Робърт Лъдлъм
Ашкелон (8)

7.

Николо Монтави от Портичи се облегна на стената до прозореца, който гледаше към кафенето в двора на хотела на Сейнт Бартелеми. До него долитаха приглушени гласове, смесени с мек звън на чаши и тих смях. Беше късен следобед. На местните жители и туристите им предстоеше да навлязат във вечерните часове. Не беше по-различно от крайбрежните кафенета в Портичи. Щеше ли да види дома си отново?

Разбира се, сега не можеше да се върне на крайбрежието. Беше in traditore ai compagni^[1], един изменник. Щеше да е мъртъв, ако не беше непознатата богата сеньора, която го беше спасила. Иначе щяха да го хвърлят от дока с въже около врата. Помнеше седмиците, когато тя го криеше, местейки се от градче в градче, от един голям град в друг голям град, постоянно съзнавайки, че го преследват. Страхуваше се да излезе навън дори през нощта, особено през нощта, когато преследвачите обикаляха улиците. Носеха кошове, които нахлупваха през главата, ножове и пушки — оръжията на отмъщението. Отмъщение за престъпление, което той не беше извършил!

— Дори аз не мога да те спася — беше казал по-големият му брат в един от тайните им телефонни разговори. — Ако те видя, ще трябва да те убия аз самият, или ще бъда убит заедно с майка и сестрите ни. Нашата къща е под постоянно наблюдение, мъжете чакат да се върнеш. Ако баща ни, лека му пръст, не беше толкова силен и толкова много обичан, ние сигурно всички щяхме да сме мъртви.

— Но аз не съм убил capogruppo^[2]!

— Тогава кой го е направил, глупако? Ти си бил последният, който го е видял. Ти го заплаши да му изтръгнеш сърцето от гърдите.

— Това беше само на думи. Той ми се изплъзна!

— Той се изплъзна на всички, главно от задълженията към товарните кораби. Неговата смърт струва на всички ни един милион лири, защото той се нуждаеше от нашето съдействие и нашето мълчание.

— Какво да правя?

— Твоята сеньора говори с мама. Тя й каза, че ти ще бъдеш в по-голяма безопасност извън страната и тя ще се грижи за тебе като за син.

— Не съвсем като за син, както знаеш…

— Върви с нея! След две или три години нещата ще се изменят може би.

Нищо няма да се промени, мислеше Николо, като се извърна леко от прозореца. Главата му беше все още наведена, като че ли продължаваше да наблюдава сцената долу. С ъгълчето на очите си той видя своята bella signora^[3] да седи отсреща през голямата стая, пред огледалото на тоалетката си. Ръцете и пръстите й се местеха бързо и правеха странни неща с косата й. Той я наблюдаваше озадачен, защото тя обгърна един широк, натъпкан с пълнеж корсет около кръста си. Надяна доста голям по размер комбинезон върху него и се изправи. Оглеждаше се внимателно в огледалото. Беше толкова задълбочена, че го беше забравила. Не съзнаваше, че я гледат. Тя се завъртя в кръг. Очите й бяха вперени в огледалото. Изведнъж, Николо беше удивен, тя се беше превърнала в друга жена. Дългата й, тъмна коса не беше вече привлекателна. Беше вързана на тила й, право назад, отблъскващо. А лицето й беше почти бледо, някак сиво, и нямаше нищо общо с това, което е било… Беше направо грозно, с тъмни сенки под очите, чертите някак си изострени и изморени, една остаряла маска на предишната й същност… Тялото беше безформено, отпусната дебелана, без бюст. Никакви следи от възбуждащата жена. Инстинктивно Николо се обърна към прозореца, осъзнал, че не е трябвало да види това, което е видял. Потвърждението на това му решение дойде секунди по-късно. Сеньора Кабрини се придвижи бързо, шумно през стаята и обяви:

— Драги мой, ще взема душ, ако това забравено от бога място изпрати вода на третия етаж.

