Робърт Лъдлъм
Ашкелон (26)

26.

— Тръгваме веднага! — извика Баярат, отваряйки вратата на спалнята, като събуди Николо от дълбокия сън. — Ставай и приготви багажа ни, бързо!

Младежът се надигна от възглавницата и потърка очи на ярката следобедна светлина, струяща през прозореца.

— Срещнах моя Бог снощи и бях достатъчно късметлия да оживея. Остави ме да поспя.

— Ставай и, моля те, прави каквото ти казвам. Поръчала съм лимузина, ще бъде тук след десет минути.

— Защо? Толкова съм уморен и така ме боли.

— Честно казано, нашият шофьор може да има по-голяма уста, че да не я затворят хиляда долара, макар че му обещах повече.

— Къде отиваме?

— Всичко съм уредила, не се грижи. Побързай! Трябва да направя още едно обаждане. — Баярат се върна обратно в хола на апартамента и завъртя номера, който така добре беше запомнила.

— Представи се — каза непознатият глас по линията, — и изясни за какво се обаждаш.

— Вие не сте човекът, с когото говорих последния път — отговори Баярат.

— Имаше промени…

— Има прекалено много промени — каза Бая тихо и тайнствено.

— Бяха направени за добро — прекъсна я мъжът от телефона на Скорпионите. — И ако сте тази, която мисля, че сте, от тях вие само спечелихте.

— Откъде мога да бъда сигурна? Мога ли изобщо да бъда сигурна? Този хаос нямаше да бъде позволен в Европа, а в Бекаа всички вие щяхте да бъдете екзекутирани.

— Скорпион Две и Три вече ги няма, нали? Не бяха ли те екзекутирани, Момиченце-кръв?

— Не си играйте детски игрички с мен, сеньоре — каза Баярат, вече с леденостуден глас.

— Нито вие с мен, лейди… Искате доказателство, добре. Ще го получите. Аз съм в кръга и знам всеки ход, който се прави, за да бъдете открита. Сред замесените е капитан Стивънс, шеф на морското разузнаване. Той работи с оттеглилия се капитан Хайторн…

— Хайторн? Знаете това…

— Точно така, те са ви проследили до мястото, наречено Чесапийк Бийч. Всеки от нас в кръга беше уведомен чрез нашите тайни факсове. Все пак капитан Стивънс повече няма да участва в преследването. Той е мъртъв и рано или късно ще го намерят в гъстия плет зад дома му. Ако това стане, ще прочетете за него в сутрешните вестници. Дори може да го предадат и по вечерните новини, ако не решат да се пази в тайна.

— Удовлетворена съм, сеньоре — каза Баярат меко и бързо.

— Толкова лесно? — попита елитният Скорпион. — От това, което съм чел и чувал, не е във ваш стил.

— Аз имам своето доказателство.

— Моята дума?

— Не, едно име.

— Стивънс?

— Не.

— Хайторн?

— Това е достатъчно, Скорпион едно. Имам нужда от екипировка. Шансът може да се появи всеки момент.

— Ако не ви трябва танк, ще получите екипировката си.

— Не е танк, но е твърде сложна. Могат да ми я изпратят за една нощ от Бекаа, през Лондон и Париж, но не вярвам на нашите техници. В три от пет случая техниката не се задейства. Не мога да си позволя такъв риск.

— Нито пък хората, които мислят като мен, а ние сме из целия град. Спомнете си Далас преди трийсет години — ние го помним. Какво искате да бъде направено?

— Имам детайлна схема…

— Дайте ми я — прекъсна я Скорпион едно.

— Как?

— Предполагам, няма да ми кажете къде сте.

— Разбира се, че не — отвърна Баярат. — Ще оставя копие за вас на рецепцията на хотел по мой избор. Ще ви звънна минути след като го оставя.

— Под какво име?

— Изберете си.

— Раклин.

— Избрахте го твърде бързо.

— Той беше лейтенант, военнопленник, който загина във Виетнам. Мислеше като мен. Той мразеше нашето бягство от Сайгон, мразеше лигльовците във Вашингтон, които не осигуриха достатъчно огнева мощ.

— Много добре, нека бъде Раклин. Къде да ви се обадя, на този номер ли?

— Ще бъда тук до два часа, това е всичко. След това трябва да се върна в офиса на съвещание… То се отнася за вас, Момиченце-кръв.

— Такъв чаровен прякор, умалителен и в същото време смъртоносен — каза Бая. — Ще ви звънна, да кажем, в следващите трийсет минути. — Баярат затвори телефона. — Николо! — извика тя.

