Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (58)

Глава 56
Нещо сбъркано

На пилона пред палатката на Егвийн се почука тихо.

— Влез — каза тя, без да вдига глава от документите на писалището си.

Гавин се шмугна вътре. Беше се отказал от изящното си облекло в полза на тъмни панталони и малко по-светла риза. На раменете му висеше наметало на Стражник с преливащите се цветове. Самата Егвийн носеше великолепна рокля в зелено и синьо.

Наметалото му прошумоля, щом седна на стола до писалището й.

— Армията на Елейн се прехвърля. Извести, че е на път да посети лагера ни.

— Чудесно — каза Егвийн.

Гавин кимна, но изглеждаше притеснен от нещо. Колко полезно бе това кълбо от чувства, породено от връзката. Ако беше знаела колко й е предан, отдавна щеше да го е обвързала.

— Какво? — попита тя и избута купчината хартии настрана.

— Айбара — отвърна той. — Не се е съгласил да се срещне с теб.

— Елейн каза, че може да се окаже труден.

— Мисля, че ще вземе страната на ал-Тор. Човек може да го разбере по това как устрои лагера си, отделен от всички останали. Веднага изпрати вестоносци до айилците и тайренците. Има добра армия, Егвийн. Огромна. С Бели плащове в нея.

— Това май не говори, че ще вземе страната на Ранд.

— Не говори, че ще вземе и нашата. Егвийн… Белите плащове ги води Галад.

— Твоят брат?

— Да — Гавин поклати глава. — Толкова много армии, толкова различни съюзи, всички струпани на едно място. Айбара и силите му може да се окажат искрата, която да ги подпали всички като фойерверки.

— Когато Елейн се устрои, ще стане по-добре.

— Егвийн, а ако ал-Тор не дойде? Ако е направил това, за да отклони вниманието на всички от нещо друго, което се кани да направи?

— Защо да го прави? Вече е доказал, че може да скрие местонахождението си, ако поиска — Егвийн поклати глава. — Гавин, той знае, че не бива да чупи печатите. Поне част от него си дава сметка за това. Може би затова ми го каза… за да мога да събера съпротива, за да мога да го разубедя.

Гавин кимна. Никакви възражения повече, никакви спорове. Истинско чудо беше как се бе променил. Беше напрегнат както винаги, но вече не толкова дразнещ. От онази нощ с убийците беше започнал да прави каквото тя поиска. Не като слуга. Като партньор, който държи волята й да бъде осъществена.

Беше чудесно. И важно също, след като Съветът на Кулата изглеждаше решен да обезсили споразумението им да оставят на нея отговорността за отношенията с Ранд. Погледна купчината листове на писалището — много от тях съдържаха „съвети“ от Заседателките.

Но се обръщаха към нея, вместо да я заобикалят. Това беше добре. Егвийн обаче знаеше, че не може да ги пренебрегва. Трябваше да ги накара да продължат да вярват, че работата с нея е за добро. В същото време не можеше да им позволи да си въобразят, че ще я издухат само с няколко по-силни подвиквания.

Колко деликатен баланс.

— Е, да идем да посрещнем сестра ти.

Гавин стана плавно. Трите пръстена, които носеше на верижка на шията си, подрънкваха, докато се движеше. Трябваше пак да го попита откъде ги е взел — беше някак странно мълчалив на тази тема. Но сега имаше по-важна работа.

Излязоха. Късното следобедно слънце беше затулено от сиви облаци. Войниците на Брин работеха енергично на палисадата. Развалините на стражевата кула, издигала се някога тук, бяха пръснати по северната страна на полето, покрити с мъх и почти скрити под диви лози.

Палатката на Егвийн бе на едно възвишение, от което можеше да види многобройните лагери на събралите се войски.

— Онова там ново ли е? — попита тя и посочи една малка сила, заела позиция точно под развалините.