— Разбира се, Каби — каза Николо, а очите му гледаха долу в двора на кафенето.

— И когато свърша, трябва да говорим дълго, защото скоро ти ще преживееш приключението на своя живот.

— Certo, signora.^[4]

— Това е едно от нещата, за които ще говорим, мое красиво момче. Отсега нататък ти ще говориш само на италиански.

— Баща ми ще стане от гроба, Каби. Той научи всичките си деца да говорят английски. Казваше, че това е начинът да се усъвършенстваме. Той ни гонеше от масата на вечеря, ако говорехме на италиански.

— Баща ти е бил реликва от войната, Нико. Той е продавал вино и жени на американските войници. Сега обстоятелствата са съвсем различни. Излизам след няколко минути.

— Когато свършиш, може ли да отидем долу в ресторанта. Много съм гладен.

— Ти винаги си гладен, Нико, но, струва ми се, че не можем. Имаме дълъг разговор. Обаче аз съм уредила нещата с хотела. Ти ще имаш всичко, което избереш от менюто долу. Обичаш обслужването по стаите, нали, драги мой?

— Certo^[5] — повтори Николо, сега вече обръщайки се към нея, но Баярат също се обърна. Тя не желаеше той да види нейното представление пред далечното огледало.

— Va bene^[6] — каза Бая, отправяйки се към банята. — Solo italiano. Grazie!^[7]

Отнасяше се с него като с глупак! — мислеше Николо ядосан. Тази заможна кучка, която търсеше радости в неговото тяло… както и той правеше с нейното, трябваше да си признае… Сигурно преследваше някаква цел. Трябваше да има някаква цел, защото всяко момче от пристанището можеше да изкара хиляди лири, като ляга в леглото с амортизирани туристки. Първо като им занесе багажа за бакшиш, което беше нищо в сравнение с това, което му се плащаше по-късно. Benissimo^[8]! Но със сеньора Кабрини не беше същото. Тя беше направила твърде много, като непрекъснато му напомняше за неговите искрени желания да се образова и да остави кейовете на Портичи. Отиде толкова далече, че направи вноска на негово име в Banko di Napoli, така че по-късно да може да подобри живота си. Ако той я придружи в нейното пътуване. Какъв избор имаше? Да се остави на преследвачите убийци от крайбрежните квартали? Тя непрекъснато му казваше, че с него е свършено. Защо?

Бяха ходили в полицията в Рим, специален отдел, с мъже, които можеха да се видят само нощем, в затъмнени стаи. Там му бяха взети отпечатъци от пръстите за документи, които той подписа, но които тя пазеше. После посетиха две посолства, отново през нощта, присъстваха само един или двама чиновници. Имаше още документи, още книжа и фотографии. За какво?… Тя вече щеше да му каже, той го знаеше, той го чувстваше… „Скоро ще преживееш приключението на своя живот.“ Какво можеше да бъде то? Но каквото и да беше, той отново нямаше избор. Можеше само да приеме. Засега. Беше научил уроците на пристанището и не ги забравяше, макар да искаше да го напусне. „Целувай ботуша на туриста, докато можеш да го обереш.“ Защото с една жена, която можеше да убива толкова нехайно, както я видя да го прави, сигурно и той щеше да го прави не по-малко нехайно. Тя го наричаше своя играчка и той щеше да бъде нейна играчка. Докато не избягаше може би.

Николо хвърли още един поглед в оживения двор долу. Чувстваше се така, както през последните седмици в Италия — затворник. През онези задушаващи дни той не можеше да напуска затворените помещения, където и да бяха. Независимо от това дали беше в хотелска стая или на борда на лодка, притежавана от познати на Кабрини, или дори в камионетка под наем. С нея сеньората можеше да се придвижва бързо от място на място. Всичко това е необходимо, беше обяснила тя, защото трябвало да бъдат на неаполитанска територия. Там тя чакала един товарен кораб и трябвало да бъде налице призори, за да получи пакет, изпратен за нея. И наистина във вторник вечерта, докато преглеждаше новините за корабите във вестника, откри въпросния товарен кораб в списъка на пристигащите непосредствено след полунощ. Дълго преди да изгрее слънцето сеньората беше изляза от хотелската стая. Когато се върна без пакета, тя беше обявила: „Летим за Марсилия този следобед, мой красиви, млади любовнико. Нашето пътешествие започна.“

— Къде, Каби?

