Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (18)

Глава 16
Шанна’хар

Здрачаваше се. Файле крачеше през лагера към палатката на интенданта. Перин бе изпратил групата съгледвачи през портала до Кайриен. Щяха да се върнат на сутринта.

Перин все още премисляше за Белите плащове. През последните няколко дни двете армии си бяха разменили няколко писма, като Перин се опитваше да постигне втори, по-официални преговори, докато Белите плащове настояваха за сражение. Файле го беше скастрила за увъртанията му да се срещне с Белите плащове без нея.

Перин всъщност протакаше, като бе пратил Илиас и айилците да разузнаят Белите плащове и да се опитат да намерят начин да измъкнат хората им, но това едва ли беше добро решение. Беше успял в Две реки, но тогава бяха само шепа пленници. Сега бяха стотици.

Не се справяше добре и с чувството си за вина. Е, Файле щеше да го скастри и за това. Продължи през лагера, като подмина участъка на майенците отляво, с високо разветите знамена.

„Ще трябва и с това да се справя скоро“, помисли си и погледна към знамето на Берелайн. Слуховете за нея и Перин бяха проблематични. Беше подозирала, че Берелайн може да опита нещо в отсъствието й, но да го вземе нощем в палатката си изглеждаше особено нагло.

Следващите й стъпки трябваше да са изключително внимателни. Съпругът й, хората му и съюзниците му се крепяха на ръба: Файле усети, че съжалява, че не може да попита майка си за съвет.

Това я стъписа и тя се поколеба, застанала на отъпканата пътека от жълта трева и кал. „Светлина. Виж какво е станало с мен.“

Преди две години Файле — наричана тогава Зарийн — бе избягала от дома си в Салдеа, за да стане Ловкиня на Рога. Беше се разбунтувала срещу задълженията си като най-голямата и срещу обучението, през което майка й настояваше да премине.

Не бе избягала, защото мразеше работата. Всъщност се бе доказала като умела във всичко, което изискваха от нея. Защо бе заминала тогава? Отчасти за приключение. Но отчасти — едва сега си призна тя — заради всичките предварителни очаквания. В Салдеа човек винаги правеше това, което очакват от него. Никой не се учудваше, че изпълняваш дълга си, особено ако си близка на самата кралица.

И тъй… беше напуснала. Не защото беше мразила онова, което трябваше да стане, а защото мразеше самия факт, че изглежда толкова неизбежно. И ето я сега, прибягваше до всички неща, които майка й бе настоявала да научи.

Това почти стигаше, за да я накара да се разсмее. Можеше да разбере куп неща за лагера само от един поглед. Скоро трябваше да намерят свястна кожа за обущарите. Водата не бе проблем, тъй като през последните няколко дни често бе превалявало, но сухите дърва за лагерните огньове бяха под въпрос. Една група бежанци — бивши влагоземци гай-шайн, които гледаха айилците с неприкрита враждебност, имаха нужда от внимание. Докато вървеше, оглеждаше да се увери, че в лагера се поддържа добра хигиена и че войниците се грижат за себе си. Някои мъже проявяваха изключителна загриженост за конете си, а после забравяха да ядат нещо подходящо — или поне здравословно. Да не говорим за навика им да прекарват половината нощ в клюки около лагерните огньове.

Поклати глава и продължи да върви. Скоро навлезе в кръга за снабдяването, при фургоните с храна и ордата готвачи и слугини. Снабдителният кръг бе почти село сам по себе си, със стотици хора, които отъпкваха пътеки в разкаляната трева. Подмина група младоци с оцапани лица, които копаеха ями в земята, после няколко жени, които си бърбореха, докато белеха картофи, и деца, които хвърляха обелките в ямите.

Слуги пренасяха кошове обелени картофи до готварските котли, които бавно се пълнеха от млади жени с вода от потока. Калфи готвачи струпваха жарава за печене на месо, а по-стари готвачи смесваха подправки за сосове, за да се полеят с тях храната — единственият начин да се придаде малко вкус на толкова огромни количества.

Старици — малкото в лагера — ситнеха покрай нея с превити гърбове и светли плетени кошове с билки, вързани на тънки китки; шаловете им се развяваха, докато си бъбреха с накъсани гласове. Войници идваха забързано, понесли дивеч, и си тръгваха пак така бързо. По-големите момчета събираха съчки за разпалка.

