Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (43)

Глава 41
Неочакван съюзник

Галад тичаше, вдигнал високо щита си. Борнхалд до него също държеше щита си над главата си — беше хвърлил фенера, когато свръхестествените светлини лумнаха във въздуха. Градушката от стрели щеше да започне всеки момент.

Стигнаха до коневръзите и двама изнервени коняри им подадоха юздите на конете. Галад свали щита си и се почувства ужасно уязвим, докато яхваше Храбър. Щом се намести на седлото, вдигна отново щита над главата си. Чуваше познатото далечно бръмчене на тетиви и свисъка на летящи стрели.

Никоя не летеше към него обаче.

Поколеба се. Увисналите във въздуха светлини го правеха видим като при пълнолуние, ако не и повече.

— Какво става? — попита Борнхалд. — Не улучиха ли? Стрелите падат далече извън лагера.

— Тролоци! — отекна вик. — Хиляди! Идват насам по пътя!

— Чудовища! — изрева друг. — Чудовища на Сянката! Светлина, истински ли са?

Галад махна на Борнхалд и препуснаха в галоп към пътя, Белите плащове се развяха зад тях.

Касапница.

Стотици стрели летяха откъм височините и поразяваха ордата Твари на Сянката. Те виеха и врещяха, някои се опитваха да побегнат към лагера на Галад, други — да се закатерят към стрелците. Взривяваха се във въздуха, земята под тях се надигаше, върху тях се сипеше огън. Преливащите на Айбара се бяха включили в битката.

Галад обхвана сцената с един поглед и извика:

— Пехота, вдигнете стена от щитове отсам лагера! Арбалетите — при онези развалини там. Легионите! Разделете се на осем ескадрона и се пригответе за атака!

Чедата бяха преди всичко конна сила. Хората му щяха да препуснат напред и да удрят тролоците на вълни, ескадрон след ескадрон, след това да се оттеглят зад стената от щитове на пехотата. Арбалетите щяха да изтощят редиците на тролоците, преди тежката конница да ги удари, лъковете — да ги прикриват, докато се връщат зад защитната линия.

Борнхалд кимна. Беше преди всичко отбранителна тактика, но беше съвсем уместна, поне докато Галад успее да разбере какво става.

Чу се тропот на копита и Биар спря галопиращия си кон до тях.

— Тролоци? Как… Това е Айбара! Довел е армия Твари на Сянката!

— Ако го е направил той, защо ги избива?

— Точно като в Две реки. Дейн, помниш ли какво направи той там? Тролоците нападат, Айбара се притича на помощ и така си печели поддръжка.

— С каква цел? — попита Борнхалд.

— Да ни заблуди.

— Да избие толкова тролоци, за да си спечели съюзници? — Борнхалд се намръщи. — Това е безсмислено. Ако Айбара може да командва хиляди тролоци, защо ще му трябваме ние?

— Умът му е болен, извратен — настоя Биар. — Ако няма нищо общо с появата на тролоците, защо се появи точно сега, едновременно с тях?

Е, в това имаше зрънце истина, трябваше да признае Галад.

— Засега това ни печели време да се престроим — рече той. — Борнхалд, Биар, искам конниците да са готови за атака веднага щом арбалетите приключат. Но предупредете хората да не оголваме фланговете си пред Айбара. Задръжте част от пехотата с пиките в подножията на височините. За всеки случай.

 

 

Тролоци падаха под дъжда от стрели. Но още и още продължаваха да извират от мъглата и се готвеха да настъпят нагоре по склона към силите на Перин.

— Как го разбра? — попита тихо Файле.

— Време е трите да се оттеглите в ариергарда — каза Перин вместо отговор. Погледна към Берелайн. Лицето й беше пребледняло, но той знаеше, че е изкована от по-твърда стомана и едва ли е ужасена от кръвта. Защо миришеше така тревожно тогава?

— Веднага — каза Файле. — Но първо ми кажи.

— Беше логично — отвърна Перин. — Куполът трябваше да ни попречи да избягаме през портал. Но също тъй трябваше да ни тласне да продължим по пътя, като осуети Пътуването ни пряко до Андор. Стори ми се странно, че господин Джил е свърнал по пътя в нарушение на заповедите… но се случи, защото е бил убеден от хора, идващи от север, че нататък е непроходимо. Подставени от враговете ни, подозирам, за да ни отклонят насам. През цялото време са ни карали като стадо. Не чакаха да влезем в бой с Белите плащове, чакаха да тръгнем за Люгард колкото може по-бързо. Ако бяхме опитали напряко, сигурен съм, че щеше да се случи нещо, за да ни принуди да се върнем на пътя. Държали са на всяка цена да влезем в засадата им. Войската на Галад навярно не е влизала в плановете им — била е камъчето в ботуша им.