Тя му беше предложила съкратеното си име, уважавайки дълбоко религиозните чувства на Николо, въпреки че ако гледаме истината, Кабрини беше само името на заможно имение извън Портофино.

— Имай ми доверие, Нико — беше отговорила тя. — Мисли за сумата, която съм депозирала за твоето бъдеще, драги мой.

— Защо чакахме този товарен кораб?

— О, Нико, някои неща трябва да се предават на ръка… Сега никакви въпроси повече, трябва да стягаме багажа, по възможност по-малко, само каквото можем да носим.

Момчето от пристанището се дръпна от прозореца, като мислеше, че този разговор беше станал преди по-малко от седмица. А каква седмица само! От дебнещата смърт в бурите, в морето, до убийството на чуждия, невероятен остров, притежаван от най-странния стар човек, на когото някога беше попадал. Тази сутрин, когато самолетът закъсня заради лошото време, античният болен padrone се разгневи. Той непрекъснато викаше, че трябва да тръгват. На този цивилизован остров, където Каби ходеше от магазин на магазин и купуваше толкова много неща, те напълниха две торби. Купиха и един евтин костюм, който не му беше по мярка.

— По-късно ще го захвърлим — беше казала тя.

Николо тръгна безцелно към тоалетката на сеньората, озадачен от многобройните кремове, пудри и малки шишенца, които му напомняха за трите му сестри в Портичи. Това бяха trucco^[9], за които баща му се караше толкова често, дори когато умираше и момичетата се прощаваха с него, като минаваха покрай смъртното му легло.

— Какво правиш, Нико? — Баярат излезе от банята, увита в хавлиени кърпи. Нейното появяване сепна пристанищното момче.

— Нищо, Каби, само мисля за сестрите си… всичките тези неща на масата ти ми напомнят за тях.

— Със сигурност знаеш, че жените са суетни.

— Ти нямаш нужда от никое от тези…

— Любов моя — прекъсна го Бая, увличайки го настрани да седне. — Има бутилка свястно вино в една от торбите на масата, пред кушетката. Отвори я и налей малко, по-малко на теб, защото имаш дълга нощ за обучение пред себе си.

— О!

— Донеси виното, драги мой! — Виното беше налято, чашите — в ръцете им. Баярат даде на младия човек белия плик, който беше получила от товарния кораб в Неапол. Каза му да седне на кушетката и да го отвори. — Ти четеш много добре, нали Нико?

— Знаеш, че чета — отговори той. — Бях почти завършил моето scuola media^[10].

— Тогава започвай да четеш тези листа, а докато ти четеш, аз ще ти обяснявам.

— Signora? — Очите на Николо бяха забодени в първата страница. — Какво е това?

— Твоето приключение, сладък Аполоне. Ще те превърна в млад barone.

— Che pazzia!^[11] Не съм се научил да се държа като барон.

— Само бъди такъв, какъвто си, плах и благовъзпитан. Американците обичат скромното благородство. Те мислят, че е толкова демократично, толкова предизвикателно.

— Каби, тези хора…

— Твоето родословие, мой безценен. Те са едно благородно семейство от хълмовете на Равело, което преди години е преживяло трудни времена. Едва можели да си плащат данъците, земите и грамадното имение ги изцеждали… слаба реколта, разкош, деца прахосници, всичките нормални бедствия на богатите. Но изведнъж те отново стават заможни. Не е ли удивително?

