести за пристигането им.

Разрастващият се Кемлин изглеждаше по-зле от Бели мост. Няколко армии бяха вдигнали стан недалече от Долния град, поддържани навярно от лордовете, подкрепили възкачването на Елейн на трона.

Нещо много необичайно имаше тук обаче. Облаците около Кемлин се бяха разкъсали. Навсякъде другаде облачната пелена бе толкова повсеместна, че Файле се стъписа, като го видя. Облаците очертаваха злокобно правилен кръг над столицата.

Арганда скоро се върна и докладва:

— Ще ни приемат, милорд, милейди.

Файле и Перин яздеха мълчаливо. Бяха обсъдили предстоящата среща десетина пъти и нямаше какво повече да си кажат. Перин благоразумно й бе отстъпил преднина в дипломатическите преговори. Светът не можеше да си позволи война между Андор и Две реки. Не и сега.

Щом минаха през градските порти, Перин и айилците станаха още по-бдителни. Файле понасяше тази свръхзагриженост мълчаливо. Колко още щеше да тежи над живота й пленничеството от Шайдо? Перин понякога като че ли не искаше да я пусне да отиде до нужника без четири дузини стража.

Улиците зад крепостните стени гъмжаха от хора, сградите и пазарите бяха претъпкани. Викачи деряха гърла за опасните времена, които идат, някои навярно наети от търговци, за да подканят хората да трупат запаси. Хората на Перин бяха купували храна тук, но беше скъпа. Скоро на Елейн щеше да й се наложи да я дотира, ако не го правеше вече. Колко добри бяха запасите на кралството?

Прекосиха Новия град, навлязоха във Вътрешния и се заизкачваха по хълма към самия дворец. Гвардията на кралицата стоеше мирно пред дворцовите порти в безукорно белите стени.

Минаха през портите и слязоха от конете. Перин и Файле продължиха към двореца със свита от сто души — всички айилци и малка почетна гвардия от всяка част. Дворцовите коридори бяха широки, но с толкова много хора Файле все пак се чувстваше натясно. Не ги поведоха направо към тронната зала, откъдето бе минала преди. Защо не използваха прекия път?

Дворецът сякаш не се беше променил много от времето, когато Ранд властваше тук. Сега нямаше никакви айилци освен доведените от Перин. Същата тясна червена пътека се изпъваше в средата на коридора, същите урни по ъглите, същите огледала по стените, за да създадат илюзия за повече пространство.

Такова здание можеше да остане непроменено за столетия, все едно чии крака тъпчат пътеките и чий задник топли трона. За година време този дворец бе познавал Мургейз, един от Отстъпниците, Преродения Дракон и най-накрая Елейн.

Всъщност Файле почти очакваше — щом завиха на ъгъла към тронната зала — да види Ранд отпуснат на своя Драконов трон, с онова странно полукопие в свивката на ръката и с безумния блясък в очите. Само че Драконовият трон беше махнат, а Лъвският трон отново бе приютил кралицата си. Ранд беше пазил този трон като цвете, което да поднесе на бъдеща любима.

Кралицата се оказа по-младо копие на майка си. Вярно, чертите на Елейн бяха по-деликатни от тези на Мургейз. Но имаше същата червено-златиста коса и същата изумителна красота. Беше висока, а коремът и гърдите издаваха бременността й.

Тронната зала бе подобаващо украсена, с позлатена дървена ламперия и тесни колони по ъглите, декоративни навярно. Елейн поддържаше залата по-добре осветена от Ранд, многобройните светилници на стойки грееха ярко. Самата Мургейз стоеше в подножието на трона от дясната страна, а осем членове на Кралската гвардия стояха отляво. По-дребни благородници наблюдаваха с изострено внимание от двете страни на залата.

Елейн леко се наведе напред, щом Перин, Файле и останалите влязоха. Файле приклекна в реверанс, разбира се, а Перин се поклони. Не нисък поклон, но все пак поклон. По уговорка реверансът на Алиандре бе по-дълбок от този на Файле. Това щеше мигновено да накара Елейн да се замисли.

Официалната цел на тази визита бе Короната да изрази своето уважение и благодарност на Перин и Файле затова, че са върнали Мургейз. Това бе само външна преструвка, разбира се. Истинската причина за срещата бе да обсъдят бъдещето на Две реки. Но тази цел бе толкова деликатна, че нито една от двете страни не можеше да я изрече открито, не и в началото поне. Самото й упоменаване щеше да разкрие твърде много на другата страна.

— Нека се знае — заговори със звънлив глас Елейн, — че Тронът ви приветства с добре дошли, лейди Зарийн ни Башийр т’Айбара. Кралица Алиандре Марита Кигарин. Перин Айбара — никаква титла за него. — И нека лично бъде прогласена благодарността ни към вас затова, че върнахте нашата майка. Усърдието ви в това дело ви печели най-дълбокото признание на Короната.

— Благодаря, ваше величество — отвърна с обичайната си грубост Перин. Файле му бе говорила надълго и широко да не се опитва да претупва официалността на церемонията.

— Ще обявим ден на празненство за безопасното завръщане на майка ми — продължи Елейн. — И за възстановяването на… подобаващия й статут.

Е, тази пауза намекваше за недоволството на Елейн от това, че са се отнасяли с майка й като със слугиня. Трябваше да е разбрала, че Перин и Файле го бяха направили непреднамерено, но една кралица все пак можеше да изрази възмущение от подобен развой на събитията. Беше предимство, което може би смяташе да използва.

Файле навярно прекаляваше с търсенето на намеци в думите й, но не можеше да го избегне. В много отношения да си благородна дама приличаше на това да си търговец, а тя бе добре обучена и за двете роли.

— Най-сетне — заяви Елейн, — стигаме до целта на тази среща. Лейди Башийр, господин Айбара. Има ли някакво благодеяние, за което бихте помолили в отплата за дара, който поднесохте на Андор?

