Робърт Лъдлъм
Ашкелон (3)

2.

Високият небръснат мъж в бели моряшки гащета и по фланелка, силно загорял от тропическото слънце, се затича по пътя нагоре към пристана с хелинги^[1] за моторници. Стигна края на дървената част и извика на двамата мъже върху идващата малка лодка:

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Че съм получил теч от резервния двигател? Ползвах го в лошото време и той работеше съвсем добре!

— Виж, наборе — отговори механикът, британец, а гласът му беше отегчен. Тайръл Хайторн улови въжето, което му подхвърлиха. — Не давам пукнат грош за твоя мотор. Ти нямаш и капка масло в резервоара си. Излято е цялото. Сега, ако искаш, изнеси това нещо отвън и пробвай още някой път да го пуснеш. Карай напред и надувай двигателя. Но ще докладвам в базата, че не отговарям за глупостта ти.

— Добре, добре — каза Хайторн, поемайки ръката на мъжа, докато той се качваше по стълбата към палубата. — Какво разбра?

— Износени уплътнители и два износени цилиндъра, Тай. — Механикът се обърна и затегна втората връзка около пилона, за да може компаньонът му да се качи на палубата. — Колко пъти съм ти казвал, младежо, че си твърде невнимателен с облаците и ветровете. Трябва да използваш металните части по-добре, те изсъхват на това ужасно слънце. Кажи сега, не съм ли ти го казвал дузина пъти?

— Да, Марти, казвал си, не мога да отрека.

— Не можел! За парите, които даваш? Ти сигурно не се тревожиш за стойността на горивото. Това дори аз го разбирам.

— Проблемът не е в парите — запротестира капитанът, — а заради дългите неудобни маршрути, по които яхтсмените обичат да плават, знаеш това. Кога ще оправите двигателя… след някой друг час?

— Много бързаш, Тай-бой. Опитай утре следобед… ако се сдобия с подходящи уплътнители, доставени от остров Сейнт Томас сутринта.

— По дяволите! Открих много добри пътници за разходка. Те очакват да пристигнат в Тортола довечера.

— Предложи им няколко огнени рома и им запази стаи в клуба. Те няма да разберат разликата.

— Нямам избор — каза Хайторн, като се обърна и тръгна надолу по кея. Покрай хелингите капитанът на наемни лодки ускори крачка.

— Съжалявам, наборе — каза механикът Марти, като гледаше приятеля си как завива наляво на кея. — Неприятно ми е да ти погаждам номера, но трябва да изпълнявам нареждането, което съм получил.

Тъмнина обгърна Карибско море. Беше вече доста късно, когато капитан Тайръл Хайторн, едноличен собственик на „Олимпик Чартърс“, САЩ, с регистрация от Вирджинските острови, заведе клиентите си в хотела на яхт-клуба на плажа. Стаите не бяха от ония, в които всяка двойка би мечтала да се събуди. Но да се спи в тях не беше неприятно. Сервитьорът се беше погрижил за това. Тай Хайторн се върна до открития бар на плажа. Гостите току-що го бяха напуснали. Затова подкрепи благодарността си към мъжа зад бара в по-конкретни измерения. Даде на черния сервитьор 50 американски долара.

— Хей, Тай-бой, не трябваше да правиш това.

— Тогава защо стискаш така здраво парите в ръката си?

— Инстинкт, мен. Можеш да си ги вземеш обратно.

И двамата се засмяха. Това беше ритуал.

— Как е бизнесът, капитане? — попита келнерът, като наливаше на Хайторн чаша от любимото му бяло вино.

— Не е зле, Роджър. И двете ми лодки са наети и ако моят брат-идиот може да намери пътя обратно до Ред Хук в Сейнт Томас, ние ще можем да приключим годината дори с печалба.

— Хей, мен, харесвам брат ти. Той е веселяк.

— О, той е истински шут, Родж. Знаеш ли, че този младеж е доктор?

— Какво, мен? Всеки път, когато той е тук, аз получавам всякакви неразположения и болести. Та мога ли да го попитам за това-онова?

— Не, не е такъв доктор — засмя се Тайръл. — Той има докторска степен по литература, точно както и баща ни.

— Той не оправя кости и болки? Тогава каква полза?

— Същото казва и той. Казва, че си е съдрал задника за осем години да вземе проклетата степен и като приключи, изкарваше по-малко пари от един берач на зеле в Сан Франциско. Беше му дотегнало, знаеш какво имам предвид.

— Сигурно — отговори келнерът. — Преди пет години ловях риба за наетите корабчета и чистех боклуците, които туристите оставят, когато са пияни. Не беше живот, мен! После се устроих по-добре, като се научих как аз да ги напивам.