— Много добре за тях, но какво общо имам аз с това…

— Чети нататък, Нико — прекъсна го Баярат. — Те имат милиони, отново са уважавани, всички италианци благоговеят пред тях. Отдавнашни инвестиции растат до небесата, лозята изведнъж стават clasico^[12], имението им се превръща в злато… следиш ли ме, Нико?

— Чета бързо, колкото мога, слушам внимателно, точно колкото…

— Погледни ме, Николо — извика Бая твърдо. — В семейството имало син. Той починал преди осемнадесет месеца в мръсното гето Ваденшвил. Тялото му било кремирано по нареждане на семейството без церемонии, без некролози. Те твърде много се срамували.

— Какво говориш, сеньора Кабрини? — попита тихо момчето от пристанището.

— Ти си почти на неговата възраст, дели ви една година. Много приличаш на него, преди да го погубят наркотиците… Сега ти си той, Николо. Това е толкова просто.

— Това, което казваш, няма смисъл, Каби — промълви момчето от Портичи уплашено и едва чуто.

— Не знаеш колко дни те търсих в крайбрежните покрайнини, скъпи мой. Младеж, който да е скромен, но да внушава на околните чувство за благородство, по-специално у американците. Всичко, което трябва да научиш, е написано на тези листа: твоят живот, твоите родители, твоето обучение, твоето хоби, умения, дори имената на определени приятели на фамилията и предишни наемни работници от имението. Трябва да сме стриктни във всичко. О, не ме гледай толкова ужасено. Просто се запознай. Няма нужда да бъдеш артист. Аз съм твоя леля, както и твоя преводачка и никога няма да се отделям от теб. Запомни обаче, че говориш само italiano.

— Моля,… per piacere^[13], сеньора! — заекна Николо. — Затруднен съм.

— Тогава, както ти бях казала преди, мисли за парите в твоята банкова сметка и прави каквото ти се казва. Аз ще те запозная с много важни американци. Много богати и много влиятелни. Те ще те харесат много.

— Защо ще бъда този, който не съм?

— Защото твоето семейство в Равело инвестира много в едно американско предприятие. Ще обещаеш да направиш дарения за много каузи… музеи, симфонии, благотворителност… дори на определени политици, които желаят да подслонят твоето семейство.

— Ще го направя.

— Да, но само и винаги чрез мен. Представяш ли си, ти можеш един ден да бъдеш поканен в Белия дом и да се срещнеш с президента на САЩ?

— Il presidente? — извика младежът. Очите му бяха широко отворени, а неговата радостна усмивка — искрена. — Всичко е толкова fantastico, аз сънувам, нали?

— Добре обмислена мечта, мое скъпо дете. Утре ще ти купя гардероб, подходящ за един от най-заможните млади мъже на земята. Утре започваме нашето пътешествие към твоята мечта, а тази мечта е и моя.

— Каква е мечтата, сеньора? Какво означава?

— Защо да не ти кажа? Ти не би разбрал по никакъв начин. Когато определени хора шпионират определени хора, те търсят засекретеното, тайното, обърканото. Не това, което е пред очите им.

— Ти си права, Каби, не разбирам.

— Това е съвсем добре — каза Баярат.

Но Николо я разбра съвсем точно, когато жадно се върна към листа пред него. На пристанището това се наричаше estorsione^[14]. Вместо да се криеш от някой, който те преследва, изправяш се пред него с леко изменена външност. Обикновено никой не се досеща, че търси именно теб. А някой наистина ги преследваше. Моето време ще дойде, мислеше момчето от пристанището на Портичи, но докато настъпи, ще трябва да вляза в играта на сеньората. Вдъхновено, защото тя убива твърде лесно.

 

В 6,45 ч вечерта непознатият влезе във фоайето на яхт-клуба на Вирджин Горда. Беше нисък, здраво сложен, оплешивяващ човек, облечен с много добре изгладен бял панталон и моряшки син блейзер, с черни и бели знаци на яхт-асоциацията в Сан Диего върху джоба на гърдите. Една впечатляваща емблема, тясно свързана, както си и беше, с американските купи и непресъхващата слава, която ги придружаваше.