Перин отпусна ръка на чука си и погледна питащо Файле. Елейн очевидно очакваше да помолят да го провъзгласи официално за лорд. Или може би да помолят за прошка, че си е присвоил титлата, с официално помилване. Резултатът от този разговор можеше да е едното или другото.

Файле се изкушаваше да поиска първото. Щеше да е лесен отговор. Но може би твърде лесен. Трябваше да разбере някои неща, преди да може да продължи.

— Ваше величество — каза тя предпазливо, — бихме ли могли да обсъдим това благодеяние в по-интимна обстановка?

Елейн помисли малко. Най-малко трийсет секунди, което бе цяла вечност.

— Много добре. Дневната ми е приготвена.

Кимна и един слуга отвори малка врата на лявата стена на тронната зала. Перин тръгна към нея, а след това вдигна ръка към Гаул, Сюлин и Арганда.

— Изчакайте тук — поколеба се и погледна Грейди. — Ти също.

Не им хареса, но се подчиниха. Бяха предупредени, че може да се случи.

Файле се постара да овладее притеснението си — не й харесваше да оставят ашамана, най-доброто им средство за защита. Особено след като Елейн несъмнено имаше в дневната си скрити шпиони и стражи, готови да скочат в случай, че нещата станат опасни. Щеше да е добре да разполагат с равностойна защита, но да вкарат преливащ мъж на разговор с кралицата… уви, не биваше. Все пак бяха във владението на Елейн.

Пое си дълбоко дъх и влезе в малката дневна с Перин и Алиандре. Бяха подредили столове. Елейн беше предвидила тази възможност. Изчакаха я, преди да седнат. Файле не можа да види скришни места за стражи.

Елейн влезе, махна с ръка и пръстенът с Великата змия блесна на светлината на лампите. Файле почти бе забравила, че е Айез Седай. Може би никакви гвардейци не дебнеха наоколо да се притекат на помощ — жена, способна да прелива, беше опасна колкото дузина войници.

На кой от многото слухове за бащата на детето на Елейн можеше да се вярва? Със сигурност не и за онзи глупак от гвардията й — това най-вероятно бе пуснато за заблуда. Възможно ли беше да е самият Ранд?

Мургейз влезе след Елейн. Носеше скромна рокля в тъмночервен цвят. Седна до дъщеря си. Мълчеше и наблюдаваше внимателно.

— Така — каза Елейн. — Сега ми обяснете защо просто не ви екзекутирам двамата като изменници?

Файле примига изненадано. Перин обаче изсумтя.

— Не мисля, че Ранд ще оцени високо такъв ход.

— Не съм му задължена — заяви Елейн. — Очаквате да повярвам, че той стои зад опита ви да съблазните гражданите ми и да се самопровъзгласите за крал?

— Погрешно сте изтълкували някои факти, ваше величество — отвърна Файле предпазливо. — Перин никога не се е провъзгласявал за крал.

— О, а вдигна ли знамето на Манедерен, както съобщиха информаторите ми? — попита Елейн.

— Направих го — каза Перин. — Но го свалих по свой избор.

— Е, все пак е нещо — отвърна Елейн. — Може и да не сте се нарекли крал, но вдигането на онова знаме по същество е същото. О, моля ви, седнете всички — махна с ръка и един поднос се вдигна от масичката в другия край на стаята и полетя към нея, с бокали и кана с вино, а също тъй чайник и чаши.

„Поднася го с Единствената сила — помисли Файле. — Намек за силата й. Доста груб при това.“

— Все пак ще направя най-доброто за кралството си, независимо от цената — заяви Елейн.

— Съмнявам се — заговори колебливо Алиандре, — че хвърлянето на Две реки в смут би било най-доброто за кралството ви. Екзекутирането на техния водач несъмнено би вдигнало района на бунт.

— Доколкото ме засяга — отвърна Елейн, докато пълнеше чашките с чай, — те вече са в бунт.

— Дойдохме при вас мирно — каза Файле. — Това едва ли е поведение на бунтовници.

Според обичая Елейн първа отпи от чая, за да докаже, че не е отровен.

— Емисарите ми бяха отхвърлени от Две реки и хората ви ми връчиха послание — цитирам — „Земите на лорд Перин Златоокия отказват андорските ви данъци. Тай’шар Манедерен!“

Алиандре пребледня. Перин тихо простена — звук, който излезе като леко ръмжене. Файле взе чашката си и отпи от чая — мента с дива къпина. Беше добър. Хората на Две реки имаха дързост, несъмнено.

— Времената са неспокойни, ваше величество — заговори тя. — Несъмнено разбирате, че хората може да са притеснени. Две реки не са били често приоритет за трона ви.

— Меко казано — изсумтя Перин. — Повечето от нас отраснахме, без да знаем, че сме част от Андор. Пренебрегвахте ни.

— Беше защото районът не се е вдигал на бунт — Елейн отпи от чая си.

— Бунтът не е единствената причина хората да се нуждаят от вниманието на кралицата, претендираща да са й поданици — каза Перин. — Не знам дали сте чули, но миналата година сами се опълчихме на тролоци, без ей толкова помощ от Короната. Щяхте да помогнете, ако знаехте, но фактът, че нямаше никакви войски наблизо — никой, способен да разбере в каква опасност сме — говори нещо.

Елейн замълча.

— Две реки преоткри историята си — заговори предпазливо Файле. — Не можеше да спи вечно, не и при надвисналия Тармон Гай-дон. Не и след като е приютила Преродения Дракон в детството му. Отчасти се чудя дали Манедерен е трябвало да падне, дали Две реки трябваше да се въздигне, за да има къде да отрасне Ранд ал-Тор. Сред селяни с кръвта — и упорството — на крале.

