Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (15)

Глава 13
За какво е бил изкован

Мин изхвърча от портата Драконова стена на източната страна на Камъка и се втурна през двора. Като че ли цял клан айилци се изсипа навън зад нея. Разпръснаха се около Мин като сърни, заобикалящи дъб. Затичаха се изящно и бързо между слисани Бранители и коняри към крепостната стена.

Дразнеше я колко лесно я надбягаха — преди години се гордееше, че може да надвие всяко познато момче в честно надбягване. Сега… е, твърде многото месеци, прекарани в ровене из книги…

Все пак надмина Айез Седай, задържани от необходимостта да поддържат полагащото се благоприличие. Самата тя отдавна бе захвърлила всякакво чувство за благоприличие заради своя снажен пастир. Тъй че тичаше към портата, благодарна за бричовете и ботушите си.

И ето го и него. Тя спря рязко и се загледа през рехавата редица айилци в кадин-сор към високия мъж, който стоеше и говореше с двама Бранители от охраната на стената. Той се обърна и я погледна. Можеше да усети идването й, както и тя го усещаше.

Беше си намерил отнякъде старо кафяво наметало. Имаше ръкави като палто, макар да падаше свободно от раменете. Под него беше по риза и фини черни панталони.

От толкова близо топлината през връзката изглеждаше съкрушителна. Не можеха ли другите да го видят? Искаше й се да вдигне ръце и да заслони очите си, макар че всъщност нямаше нищо за виждане. Беше просто връзката. Само дето… въздухът сякаш наистина се изкривяваше около него. Трик на слънчевата светлина ли беше това? Нови видения кръжаха около главата му. Обикновено ги пренебрегваше, но този път не можа. Отворена пещера, зяпнала като уста. Зацапани с кръв скали. Двама мъртви мъже на земята, обкръжени от редици и редици тролоци, лула с къдрещ се от нея дим.

Ранд срещна погледа й и — въпреки връзката — тя се изуми от това, което видя. Сивите му очи бяха по-дълбоки. Имаше леки бръчици около тях. Имало ли ги беше преди? Разбира се, че беше твърде млад за това.

Очите обаче не изглеждаха млади. За миг я обзе паника. Същият мъж ли беше това? Бяха ли откраднали Ранд, когото обичаше, бяха ли го подменили с някаква древна сила, с мъж, когото никога нямаше да може да опознае и да разбере? Беше ли го загубила в края на краищата?

А после той се усмихна и очите — колкото и дълбоки да бяха станали — бяха неговите. Тази усмивка бе нещо, което бе чакала да види отново от много дълго време. Сега бе много по-уверена от онази, която й бе показвал в ранните им дни, но беше все така уязвима. Позволи й да види част от него, до която никой друг не бе допускан никога.

Тази част беше млада и някак все още невинна. Тя затича към него и го стисна в прегръдките си.

— Празноглав глупак такъв! Три дни! Какво прави цели три дни?

— Съществувах, Мин — отвърна той и я прегърна.

— Не знаех, че е толкова трудна задача.

— За мен е, понякога — замълча, а тя бе доволна, че е с него. Да, беше същият мъж. Променен — и то към по-добро, — но все пак Ранд. Притисна се в него. Беше й все едно, че наоколо се събираха хора, все повече и повече. Да гледат.

Най-сетне въздъхна и го пусна с неохота.

— Ранд. Аланна е заминала.

— Да. Усетих я. Някъде на север. В Граничните земи, може би Арафел.

— Могат да я използват против теб, да открият къде си.

Той се усмихна. Светлина, колко хубаво беше това изражение на лицето му отново!

— Сянката няма нужда от нея, за да ме намери, Мин, нито ще има повече. Всичките й очи са приковани право в мен и така ще бъде, докато не ги ослепя.

— Какво? Но, Ранд…

— Всичко е наред, Мин. Времето, когато Сянката можеше да ме накара кротко да замълча — и така да спечели, — отмина. Сблъсъкът е гарантиран и викът, който предизвиква лавината, прозвуча.

Сякаш грееше, изпълнен с живот. Тръпката от това бе опияняваща. Задържа едната си ръка около нея — ръката с чукана — и се обърна към айилците.

— Имам тох.

В двора цареше хаос, но айилците стояха притихнали, неподвижни.

„Чакат това“, помисли Мин. Не бяха точно враждебни, но и не споделяха възбудата на Бранителите. Тайренците смятаха, че Ранд се е върнал, за да ги поведе към Последната битка.