Той вписа името си в регистъра. Ралф В. Гримшоу — адвокат и яхтсмен, Коронадо, Калифорния.

— Ние, разбира се, имаме делови обмен със Сан Диего — каза облеченият в смокинг чиновник зад бюрото, който нервно прелистваше записите си. — Аз съм новак в работата, така че ми отнема време да определя отстъпката.

— Не е важно, млади човече — каза Гримшоу, като се усмихна. — Отстъпката не е от жизнено значение и ако вашият клуб, подобно на нашия, има проблеми в тези трудни времена, защо да не забравим любезността? Ще се радвам да платя пълната цена, всъщност настоявам за това.

— Това е много любезно от ваша страна, сър.

— Ти си британец, нали, приятел?

— Да, сър, изпратен съм от Савой-груп на стаж, нали разбирате.

— Разбирам. Не можахте ли да получите по-добро място от това. Аз притежавам няколко хотела в Южна Калифорния и нека ти кажа: пращат вашите най-добри момчета на най-трудните места да научат колко тежко може да бъде.

— Наистина ли мислите така,сър? На мен ми се струва, че е по-различно.

— Тогава не знаеш как работи управата на един хотел. Ние също поставяме най-перспективните кандидати за работа в най-лошите ситуации, за да видим как ще се справят.

— Дори не съм имал предвид, че…

— Не казвай на шефовете си, че съм ти открил тайната, защото познавам Савой-груп и те ме познават. Просто поддържай амбициите си и набелязвай идващите в града важни особи — „тежката артилерия“, това също е тайна, най-важната.

— Да, сър. Благодаря ви, сър. Колко дълъг ще бъде престоят ви, мистър Гримшоу?

— Къс, много къс. Ден, може би два. Ще прегледам една лодка, която купуваме за клуба, после заминавам за Лондон.

— Да, сър. Момчето ще отнесе багажа ви до стаята, сър — каза чиновникът, като се оглеждаше за пиколото.

— О’кей, сине, ще искам само една нощувка. Останалите ми хора са на път за летището в Пуерто Рико, а от там за Лондон. Само ми дай ключа, сам ще намеря стаята. Всъщност аз бързам.

— Бързате ли, сър?

— Да, трябва да се срещна с нашия оценител край морето и съм закъснял цял час. Мъжът се казва Хайторн. Познаваш ли го?

— Капитан Тайръл Хайторн? — попита младият англичанин, леко изненадан.

— Точно така.

— Боя се, че не е тук, сър.

— Какво?

— Чартърът му тръгна рано този следобед.

— Той не може да направи това!

— Обстоятелствата сигурно са били необичайни, сър — каза чиновникът, като се облегна напред, очевидно впечатлен от представителя на „тежката артилерия“, запознат отблизо със Савой-груп. — Имахме няколко позвънявания за капитан Хайторн и всичките бяха прехвърляни до шефа на пристанищната поддръжка Мартин Кайн, който получава неговите съобщения.

— Тогава всичко е наред. Ние платихме и на този човек. Само дето името Кайн остана някъде в скоби.

— Не само това, сър — продължи чиновникът, благосклонен към своя нов познат, заможен адвокат яхтсмен, с такива завидни връзки в Лондон. — Капитан Хайторн има придружител — мистър Кук, Джефри Кук, който остави плик в нашия сейф за капитана.

— Кук?… Разбира се, моят човек с парите. Този плик е бил предназначен за мен, млади момко. В него са платежните спецификации за замяната.

— Какво, мистър Гримшоу?

— Ти не купуваш яхта за два милиона долара, ако цената на амортизираната екипировка, която трябва да се замени, надвишава петстотин хиляди.

— Два милиона…?

— Това е само средна по големина яхта, момче. Ако ми дадеш плика, ще офейкам до довечера, после ще хвана първия полет за Пуерто Рико и оттам за Лондон… Между другото, кажи ми твоето име. Един от нашите представители в обединеното сдружение е в борда на Савой-груп — Баском. Със сигурност го познаваш.