 

— Хенри! — изкрещя Тайръл в телефона. — Къде отиде, по дяволите?

— Случило ли се е нещо? — попита Пул.

— Не знам — отговори Хайторн, поклащайки глава. Хенри винаги лесно се разсейваше, когато се появеше нещо ново. Може би е получил секретен доклад от вътрешния кръг. Щеше да седне първо да го прочете, забравил за телефона. — Ще му се обадя по-късно, и без това нямаше нищо ново. — Хайторн остави телефона и погледна лейтенанта. — Хайде, притегни този крак и се понасяй към Държавния департамент. Искам да започваме. Нямам търпение да се срещна със скърбящите Ингерсолови и О’Райънови.

— Никъде не можеш да отидеш, преди да получиш документите и дрехите си. Мога ли да ти предложа дотогава да легнеш и да почиваш, сър? Изкарал съм медицински курсове и наистина вярвам, че капитанът…

— Млъквай, Джаксън, и вържи проклетото нещо.

* * *

След като се обади на Скорпиона за името на хотела, Баярат остави плик, съдържащ смъртоносните схеми, на портиера на „Карилон“. На него беше записано: Господин Раклин. Да бъде прието от куриер, с цели печати.

— Sono desolato^[1] — прошепна Николо, докато качваха багажа им в лимузината. — Главата ми още не се е оправила. Обещах на Анжел, че ще й се обадя от новия хотел и закъснявам!

— Не мога да търпя тези безсмислици — каза Баярат, вървейки към голямата бяла кола.

— Но трябва! — извика момчето от доковете, грабна я за раменете и я спря. — Трябва да имаш уважение към мен в това отношение, уважение към нея.

— Как смееш да ми говориш по този начин?

— Чуй ме, сеньора, аз преживях с теб ужасни неща и убих един човек, който искаше да ме убие. Но ти ме въвлече в този луд свят и ме насочи към тази млада жена, към която съм много привързан. Знаеш, че съм млад и съм имал много жени, но това момиче е различно.

— Звучиш по-добре на италиански, отколкото на английски… Разбира се, обади се на приятелката си от лимузината, щом трябва.

Вътре в колата възрастният черен шофьор запали мотора, докато Николо вдигна слушалката.

— Операторът каза, че трябва да имате номер за мен, мадам.

— Един момент, моля — Баярат докосна бузата на Нико. — Говори по-тихо — каза Бая на италиански. — Нашият шофьор не трябва да научава нищо.

— Тогава ще почакам, докато свършиш, за да ревна от щастие.

— Ако почакаш още малко, да кажем, половин час, ще можеш да викаш от радост колкото си искаш.

— Ооо?

— Преди да стигнем до следващото ни жилище, ще трябва да спрем. Аз ще трябва да спра. Няма смисъл да ме придружаваш, така че ще бъдеш сам в колата поне двайсет минути.

— Ще почакам дотогава. Смяташ ли, че шофьорът ще се обиди, ако го помоля да вдигне преградата между нас?

— Защо му е? — Баярат спря и очите й светнаха. — Аз съм сигурна, че той не разбира италиански. Ти говориш само на италиански с твоята актриса, нали?

— Моля, сеньора, тя разбра, преди да замине за Калифорния. Тя знае, че говоря английски. Каза, че го е усетила по очите ми, когато сме били с други хора — как съм се смеел с очи, когато са казвали нещо смешно…

— Ти си признал, че говориш английски?

— Ние го използваме през цялото време по телефона. Какво лошо има?

— Всички си мислят, че ти не говориш английски!

— Грешиш, Каби. Журналистът в Палм Бийч мислеше другояче.

— Той е без значение, вече е…

— Той е какво?

— Няма значение.

— Адресът, мадам? — попита шофьорът, чул, че италианската реч спира.

— Да, ето го. — Бай отвори чантичката си и извади парче кафява хартия, на която бяха изписани арабски букви, закодирани с думи и числа. Декодирайки го по памет, тя прочете на глас номер и улица в Силвър Спринг, Мериленд. — Знаете ли къде е?

— Ще го намеря, мадам — отговори шофьорът. — Няма да е проблем.

— Вдигнете преградата, моля.

— С удоволствие, мадам.

— А тази твоя Анжел говори ли на други за тебе? — попита Баярат сърдито, неприятно, обръщайки се рязко към Нико.

— Не зная, Каби.

— Актрисите са лесни, те са ексхибиционистки и винаги търсят популярност.