Беше вихрушка от безпорядък и ред, съществуващи заедно като страните на една и съща монета. Странно колко добре се вместваше Файле тук. Вглеждайки се назад към себе си само отпреди няколко години, с удивление осъзна, че се вижда като едно разглезено, егоцентрично дете. Да напусне Граничните земи, за да стане Ловкиня на Рога? Беше оставила задължения, дом и семейство. Какво си беше мислила?

Подмина няколко жени, които мелеха зърно, после заобиколи купчина див праз, поставен на одеяло до тях и чакащ да иде в супата. Радваше се, че бе напуснала и бе срещнала Перин, но това не оправдаваше действията й. С гримаса си припомни как бе принудила Перин да пътува по Пътищата в тъмното сам. Дори не можеше да си спомни какво бе направил, за да я отдели, макар че никога нямаше да му го признае.

Майка й веднъж я бе нарекла глезла и беше права. Майка й също тъй настояваше да се научи да управлява именията — а през цялото това време Файле си беше мечтала да се омъжи за Ловец на Рога и да прекара живота си далече от армии и от досадните господарски задължения.

„Светлината да те благослови, мамо“, помисли си сега. Какво ли щеше да прави сега без това обучение? Без майчините си поучения щеше да е безполезна. Управлението на целия лагер щеше да е паднало на раменете на Аравайн. Колкото и способна да беше тя като лагерен стюард на Перин обаче, нямаше да може да се справи с това съвсем сама.

Стигна до интендантския пост, в самия център на готварските ями. Вятърът донесе смесица от миризми: тлъстина, опърлена от пламъците, врящи картофи, лютиви сосове с чесън, мокрия, лепкав мирис на картофени обелки, носени на малкото стадо свине, които бяха успели да вземат от Малден.

Интендантът, Бавин Рокшоу, беше бледолик кайриенец с русоляви кичури в посивяващата кафява коса — приличаше на козината на куче мелез. Беше жилав в ръцете, краката и гърдите, но имаше почти съвършено кръгло шкембе. Явно беше работил като интендант още по времето на Айилската война и беше експерт — майстор, толкова вещ в ръководенето на снабдителните операции, колкото майстор дърводелец в работата с дървото.

Това, разбира се, означаваше, че е експерт и във взимането на подкупи. Като видя Файле, той се усмихна и се поклони достатъчно сковано, та поклонът да е официален, но без украси. „Аз съм просто войник, изпълняващ дълга си“, казваше поклонът.

— Лейди Файле! — възкликна той и махна на един от слугите си. — Тук сте, за да прегледате счетоводните книги, предполагам?

— Да, Бавин — отвърна тя, макар да знаеше, че няма да намери нищо подозрително. Бавин Рокшоу беше твърде предпазлив.

Все пак влезе, за да прегледа бегло записите. Един от мъжете й донесе столче, друг маса, на която да поставят счетоводните книги, а трети — чаша чай. Беше впечатлена колко спретнато са подредени колоните. Майка й й бе обяснявала, че интендантите често правят много объркани бележки, позовават се на други страници или други книги, отделят различните видове продукти в различни книги — всичко това за да е по-трудно да се проследи какво става. Водач, объркан от бележките, щеше да вдигне ръце и да приеме, че интендантът трябва да си върши работата.

Тук нямаше нищо такова. Каквито и хитрини в сметките да прилагаше Бавин, за да прикрие крадливостта си, нямаше нищо магично. А все пак крадеше или най-малкото бе изобретателен в начина, по който разпределяше продуктите. Това бе неизбежно. Повечето интенданти всъщност не го смятаха за кражба. Отговаряш за припасите си — и толкова.

— Колко странно — продума Файле, докато прелистваше книгата. — Странните извивки на съдбата.

— Милейди? — попита учудено Бавин.

— Мм? А, нищо. Само дето лагерът на Торвен Рикшан получава храната си цял час преди другите лагери. Сигурна съм, че това е просто случайно.

Бавин се поколеба.

— Несъмнено, милейди.