— Но тролоците. Откъде…

— Мисля, че трябва да е Портален камък — отвърна Перин. — Знаех, че тук ще последва някакво нападение. Не знам как, но го знаех. Почти бях сигурен, че ще са драгхари от небето или порта към Пътищата, която ни е убягнала. Но развалините, които посочи Арганда, изглеждат добро място за Портален камък. Трябва да е бил заровен, след като е пропаднал под реката, когато е променила руслото си. Тролоците не извират от земята. Мисля, че излизат от камъка.

— Това е капан — заключи той. — Вероятно са щели да ни нападнат много по-рано, но Белите плащове са се оказали на пътя им. И са решили да изчакат ние да се справим с тях. А ние тръгнахме. Тъй че…

— Тъй че нападнаха Дамодред и хората му — довърши Файле. — След като са заложили капана, са поискали поне да нанесат някакви щети на хора, с които може да се бият по-късно.

— Подозирам, че зад това стои някой от Отстъпниците.

— Отстъпник? — възкликна Алиандре. — Не можем да се бием с Отстъпник!

— В какво си мислеше, че влизаш, когато се присъедини към мен, Алиандре? — попита я Перин. — Воюваш за Преродения Дракон в самия Тармон Гай-дон. Ще се наложи да се изправим срещу Отстъпниците, рано или късно.

Тя пребледня, но за нейна чест кимна мълчаливо.

— Грейди! — извика Перин на ашамана, който мяташе огнени взривове по тролоците. — Усещаш ли още преливане?

— Само на моменти, милорд — викна в отговор Грейди. — Които и да са, не са много силни. И не се включват в битката. Мисля, че скачат заедно с тролоците тук и веднага се връщат да доведат още.

Значи не Отстъпник прехвърляше пряко тролоците. Това все още не означаваше, че ставащото не е дело на някой от тях. Просто не бяха решили да се въвлекат пряко.

— Вие трите се оттеглете веднага — каза Перин на Файле, Берелайн и Алиандре и надигна чука си. Тролоците бяха започнали атака по склона. Мнозина падаха под дъжда от стрели, но бяха толкова много, че скоро някои щяха да стигнат до билото. Време беше за бой.

— Не знаеш колко са, съпруже — каза Файле. — Продължават да идват. Ами ако ни надвият?

— Ако нещата тръгнат зле, ще се оттеглим през портал. Но няма да им позволя да се докопат до Белите плащове без бой — няма да оставя никого на тролоците, дори и тях. Те изоставиха Две реки, когато ни нападнаха. Е, аз няма да направя същото. Никога.

Файле изведнъж се наведе от седлото и го целуна.

— Благодаря ти.

— За какво?

— Затова, че си мъжът, който си — отвърна тя, обърна коня си и поведе назад другите две.

Перин поклати глава. Беше се безпокоил, че ще се наложи да накара Грейди да я овърже с Въздух и да я издърпа назад. Обърна се отново срещу настъпващите тролоци. Мъжете на Две реки не ги оставяха лесно да стигнат до билото. Стрелите им бяха на свършване обаче.

Стисна здраво Мах’алейнир. Отчасти съжаляваше, че ще го окъпе в кръв толкова скоро след рождението му, но повече се радваше. Тези тролоци и водачите им бяха причинили смъртта на Скокливец.

Юмрук тролоци прехвърли склона, с един от Сенчестите зад тях, и още един, с черен меч. Перин изрева и се спусна напред, вдигнал високо чука.

 

 

Галад изруга, обърна Храбър и посече някакъв тролок с глава на мечка. Тъмната гъста кръв бликна, но тия зверове бяха ужасно трудни за убиване. Беше слушал за тях, обучавал се беше с мъже, сражавали се с Твари на Сянката, и все пак издръжливостта им го изненадваше.

Трябваше три пъти да посече съществото, преди то да падне. Ръката му вече бе изтръпнала.

Хората му не се справяха добре. Бяха притиснати и вече нямаше място за пиките. Конните набези бяха свършили работа за известно време, но тежката му конница бе принудена да се оттегли до линиите на пехотата и цялата му сила бе изтласкана на изток. Единственото, което можеха да направят Чедата на коне, бе да секат дивашки с надеждата да останат живи.