— Боя се, че не, сър.

— Добре, той ще узнае кой си ти. Пликът, моля.

— Ами, мистър Гримшоу, нашите инструкции са да го дадем само на капитан Хайторн.

— Да, разбира се, но него го няма, а аз съм тук. И напълно идентифицирах и капитана, и мистър Кук като наши служители, нали?

— Да, разпознахте ги, без съмнение.

— Добре. Ти ще стигнеш далеч с моите приятели в Лондон. Сега позволи ми да поискам твоята визитка, млади човече.

— Всъщност аз нямам визитка… Не е напечатана още.

— Тогава кажи буква по буква името си да го запиша на една регистрационна бланка, която ще привлече вниманието на Баском. — Чиновникът го направи с известна готовност. Непознатият на име Гримшоу го записа и се усмихна. — Някой ден, сине, когато съм отседнал в Савой и ти си управител там, вероятно ще ми изпратиш една дузина бутилки разкошно уиски.

— С удоволствие, сър.

— Пликът моля!

— Заповядайте, мистър Гримшоу!

 

Гримшоу седеше в стаята си. Ръката му в ръкавица държеше телефонната слушалка.

— Получих всичко, което имат — каза той по линията до Маями. — Всички инструкции, включително три фотографии на Бая. Предполага се, че още не са виждани от никого, тъй като са били запечатани в официален британски плик. Ще ги изгоря и после трябва да се махам оттук. Нямам идея дали Хайторн или Кук от МИ-6 ще се появят скоро, но не мога да стоя повече… Да, разбирам, че в седем и половина самолетите не летят. Какво предлагаш?… Самолет-амфибия, право на юг, на точка Себастиян?… Не, аз ще го намеря. Ще бъда там. Девет часа. Ако закъснея, не се паникьосвайте, ще се добера до там… Има нещо, за което трябва да се погрижа по-напред. Въпрос на връзка. Центърът за съобщения на Хайторн трябва да продължи да работи.

 

Тайръл стоеше с майор Катерин Нелсън и лейтенант Джаксън Пул в приемната на аеродрума на Сейнт Мартин. Чакаха старши сержант Чарлс О’Брайън, шефът по сигурността на АВАК-II.

Изведнъж сержантът влетя като буря през двойната врата, обърна глава към аеродрума и обяви:

— Оставам на борда, майоре! Никой на този скапан остров не говори английски. Не обичам, когато никой не може да ме разбере.

— Чарли, те са наши съюзници — каза Нелсън. — Патрик е дал разрешение и ще останем тук до края на деня, а може би и през нощта. Остави птичката, никой няма да я пипа.

— Не мога да направя това, Кати… майоре.

— По дяволите, Чарли, отпусни се.

— Не мога и да се отпусна. Тук нещо не ми харесва.

 

Залез слънце. После мрак. Хайторн разучаваше разпечатките от принтера на преносимия компютър на лейтенант Пул, младшият офицер, застанал до него в хотелската стая.

— Трябва да е един от тези четири острова — каза Тайръл, като държеше лампата над разпечатките.

— Ако бяхме слезли достатъчно ниско, както искаше Кати, щяхме да определим точно кой.

— Но ако го бяхме направили, те щяха да знаят какво правим, разбираш ли?

— Какво от това?… Моят майор е прав, ти си малко глуповат.

— Тя наистина не ме харесва, нали?

— О, по дяволите, не си нейният тип. Тя има характер, който в Луизиана наричаме „характер на вожда“. Още повече, че е офицер.

— Но ти сякаш се разбираш с нея.

— Защото тя е най-доброто за самолета, разбира се.

— Тогава не се съпротивлявай, ако свалям женския ти вожд.