Руарк пристъпи напред и заговори:

— В Пустошта има едно животно. Мийгирлинг. Много прилича на плъх, но е много по-глупаво. Ако го сложиш близо до зърно, ще тръгне право към него независимо от опасността. Колкото и пъти да пада в дупката между себе си и храната, ще повтори същото действие, щом го върнеш на старта. Айилските деца си играят с тия животинчета — изгледа Ранд. — Не бях си помислял, че ще се окажеш мийгирлинг, Ранд ал-Тор.

— Обещавам никога повече да не ви оставям — заяви Ранд. — Не и по свой избор и не и без да ви уведомя и — с тяхно съгласие — ще вземам Деви за охрана.

Айилецът не помръдна.

— Това ще те предпази да си спечелиш още тох. Няма да промени станалото обаче. А бяха дадени обещания.

— Вярно е — Ранд го погледна в очите. — Ще срещна своя тох, Руарк.

Нещо премина между двамата. Нещо непонятно за Мин и айилците се разстъпиха, видимо успокоени. Две Деви пристъпиха напред за охрана на Ранд. Руарк се върна с другите при малката група Мъдри, които наблюдаваха сцената отстрани.

— Ранд?

— Всичко ще се оправи, Мин — отвърна й той, макар в тона му да се долавяше мрачна нотка. — Това беше едно от нещата, което трябваше да оправя. Едно от многото — свали ръката си от нея и огледа двора някак колебливо, сякаш търсеше нещо. Каквото и да беше, не го видя и закрачи към дошлия току-що задъхан от бързане крал Дарлин.

Крал Дарлин се поклони, с ръка на ефеса на тясната си рапира.

— Милорд Дракон. Тръгваме ли най-сетне?

— Повърви с мен, Дарлин — каза в отговор Ранд и закрачи през двора. — Много има да се свърши. Кой още е тук? Наришма, Флин. Чудесно — кимна на двамата Аша’ман в черните куртки, току-що пристигнали на бегом. — Вашите Айез Седай? А, ето ги и тях. Е, това ще е следващото. Кайнея, ще бъдеш ли така добра да ми събереш няколко вестоносци?

Една от Девите — жена с необичайно тъмна за айилка коса — затича да изпълни молбата. Намръщена, Мин закрачи с Ранд и Дарлин. Двамата Аша’ман тръгнаха в крак след тях.

Групата на Айез Седай се водеше от Нинив и Мерайз. Спряха, щом видяха приближаващия се Ранд, та той да отиде да ги поздрави. Изглеждаха неспокойни — нещо неприсъщо за Айез Седай.

Ранд прекоси гъмжащия от хора двор, навлезе в сянката на високите стени на Камъка и спря пред тях.

— Ранд ал-Тор — започна Нинив и скръсти ръце пред гърдите си. — Ти си…

— Идиот? — довърши Ранд вместо нея и се позасмя. — Нагъл глупак? Тъпо инатливо момченце, на което трябва здраво да му се дръпнат ушите?

— Ъъ. Да.

— Съвсем вярно, Нинив. Вече го разбирам. Може би най-сетне придобих малко благоразумие. Ще трябва да измислиш нови обиди обаче. Тези, които използваш, са се изтъркали като ланска дантела. Някой да доведе Кацуан. Обещавам, че няма да я екзекутирам.

Айез Седай като че ли се стъписаха, но Мин се усмихна. Увереността му отново се бе надигнала след словесния сблъсък с айилците. Остана безкрайно доволна, като видя как обезоръжи Айез Седай и как всичките упреци и обвинения замряха на устните им. Мерайз прати един слуга да доведе Кацуан.

— Наришма — каза Ранд. — Трябва да отидеш при армията на Пограничниците, дошли да ме търсят. Допускам, че все още са във Фармадинг. Кажи на водачите, че приемам условията им и че след няколко дни ще ида да се срещна с тях.

— Милорд Дракон? Разумно ли е, предвид характера на онова място?

— Разумно? Благоразумието е за тези, които възнамеряват да живеят дълго, Наришма. Дарлин, искам Висшите лордове и дами строени, за да ме посрещнат. Също така да се оповести, че Бялата кула отново е обединена и че Егвийн ал-Вийр е Амирлинският трон.

— Какво?! — възкликна Мерайз. Няколко от другите Айез Седай ахнаха.

— Ранд — каза Мин тихо. — Съмнявам се, че Амирлин ще е доволна, ако направиш разделението публично достояние.

— Права си — отвърна Ранд. — Дарлин, напиши прокламация, че Егвийн ал-Вийр е наследила Елайда а-Ройхан като Амирлин. Би трябвало да е достатъчно за оповестяване, без да се разкрива прекалено много. Светлината знае, няма защо да правя още нещо, за да ядосам Егвийн.

— Още нещо ли? — попита Кореле. Беше пребледняла.