Два тролока скочиха с ръмжене към него. Галад бързо посече единия във врата с Чапла улавя сребрушата, но съществото се свлече върху Храбър и той се олюля. Другият тролок прободе коня във врата.

Галад едва успя да скочи от седлото, докато Храбър рухваше на земята, и падна лошо. Глезенът му изпука болезнено.

Без да обръща внимание на болката, той успя да вдигне меча навреме и да отбие косата на чудовище с кафява козина, девет стъпки високо и вонящо на смърт.

Мъже в бяло връхлетяха сред гъстата гмеж от тролоци и във въздуха плисна зловонна кръв. След секунди Борнхалд стоеше до него задъхан, с кървав меч в ръка. Още четирима се скупчиха около Галад. Двама бяха паднали.

— Благодаря ви — каза Галад. — Къде са конете ви?

— Посечени — отвърна Борнхалд. — Сигурно са им заповядали да ги избиват.

— За да не можем да избягаме. Или да атакуваме — Галад се намръщи. Двайсет хиляди бойци доскоро изглеждаха голяма сила, но бойните линии бяха в бъркотия. А тролоците продължаваха да настъпват вълна след вълна. Северният сектор на бойната линия на Чедата се огъваше и тролоците там се вклиняваха, за да разделят войската му. Щяха да ги разцепят, а след това да ги притиснат в склона. Светлина!

— Към северната линия на пехотата! — ревна Галад и затича натам колкото му сили държат, макар глезенът му да изкрещя от болка. Още и още мъже се завтекоха след него. Дрехите им вече не бяха бели.

Галад знаеше, че повечето велики пълководци, като Гарет Брин например, не се сражават в първите редици. Бяха твърде важни, за да се излагат на риск, умовете им бяха нужни да организират боя. Навярно и той трябваше да направи същото, но в момента всичко се разпадаше и…

Мъжете му бяха добри. Стабилни. Но бяха неопитни с тролоци. Едва сега — докато тичаше по калната земя, огряна от надвисналите във въздуха глобуси, — си даде сметка колко неопитни са повечето. Имаше и ветерани, разбира се, но повечето му хора се бяха сражавали само с разпасани разбойници или бяха потушавали градски размирици.

Тролоците бяха друго. Виещите, ревящи и ръмжащи чудовища се биеха с бяс. Липсата им на воинска дисциплина се компенсираше от силата и яростта. И от глада. Мърдраалите с тях пък бяха достатъчно ужасни, за да разбият бойната линия и сами. Войниците му се огъваха.

— Стой! — ревна Галад, щом стигна до пробива в отбраната. Следваха го Борнхалд и петдесетина мъже. Съвсем недостатъчно. — Ние сме Чеда на Светлината! Не отстъпваме пред Сянката!

Не се получи. Пред лицето на неизбежния разгром цялата му система от разбирания започваше да се разпада. Чедата на Светлината не бяха защитени от праведността си. Падаха на откоси като жито пред сърп. Още по-лошото бе, че някои не се биеха доблестно, а ревяха от ужас и бягаха. Амадицийците можеше да разбере, но и много от Чедата също се предаваха.

Не бяха страхливци. Не бяха лоши бойци. Бяха просто хора. Обикновени хора. Не трябваше да е така.

 

 

Гален обърна конниците си за нова атака и удари предната линия на тролоците.

Перин натресе Мах’алейнир в главата на един тролок. Силата на удара отхвърли съществото настрани и — странно — кожата му зацвърча и задимя там, където го порази чукът. Това ставаше с всеки удар, сякаш допирът на Мах’алейнир ги изгаряше, макар самият Перин да усещаше само приятна топлина от дръжката.

Гален се вряза в чудовищата, разцепи ги на две орди, но труповете бяха толкова много, че за пиконосците бе трудно да настъпят. Щом конниците се отдръпнаха, мъжете от Две реки пристъпиха напред с лъковете и мечовете си.

Перин дръпна юздите на Стъпко и го спря. Пехотинците стягаха редиците си около него. Малко от хората му бяха паднали, но дори и един все пак беше твърде много.

Арганда спря коня си до него. Беше изгубил перата на шлема си някъде в боя, но се усмихваше широко.