— По дяволите, не го прави. Тя е моят шеф, но ще бъда лъжец, ако кажа, че съм равнодушен към нея… Искам да кажа, погледни я, човече, това е жена. Но тя е над мен по длъжност и е до мозъка на костите си офицер. Не забърквай каша.

— Тя решава нещата вместо теб, лейтенант.

— Да, аз съм точно като малкото братче-идиотче, което случайно знае как да настройва радиото.

— Ти наистина много я харесваш, нали, Джаксън?

— Нека ти кажа нещо. Бих убил заради тази лейди, но не съм от нейната класа. Аз съм технократ и знам това. Може би някога…

Тропането по вратата беше истерично.

— Дяволите ви взели, отваряйте! — крещеше майор Катерин Нелсън.

Хайторн стигна до вратата първи и щом отключи, майорът влетя вътре.

— Те взривиха нашия самолет! Чарли е мъртъв!

 

Padrone остави слушалката, чертите на измършавялото му, вехнещо лице бяха сурови, изострени. Още един страхливец се беше издигнал чрез него, беше направил сериозен удар. Един страхливец във френското Дьозием, който се страхуваше да се срещне лице с лице с живота без разчистването, което непознатата сила на Карибско море беше извършила сутринта. Мъжът беше един хилав човек, завинаги поддал се на своите елегантно похотливи апетити, но с претенции да е над корупцията, която и го подкрепяше, и потенциално го разрушаваше. Винаги се търси влиятелен страхливец, надува се, за да се възгордее, и после се оставя издутото му туловище да виси, а постоянното му потене от страх го държи в действие. Сега беше успял с тази кражба на Британска Горда, за която скоро щяха да научат. Преследвачите на Бая щяха да изпаднат в паника, да търсят къде ли не, и в най-затулените места, вместо да гледат към светлината. Нямаше повече никакъв фантастичен американски самолет да лети над областта в продължение поне на три часа или повече, а за това време всички трансмисионни системи ще са спрени и всички лъчи ще се отразяват в нищото.

Болнавият стар човек взе слушалката, облегна се напред в инвалидната си количка и внимателно избра серия от номера на апарата си. Звъненето от другия край на линията спря, нарушено от равен, металически глас. „При сигнал въведи своя код на достъп.“ Дългото писукане спря и padrone въведе пет допълнителни цифри. Звъненето продължи, докато друг глас заговори:

— Привет, Карибско, имаш голям шанс с това предаване. Надявам се, че знаеш това.

— Не до преди осем минути, Скорпион две. Летящият нахалник го няма вече.

— Какво?

— Просто беше ликвидиран на един временен аеродрум. Няма да има нищо във въздуха в продължение на три и повече часа.

— Новината не е достигнала до нас.

— Стой до телефона си, amico, ще дойде скоро.

— Може да имате и по-дълго време — каза мъжът от Вашингтон. — Най-близкият самолет от този вид е в Андрюс.

— Това е добра новина — каза padrone. — Сега, Скорпион две, искам да получа нещо, което не бях обсъждал в детайли.

— Никога не съм молил да обсъждаш нещо, padrone. Благодарение на твоето „наследство“ децата ми получават добро образование. Със сигурност нямаше да са там, където са, с моята държавна заплата.

— А жена ти, amico?

— Всеки ден е Коледа за тази кучка. Всяка неделя се моли на Месията за несъществуващия чичо, който отглежда породисти коне в Ирландия.

— Molto bene.^[15] Животът ти тогава е в ред.

— По начин, напълно неизвестен за правителството. Тук съм мозъкът в продължение вече на двадесет и една години, но те виждат, че не съм облечен елегантно, нямам хубава походка, не изглеждам добре, така че в пресата дават изявления идиоти, които използват моите открития, а името ми никога не се споменава!

— Calma, amico.^[16] Както те казват, ти последен се смееш, не е ли така?

— Да, благодарен съм за това.

— Тогава трябва да ми осигуриш едни хора. Няма да е трудна работа.

— Кажи имената.