— Да — отвърна хладно Ранд. — Вече бях в Бялата кула, за да се срещна с нея.

— И те са те пуснали? — възкликна Кореле.

— Не им дадох избор. Дарлин, бъди така добър да събереш силите ни тук. Искам ги събрани до вечерта. Флин, ще ни трябват портали. Големи. Може би ще е нужен кръг.

— Тарвинската клисура? — попита Нинив нетърпеливо.

Ранд я погледна и Мин усети болката му — остра, пареща, истинска.

— Още не, Нинив. Налях горещо масло в Бялата кула и скоро ще заври. Време. Нямаме време! Ще пратя помощ на Лан, заклевам ти се, но точно сега трябва да се приготвя да се изправя срещу Егвийн.

— Да се изправиш срещу нея? — Нинив пристъпи напред. — Ранд, какво си направил?

— Каквото трябваше да се направи. Къде е Башийр?

— Беше извън града с хората си, милорд Дракон — отвърна Флин. — Да разтъпчат конете. Трябва скоро да се върне.

— Добре. Той идва с мен до Арад Доман. Ти също, Нинив. Мин — погледна я и невъобразимите му очи сякаш я притеглиха. — Имам нужда от теб, Мин.

— Имаш ме. Глупчо.

— Каландор — каза Ранд. — Той има роля в това. Трябва да откриеш каква е. Не мога да запечатам Въртела както опитах последния път. Нещо ми липсва. Нещо съдбовно важно. Открий ми го.

— Ще го открия, Ранд — полазиха я ледени тръпки. — Обещавам.

— Разчитам на теб — вдигна очи, когато една закачулена фигура в дебело наметало излезе от един близък вход.

— Кацуан Мелайдрин — заговори Ранд високо. — Опрощавам ти всички минали грешки и отменям изгнанието ти. Не че беше нещо повече от дребно неудобство за теб.

Тя изсумтя и смъкна качулката.

— Ако си въобразяваш, че носенето на наметало в тази жега е „дребно“ неудобство, момченце, значи ти е нужен урок в обратното. Вярвам, че разбираш грешката в деянието си. Струва ми се, че е неуместно аз да имам нужда от „прошка“ или „опрощение“ в случая.

— Е, добре. Приеми тогава прошката ми заедно с извинението ми. Би могло да се каже, че бях под необичайно напрежение напоследък.

— Точно ти — заговори строго Кацуан — не можеш да си позволиш житейското бреме да те тласка.

— Напротив. Аз съм този, в който се превърнах заради това бреме, Кацуан. Металът не може да се оформи без ударите на чука. Но това е без значение. Ти се опита да ме манипулираш и се провали ужасно. Но с този провал ми показа нещо.

— И то е?

— Мислех, че ме изковават в меч — каза Ранд и погледът му стана някак унесен и отчужден. — Но грешах. Не съм оръжие. Никога не съм бил.

— Тогава какво си? — попита Мин, обзета от искрено любопитство.

Той й се усмихна и пак се обърна към Кацуан.

— Кацуан Седай, имам задача за теб, стига да я приемеш.

— Ще зависи от задачата — отвърна тя и скръсти ръце.

— Трябва да ми откриеш местонахождението на едно лице. Един, който липсва и за когото подозирам, че вече е в ръцете на добронамерени съюзници. Виждаш ли, уведомиха ме, че Бялата кула държи Матин Степанеос.

Кацуан се намръщи.

— И ти го искаш?

— Ни най-малко. Все още не съм решил какво да правя с него, тъй че засега може да остане проблем на Егвийн. Не, лицето, което искам, вероятно е някъде в степта на Каралайн. Ще ти обясня повече, когато останем насаме.

Висшите лордове и дами вече се събираха. Ранд погледна към тях, след това отново огледа двора, сякаш търсеше нещо. Нещо, което го притесняваше.

Обърна се отново към висшите благородници. Мин ги наблюдаваше скептично. С изключение на Дарлин никога не я бяха впечатлявали. Изглеждаха рошави и раздърпани, явно събрани от дрямка или ядене, макар да носеха пищните си бухнали коприни. Изглеждаха странно не на място сред двора на Камъка, където всеки друг си имаше задача и цел.

„Не бива да съм толкова сурова към тях“, помисли си Мин. Но пък беше виждала неведнъж как сплетните и интригите им обезсърчаваха Ранд. Освен това никога не бе изпитвала добри чувства към хора, които се смятат за по-важни от всички други.

— Строй се в редица — каза Ранд, докато вървеше към тях.

Висшите лордове и дами го погледнаха объркани.

— В редица! — повтори Ранд гръмко и рязко. — Веднага.