Тя продължи да прелиства книгите. Торвен Рикшан беше кайриенски лорд, назначен да ръководи един от двайсетината лагери сред огромната маса бежанци. В неговия лагер обаче имаше необичайно много благородници. Аравайн й бе обърнала внимание на това. Файле не беше сигурна какво е дал Торвен, за да получава хранителни продукти по-бързо, но така нямаше да стане. Другите лагери можеше да си помислят, че Перин облагодетелства един или друг.

— Да — каза Файле и се засмя мило. — Просто съвпадение. Тези неща се случват в толкова голям лагер. Онзи ден например Варкел Тиус ми се оплака, че е внесъл искане за платно, за да поправят скъсани палатки, но не го е получил вече цяла неделя. Но знам със сигурност, че Софи Моратон е скъсала палатката си при преминаването на реката, но си я е поправила същата вечер.

Бавин мълчеше.

Файле не го обвини. Майка й я бе предупредила, че един добър интендант е твърде ценен, за да го хвърлиш в затвора, особено когато следващият вероятно ще е по-негоден и също толкова подкупен. Дългът й бе не да разкрие или притесни Бавин, а да го загрижи достатъчно, за да се сдържа.

— Вероятно можеш да направиш нещо по тези нередности, Бавин — рече тя и затвори книгата. — Неприятно ми е да те обременявам с глупави неща, но проблемите не бива да стигат до ушите на съпруга ми. Знаеш какъв е, когато се разгневи.

Всъщност Перин щеше да нарани човек като Бавин толкова, колкото Файле щеше да плесне с ръце и да литне. Но лагерът не го виждаше по този начин. Бяха слушали за яростта на Перин в битка, наред със споровете на двамата понякога — предизвиквани от Файле, за да може нещата да се обсъдят добре — и допускаха, че има ужасен нрав. Това бе добре, стига да мислеха за него и като за доблестен и добър. Закрилящ хората си, но изпълнен с гняв към тези, които му пречат.

Тя се надигна от столчето, връчи счетоводните книги на един от мъжете, къдрокос и с петна от мастило по пръстите и жакета. Усмихна се на Бавин и излезе. С разочарование забеляза, че купчината див праз до пътеката е изгнила за краткото време, откакто го бе видяла — стръковете бяха омекнали и лигави, сякаш бяха гнили няколко недели. Тези загнивания бяха започнали едва наскоро в лагера, но според сведенията се случваха много по-често в околността.

Трудно бе да се определи часът при това забулено от облаци небе, но по смрачаващия се хоризонт като че ли времето за срещата й с Перин бе дошло. Файле се усмихна. Майка й я беше предупредила какво може да я сполети, казала й бе какво се очаква от нея и тя се бе разтревожила, че ще се чувства като попаднала в капан за цял живот.

Но Дейра не беше споменала колко вълнуващо може да е. С Перин бе различно. Изобщо не беше капан да си пленена от него.

 

 

Перин стоеше на върха на хълма и гледаше над равнините към чукарите на Гаренова стена — приличаха на пръсти на задрямал великан.

Разтвори ума си и подири вълците. Имаше няколко в далечината, почти недоловими за сетивата. Вълците стояха далече от големи струпвания на хора.

Лагерът се беше проснал зад него, стражевите огньове мъждееха по границите му. Този хълм бе достатъчно отдалечен, за да са насаме с Файле, но не толкова, че да е усамотен. Не беше сигурен защо Файле го бе помолила да се срещнат по здрач, но бе помирисал възбудата й, тъй че не попита. Жените обичаха тайните си.

Чу я да идва по склона. Стъпваше тихо по влажната трева. Биваше я в тихото стъпване — не колкото Илиас или някой от айилците, но беше по-добра, отколкото можеше да помисли човек за нея. Той надушваше миризмата й, на сапун и лавандула. Използваше този сапун само в дни, които смяташе за особени.

Излезе на билото на хълма, красива и пленителна. Носеше жилетка в теменужен цвят върху по-светла блуза. Откъде бе намерила това облекло? Не я беше виждал облечена толкова изящно.

— Съпруже — промълви тя и пристъпи до него. Той чу смътно другите, в подножието на хълма — навярно Ча Файле. — Изглеждаш угрижен.

— Аз съм виновен, че Джил и другите бяха пленени, Файле — каза той. — Грешките ми продължават да се трупат. Чудо е, че изобщо някой ме следва.