— Толкова по-важно е да успокоя нещата веднага — каза Елейн. — Предложих ви благодеяние, за да можете да помолите за прошка. Бих ви оправдала и със сигурност ще пратя войски, за да бъдат защитени хората ви. Приемете това и всички ще можем да се върнем към живота, какъвто трябва да бъде.

— Няма да стане — каза тихо Перин. — Две реки вече ще има свои владетели. Борих се срещу това известно време. И вие бихте могли, но нищо няма да промени.

— Може би — отвърна Елейн. — Но да призная теб би означавало да се съглася, че всеки в държавата ми може просто да си присвои титла и след това да я пази упорито, като събере войска. Създава ужасен прецедент, Перин. Едва ли разбираш затруднението, в което ме поставяш.

— Разбирам го — отвърна Перин с упорития тон, към който прибягваше, когато е решил да не помръдне. — Но няма да отстъпя.

— Значи напразно си ме уверявал, че ще приемеш властта ми — сряза го Елейн.

„Лошо“, помисли Файле и отвори уста да се намеси. Един сблъсък тук нямаше да им послужи добре.

Но преди да проговори, се намеси друг глас.

— Дъще — заговори тихо Мургейз и отпи от чая си. — Ако се каниш да танцуваш с тавирен, гледай да научиш добре правилните стъпки. Пътувала съм с този човек. Видяла съм как светът се огъва около него. Видяла съм как заклети врагове стават негови съюзници. Да се бориш с Перин е все едно да се опитваш да преместиш планина с лъжица.

Елейн се поколеба и погледна майка си.

— Прости ми, ако превишавам правата си — продължи Мургейз. — Но, Елейн, обещах на тези двамата, че ще говоря в тяхна полза. Казах ти го. Андор е силен, но се боя, че ще се прекърши срещу този мъж. Той не иска трона ти, гарантирам ти го, а Две реки се нуждае от надзор. Наистина ли ще е толкова ужасно да им позволиш да имат човека, когото са си избрали?

Възцари се тишина. Елейн изгледа Перин преценяващо. Файле затаи дъх.

— Добре — отрони Елейн. — Разбирам, че сте дошли с искания. Хайде да ги чуем и да видим дали може да се направи нещо.

— Никакви искания — отвърна Файле. — Предложение.

Елейн повдигна вежда.

— Майка ви е права — каза Файле. — Перин не иска трона ви.

— Какво искате вие двамата може да се окаже без значение, след като в умовете на хората ви е възникнала идея.

Файле поклати глава.

— Те го обичат, ваше величество. Уважават го. Ще направят каквото той каже. Можем и ще потушим идеите за възкресението на Манедерен.

— И защо бихте го направили? — попита Елейн. — Знам колко бързо се разраства Две реки с онези бежанци, които идват през планините. Държави могат да се издигат и падат с наближаването на Последната битка. Нямате никаква причина да се откажете от шанса да създадете свое кралство.

— Всъщност имаме сериозна причина — отвърна Файле. — Андор е силна държава, и процъфтяваща. Градчетата в Две реки може да се разрастват бързо, но хората едва наскоро започнаха да искат свой владетел. Все още са селяни в сърцата си. Не искат слава. Искат посевите им да оцелеят — Файле замълча. — Може би сте права, може би ще има ново Разрушение, но това е още една причина да имате съюзници. Никой не иска гражданска война в Андор, най-малкото хората на Две реки.

— Какво предлагате тогава? — попита Елейн.

— Всъщност нищо, което вече да не съществува — отвърна Файле. — Дайте на Перин официално титла и го направете Върховен лорд на Две реки.

— А какво имате предвид под „Върховен лорд“?

— Рангът му ще е по-висш от другите благородни Домове в Андор, но под кралицата.

— Съмнявам се, че другите ще харесат това — каза Елейн. — А данъците?

— Две реки е освободена — отвърна Файле. Изражението на Елейн стана кисело и тя бързо продължи: — Ваше величество, Короната е пренебрегвала Две реки от поколения, не ги е пазела от разбойници и не е пращала работници да подобрят пътищата, не им е давала никакви управители и съдии.

— Нямаха нужда от това — каза Елейн. — Те се самоуправляваха чудесно.

Премълча, че народът на Две реки най-вероятно щеше да изхвърли събирачите на данъци, управителите и съдиите, пратени от кралицата, но като че ли го разбираше.

— Е, значи нищо не трябва да се променя — каза Файле. — Две реки се самоуправлява.

— Бихте могли да имате безмитна търговия с тях — подхвърли Алиандре.

— Вече го имам.

— Значи нищо не се променя — повтори Файле. — Освен че печелите мощна провинция на запад. Перин, като ваш съюзник и васален лорд, ще се съгласи да праща войски във ваша защита. Също така ще призове всички заклели му се монарси за съюз с вас.

Елейн хвърли поглед към Алиандре. Сигурно бе чула за клетвата й от Мургейз, но искаше да го чуе и сама.

— Заклех се във васална вярност на лорд Перин — каза Алиандре. — На Геалдан дълго време й липсваха силни съюзници. Реших да променя това.

— Ваше величество — заговори Файле и се наведе напред. — Перин прекара няколко недели със старши сеанчански офицери. Създадоха голям пакт на държави, съюзени под едно знаме. Ранд ал-Тор, макар да му се доверявате като на приятел, е направил същото. Тийр, Иллиан, може би вече и Арад Доман са под негово управление. Държавите се обединяват, вместо да се цепят в последно време. Андор изглежда все по-малка от ден на ден.

— Точно затова направих каквото направих — вметна Алиандре.

Е, от гледна точка на Файле Алиандре бе привлечена от Перин като тавирен. Нямаше кой знае какъв замисъл тук. Но Алиандре може би го виждаше другояче.