— Дойдоха сами — каза Гавин. — Селяци предимно. Не е истинска армия всъщност, повечето нямат мечове. Вили, брадви, криваци. Предполагам, че ги е пратил ал-Тор. Започнаха да прииждат вчера.

— Любопитно — каза Егвийн. Изглеждаха безредна тълпа, с безразборно вдигнати пъстри палатки, сякаш не бяха наясно как трябва да се устрои военен лагер. Но пък бяха десетина хиляди. — Накарай няколко съгледвачи да ги държат под око.

Гавин кимна.

Егвийн се обърна и видя няколко колони да преминават през портали наблизо; първите вече започваха да вдигат лагер. Високо над тях се вееше Лъвът на Андор, а войниците крачеха в стегнати редици. Малка процесия в бяло и червено се бе отделила от тях и се приближаваше към лагера на Егвийн под знамето на кралицата.

Гавин я придружи през пожълтялата трева, за да посрещнат Елейн. Андорската кралица определено не беше бързала. Само един ден преди срока, определен от Ранд. Все пак беше дошла, както и останалите. Айилците бяха придружили Дарлин от Тийр, а убеждаването й се бе оказало достатъчно, за да доведе голяма част иллианци, разположили се в западния край на полето.

Кайриенците вече бяха на Елейн, според донесенията, и преминаваха заедно с андорците и голям брой мъже от Бандата на Червената ръка. Егвийн бе изпратила предложение и жена, която да осигури Пътуването, на крал Редран на Муранди, но не беше сигурна дали ще дойде. Но дори и без него тук бе представен значителен брой от държавите на света, особено след като в армиите на Перин можеше да се видят и знамената на Геалдан и Майен. Трябваше да се свърже с владетелките им и да види дали ще може да ги склони на своя страна. Но и да не успееше, все пак трябваше да е събрала достатъчно, за да убеди Ранд да промени намеренията си. Светлината дано да дадеше да е достатъчно. Не искаше да мисли какво ще стане, ако я принуди да се наложи със сила.

Вървеше надолу по пътеката, кимаше на Сестри, които й кимваха, и на Посветени, които приклякваха в реверанс, на войници, които отдаваха чест, и на слуги, които се кланяха. Ранд щеше да…

— Не може да бъде! — възкликна Гавин и замръзна.

— Гавин? — тя се намръщи. — Какво…

Той се втурна надолу по обраслия с бурени склон. Егвийн се загледа недоволно след него. Какво го беше прихванало? Не беше тревога — можеше да усети това. Беше объркване. Забърза след него, колкото й позволяваше приличието. Свитата на Елейн спря.

Гавин беше паднал на колене пред някого. Жена с червено-златиста коса, застанала до усмихнатата Елейн, която все още не беше слязла от коня си.

„Аха“, помисли Егвийн. Шпионите й бяха съобщили за този слух предната вечер, но беше поискала да го потвърди, преди да говори с Гавин.

Мургейз Траканд беше жива.

Егвийн се задържа назад засега. Пристъпеше ли напред, Елейн бе длъжна да целуне пръстена й и цялата процесия да се поклони, а това щеше да развали щастливия миг на Гавин. Докато чакаше, облаците горе се разредиха.

Изведнъж тъмното чело на бурята се разцепи и се отдръпна. Небето се превърна в синя, дълбока и чиста шир. Очите на Елейн се отвориха широко и тя се обърна на коня си, и се загледа към лагера на Перин.

„Дошъл е значи — помисли Егвийн. — И покоят е тук. Краткият миг покой преди унищожителната буря.“

 

 

— Пробвай, Имарин — каза Андрол, застанал с малката група в горичката недалече от терена на Черната кула.

Внушителният благородник се съсредоточи, сграбчил Единствената сила. Сплитовете изригнаха около него. Беше изключително умел, предвид краткото време, през което се бе упражнявал, и вещо оформи сплита за портал.

Но вместо да отвори дупка във въздуха, сплитът се разсипа и изчезна. Обезсърчен, Имарин се обърна към останалите. Лицето му беше плувнало в пот.