— Рядко съм имал такава приятна битка, Айбара. Врагове, които да избиваш, без да изпитваш и капка жал, съвършено разположение и защитима позиция. Стрелци, за които може само да се мечтае, и Аша’ман, които да запушват пробивите! Сам успях да сваля над десет чудовища. Дори само заради този ден съм щастлив, че те последвах!

Перин кимна. Премълча, че една от причините да им е толкова лесно бе защото повечето тролоци притискаха Белите плащове. Тролоците бяха гадни, чудовищни същества, но бяха и много себични. Да щурмуват нагоре по склона срещу огнени кълба и дъжд от стрели само за да спечелят по-висока позиция срещу два конни отряда? По-добре да ударят по-лесния враг, а и това беше логична тактика. Когато трябва да се биеш на два фронта, първо разбиваш по-слабия.

Опитваха се да притиснат Белите плащове в стръмния склон колкото може по-бързо и ги бяха обкръжили плътно, без да оставят място за набези на конницата им, разпокъсваха ги на групи. Съществото, което ги водеше, разбираше от тактика. Да, това долу не беше дело на тролокски ум.

— Лорд Перин! — Гласът на Джори Конгар прокънтя над оглушителния вой на тролоците. — Наредихте да наблюдавам и да ви докладвам как се справят. Зле се справят, милорд. Ще ги избият.

Перин кимна, вдигна юмрук и махна отсечено. Грейди и Неалд стояха зад него на една скала, от която имаше добра гледка към пътя. Заповедта им бе да поразяват всеки мърдраал, който забележат. Перин искаше да задържи колкото може повече от тези същества далече от склона. Убийството само на един Чезнещ с меч или брадва можеше да струва живота на десетки хора. Най-добре бе да се избият с Огън, от разстояние. А и убийството на Чезнещ често поваляше цял юмрук свързани с него тролоци.

Аша’ман, Айез Седай и Мъдрите видяха сигнала му и от дланите им захвърча огън, мълнии засвяткаха от небето и изтласкаха тролоците надолу. Пехотата на Перин се отдръпна за кратък отдих.

Той подкара Стъпко до ръба и погледна към склона на юг, отпуснал Мах’алейнир до крака си. Войската на Дамодред наистина бе на ръба на разгрома. Тролоците се бяха вклинили в нея и почти бяха разцепили Белите плащове на две. Връхлитаха по фланговете, притискаха Галад и принуждаваха Белите плащове да се бият на три фронта. Чедата отстъпваха към склона, а конницата им бе откъсната от ядрото на сражението.

— Тролоците продължават да прииждат — каза Гален до рамото му. — Поне петдесет хиляди са дотук. Ашаманите казват, че са усетили само един преливащ и че той не се включва.

— Онзи, който предвожда Тварите на Сянката, не иска да рискува преливащите си — отвърна Перин. — Не и след като държим по-високата позиция. Ще изчакат да видят дали тролоците ще могат да овладеят височината. Успеят ли, ще видим и преливащите. Друго е по-важно сега — войската на Дамодред е в беда. Трябва да им помогнем.

Гален се намръщи.

— Простете, лорд Перин, но защо? Какво им дължите? Нищо! Не виждам причина да им помагаме.

— Просто трябва да го направя — изсумтя Перин.

— Това е спорно — отвърна Гален и поклати глава. — Боят с тролоци и Чезнещи е нещо чудесно, защото всеки паднал от тях е един по-малко за Последната битка. Нашите хора свикват да се бият с тях и могат да се научат да владеят страховете си. Но склонът е стръмен и опасен. Ако пратите конницата надолу, рискувате да унищожите предимството ни.

— Все едно, ще го направя — заяви Перин и се обърна към Джори. — Строй мъжете от Две реки и доведи ашаманите. Ще атакуваме тролоците — отново се загледа надолу. Спомени за Две реки нахлуха в ума му. Кръв. Смърт. Мах’алейнир се сгорещи в юмрука му. — Няма да ги оставя, Гален. Дори тях. Ще дойдеш ли с мен?

— Странен човек сте, Айбара — Гален се поколеба. — И наистина доблестен. С вас съм, разбира се.

— Добре. Джори, тръгвай. Трябва да стигнем до Дамодред, преди редиците му да се разкъсат.

 

 

Нощта бе сумрачна въпреки светлините горе. Сякаш се биеха с нощни кошмари. Но ако Чедата на Светлината не можеха да устоят срещу мрака, кой тогава?