— Ваше величество — продължи Файле, — тук може много да се спечели. Чрез моя брак с Перин печелите връзка със Салдеа. Чрез клетвите на Алиандре печелите Геалдан. Берелайн също следва Перин и често е споменавала за желанието си да намери силни съюзници за Майен. Ако поговорим с нея, подозирам, че може да пожелае да сключи съюз с нас. Бихме могли да създадем свой пакт. Пет държави, ако броите Две реки за една… шест, ако наистина вземете Слънчевия трон, както твърдят слуховете. Не сме най-могъщите държави, но многото са по-силни от едното. И вие ще сте начело.

Изражението на Елейн бе изгубило почти цялата си враждебност.

— Салдеа. Коя си по линията на наследството?

— Втора съм — призна Файле, но Елейн сигурно вече го знаеше. Перин помръдна на стола си. Файле знаеше, че все още се чувства неловко от това. Е, трябваше просто да свиква.

— Втора е доста близо — отвърна Елейн. — А ако накрая се окажеш на трона на Салдеа? Така бих могла да загубя Две реки в полза на друга страна.

— Това може лесно да се уреди — намеси се Алиандре. — Ако Файле се възкачи, едно от децата й от Перин би могло да продължи като лорд на Две реки. Друго би могло да вземе трона на Салдеа. Направете го писмено и ще бъдете предпазена.

— Бих могла да приема такова споразумение — заяви Елейн.

— Нямам проблем с това — отвърна Файле и погледна Перин.

— Аз също — каза той.

— Бих поискала едно за себе си — каза Елейн замислено. — Едно от децата ви, имам предвид, да се ожени в андорската кралска фамилия. Ако Две реки ще се управлява от лорд с толкова много власт, колкото ще му даде този договор, бих искала да има кръвни връзки с трона.

— Няма да обещая това — каза Перин. — Децата ми ще имат своя личен избор.

— Присъщо е за благородниците понякога — каза Елейн. — Би било малко необичайно, но не и нечувано деца като нашите да бъдат сгодени още от рождение.

— Няма да бъде така в Две реки — заяви Перин упорито. — Никога.

Файле сви рамене.

— Бихме могли да ги окуражим, ваше величество.

Елейн се поколеба, после кимна.

— Чудесно. Но другите Домове няма да харесат тази работа с „Върховния лорд“. Ще трябва да видим как да се заобиколи…

— Дайте Две реки на Преродения Дракон — намеси се Мургейз.

Очите на Елейн светнаха.

— Да. Това ще свърши работа. Ако дам района на него за седалище в Андор…

Файле отвори уста, но Елейн я спря с махване на ръката.

— Няма как да се преодолее. Все пак ще трябва някак да убедя другите лордове и благородни дами, че давам с право толкова голяма автономия на Две реки. Ако земите бъдат подарени на Преродения Дракон, като му се даде титла в Андор и Две реки стане негово седалище, тогава ще е съвсем логично Домът ви да получи различен статут.

— Благородните Домове на Андор ще приемат това, тъй като Две реки е отечеството на Ранд, а Андор наистина му дължи много. Ще го накараме да назначи рода на Перин за свои стюарди. Вместо да капитулирам пред бунтовници в собствените ми граници, ще се приеме, че позволявам на Преродения Дракон, мъжа, когото обичам, да издигне свой добър приятел. Би могло също така да ни даде добра позиция срещу пакта Иллиан–Тийр, за който споменахте, които неизбежно ще твърдят, че връзките с Ранд им дават право на завоевание — замисли се и потупа с пръст по чашката си.

— Изглежда ми разумно — каза Перин. — Стюард на Две реки. Звучи ми добре.

— Е, добре — каза Файле. — Предполагам, че се договорихме.

— Данъците — заговори Елейн, все едно не я беше чула. — Доверяваме администрирането им на Перин и неговия род с разбирането, че ако Дракона се върне, може да ги поиска. Да. Това ни дава законово оправдание за освобождаването ви. Разбира се, Перин ще има пълномощия да прибягва до тези фондове, за да подобрява Две реки. Пътища, хранителни складове, отбрана.

Елейн погледна Файле, след това се усмихна, отпи от чая и каза:

— Започвам да мисля, че беше добра идея да не ви екзекутирам.

— Това е голямо облекчение — каза също с усмивка Алиандре. Като най-слаба от преговарящите, тя щеше да спечели много от този съюз.

— Ваше величество… — почна Файле.

— Наричай ме Елейн — каза тя, докато й пълнеше бокал с вино.

— Добре, Елейн — отвърна Файле, остави чая си и взе виното. — Налага се да попитам. Знаеш ли какво става с Преродения Дракон?

— Упорит глупак — изсумтя Елейн и поклати глава. — Егвийн е побесняла от този проклет човек.

— Егвийн ли? — попита Перин.

— Тя е Амирлин, най-сетне — отвърна Елейн, сякаш това е било неизбежно. Перин кимна, макар че Файле бе изумена. Как се беше случило това и защо Перин не беше изненадан?

— Какво толкова е направил? — попита Перин.

— Казва, че ще счупи останалите печати на затвора на Тъмния — отвърна намръщено Елейн. — Ще трябва да го спрем, разбира се. Глупав план. Би могъл да помогнеш с това. Егвийн събира сила да го вразуми.

— Мисля, че бих могъл да помогна.

— Знаеш ли къде е той в момента? — попита Файле. Перин имаше добра представа от виденията си, но искаше да разбере дали Елейн знае.

— Не знам — отвърна й тя. — Но знам къде ще бъде…

 

 

Фортюона Атем Деви Пейендраг, владетел на Славната Сеанчанска империя, влезе с величествена стъпка в своята Учебна зала. Носеше великолепна рокля от златист плат, скроена според най-висшата имперска мода. Полата бе разцепена отпред до малко над коленете и бе толкова дълга, че трябваха пет да’ковале да носят страните и шлейфа.