— Перин — тя отпусна ръка на рамото му. — Говорили сме за това. Не бива да казваш такива неща.

— Защо?

— Защото не знам да си бил някога лъжец — отвърна му тя с тих, укорителен тон.

Той я погледна. Стъмваше се, но очите му все още можеха да откроят подробностите. На нея щеше да й е по-трудно да ги вижда.

— Защо продължаваш да се бориш с това? — попита тя. — Ти си добър водач, Перин.

— Не бих се предал заради тях.

Тя се намръщи.

— Какво общо има това с…

— В Две реки — отрони той, извърна лице от нея и се загледа отново на север — бях готов да го направя. Когато Белите плащове плениха семействата на Мат и на Люхан, им се предадох. Този път не бих го направил. Още когато говорих с техния водач и попитах за цената, знаех, че няма да им се предам.

— Ставаш още по-добър водач.

— Как можеш да кажеш това? Ставам коравосърдечен, Файле. Ако знаеше какви неща направих, за да те върна, какви неща бях готов да направя… — поглади с пръсти чука на хълбока си. „Зъбът или нокътят, Млади бико, все едно е.“ Беше захвърлил брадвата, но можеше ли да вини нея за жестокостта си? Та тя беше най-обикновено сечиво. С чука можеше да извърши същите ужасни неща.

— Не е коравосърдечност — каза Файле. — Нито егоизъм. Ти вече си господар и не можеш да позволиш да се разбере, че пленяването на твои поданици ще подрони властта ти. Мислиш ли, че кралица Мургейз щеше да абдикира заради тирани, отвлекли нейни поданици? Никой водач не може да управлява така. Неспособността ти да спреш зли хора не прави зъл теб самия.

— Не искам тази мантия, Файле. Никога не съм я искал.

— Знам.

— Понякога съжалявам, че изобщо напуснах Две реки. Иска ми се Ранд да беше побягнал сам към съдбата си и да остави зад себе си простите хора да живеят живота си.

Долови от нея миризма на яд. И добави припряно:

— Но ако бях останал, изобщо нямаше да срещна теб. Тъй че се радвам, че тръгнах. Казвам само, че ще се радвам, когато всичко това мине и свърши и се върна в някое простичко място.

— Мислиш ли, че Две реки отново ще се върнат някога към онова, което бяха?

Той се поколеба. Беше права — когато заминаха, родният му край вече показваше признаци на промяна. Бежанци отвъд планините прииждаха, селата се разрастваха. И сега, с толкова много мъже, тръгнали с него на бран, с тези представи в главите им, че си имат владетел…

— Бих могъл да намеря някое друго място — каза той упорито. — Има други села. Няма всички да се променят.

— И би ли ме замъкнал в някое от тези села, Перин Айбара? — рече тя.

— Аз… — какво щеше да стане, ако Файле, неговата красива Файле, бъдеше затворена в някое задрямало селце? Винаги бе настоявал, че е само един прост ковач. Но беше ли Файле жена на ковач? — Никога не бих те принудил за нищо, Файле — промълви той и я погали по лицето. Винаги се чувстваше неловко, щом докоснеше нежните й като коприна страни с дебелите си мазолести пръсти.

— Бих отишла, ако наистина ме искаш — каза тя. Това бе странно. Очакваше да му се сопне. — Но това ли искаш? Наистина ли?

— Не знам какво искам — отвърна той искрено. Не, не искаше да замъкне Файле в някое село. — Може би… живот на ковач в някой град, някъде?

— Ако го желаеш — повтори тя. — Разбира се, това би оставило Две реки без владетел. Ще трябва да си намерят някой друг.

— Не. Те нямат нужда от владетел. Точно затова трябва да ги спра да се отнасят с мен като с такъв.

— И смяташ, че биха се отказали от идеята толкова бързо? — попита Файле с мирис на насмешка. — След като вече са видели как го правят всички други? След като така се подмазваха на онзи глупак Люк? След като посрещнаха гостолюбиво всички онези хора от равнината Алмот, които са свикнали с господари?