Тролоците започнаха да вият по-силно, заговориха си на груба ръмжаща реч, която накара Галад да потръпне от отвращение. Тролоците можеха да говорят? Не го беше знаел. Но какво ги беше възбудило толкова?

И в следващия момент го видя. Град от стрели — падаха отгоре и се врязваха в редиците на тролоците пред хората му. Стрелците на Две реки оправдаваха славата си. Галад нямаше да се довери и на най-добрите майстори на лъка да стрелят така, за да не поразят Белите плащове. Но тези бяха безупречни.

Тролоците врещяха и виеха. А после по склона връхлетяха конници. Светлини засвяткаха около тях. Пламъци западаха отгоре, полетели в дъга като червено-златни копия, и окъпаха конниците в сребро.

Беше невероятна маневра. Наклонът бе толкова стръмен, че конете би трябвало да се спъват и да падат в безполезна лавина от потрошени тела. Но не падаха. Препускаха уверено надолу и пиките блестяха. А начело яздеше чудовищен брадат мъж с вдигнат високо огромен чук. Самият Перин Айбара. И над него плющеше знаме. Знаме с пурпурната вълча глава.

Самият Айбара сякаш бе пламнал от езиците на пламъците около него и Галад видя широко отворените му златни очи, самите те като пламъци.

Конниците се врязаха в ордата тролоци, обкръжили войската му. Айбара нададе рев над грохота на боя и започна да бие с чука си. Атаката оттласна тролоците назад.

— Щурм! — изрева Галад. — Настъпи напред! Изтласкай ги към конницата!

Връхлетя на север към стръмнината. Борнхалд бе до него. Тром наблизо събра остатъците от легиона си и ги обърна да притиснат тролоците срещу Айбара.

Битката ставаше все по-хаотична. Галад се сражаваше яростно. Невероятно, отгоре цялата армия на Айбара се изсипа по склона върху тролоците, десетки хиляди мъже, които ревяха:

— Златоокия! Златоокия!

Атаката вкара Галад и Борнхалд сред редиците на чудовищата. Съществата се опитваха да се отдръпнат от Айбара и връхлитаха отвсякъде. Скоро мъжете около Галад и Борнхалд вече се биеха отчаяно за живота си. Галад довърши един тролок с Лента във въздуха, но мигновено се завъртя и се озова лице в лице срещу чудовище с овнешка глава, десет стъпки високо. Рогата се извиваха около огромното му четвъртито лице, но очите бяха човешки, както и долната челюст.

Сниши се, докато съществото замахваше с дълъг прът с кука, след което заби меча си в туловището му. Съществото изкрещя и Борнхалд го прониза отстрани в ребрата.

Галад отскочи, но изкълченият му глезен най-сетне поддаде. Кракът му се заклещи в някаква дупка и той чу ужасното пращене, докато падаше.

Издъхващото чудовище рухна върху него и го притисна в земята. Болката го пронизваше, но Галад стисна зъби, пусна меча и се опита да избута трупа настрани. Борнхалд изруга дивашки и отби нападението на друг тролок с глиганска зурла.

Най-сетне Галад се измъкна изпод вонящия труп. Двама мъже в бяло — Тром и Биар, се биеха отчаяно, за да стигнат до него. Тролоците бяха безчет, а повечето Чеда наоколо бяха паднали.

Докато Галад посягаше за меча си, един конник изригна от сенките и тролоците от север. Айбара. Дръпна юздите, стовари огромния си чук върху тролока глиган и чудовището се свлече без дъх на земята. Айбара скочи от коня си, докато Борнхалд се добра до Галад, за да му помогне да се изправи.

— Ранен ли си? — попита Айбара.

— Глезенът ми е счупен — отвърна Галад.

— На коня ми.

Галад не възрази. Беше разумно. Почувства се неловко обаче от помощта на Борнхалд. Хората на Айбара се изсипваха около тях и отблъскваха тролоците. След като армията на Айбара се беше притекла на помощ, мъжете на Галад вече се събираха и прегрупираха.

Връхлитането по склона беше опасен риск, но след като се озова на гърба на коня на Айбара, Галад видя, че рискът е оправдан. Атаката бе разкъсала тролоците и те се пръскаха и бягаха. Отгоре се изсипа огън, изгори един мърдраал и цели юмруци свързани с него тролоци западаха.

Все още предстоеше много бой, но вълната се обръщаше. Силите на Айбара бяха отрязали сектор от бойното поле около водача си — а също и около Галад, — малко пространство за дишане, за да обмисли следващия етап от атаката.