— Анжелина не е такава.

— Видя всичките снимки във вестниците. Пък и тези слухове…

— Това, което пишеше, беше ужасно.

— Как мислиш, че се е стигнало до тях?

— Защото е известна личност. И тримата го разбрахме.

— Тя го е планирала. Цялото! Това, което иска от тебе, е реклама, нищо повече.

— Не ти вярвам.

— Ти си глупаво момче от доковете. Какво изобщо можеш да разбереш? Ако тя знаеше кой и какво си всъщност, би ли повярвал, че ще те погледне втори път?

Николо се умълча. Накрая проговори с облегната назад глава.

— Права си, Каби, аз съм нищо, никой. Надминах себе си, вярвайки на нещо, в което не трябваше да вярвам, заради вниманието и хубавите дрехи, които нося в тази твоя голяма игра.

— Целият живот е пред теб, скъпо мое момче. Считай всичко това за опит, който ще ти помогне да се превърнеш в мъж… А сега бъди тих, искам да помисля.

— За какво трябва да мислиш?

— За жената, с която трябва да се срещна в Силвър Спринг.

— Аз също трябва да помисля — каза момчето от доковете на Портичи.

 

Хайторн облече новите дрехи с помощта на Пул, който оправи връзката му, отдалечи се и даде оценка:

— Знаеш ли, не изглеждаш лошо като цивилен.

— Чувствам се като в усмирителна риза — каза Тайръл, напъвайки врат от яката.

— Кога за последен път си бил с вратовръзка?

— Когато свалих униформата. — Телефонът звънна и Хайторн се завъртя болезнено към него.

— Остани където си — каза Пул. — Аз ще се обадя. — Той отиде до бюрото и вдигна телефона. — Да?… Аз съм помощникът на капитана. Моля, изчакайте. — Той закри слушалката и се обърна към Тайръл. — Леле-мале, обаждат се от канцеларията на директора на ЦРУ. Той иска да говори с теб.

— Кой съм аз, за да откажа? — каза Хайторн, наведе се предпазливо към леглото и вдигна телефона. — Хайторн е.

— Директорът желае да говори с вас, сър. Моля изчакайте.

— Добър ден, капитане.

— Добър ден, господин директор, предполагам знаете, че съм в запаса.

— Знам повече от това, млади човече, и то със съжаление.

— Какво искате да кажете?

— Говорих със секретаря Палисър. Като него и аз бях част от изключителната каша на Ван Ностранд. Боже господи, този човек беше безупречен.

— Той беше длъжен да бъде безупречен, сър. Но също така е и мъртъв.

— Той знаеше кои бутони да натисне. Ако нещата се бяха развили по друг начин, ние погрешно щяхме да се оневиним един друг в светлината на неговите, така наречени, заслуги. Беше съвършен актьор и аз, както и моите колеги му повярвахме безрезервно.

— Какво направихте за него?

— Пари, капитане, преведохме му над осемстотин милиона долара, прехвърлени на различни европейски сметки.

— Кой ще ги получи сега?

— За такива суми, предполагам, че ще се стигне до международен съд. Първо, когато настъпи моментът, ще трябва да разкрием нелегалните трансфери. Аз ще си подам оставката, разбира се.

— Спечелил ли сте нещо от тези трансфери?

— Божичко, не.

— Тогава защо ще се оттегляте?

— Защото въпреки добрите ми намерения, това, което направих, беше незаконно. Аз използвах положението си, за да облагодетелствам един индивид, нарушавайки закона и скривайки действията си.

— Така че сте виновен за погрешната си преценка. Не сте единственият. Фактът, че желаете да признаете това, което сте сторили и защо сте го сторили, облекчава положението ви.

— С оглед на всичко, което ви се случи, това е забележително изявление. Можете ли да си представите натиска върху президента? Човек, назначен от него на такъв чувствителен и влиятелен пост, изнася осемстотин милиона долара? Опозицията ще изпищи за корупция в най-висшите сфери.

— Забравете тези глупости, господин директор — каза Хайторн, с очи над телефона, широки, изпълнени със смесица от гняв и страх. — Какво според вас ми се е случило?

— Ами, аз… мислех си, че разбирате.

— Амстердам?

— Да. Защо звучите толкова изненадан?

— Какво знаете вие за Амстердам? — прекъсна го Тайръл с дрезгав глас.

— Това е труден въпрос, капитане.

— Отговорете.

— Мога само да ви кажа, че капитан Хенри Стивънс не беше отговорен за смъртта на жена ви. Системата беше погрешна, не индивидът.