Какво наистина щеше да направи народът на Две реки, ако той се отдръпнеше като техен владетел? Със свито сърце осъзна, че Файле е права. „Разбира се, че ще си изберат някой, който би се справил по-добре от мен. Може би господин ал-Вийр.“

Но можеше ли да разчита на това? Хора като господин ал-Вийр или Трам можеше да откажат поста. Можеше накрая да изберат някой като стария Кен Буйе. Щяха ли да имат избор? Ако Перин се отдръпнеше, можеше ли някой, който се смята за знатен, да заграби властта?

„Не бъди глупак, Перин Айбара — помисли си. — Почти всеки би се справил по-добре от теб.“

Все пак мисълта, че друг някой ще властва — някой друг ще стане лорд, — го изпълни със силна тревога. И изненадващо много тъга.

— Хайде — каза Файле, — престани да мислиш. Имам възхитителни планове за тази вечер — плесна силно с ръце три пъти и долу се раздвижиха. Скоро няколко слуги се изкачиха на хълма. Перин разпозна в тях хора, които бе привлякла измежду бежанците, група, която й беше вярна колкото Ча Файле.

Донесоха платнище и го изпънаха на земята. После го покриха с одеяло. А каква бе тази миризма, идеща отдолу? Пушен бут?

— Какво е това, Файле?

— Отпървом — рече тя, — предположих, че си намислил нещо особено за нашия шанна’хар. Ядосах се, като не го спомена обаче, и затова попитах. Изглежда, че вие не го празнувате в Две реки, колкото и да е странно.

— Шанна’хар ли?

— През следващите няколко недели ще сме женени от една година. Това е нашият първи шанна’хар, брачното ни празненство — тя скръсти ръце и загледа слугите, редящи храна върху одеялото. — В Салдеа празнуваме шанна’хар всяка година в ранно лято. Това е празник, отбелязващ поредната година заедно, още една година, в която нито съпругът, нито съпругата са паднали от тролоците. За младите двойки казват, че се наслаждават на своя първи шанна’хар така, както човек вкусва първата хапка обилна храна. Бракът ни ще е нов за нас само веднъж.

Слугите разположиха храната и няколко стъклени купи със свещи в тях. Файле ги освободи с усмивка и махване и те се върнаха надолу по склона. Явно се бе погрижила храната да изглежда прелестно. Одеялото беше извезано, сигурно взето от плячката на Шайдо. Храната бе поднесена на сребърни плата, бут върху сварен ечемик и поръсен с ароматни подправки. Имаше и вино дори.

Файле пристъпи по-близо до него.

— Съзнавам, че тази година имаше много неща, които не заслужават празнуване. Малден, Пророка, суровата зима. Но ако тези неща са цената за да съм с теб, Перин, бих я платила десетократно… Ако всичко беше добре, този следващ месец щяхме да си даваме дарове един на друг, да утвърждаваме любовта си, да празнуваме първото си лято като съпруг и съпруга. Едва ли ще имаме месеца спокойствие, който е наше право, но поне трябва да прекараме и да се насладим на тази вечер заедно.

— Не знам дали мога, Файле. Белите плащове, небето… Светлина! Самата Последна битка почти е тук. Последната битка, Файле! Как мога да пирувам, докато мои хора са застрашени от екзекуция и докато самият свят може да умре?

— Ако самият свят ще умре — каза тя, — не е ли точно сега, когато човек трябва да отдели време, за да благодари за това, което има? Преди всичко да бъде отнето?

Перин замълча. Тя сложи ръка на рамото му, толкова леко. Не беше повишила глас. Искаше ли той да се развика? Трудно бе да се каже кога иска спор и кога — не. Навярно Илиас щеше да може да го посъветва добре.

— Моля те — промълви тя. — Опитай се да се отпуснеш за една вечер. Заради мен.

— Добре — отвърна той и хвана ръцете й.

Тя го отведе при одеялото и двамата седнаха един до друг пред сребърните блюда. Файле запали още свещи от вече запалените от слугите. Нощта бе студена — облаците сякаш изсмукваха лятната топлина.

— Защо го правим отвън? — попита Перин. — А не в палатката ни?