— Според твоите официални пълномощия ти можеш да наредиш на имиграционните и митническите власти да пропускат частни самолети, които влизат в страната, без да се оглеждат хората, които са на борда им, прав ли съм?

— Разбира се. Националната безопасност. Нужни са ми името на компанията, която притежава самолета, неговата идентификация, международното летище, където ще влезе на наша земя, броят на пътниците.

— Компанията е Сънбъст Джетлайнс, Флорида. Номерът — двадесет и едно БФН; летището — Форт Лодърдейл. Има пилот, помощник-пилот и няколко пасажери.

— Някой, когото трябва да познавам?

— Засега не. Нямаме никакво намерение да прикриваме името му или да го внедряваме във вашата страна нелегално. Точно обратното. След няколко дни неговото присъствие ще се знае във всички заможни кръгове и ще бъде доста търсен. Обаче той иска няколко дни да се движи свободно и да види старите си приятели.

— Кой, по дяволите, е той, папата ли?

— Не, но домакините от Палм Бийч до Парк авеню ще се отнасят с него точно като с папата.

— Което означава, че никога не съм чувал за него.

— Сигурно не си, но те уверявам, че не е срамно. Естествено, изрядните му документи ще задоволят вашите официални власти във Форд Лодърдейл, които, несъмнено, също никога не са чували за него. Само предпочитаме той да остане на борда, докато стигне частното летище в Уест Палм Бийч, където лимузината му ще го посрещне.

— След като няма значение, какво е името му?

— Данте Паоло, син на барон Равело, Равело е едновременно и второто му име и името на провинцията, в която семейството му се е заселило преди няколко столетия. — Padrone сниши гласа си. — Между нас казано, той има доста големи възможности. Син е на едно от най-заможните, благородни семейства в Италия, баронът на Равело.

— Вероятно е супербогат наследник?

— Повече от това. Техните лозя дават най-хубавото „Гре-ко ди Туфо“, а индустриалните им инвестиции се конкурират с тези на Джовани Анели. Данте Паоло ще проучва потенциални възможности за печалба във вашата страна и ще докладва на баща си. Всичко е напълно законно, трябва да добавя, и ако можем да окажем случайно услуга на италианското семейство, може би по-късно за нас ще се помни с благодарност.

— Ти дори не се нуждаеш от мен за този човек. В търговския департамент ще си скъсат задниците да настаняват такъв пътешественик.

— Разбира се, но да спестиш на това велико nobilta^[17] да търси хотел, премахва доста неудобства, не е ли така?… А те винаги узнават на кого дължат това. Така че го правиш за мен, capisci^[18].

— Направено е. Свободно влизане, никакви внезапни проверки по веригата. Какво е точното време на пристигане и какъв е самолетът?

— Седем часа утре сутринта, а самолетът е „Леар“-25.

— Ясно, разбрах… Задръж линията, червеният ми телефон ще изскочи от вилката. Стой там, Карибско. — Минута и четиридесет секунди по-късно агентът на padrone се върна на телефона. — Ти беше прав, току-що научихме новината! АВАК-II от Патрик е бил взривен в Сейнт Мартин с човек от екипажа на борда. Обявена е пълна тревога. Искаш ли да обсъдим ситуацията?

— Нямаме нищо за обсъждане, Скорпион две. Няма ситуация, проблемът изчезна. След това обаждане и мене ме няма. Никакви комуникации. Сбогом.

 

Хиляда и осемстотин мили на север от укрепения остров един тежко сложен мъж с редееща червеникава коса над подпухналото луничаво лице седеше в канцеларията си в ЦРУ в Ленгли, Вирджиния. Цигарата в устата му беше поръсила с пепел синята полиестерна връзка. Той я изруга. Премести ултрасекретния телефон в метално чекмедже в основата на бюрото. За случайния посетител, дори с внимателен поглед, това въобще не беше чекмедже, а само метална част от бюрото до пода. Той запали отново цигарата си. Животът беше хубав, наистина хубав. Така че кой го е еня!