— Това е най-наглото изявление, което съм чувал след „Просто изпълнявах заповеди“.

— В случая е истина, Хайторн.

— Чия? Вашата, неговата, на системата? Никой не е отговорен за нищо, така ли?

— Да излекуваме тази болест беше една от илюзиите, които имах, когато заех този пост. Справях се много добре, докато не се появихте вие с Баярат.

— Разкарай се от моя случай, кучи сине!

— Потиснат сте, капитане, но аз бих могъл да ви отговоря същото. Нека ви кажа нещо. Не ми харесва това, че великолепно обучен американски разузнавач, както сте бил обучен вие с парите на данъкоплатците, се продава на едно чуждо правителство! Ясен ли съм?

— Това, което казвате и мислите, не ме интересува. Вие с вашата система убихте жена ми, и го знаете. На вас, копелета, аз не дължа нищо.

— Тогава напуснете преследването. Аз имам дузина дълбоко законспирирани агенти, по-добри от вас, и мога да ги използвам, без въобще да се усети липсата ви. Направи ми услуга, разкарай се.

— Само в сънищата ти! Мои приятели бяха убити, добри приятели, а единият, който оцеля, може би никога вече няма да може да ходи! Вие и вашите умници бяхте толкова неадекватни, както винаги сте били. Аз слизам надолу и надълбоко и ви съветвам да ме следвате, защото ще ви заведа до Момиченцето-кръв.

— Знаете ли, капитане, вярвам, че това е възможно, защото, както казах, вие сте добре обучен. Колкото до следенето, имате го, защото вашите уреди са на честота с нашите макрокомпютри. Да се върнем към работата, капитане. Както искаха вашите хора чрез Палисър, комуникациите и транспондерът ще бъдат без достъп до външни телефони. Честно казано, смятам, че това е излишно и нашият персонал ще бъде индивидуално и колективно обиден — те са сред най-добрите, които имаме.

— Такъв беше и О’Райън. Казахте ли им за него?

— Разбирам идеята ви — директорът помълча известно време. — Може би ще им кажа, макар да нямаме конкретно доказателство, че ни е предал.

— Следствие ли водим, господин директор? Той беше там и тя беше там. Единият оцеля, другият не можа. Да не са се променили правилата?

— Не, не, не са. Съвпадението рядко е фактор. Може би ще им обясня, че има доказателство за внедрен агент в тази операция. Това може да е достатъчно. Недоверието е много лошо за вътрешния морал, а всички тези хора са изключителни. Ще трябва да помисля за това.

— Не мислете. Кажете им за О’Райън! Какво друго, по дяволите, ви е нужно? Защо, когато има хиляди километри брегова линия, той се е оказал на няколко метра от нея, преди да бъде премахнат?

— Това не е убедително, господин Хайторн.

— Нито пък убийството на жена ми беше убедително, господин директор. Но вие знаете и аз знам какво я уби! Нямаме нужда да мислим, ние знаем. Не сте ли го проумели? Защото, ако не сте, мястото ви не е на този стол.

— Това беше преди години, млади човече, но където съм сега, трябва да направя и друго — не толкова от вяра, а заради практичността. Има много неща, които бих искал да променя тук, но не мога да го направя, понеже съм във властта. Имало е достатъчно такива неща. Въпреки това ние с вас сега работим от една и съща страна.

— Не, господин директор, аз работя от своята страна, с определена степен здрав разум, ако това е някакво успокоение. Но не съм на вашата страна. Да повторя, на вас, копелета, не дължа нищо, а вие ми дължите това, което никога не бихте могли да ми върнете! — От гняв кръвта се качи в главата му, Хайторн затръшна телефона, а слушалката се строши от удара.

 

Реймънд Жилет, директорът на Централното разузнавателно управление, се облегна на бюрото и замасажира с пръсти острата болка в главата си. Смущаващо, споменът за Сайгон се беше върнал при него, изпълвайки го с гняв и тъга, и той не знаеше защо. После изведнъж разбра — причината беше Тайръл Хайторн, морският офицер от запаса. Приликата със Сайгон беше болезнено остра.

Във Виетнам един офицер от военновъздушните сили, възпитаник на Военновъздушната академия, бил улучен заедно с екипажа си и те скочили с парашути от горящия самолет близо до границата с Камбоджа, на по-малко от пет мили от замаскираните криволичещи снабдителни пътища на Хошимин. Как беше оцелял човекът през джунглите и блатата, избягвайки виетнамците, само един господ знаеше, но той беше успял… Беше си проправял път през реки и гори, ял горски ягоди и корени, докато стигне на приятелска територия. А разказът, който донесе на разузнаването, беше невероятен.