— Попитах Трам какво правите вие за шанна’хар — отвърна тя. — И както се опасявах, научих, че не го празнувате. Това наистина е доста назадничаво, разбираш — ще трябва да променим обичая, щом нещата се уталожат. Все пак Трам каза, че най-близкото е това, което са правили той и жена му. Веднъж в годината си събирали пълен обяд — толкова богат, колкото можели да си позволят — и ходели на ново място сред горите. Обядвали там и прекарвали деня един с друг — сгуши се в него. — Нашата сватба бе направена по обичая на Две реки, тъй че пожелах този ден също да е по вашия обичай.

Той се усмихна. Въпреки предишните възражения напрежението го отпускаше. Храната миришеше добре и стомахът му изръмжа, което накара Файле да се надигне, да вземе блюдото му и да му го подаде.

Увлече се в яденето. Опитваше се да се държи прилично, но храната беше чудесна, а и бе имал дълъг ден. Усети се, че разкъсва бута настървено, макар да се стараеше да не окапе изящното одеяло.

Файле се хранеше по-бавно, мирис на лека насмешка бе примесен към този на сапуна й.

— Какво? — попита Перин и избърса устата си. Слънцето вече бе залязло напълно и лицето на Файле беше осветено само от свещите.

— Твърде много от вълка има в тебе, съпруже.

Той замръзна и чак сега забеляза, че си ближе пръстите. Изръмжа и ги избърса с кърпата. Колкото и да обичаше вълците, нямаше да ги покани на трапезата със себе си.

— Твърде много от вълка има в мен.

— Ти си това, което си, съпруже. А аз обичам това, което си, тъй че всичко е наред.

Той продължи да дъвче. Нощта бе тиха, слугите се бяха отдръпнали достатъчно далече, за да не може да ги помирише или чуе. Сигурно Файле им бе наредила да не ги безпокоят.

— Файле — промълви той, — трябва да знаеш какво направих, докато ти беше в плен. Направих неща, за които се тревожех, че ще ме превърнат в човек, когото няма повече да искаш. Не беше само справянето със сеанчанците. Имаше хора в един град, Со Хабор, за които не мога да престана да мисля. Хора, на които може би трябваше да помогна. И един Шайдо. Ръката му…

— Чух за това. Изглежда, си направил каквото е трябвало.

— Отидох много по-далече — призна Перин. — Мразех се през цялото време. Ти каза, че един лорд трябва да е достатъчно силен, за да не позволи да го манипулират. Е, аз никога няма да бъда толкова силен. Не и ако ми те отнемат.

— Ще трябва да се погрижим да не ме отнемат.

— Това ще ме съсипе, Файле — въздъхна той. — С всичко друго бих могъл да се справя. Но ако те използват срещу мен, нищо няма да е от значение. Бих направил всичко, за да те защитя. Всичко.

— Може би трябва да ме увиеш в мек плат тогава — каза тя сухо — и да ме скъташ в някоя заключена стая — странно, не миришеше на обида.

— Не бих направил това. Знаеш, че не бих. Но това означава, че имам слабост, ужасна. Такава, каквато един водач не може да има.

— Мислиш ли, че другите водачи нямат слабости, Перин? — изсумтя тя. — Всеки крал или кралица на Салдеа са имали своите слабости. Никиол Дианатка е бил пияница, въпреки че е прочут като един от най-великите крале, а Балира се омъжвала и гонила мъжете си четири пъти. Сърцето й винаги я водело към беда. Джонасим имал син, чието комарджийство едва не съсипало Дома й, а Лионфорд не можел да сдържа гнева си, когато го предизвикат. Всеки един от тях е бил велик монарх. И всички са имали своите слабости.

Перин продължи да дъвче умислено.

— В Граничните земи — каза Файле — имаме поговорка. „Излъсканият меч отразява истината.“ Човек може да твърди, че е усърден в задълженията си, но ако мечът му не е излъскан, разбираш, че е немарлив. Твоят меч блести, съпруже. От няколко недели ти непрекъснато твърдиш, че си водил лошо по време на моя плен. Искаше да повярвам, че си довел целия лагер до развала и прах! Но това изобщо не е истина. Държал си ги съсредоточени. Вдъхновявал си ги, поддържал си силно присъствие и си съхранявал ореола на владетел.

— Берелайн стои отчасти зад това — каза той. — Мисля, че тази жена направо щеше да ме окъпе лично, ако бях минал един ден без баня.