— Оформянето на сплита сякаш е по-трудно отпреди.

— Защо не действат? — възмути се Евин. Младежкото му лице беше почервеняло от гняв, все едно проблемът с порталите бе лична обида за него.

Андрол поклати глава. Дърветата зашумяха, листа потрепериха и закапаха по земята. Кафяви като през есента. Това го изнервяше. През своите житейски странствания бе прекарал известно време в работа на полето и бе придобил усета на селяк за правилно и грешно, свързано със земята.

— Опитай още веднъж, Андрол — подкани го Евин. — Ти винаги си добър в това.

И Канлер беше с тях. Старият андорски селяк се беше намръщил, но пък той често се мръщеше на почти всичко.

Андрол затвори очи, освободи духа си от всякакви страсти и прегърна пустошта. Сайдин засия сред нея, живот и сила. Той го сграбчи и отпи дълбоко. Отвори очите си към бликащ от жизненост свят. Можеше ли мъртви растения да изглеждат така болнави и жизнени едновременно? Странно противоречие, възможно благодарение на сайдин.

Съсредоточи се. Правенето на портали му идваше много по-леко от всички други сплитове. Така и не бе разбрал защо. Въпреки че не можеше и едно камъче да разцепи с преливане, можеше да направи достатъчно голям портал, за да премине фургон през него. Логаин бе нарекъл това „впечатляващо“. Таим го наричаше „невъзможно“.

Този път Андрол вля цялата си сила в сплита. Разбираше ги порталите. Виждаше смисъл в тях. Може би беше заради вродената му обич към пътуването, към откриването на нови места и изкуства.

Сплитовете се събраха. Изобщо не забеляза трудността, за която бе споменал Имарин. Но когато трябваше да се появи познатата резка светлина, сплитовете започнаха да се разпадат. Андрол се опита да ги задържи, да ги стегне в едно. За миг като че ли щеше да стане. Но след това нишките се изсипаха от хватката му и се изпариха. Порталът така и не се оформи.

— Всичките други сплитове, които опитах, работят — каза Евин и направи кълбо светлина. — Всички до един.

— Само порталите — изсумтя Канлер.

— Все едно, че… Все едно, че нещо иска да ни задържи тук — каза Имарин. — В Черната кула.

— Опитайте на други места в периметъра — каза Андрол. — Но се постарайте верните на Таим да не видят какво правите. Престорете се, че проучвате терена, както заповяда Таим.

Мъжете кимнаха и тръгнаха на изток, а Андрол излезе на пътя. Норли, ниският набит кайриенец, го чакаше — махна му с ръка и тръгна към него. Имаше открита дружелюбна усмивка и никой не би го заподозрял, че шпионира — нещо, от което Андрол бе решил да се възползва добре.

— Говори ли с Мезар? — попита той.

— Естествено — отвърна Норли. — Обядвахме заедно — махна на Мишраил, който водеше упражнение на група войници в боравене със сплитове, щом минаха покрай тях. Златокосият мъж му обърна гръб пренебрежително.

— И?

— Всъщност това не е Мезар — заговори Норли. — О, има същото лице като неговото. Но не е той. Мога да го видя в очите му. Бедата е, че каквото и да е това нещо, има спомените на Мезар. Говори досущ като него. Но усмивката е сбъркана. Съвсем сбъркана.

Андрол потръпна.

— Трябва да е той, Норли.

— Не е. Уверявам те.

— Но…

— Просто не е — каза набитият мъж.

Андрол си пое дъх. Когато преди няколко дни Мезар се беше върнал и бе казал, че Логаин е добре и че скоро всичко с Таим ще се оправи, Андрол бе започнал да се надява, че има изход от тази бъркотия. Но нещо у Мезар като че ли не беше наред. Освен това М’хаил много показно го беше приел за пълен Аша’ман. Дракона го бил издигнал. И сега Мезар — доскорошен върл поддръжник на Логаин — прекарваше времето си с Котерен и други лакеи на Таим.