Видял един скрит огромен комплекс с размерите на двайсет футболни игрища, изкопан под планините, в който стотици танкове, цистерни и бойни машини изчезваха през дневните часове, само за да продължат отново на юг през нощта. Според младия офицер това било също и склад за амуниции, защото той виждал да влизат пълни военни камиони, а после да излизат празни.

Видения от Втората световна война, германската ракетна база Пенемюнде, изпълваха въображението на разпитващия офицер от разузнаването, който сега седеше на бюрото си като директор на ЦРУ. Да се бомбардира, да се разруши напълно и да се закрие такъв стратегически комплекс щеше да бъде не само огромна победа, но също значителен и необходим психологически тласък за военната машина, която се задъхваше от постоянството на един враг, който нито искаше, нито броеше телата на своите.

Къде беше това огромно светилище, достатъчно, за да побере цяла дивизия заедно с техниката? Къде?

Младият офицер от военновъздушните сили не можеше точно да го отбележи на картите. Той се беше крил и борил за живота си на земята. Все пак той знаеше координатите, на които е бил свален в небето, и вярваше, че ако го спуснат долу с парашут в района, би могъл да повтори собствения си път. Беше сигурен, че отново ще достигне хълмовете срещу планинското скривалище, откъдето беше наблюдавал движението. Не само сигурен, а и категоричен. Имало само една такава група хълмове „като топки зелен сладолед една върху друга“, но тя не била отбелязана на въздушните карти.

— Не мога да ви накарам да направите това, лейтенант — беше казал Жилет. — Загубили сте трийсет килограма и физическото ви състояние не е добро.

— Мисля, че може и трябва, сър — отговори пилотът. — Колкото по-дълго чакаме, толкова по-объркана става паметта ми.

— За бога, това е просто още един склад…

— Една поправка, сър, това е Складът. Никога не съм виждал подобно нещо, нито пък вие. Това е все едно да се обърне част от Големия каньон настрани и да се вкара вътре! Пуснете ме да отида, капитане, моля ви.

— Тук нещо не е наред, лейтенант. Защо сте толкова ентусиазиран? Вие сте разумен човек, не ламтите за медали, а това би могло да бъде много опасна операция.

— Имам всички основания, които са ми нужни, капитане. Двамата мои помощници скочиха с мен. Те се приземиха близо един до друг в полето, докато аз паднах сред някакви дървета на около половин миля от тях. Хвърлих парашута си под едни храсти и побягнах към полето с всичка сила. Стигнах до началото му едновременно с група войници, които идваха от другия край — войници в униформи — не деца в пижами — аз клекнах в тревата и наблюдавах как тези гадове наръгаха с байонетите си моя екипаж! Те не бяха само мои приятели, капитане, единият от тях ми беше братовчед. Войници, капитане! Войниците не убиват с байонетите си пленниците на полето… Разбирате ли, трябва да се върна там. Сега. Преди всичко да се е замъглило.

— Ще получиш цялото осигуряване, което можем да осъществим. Ще носиш най-съвършената апаратура за комуникации и всяка твоя стъпка ще бъде следена. Хеликоптерите „Кобра“ никога няма да бъдат на повече от три мили от твоята позиция, готови при твой сигнал да се спуснат и да те приберат.

— Какво повече мога да искам, сър?

Много повече, млади човече, защото и ти не разбираше повече от мен. Тайните операции не стават по този начин. Там имаше друг морал, друга етика, кредото на която е „свърши работата на каквато и да е цена“.

Младият офицер излетя на североизток с един виетконгски предател, който беше живял до камбоджанската граница. И двамата бяха спуснати с парашути през нощта в района, където беше паднал самолетът на пилота. Двамата започнаха повторното преминаване на пътя. Жилет, капитанът от разузнаването, отговорен за мисията, отлетя на север, южно от Хошимин, присъединявайки се към екипа на тайните служби, проследяващ проникването на двамата.

— Къде са „кобрите“? — попита разузнавачът от Сайгон.

— Не се тревожи, капитане, на път са — беше отговорът на полковника.

— Досега трябваше да са тук. Нашият пилот и другият се приближават. Чуйте ги!

— Ние слушаме — каза майорът, който работеше на радиостанцията. — Спокойно. Почти са стигнали и знаем точно позицията им.