— Сигурна съм, че нямаше да е добре за слуховете — рече сухо Файле.

— Файле, аз…

— Аз ще се справя с Берелайн — гласът й прозвуча застрашително. — Това е единственият дълг, с който не бива да се разсейваш.

— Но…

— Аз ще се справя с нея — каза тя още по-твърдо.

Не беше разумно да я предизвиква, когато миришеше така, освен ако не искаше да се скарат наистина. Тя омекна и хапна малко от ечемика.

— Когато казах, че си като вълк, съпруже, не говорех за начина, по който ядеш. Говорех за начина, по който действаш. Ти се увличаш. Отдаваш се на проблема, който трябва да се реши, все едно колко е голям, и държиш да го видиш решен.

— Не можеш ли да разбереш? Това е чудесна черта у един водач. Точно от това имат нужда Две реки. Стига, разбира се, да имаш жена, която да се грижи за някои от по-дребните проблеми — тя се намръщи. — Жалко, че не поговори с мен за знамето, преди да го изгориш. Ще е трудно да се вдигне отново, без да изглежда глупаво.

— Не искам да се вдига отново — каза Перин. — Точно затова ги накарах да го изгорят.

— Но защо?

Той отхапа отново от бута, без да я поглежда. Миришеше на любопитство, почти отчаяно.

„Не мога да ги водя. Не и преди да разбера дали мога да се наложа над вълка.“ Как можеше да го обясни? Да обясни как го е страх от начина, по който го завладява вълчето, щом влезе в битка и когато иска нещо прекалено силно?

Нямаше да се отърве от вълците. Твърде много бяха станали част от него. Но къде щеше да остави хората си, къде щеше да остави Файле, ако се изгубеше в онова, което бе в него?

Спомни си отново едно мръсно същество, бивш човек, заключено в клетка. В него не беше останало нищо, което да помни, че е човек…

— Съпруже — каза Файле и отпусна ръка на рамото му. — Моля те — миришеше на болка. Това сви сърцето му.

— Трябва да е свързано с Белите плащове — каза Перин.

— Какво? Перин, казах, че…

— Трябва да е свързано — заяви той твърдо. — Със случилото ми се първия път, когато се срещнах с тях. И онова, което бях започнал да откривам предишните дни.

Файле се намръщи.

— Казвал съм ти, че убих двама Бели плащове. Преди да те срещна.

— Да.

— Отпусни се. Трябва да чуеш цялата история.

И я разказа. Колебливо отпървом, но думите скоро заизлизаха по-лесно. Говореше за Шадар Логот и как се беше разпръснала групата им. За Егвийн, която го остави да поведе, може би първия път, когато бе принуден да направи това.

Вече й беше казвал за срещата си с Илиас. Тя знаеше много за него, неща, които не беше казвал на никой друг, неща, за които не бе говорил дори с Илиас. Знаеше за вълка. Знаеше, че се бои да не се изгуби.

Но не знаеше какво изпитва в битка. Не знаеше какво бе почувствал, когато уби онези Бели плащове, вкуса на кръвта им — било в собствената му уста или през връзката с вълците. Не знаеше какво е да си погълнат от гняв, страх и отчаяние, както докато тя му бе отнета. Обясни й тези неща на пресекулки.

Каза и за настървението, което го беше обзело, когато я търсеше във вълчия сън. Каза и за Ноам и какво се боеше, че ще го сполети. И как е свързано това с начина, по който се държи в битка.

Файле слушаше, седнала кротко. Мирисите й бяха приглушени. Може би трябваше да затаи някои неща. Никоя жена не иска да знае в какъв звяр се превръща мъжът й, когато убива, нали? Но искаше и да се отърве от тайните си. Уморен беше от тях.

Всяка изречена дума му помагаше да се отпусне още. Правеше онова, което храната — колкото и вкусна да беше — не бе успяла да направи. И докато й разказваше за борбите си, усети, че част от бремето изчезва.

Завърши със Скокливец. Не беше сигурен защо бе спестил вълка за накрая. Скокливец бе част от много неща, които вече й беше казал — Белите плащове, вълчия сън. Но му се стори някак редно да запази Скокливец за края и така и направи.