Носеше пищно украсена перука от златна и пурпурна коприна с красиви копринени криле, оформени като на бухал в полет, а по ръцете й блестяха тринадесет гривни, всяка с различно съчетание на скъпоценни камъни. На врата си носеше кристал на дълга верижка. Беше чула бухал над прозореца си предната нощ и птицата не бе отлетяла, когато погледна навън. Поличба, говореща, че трябва да се прояви голямо внимание и че следващите дни ще се вземат важни решения. Подходящият отговор бе да се носят накити с могъщ символизъм.

Щом влезе в залата, всички вътре се проснаха ничком. Само Гвардията на Смъртната стража — мъже в кървавочервена и тъмнозелена броня — бяха изключение. Поклониха се, но задържаха погледите си вдигнати, да бдят за опасност.

Голямата зала беше без прозорци. В единия край стояха струпани на гъсти редици гърнета, място, където дамане да упражняват разрушителните си сплитове. Подът бе покрит с дебели килими, по които бяха нападали упорити дамане и се гърчеха от болка. Нямаше да е добре да пострадат физически. Дамане бяха едни от най-важните инструменти, с които империята разполагаше, по-ценни от коне или ракен. Не унищожаваш животно, защото се учи бавно. Наказваш го, докато се научи.

Фортюона прекоси залата до Имперския трон. Често идваше тук, за да погледа подложените на изтощителен труд или наказание дамане. Гледката я успокояваше. Тронът бе поставен на малък подиум. Изкачи стъпалата и шлейфът прошумоля в ръцете на носещите го да’ковале. Обърна се с лице към залата и остави на слугите да оправят роклята й. Те я хванаха под мишниците, вдигнаха я на трона и пригладиха дългите златни поли надолу пред подиума.

Тези поли бяха обшити с писания на Имперска сила. „Императрицата Е Сеанчан.“ „Императрицата ЩЕ живее вечно.“ „Императрицата ИСКА покорство.“

Селусия зае мястото си на долните стъпала на подиума. След като и това стана, придворните се надигнаха. Дамане, разбира се, останаха на колене. Бяха десет на брой, с наведени глави, техните сул-дам държаха каишките им и — в няколко случая — ги потупваха обичливо по главите.

Крал Беслан влезе. Беше обръснал главата си, като бе оставил само една тъмна ивица на темето, и седем от ноктите му бяха лакирани. Един нокът повече от всеки друг от тази страна на океана, с изключение на самата Фортюона. Все още носеше алтарско облекло — униформа в зелено и бяло — вместо сеанчански халат. Не беше настояла на това.

Доколкото знаеше, след издигането му Беслан не бе кроил планове за убийството й. Забележително. Всеки сеанчанец щеше мигновено да започне да плете заговор. Някои щяха да са опитали убийство, други щяха да решат само да кроят планове, но външно да останат верни. Но всички щяха да мислят да я убият.

Много хора от тази страна на океана мислеха различно. Нямаше изобщо да го е повярвала, ако не бяха дните й с Матрим. Това очевидно бе една от причините от Фортюона да се иска да върви с него. Просто съжаляваше, че не бе изтълкувала поличбите по-рано.

Беслан бе придружен от капитан-генерал Лунал Галган и няколко членове на Низшата кръв. Галган беше широкоплещест мъж с гребен бяла коса на темето. Другите членове на Кръвта се отнасяха с почит към него. Знаеха, че се радва на благоволението й. Ако нещата тръгнеха добре тук и с възстановяването на Сеанчан, имаше добър шанс да го издигне до Имперската фамилия. Редиците на фамилията трябваше да се попълнят в края на краищата, след като Фортюона се върнеше, за да възстанови реда. Несъмнено много от тях бяха убити или екзекутирани. Галган беше ценен съюзник. Не само беше действал открито срещу Сурот, но бе предложил нападението на Бялата кула, което бе преминало добре. Изключително добре.

Мелитен, дер’сул-дам на Фортюона, пристъпи напред и отново се поклони. Набитата побеляла жена водеше дамане с тъмна коса и кървясали очи. Тази явно плачеше често.

Мелитен има достойнството да изглежда смутена заради плача и се поклони още по-ниско. Фортюона предпочете да не забележи, че дамане се държи така противно. Тази беше добър улов, въпреки сприхавия й нрав.

Фортюона направи няколко жеста към Селусия, за да й укаже какво да говори. Жената я наблюдаваше с проницателен поглед. Половината й глава бе покрита с кърпа, докато чакаше косата й да порасте там, а другата половина — обръсната. Фортюона трябваше скоро да си избере нов Глас, след като Селусия вече бе нейната Истинореча.

— Покажи ни какво може да прави тази жена — каза Селусия, Огласяйки думите, подадени й от Фортюона.

Мелитен потупа дамане по главата.

— Суфа ще покаже на Императрицата — дано да живее вечно — Силата на срязване на въздуха.

— Моля ви — проплака Суфа и погледна умолително Фортюона. — Моля ви, чуйте ме. Аз съм Амирлинският трон.

Мелитен изсъска и очите на Суфа се отвориха широко — явно бе усетила взрива от болка през ай-дам. Но дамане все пак продължи:

— Мога да ви предложа голяма плячка, могъща императрице! Ако ме върнете, ще ви дам десет жени на мое място. Двайсет! Най-могъщите, които има Бялата кула. Аз… — замълча, простена и се смъкна на пода.

Мелитен се потеше. Погледна Селусия и заговори бързо и изнервено:

— Моля, обяснете на Императрицата на всички нас — дано да живее вечно, — че очите ми са наведени ниско затова, че не съм обучила тази подобаващо. Суфа е удивително упорита, при все че плаче толкова лесно и предлага други на свое място.

Фортюона постоя неподвижно, докато Мелитен се изпоти хубаво. Най-сетне даде знаци на Селусия и тя заговори.