— Ако те дадат сигнала, значи са на хиляда метра от целта — добави полковникът.

— Тогава пращайте „кобрите“! — изрева капитанът от Сайгон. — Това е всичко, което искахме да направят!

— Когато го направят — каза полковникът.

Изведнъж се чу припукване, последвано от залп изстрели. След това мълчание — страшно мълчание.

— Това е! — изкрещя майорът. — Те са отрязани. Свържи се с бомбардировачите, да тръгват и да изсипят всичко, което имат! Ето координатите!

— Какво искаш да кажеш с това, че са отрязани? — извика Жилет.

— Те очевидно са били разкрити и убити от виетнамски патрул, капитане. Дадоха живота си за една изключителна операция.

— Къде, по дяволите, бяха „кобрите“, хеликоптерите, с които трябваше да ги приберат?

— Какви „кобри“? — каза майорът от тайните служби саркастично. — Ти си мислиш, че щяхме да провалим всичко с „кобри“, летящи на няколко мили от целта? Те щяха да бъдат засечени от радар, а това е дяволска планина.

— Какво значи това! — изкрещя капитанът. — Аз дадох дума на този пилот!

— Своя дума — каза полковникът. — Не нашата. Ние се опитваме да спечелим война, която губим.

— Вие, копелета! Аз дадох на този пилот обещание…

— Твоето обещание, не нашето. Между другото, как ти е името, капитане?

— Жилет — отговори объркан офицерът от разузнаването. — Реймънд Жилет.

— Отсега го виждам: бръсначът на Жилет прерязва главна транспортна артерия. Имаме големи връзки в рекламата.

Реймънд Жилет, директор на Централното разузнавателно управление, вдигна глава, разкърши врат и отиде до вратата на офиса си. Той щеше да говори лично с всеки човек от комуникационния екип, гледайки го в очите и използвайки жизнения си опит, и да познае, ако някой не беше чист. Дължеше го на мъртвия офицер от ВВС и неговия виетнамски водач отпреди толкова години. Дължеше го на Тайръл Хайторн, на когото беше дал дума само преди минути. Трябваше да направи повече от това, трябваше да изучи всеки мъж и жена, в чиито ръце бе животът на Хайторн. Той отвори вратата и каза на секретарката си:

— Хелън, искам да извикаш целия екип за Момиченцето. Всички да ме чакат в оперативната стая след двайсет минути.

— Да, сър — каза сивокосата жена на средна възраст, като стана и заобиколи бюрото си. — Но първо, аз обещах на госпожа Жилет да я уверя, че сте си взели следобедното хапче. — Секретарката извади таблетка от малка пластмасова кутийка, сипа вода от термоса в една картонена чаша и подаде и двете на нетърпеливия директор на Централното разузнавателно управление. — Госпожа Жилет настоя да ползвате вода от шишето, сър. Дестилирана е.

— Госпожа Жилет може да бъде дяволски досадна, Хелън — каза директорът, лапна хапчето и отпи от водата.

— Тя иска да сте във форма, сър. Освен това настоява, както знаете, да поседите минута-две, за да може да се разтвори. Моля седнете, господин директор.

— Вие двете заговорничите, Хелън, но аз няма да го позволя — каза Жилет усмихвайки се и седна на широкия фотьойл пред бюрото на секретарката си. — Мразя тези проклети неща, карат ме да се чувствам сякаш съм изпил три бърбъна, без да изпитвам удоволствието от тях.

Изведнъж, без някаква причина, Реймънд Жилет се свлече от стола, направи гримаса, задави се, притисна пръсти към лицето си и затихна пред бюрото на секретарката с разтворена уста. Беше мъртъв.

Секретарката се втурна към вратата на офиса, заключи я и се върна към трупа. Тя изтегли тялото далеч от бюрото, към кабинета на директора и го постави на дивана под северния прозорец. Върна се във фоайето, затваряйки вратата на шефа след себе си, и бавно, дишайки тежко, вдигна тайния телефон. Набра номера на офицера на специалния екип по операцията „Момиченцето-кръв“.

— Да? — каза мъжки глас по линията.

— Аз съм Хелън от офиса на директора. Той ми каза да започвате проверка на техниката си веднага след като получите сигнал от капитан Хайторн.

— Знаем това, разбрахме се преди петнайсет минути.

— Мисля, че не е искал да го чакате. Ще бъде зает с конференции през голямата част от следобеда.

— Няма проблеми. Започваме веднага щом дойде сигналът.

— Благодаря — каза Скорпион седемнайсет и затвори телефона.