Галад се обърна към Айбара, докато той оглеждаше тролоците с пронизващите си очи.

— Сигурно мислиш, че спасяването ми ще повлияе на решението ми за присъдата.

— Не би било зле — промърмори Айбара.

Галад повдигна вежда. Не бе очаквал точно този отговор.

— Хората ми намират за подозрително, че се появи толкова скоро преди тролоците.

— Е, могат да мислят каквото си искат — отвърна Айбара. — Едва ли ще ги разубедя, каквото и да кажа. В известен смисъл това бе по моя вина. Тролоците бяха тук, за да убият мен. Просто се усетих, преди да задействат капана си. Радвай се, че не ви оставих на тях. Вие Белите плащове ми причинихте почти толкова беди, колкото и те.

Странно, Галад усети, че се усмихва. Този Перин Айбара излъчваше някаква непресторена откровеност. Човек едва ли можеше да желае нещо повече от един съюзник.

„Съюзници ли сме тогава? — помисли Галад и кимна на приближилите се Тром и Биар. — Може би засега.“ Но повярва на Айбара. Да, на света може би имаше хора, които можеха да скроят сложен заговор като този само за да спечелят с коварство благоволението му. Валда бе от тях.

Айбара не беше. Наистина бе откровен. Ако беше искал да разчисти Чедата от пътя си, щеше да ги избие и да продължи.

— Така да бъде, Перин Айбара — каза Галад. — Обявявам наказанието ти тази нощ, в този момент.

Перин се намръщи и извърна очи от бойното поле.

— Какво? Сега?!

— Отсъждам, като наказание, да заплатиш кръвната цена на семействата на загиналите Чеда в размер на петстотин корони. Също така ти повелявам да воюваш в Последната битка с цялата мощ, която можеш да събереш. Направи тези неща и те обявявам за освободен от вина.

Моментът за тази прокламация бе необичаен, но Галад беше взел решението си. Все пак щяха да воюват и един от тях може би щеше да падне. Искаше Айбара да знае присъдата си, за всеки случай.

Айбара го изгледа мълчаливо и кимна.

— Приемам присъдата ти за честна, Галад Дамодред.

И му подаде ръка.

— Същество на мрака!

Някой се задвижи зад Айбара. Смътна фигура, която извади меча от ножницата, съсък и блеснал метал. Очите на Биар, лумнали от гняв. Беше застанал готов за удар в гърба на Айбара.

Айбара се обърна рязко. Галад вдигна меча си. И двамата закъсняха.

Но ударът на Джарет Биар не последва. Стоеше с вдигнатото оръжие замръзнал, от устните му закапа кръв. Падна на колене, а след това се смъкна на земята в нозете на Айбара.

Борнхалд стоеше зад него, с разширени от ужас очи. Погледна меча си.

— Аз… не беше редно да удари човек в гърба, след като той ни спаси. Беше… — пусна меча си и се дръпна от трупа на Биар.

— Ти направи каквото трябваше, Чедо Борнхалд — промълви със съжаление Галад и поклати глава. — Беше добър офицер. Неприятен понякога, да, но смел. Съжалявам, че го загубих.

Айбара погледна настрани, сякаш очакваше да го връхлетят други Чеда.

— От самото начало този търсеше повод да ме види мъртъв.

Борнхалд го изгледа с все още пълни с омраза очи, после почисти меча си от кръвта и го прибра в ножницата. Тръгна към района, където събираха ранените. Пространството около Айбара и Галад ставаше все по-безопасно, тролоците отстъпваха, бойните редици се стягаха, запълнени от хората на Айбара и оцелелите Чеда.

— Той още си мисли, че съм убил баща му — рече Айбара.

— Не — отвърна Галад. — Според мен вече е убеден, че не си. Но те е мразил твърде дълго, лорд Айбара, а по-дълго е обичал Биар — Поклати глава. — Да убиеш приятел… Понякога е болезнено да направиш каквото трябва.

— Трябва да идеш при ранените — изсумтя Айбара.

Вдигна чука си и се загледа натам, където боят все още бе в разгара си.

— Достатъчно добре съм да се бия, ако съм на коня ти.

— Ами хайде тогава — Айбара го изгледа накриво. — Ще стоя до теб обаче, за всеки случай. Ако ми се стори, че може да паднеш.

— Благодаря ти.

— Обичам си коня.

Галад се усмихна.

И двамата поеха към грохота на битката.