— Императрицата не е разочарована от теб — Огласи Селусия. — Тези марат-дамане, които се наричат Айез Седай, се оказаха упорити до една.

— Моля изразете благодарността ми към Превеликата — отвърна облекчено Мелитен. — Ако благоволи Тази, Чиито Очи Гледат Нагоре, мога да накарам Суфа да покаже. Но може да има още изблици.

— Може да продължиш — Огласи Селусия.

Мелитен коленичи до Суфа и заговори отначало рязко, след това утешително. Беше много опитна в работата с бивши марат-дамане. Разбира се, Фортюона също се смяташе за добра с дамане. Обичаше да прекършва марат-дамане също както брат й Халвейт бе обичал да обучава диви гролм. Винаги бе съжалявала, че е убит. Беше единственият от братята й, когото изобщо бе обичала.

Суфа най-сетне се вдигна на колене. Фортюона се наведе напред, обзета от любопитство. Суфа сведе глава и резка от светлина — ярка и чиста — проряза въздуха пред нея. Резката се завъртя настрани по централна ос и отвори дупка точно пред трона на Фортюона. Зад нея прошумяха дървета и Фортюона затаи дъх, като видя белоглав ястреб, зареян във въздуха далече от портала. Поличба с огромна сила. Невъзмутимата обикновено Селусия ахна, но дали заради портала, или заради поличбата, Фортюона така и не разбра.

Прикри изненадата си. Значи беше истина. Пътуването не беше мит или мълва. Беше реално. Това променяше всичко около войната.

Беслан пристъпи напред и й се поклони колебливо. Тя махна на него и Галган да се приближат, за да могат да видят горската поляна през отвора. Беслан се вторачи и зяпна.

Галган стисна ръце зад гърба си. Беше любопитен тип. Беше се срещнал с убийци в града и ги бе разпитал за цената, ако им поръча убийството на Фортюона. След това бе наредил всеки от мъжете, посочили му цена, да бъде екзекутиран. Много ловка маневра — целеше да й покаже, че трябва да го смята за заплаха и че не се бои да се среща с убийци. Но в същото време бе видим знак за вярност. Следвам те засега, казваше ходът му, но наблюдавам и съм амбициозен.

В много отношения внимателното му маневриране бе по-успокоително за нея от привидно непоклатимата вярност на Беслан. Първия можеше да предвиди. Втория… за него още не беше сигурна какво да мисли. Щеше ли Матрим да е също толкова верен? Какво ли щеше да е да има Принц на Гарваните, срещу когото да не й се налага да заговорничи? Приличаше почти на фантазия, от онези приказки, които разправяха на прости дечица, за да ги накарат да мечтаят за невъзможен брак.

— Това е невероятно! — възкликна Беслан. — Превелика, с тази способност… — санът му го правеше един от малкото хора, които можеха да й говорят пряко.

— Императрицата желае да знае — Огласи Селусия, четейки движенията на пръстите на Фортюона, — дали някоя от пленените марат-дамане е говорила за оръжието.

— Кажете на най-висшата Императрица — дано да живее вечно, — че не са — отвърна притеснено Мелитен. — И, ако ми е позволена тази дързост, вярвам, че не лъжат. Изглежда, взривът извън града бе изолирана злополука — резултат от някой неизвестен тер-ангреал, използван неразумно. Може би няма никакво оръжие.

Беше възможно. Фортюона вече бе започнала да се съмнява в истинността на тези слухове. Експлозията беше станала, преди да пристигне в Ебу Дар, и подробностите бяха объркващи. Може би всичко това е било уловка на Сурот или на враговете й.

— Капитан-генерале — Огласи Селусия. — Превеликата желае да научи какво бихте направили вие със сила като тази способност за Пътуване.

— Зависи — отвърна Галган и се почеса по брадичката. — Какъв е обхватът на тази сила? Колко голям може да се прави проходът? Могат ли всички дамане да го правят? Има ли ограничения къде може да се отвори дупка? Ако благоволи Превеликата, ще говоря с дамане и ще получа тези отговори.

— Императрицата благоволява — Огласи Селусия.

— Това е обезпокоително — каза Беслан. — Биха могли да нападнат зад бойните ни линии. Биха могли да отворят портал като този в покоите на самата Императрица, дано да живее вечно. С това… всичко, което знаем за войната, ще се промени.

Мъжете от Гвардията на Смъртната стража се размърдаха — знак на голяма тревога. Само Фурик Карийд не помръдна. Изражението му дори стана по-твърдо. Фортюона знаеше, че скоро ще предложи ново разположение на спалните си покои, с редуване на различни места.

Тя помисли за миг, взряна в процепа във въздуха. Процеп в самата реалност. След това, противно на традицията, стана и се изправи на подиума. За щастие Беслан бе тук. Можеше да се обърне пряко към него, а другите да чуят заповедите й.

— Според донесенията — заяви Фортюона — все още има стотици марат-дамане в мястото, наречено Бялата кула. Те са ключът към възвръщането на Сеанчан, ключът към владеенето на тази земя и ключът към подготовката за Последната битка. Прероденият Дракон ще служи на Кристалния трон. Осигурили сме си средство за удар. Нека бъде казано на капитан-генерала, че трябва да събере най-отличните си войници. Искам всяка дамане, която е под наша власт, да бъде върната в града. Ще ги обучим в този метод на Пътуване. А след това ще тръгнем със сила към Бялата кула. Преди ги убодохме с върха на игла. Сега ще им покажем пълната тежест на нашия меч. Всички марат-дамане трябва да бъдат окаишени.

Седна отново и остави залата да потъне в тишина. Беше рядкост императрицата да прави такива изявления лично. Но беше време за дързост.