Когато свърши, се загледа в пламъка на една от свещите. Две бяха угаснали, другите още мъждукаха. Светлината не беше смътна за очите му. Трудно му бе да си спомни какви бяха дните, когато сетивата му бяха слаби като на обикновен човек.

Файле го прегърна и се притисна до него.

— Благодаря ти.

Той въздъхна дълбоко и се облегна на пъна зад себе си, чувстваше топлината й.

— Искам да ти разкажа за Малден — каза тя.

— Не си длъжна. Само защото аз…

— Шшт. Кротувах, докато ти говореше. Мой ред е.

— Добре.

Беше притеснително да слуша за Малден. Лежеше с гръб на пъна, небето пращеше от мълнии, самата Шарка бе застрашена да се разпадне, докато жена му говореше как е била в плен и бита. И все пак това бе едно от най-странно облекчителните неща, които бе изпитвал.

Събитията в онзи град се бяха оказали важни за нея. Може би дори добри за нея. Макар да се разгневи, като чу как Севанна е събличала Файле гола и я е оставяла така през нощта. Някой ден щеше да залови тази жена.

Не днес обаче. Днес жена му беше в прегръдките му и силният й глас бе утеха. Трябваше да се е досетил, че е замисляла бягството си. Всъщност, докато слушаше за грижливата й подготовка, започна да се чувства глупаво. Тя се беше тревожила, че ще го убият, докато се опитва да я избави — не го каза, но той го долови. Колко добре го познаваше.

Файле затаи някои неща. Все едно. Щеше да е като вкарано в клетка животинче без тайните си. Но той добре долови, че прикрива нещо. Нещо, свързано с онзи Лишен от братя, който я беше пленил, нещо около плановете й да направи така, че той и приятелите му да й помогнат да избяга. Може би бе изпитала обич към него и не желаеше Перин да съжалява, че го е убил. Не беше необходимо. Тези Лишени от братя бяха с Шайдо и бяха нападнали и убили мъже под закрилата на Перин. Никакъв акт на доброта нямаше да изкупи това. Заслужили бяха смъртта си.

Това го стъписа. Белите плащове навярно казваха същите неща за него. Но Белите плащове бяха нападнали първи.

Тя свърши. Вече бе много късно и Перин се пресегна към един вързоп, донесен от слугите на Файле, и издърпа одеяло.

— Е? — попита Файле, след като легнаха един до друг и се завиха.

— Изненадан съм, че не си ми скъсала ушите затова, че връхлетях като див бик и стъпках всичките ти планове.

Това направи мириса й доволен. Не беше чувството, което очакваше, но отдавна бе престанал да се опитва да разгадае начина, по който мислят жените.

— За малко щях да го направя тази вечер — каза Файле, — за да можем да имаме хубав спор и добро помирение.

— Защо не го направи?

— Реших, че тази нощ трябва да се направи като в Две реки.

— Мислиш ли, че съпрузите и жените в Две реки не спорят? — попита той развеселен.

— Е, може би спорят. Но ти, съпруже, винаги изглеждаш неловко, когато си викаме. Много се радвам, че си започнал да отстояваш своето, както е редно. Аз исках твърде много да се приспособиш към моите порядки. Тази вечер си помислих, че трябва и аз да се приспособя към твоите.

Това бяха думи, които никога не бе очаквал да чуе от Файле. Изглеждаше най-личното нещо, което изобщо можеше да му даде. Смути се, щом усети сълзи в очите си, докато я придърпваше към себе си.

— Само че не съм кротка овчица, не забравяй — каза тя.

— Никога не бих си го помислил. Никога.

Миришеше удовлетворено.

— Съжалявам, не помислих, че би могла да се спасиш сама — каза Перин.

— Прощавам ти.

Вгледа се в нея. В тези красиви очи, отразили светлината на свещта.

— Значи ли това, че можем да имаме помирение без спор?

Тя се усмихна.

— Ще го позволя, само този път. И, разбира се, слугите имат изрична заповед да осигурят самотата ни.

Целуна я. Беше толкова както трябва. Знаеше, че грижите, които бе имал, и неловкостта между тях след Малден, са си отишли. Дали бе нещо реално, или въображаемо, беше отминало.

Беше си върнал Файле. Истински и напълно.