— Започва да става лошо, Андрол — тихо каза Норли, усмихна се и махна на друга група упражняващи се мъже. — Според мен е време да се махаме оттук, все едно дали е против заповедите, или не.

— Изобщо няма да можем да минем през постовете. Таим не иска да пусне дори Айез Седай да си идат. Чу каква истерия вдигна пълничката онзи ден при портите. Таим удвоява стражите нощем, а порталите не действат.

— Но все пак трябва да направим нещо! Имам предвид… ако са хванали Логаин? Тогава какво?

„Не знам.“

— Иди поговори с другите, които са верни на Логаин. Ще уредя да ни преместят в обща казарма. Със семействата. Ще кажем на М’хаил, че искаме да отстъпим повече място за новобранците му. Ще поставяме охрана нощем.

— Ще се набива на очи.

— Разделението вече се набива на очи — каза Андрол. — Хайде, върви.

— Добре. Но ти какво ще правиш?

Андрол въздъхна.

— Ще ида да ни намеря съюзници.

Норли тръгна наляво, а Андрол продължи през селото. Сякаш все по-малко хора показваха уважение към него напоследък. Или се бояха, или бяха заложили на Таим.

Близо до пътеката стоеше група облечени в черни куртки мъже. Бяха скръстили ръце и го гледаха. Полазиха го ледени тръпки, но Андрол се постара да не му проличи. Докато минаваше покрай групата лакеи, забеляза с тях и Мезар, с посивялата на слепоочията коса и бронзовата доманска кожа. Мезар му се усмихна — а Мезар не беше от хората, които се усмихват лесно. Андрол му кимна и го погледна в очите.

И видя това, което беше видял Норли. Имаше нещо много сбъркано, нещо не съвсем живо в тези очи. Като че ли не бяха на човек, а на чучело. Сянка, натъпкана в човешка кожа.

„Светлината да ни е на помощ.“ Подмина ги бързо и продължи към южния край на селото, към няколкото малки колиби с избелели дървени стени и сламени покриви, на които им беше време за подмяна.

Поколеба се. Какво правеше? Тук бяха отседнали жените от Червената Аджа. Твърдяха, че са дошли да обвържат ашамани, но не го бяха направили досега. Явно беше някаква хитрина. Може би бяха дошли тук, за да се опитат да ги опитомят всичките.

Но ако беше така, то поне можеше да разчита, че няма да са на страната на Таим. Когато си зяпнал в гърлото на лъвориб, пиратският бриг не изглежда толкова зле. Андрол беше чувал тази поговорка, докато работеше на рибарска лодка на юг.

Вдиша дълбоко и почука. Отвори му пълничка Червена. Имаше неостаряващото лице на Айез Седай — не млада всъщност, но и съвсем не стара. Изгледа го.

— Чух, че искате да напуснете Черната кула — каза Андрол с надеждата, че не греши.

— Вашият М’хаил да не би да е премислил? — попита тя обнадеждено. Дори се усмихна. Рядкост за Айез Седай.

— Не. Доколкото знам, все още ви забранява да напуснете.

Тя се намръщи.

— Тогава…

Андрол сниши глас.

— Не сте единствените, които искате да напуснете това място, Айез Седай.

Гледаше го и лицето й стана съвършено спокойно. „Не ми вярва“, помисли си той. Странно как самата липса на чувство можеше да изрази чувство.

Отчаян, той пристъпи напред и опря ръка на рамката на вратата.

— Нещо сбъркано има тук. Нещо по-лошо, отколкото разбирате. Някога, преди много време, мъже и жени заедно са работели със Силата. И заедно са били по-силни в нея. Моля ви. Изслушайте ме.

Тя постоя още миг, след което отвори вратата.

— Влизай, но бързо. Тарна, жената, с която деля тази колиба, е навън. Трябва да приключим, преди да се е върнала.

Андрол пристъпи вътре. Не знаеше в пиратски бриг ли влиза, или в устата на лъвориб.