— Не трябва да позволяваш да се разчуе за това — каза й с твърд глас Селусия. Вече говореше в ролята си на Истинореча. Да, друга трябваше да се избере за глас на Фортюона. — Ще си пълна глупачка, ако позволиш на врага да разбере със сигурност, че имаш това Пътуване.

Фортюона вдиша дълбоко. Да, това беше вярно. Щеше да се погрижи всеки в тази зала да пази тайна. Но щом Бялата кула бъдеше завладяна, щяха да заговорят за прокламацията й и щяха да разчитат поличбите за победата й в небесата и света около тях.

„Ще трябва да ударим скоро“, каза й със знаци Селусия.

„Да — отвърна й с жест Фортюона. — Предишната ни атака ще ги е накарала да съберат оръжие.“

„Следващият ни ход ще трябва да е решителен — каза със знаци Селусия. — Но помисли. Прехвърляне на хиляди войници в Бялата кула през скрито подземно помещение. Удар със силата на хиляди чукове по хиляди наковални.“

Фортюона кимна.

Бялата кула беше обречена.

 

 

— Не знам какво повече има за казване, Перин — рече Том. Беше се отпуснал в стола си и димът от табак се къдреше от дългостволата му лула. Беше топла нощ и в камината нямаше огън. Само няколко свещи на масата, плюс хляб, сирене и делва ейл.

Перин пусна кълбо дим от лулата си. Само той, Том и Мат бяха в стаята. Гаул и Грейди чакаха отвън в гостилницата. Мат беше наругал Перин, че ги е довел — айилец и Аша’ман бяха доста подозрителни. Но Перин се чувстваше по-сигурно с тях двамата, отколкото с цял отряд войници.

Първо бе споделил историята си с Мат и Том, като им разказа за Малден, за Пророка, за Алиандре и Галад. После те го запознаха с преживяванията си. Перин беше смаян колко много неща се бяха случили и на тримата след раздялата им.

— Императрицата на Сеанчан, а? — подхвърли Перин, загледан в облачето дим, което плуваше из сумрачната стая.

— Щерката на Деветте луни — каза Мат. — Различно е.

— И си женен — Перин се ухили. — Матрим Каутон. Женен.

— Тая част не трябваше да я споделяш, знаеш ли — обърна се Мат към Том.

— О, трябваше, и още как, уверявам те.

— Като за веселчун, май пропускаш най-героичните части от това, което правя — каза Мат. — Добре поне, че спомена за шапката ми.

Перин се усмихна доволно. Не беше съзнавал колко му е липсвало да седи така с приятели и да си бъбрят цяла вечер. Отвън пред прозореца висеше резбована дървена табела и от нея капеше дъждовна вода. Изобразяваше лица със странни шапки и пресилени усмивки. „Пийналите веселяци“. Сигурно имаше история зад това име.

Тримата седяха в частна стая за вечеря, платена от Мат. Бяха им донесли три от най-големите столове в хана. Не пасваха на масата, но бяха удобни. Мат се отпусна назад и вдигна крака на масата. Взе си бучка от овчето сирене, отхапа парче и закрепи останалото на облегалката на стола си.

— Знаеш ли, Мат — рече Перин. — Жена ти сигурно ще очаква да се научиш да се държиш прилично на маса.

— А, учиха ме — отвърна Мат. — Така и не се научих.

— Бих се радвал да се запозная с нея.

— Доста е интересна — подметна Том.

— Интересна — отрони Мат. — М-да — изглеждаше тъжен. — Все едно, вече чу повечето, Перин. Оная проклета Кафява ни доведе тук. Не съм я виждал повече от две недели вече.

— Може ли да видя бележката? — попита Перин.

Мат потупа няколко джоба и най-сетне извади малко бяло късче хартия, сгънато плътно и запечатано с червен восък. Хвърли го на масата. Ъглите бяха огънати, хартията зацапана, но не беше отваряно. Матрим Каутон беше мъж на думата си, поне когато човек можеше да изтръгне клетва от него.

Перин вдигна бележката. Миришеше смътно на парфюм. Обърна я и я протегна към една от свещите.

— Не става — каза Мат.

Перин изсумтя.

— Тогава какво мислиш, че пише?

— Не знам — отвърна Мат. — Проклета побъркана Айез Седай. В смисъл, те всичките са побъркани. Но Верин съвсем е превъртяла. Не вярвам да си чувал за нея?

— Не съм.

— Дано да е добре. Стори ми се малко притеснена, че нещо може да й се случи — Мат си взе бележката и я потупа по масата.

— Ще я отвориш ли?

Мат поклати глава.

— Ще я отворя, когато се върна. Аз ще…

На вратата се почука. След това изскърца леко и се показа ханджията, млад мъж, казваше се Денезел. Беше висок, с мършаво лице и бръсната глава. Беше си направо Заклет в Дракона, поне според това, което Перин беше видял. Дотам, че бе поръчал портрет на Ранд и го бе окачил в гостилницата. Приликата не беше лоша.

— Извинявам се, господин Кримсън — каза Денезел, — но човекът на господин Златен настоя да говори с него.

— Няма нищо — каза Перин.

Грубоватото лице на Грейди надникна в стаята и Денезел се отдръпна.

— Здрасти, Грейди — Мат му махна с ръка. — Гръмна ли някой по-интересен напоследък?

Смуглият Аша’ман се намръщи и погледна към Перин.

— Милорд. Лейди Файле ме помоли да ви напомня, когато дойде полунощ.

Мат подсвирна.

— Видя ли? Затова си оставих жената в друго кралство.

Грейди се намръщи още повече.

— Благодаря ти, Грейди — каза Перин с въздишка. — Не бях забелязал кое време е станало. Ще си ходим скоро.

Ашаманът кимна и се оттегли.

— Да го изгори дано — рече Мат. — Не може ли поне да се усмихне тоя човек? Проклетото небе е достатъчно потискащо и без хора като него да се опитват да го имитират.