Заподреждаха се припряно. Ранд тръгна по редицата, като започна от Дарлин. Спираше се пред всеки мъж и жена и ги поглеждаше в очите. Чувствата му бяха… странни. Може би лека нотка на гняв. Какво правеше?

Дворът затихна. Ранд продължи по редицата, като поглеждаше всеки благородник, без да казва нищо. Мин ги огледа. Точно преди края на редицата Вейрамон — висок, с оредяла сива коса и намаслена островърха брада — непрекъснато хвърляше погледи към Ранд, след което извръщаше очи.

Най-сетне Ранд стигна до него и каза тихо:

— Погледни ме в очите, Вейрамон.

— Милорд Дракон, аз, разбира се, не съм достоен да…

— Погледни ме!

Вейрамон се подчини, но с някакво странно усилие.

— Значи наистина си ти — каза Ранд. Мин усети разочарованието му. Ранд погледна Анайела, последната в редицата. Хубавата жена се бе отдръпнала крачка назад и бе извърнала глава. — Вие двамата.

— Милорд… — почна Вейрамон, но Ранд го прекъсна:

— Искам да предадете посланието ми. На другите от вашето… сдружение. Кажете им, че вече не могат да се крият сред съюзниците ми.

Вейрамон се опита да се направи на възмутен, но Ранд пристъпи към него. Очите на благородника се разшириха от ужас, а Анайела заслони лицето си с ръка.

— Кажете им — продължи Ранд с тих, но настойчив глас, — че вече не съм сляп.

— Защо… — промълви Анайела. — Защо ни пускате?

— Защото днес е ден за обединение — каза Ранд. — Не е ден за смърт. Вървете.

Двамата се отдръпнаха от редицата. Изглеждаха съсипани. Всички в двора наблюдаваха ставащото изненадани и объркани. Айилците обаче заудряха с копията си по щитовете. Анайела и Вейрамон се скриха в сенките на двора и се шмугнаха в Камъка.

— Лий — каза Ранд. — Вземи още две. Наблюдавайте ги.

Три Деви се отделиха от охраната му и затичаха след двамата доскорошни благородници. Мин се приближи до Ранд и го хвана за ръката.

— Ранд? Какво стана? Какво видя в тях?

— Времето за криене свърши, Мин. Сянката изигра играта си и загуби. Вече е време за война, а не хитруване.

— Значи са Мраколюбци? — попита тя намръщено.

Ранд се обърна към нея и се усмихна.

— Вече не са заплаха. Аз… — изведнъж млъкна и погледна настрани. Мин се обърна и се смрази.

Трам ал-Тор стоеше на стълбите пред един вход. Чувствата на Ранд отново забушуваха и Мин разбра какво е търсил с поглед преди малко.

Трам гледаше сина си. Косата му бе побеляла и лицето му бе набраздено от бръчки, ала изглеждаше силен и внушителен като малцина други.

Ранд вдигна ръка и множеството — включително Айез Седай — се разстъпи пред него. Той бавно тръгна между тях. Колебливо изкачи няколко стъпала. Дворът притихна, дори чайките спряха крясъците си.

Ранд спря и Мин усети колебанието му, срама и ужаса. Изглеждаше толкова странно. Ранд, който се бе изправял срещу Отстъпници, без да трепне, се страхуваше от баща си.

А после Ранд взе на две бързи крачки последните няколко стъпала и сграбчи Трам в обятията си. Остана на едно стъпало по-долу, което почти ги изравни на височина. Всъщност в тази поза Трам изглеждаше почти като великан, а Ранд — момче, вкопчило се в него.

И там, прегърнал своя баща, Прероденият Дракон заплака.

Събраните — Айез Седай, тайренци и айилци — наблюдаваха сцената мълчаливо. Никой не помръдваше и не извръщаше поглед. Ранд затвори очи.

— Съжалявам, татко — промълви толкова тихо, че Мин едва го чу. — Толкова съжалявам.

— Няма нищо, синко. Няма нищо.

— Толкова ужасни неща направих…

— Никой не върви по тежък път, без да залитне от време на време. Но ти не се прекърши, когато падаше. Това е важното.

Ранд кимна. Постояха още малко прегърнати. Накрая Ранд се отдръпна и посочи Мин, която бе застанала в подножието на стълбището.

— Татко. Искам да ти представя някого.

Трам се засмя.

— Три дена минаха, Ранд. Вече се запознахме с нея.

— Да, но аз не съм ти я представил — Ранд махна на Мин, а тя вдигна вежда и скръсти ръце. Той я погледна умолително и тя въздъхна и изкачи стъпалата.

— Татко — каза Ранд и я прегърна. — Това е Мин Фаршоу. Тя ми е много скъпа.