— Е, синко — отрони Том, докато си наливаше ейл, — някои просто не намират света за особено смешен напоследък.

— Глупости. Светът е пълен със смях. Целият проклет свят ми се смее напоследък. Казвам ти, Перин. С ония рисунки с нас къде ли не трябва да се покрием хубаво.

— Не виждам как ще стане — каза Перин. — Армия имам да водя, хора, за които да се грижа.

— Май не взимаш предупрежденията на Верин достатъчно на сериозно, момко — рече Том и поклати глава. — Чувал ли си някога за народа Банат?

— Не — отвърна Перин и погледна към Мат.

— Били са диваци, които някога вилнеели из днешната равнина Алмот. Знам една-две хубави песни за тях. Виждаш ли, различните племена винаги боядисвали кожата на вожда си червена, за да изпъква.

Мат отхапа от сиренето.

— Проклети глупаци. Боядисвали вожда си червен? Та нали това ще го направи мишена за всеки войник на полето!

— Точно това е идеята — каза Том. — Било е предизвикателно, разбираш ли. Как иначе ще могат враговете му да го намерят и да изпитат уменията си срещу него?

— Аз бих боядисал няколко войника в червено за примамка, после ще накарам стрелците си да нанижат вожда им, докато всички се опитват да спипат тия, дето си мислят, че водят армията ми — изсумтя Мат.

— Всъщност — рече Том и отпи от ейла си — точно това е направил Вилям Кървавото писмо по време на първата си и последна битка с тях. „Песента за стоте дни“ разказва за това. Гениална маневра. Изненадан съм, че си чувал тази песен — много е рядка, а битката е станала толкова отдавна, че повечето исторически книги изобщо не споменават за нея.

Незнайно защо Мат замириса изнервено от коментара.

— Казваш, че се превръщаме в мишени — каза Перин.

— Казвам — отвърна Том, — че за вас, момчета, става все по-трудно да се криете. Където и да идете, знамена прогласяват пристигането ви. Хората говорят за вас. Донякъде съм убеден, че оцеляхте толкова дълго само защото Отстъпниците не знаеха къде да ви намерят.

Перин кимна и си помисли за капана, в който армията му за малко не бе попаднала. Убийци в нощта щяха да се появят.

— Тогава какво да правим?

— Мат напоследък спи в различна палатка всяка нощ — рече Том. — А понякога в града. И ти трябва да опиташ нещо такова. Грейди може да прави портали, нали? Защо не го накараш да ти прави по един в палатката ти всяка нощ? Измъкваш се и спиш някъде другаде, после Пътуваш обратно на заранта. Всички ще си мислят, че си в палатката. Ако убийците ударят обаче, ти няма да си там.

Перин кимна замислено, после каза:

— Бих могъл да оставя пет-шест айилци вътре, в готовност.

— Перин — каза Мат с усмивка, — това си е направо непочтено. Променил си се към добро, приятелю.

— От теб ще се опитам да го приема като комплимент — помълча и добави: — Трудно ще е.

Том се изкиска.

— Прав е обаче. Променил си се. Какво стана с онова кротко, несигурно момче, на което помогнах да избяга от Две реки?

— Мина през огъня на ковача — отвърна тихо Перин.

Том кимна, сякаш го разбра.

— А ти, Мат? — попита Перин. — Мога ли да ти помогна с нещо? Може би да ти дам да Пътуваш между палатките?

— Не. Аз ще се оправя.

— Как ще се защитиш?

— С ум.

— Каниш се да си намериш малко значи? Крайно време е.

— Какво се заяждате всички с ума ми напоследък? Ще се оправя, повярвай ми. Напомни ми да ти разкажа за нощта, когато за първи път разбрах, че мога да спечеля всяка игра на зарове, която си поискам. Хубава история е. Включва падане от мостове. От един мост поне.

— Ами… би могъл да ни разкажеш сега.

— Не е моментът. Както и да е, няма значение. Виж, аз скоро напускам.

Том замириса възбудено.

— Перин, ще ни заемеш един портал, нали? — попита Мат. — Мразя да оставям Бандата. Ще са неутешими без мен. Добре поне, че имат ония дракони, да гърмят разни неща.

— Но къде отиваш?

— Май трябва да го обясня. Точно за това исках да се срещнем, хубавото бъбрене настрана — Мат се наведе към него. — Перин, Моарейн е жива.

— Какво?

— Истина е. Или, добре, така мислим. Тя прати писмо на Том, твърди, че била предвидила битката с Ланфеар и знаела, че ще… Както и да е, значи, има една кула на запад оттук, на река Аринел. Цялата е направена от метал. Тя…

— Кулата Генджей — промълви Перин. — Да, знам за нея.

Мат примига.

— Знаеш? Да ме изгори дано. Откога си станал учен?

— Просто чух някои неща. Мат, онова място е зло.

— Добре, но Моарейн е вътре — каза Мат. — Пленена. Смятам да я измъкна. Трябва да надвия змиите и лисиците. Проклети мошеници.

— Змии и лисици ли?

Том кимна.

— Детската игра е наречена на съществата, които живеят в кулата. Така мислим.

— Аз ги видях — каза Мат. — И… ами, наистина не е време за това сега.

— Щом ще ходиш да я спасяваш, може би и аз да дойда. Или да пратя поне някой от ашаманите.

— Портала ще го приема с радост — рече Мат. — Но ти не можеш да дойдеш, Перин. Моарейн го обяснява в писмото си. Само трима можем да идем, а вече знам кои трябва да са — помълча. — Олвер ще ме убие, ако не го взема, знаеш ли.

— Мат — Перин поклати глава. — Говориш безсмислици.

Мат въздъхна.

— Да ти разкажа цялата история тогава — погледна делвата на масата. — Ще ни трябва още ейл и по-добре кажи на Грейди, че ще се позабавиш още…