— Добър ход!

— Лош ход, Тай-бой — каза Роджър, който изведнъж започна да шепне и посегна да вземе нещо под тезгяха. — Двама души, мен, вървят надолу по пътеката. Те търсят някого. Само ти си този някой. Чувствам, че не ми харесват. Те постоянно си опипват якетата и вървят твърде бавно. Но не се тревожи, имам пушка под тезгяха.

— Е, хайде, Родж, за какво говориш? — Хайторн се завъртя на стола до бара, за да погледне. — Джеф! — извика той. — Ти ли си, Кук?… А, Жак… и ти? Какво, по дяволите, правите тук, момчета? Остави желязото, Родж! Това са мои стари приятели!

— Ще го оставя, когато видя, че те нямат свои собствени железа.

— Хей, приятели, това е един стар приятел… а островите бяха малко отблъскващи напоследък. Просто не дръжте ръцете си в джобовете и му покажете, че нямате оръжие, О’кей?

— Как бихме могли да имаме оръжие? — каза Джефри Кук презрително. — Ние и двамата летяхме с международни полети, където детекторите за метал са доста любопитни.

— Mais oui!^[2] — добави Ардисон, кодово име Ришельо.

— Те са о’кей — каза Хайторн, като слезе от стола на бара и се здрависа с двамата по-възрастни мъже. — Помните ли нашето плаване през… О, о, защо сте тук? Мислех, че и двамата сте пенсионери.

— Трябва да говорим, Тайръл — каза Кук.

— Веднага — каза Ардисон. — Няма време за губене.

— Ей, чакайте една минута. Днес изведнъж моят винаги перфектен двигател отказа да работи. Изведнъж, сред спокойната нощ, на плажа пристигат Кук и нашият стар приятел Ришельо от Мартиника. Какво става, джентълмени?

— Казах ти, че трябва да говорим, Тайръл — настоя Джефри Кук.

— Не съм сигурен, че трябва — отговори бившият лейтенант Хайторн от американското морско разузнаване. — Защото, ако това, за което искате да говорим, има нещо общо с онези лайна във Вашингтон, то направо го забравете.

— Имаш пълното право да ненавиждаш Вашингтон — каза Ардисон със силния си английски акцент, — но нямаш причина да не изслушаш нас. Можеш ли да измислиш причина? Прав си, че трябваше да сме пенсионирани, но „изведнъж“, ще ползвам твоите собствени думи, се оказва, че не сме. Защо е това? Не е ли достатъчен повод да ни изслушаш?

— Чуйте ме и слушайте добре, приятели… Вашата служба стана причина за смъртта на жената, с която исках да прекарам остатъка от живота си. Проклетите ви игри я убиха в Амстердам. Така че разчитам да ме разберете, когато казвам, че не ме е грижа за вас… Дай на тези секретни агенти едно питие, Родж, и го пиши на моя сметка. Аз отивам до лодката.

— Тайръл, нито аз, нито Ардисон имаме нещо общо с Амстердам — каза Кук. — Ти знаеш това.

— Но вашите игри имат и вие вие знаете това.

— Доста далечна връзка, mon ami^[3] — каза Ришельо. — Не бихме ли могли поне да поплаваме заедно?

— Чуй ме, Тай. — Джефри Кук стовари доста силно ръката си върху рамото на Хайторн. — Ние сме добри приятели и наистина трябва да поговорим.

— Глупости! — Тайръл улови ръката му. — Той ме прободе с игла… Това беше игла! Мина през ризата ми! Вади пушката, Родж…

Преди келнерът да може да измъкне пушката си, Ришельо вдигна ръка и я насочи към целта си. Той опъна показалец и наркотичната игла излетя от ръкава му в гърлото на мъжа зад бара.

 

Изгрев слънце. Образите, които се избистриха във фокуса на полезрението на Хайторн, не бяха ония, които очакваше да види. Лицето, висящо над него, не принадлежеше ни на Джефри Кук, ни на Ардисон. Вместо тях той виждаше познатите черти на Марти и неговия помощник Мики, бордовият механик кокни от Вирджин Горда.

— Как се чувстваш, човече? — попита Марти.

— Искаш ли глътка джин, наборе? — каза Мики. — Понякога прояснява главата.

— Какво се случи, по дяволите? — Тайръл премига с очи, за да свикне с ярката светлина, която струеше през прозорците. — Къде е Роджър?

— В съседното легло — отговори Мартин. — Ние любезно охраняваме тази вила…

— Тогава къде са Кук и Ардисон, мръсниците?

— Ей там, Тай-бой — Марти посочи през стаята към двата стола с високи облегалки. Завързани за тях с хавлиени кърпи и със запушени уста, седяха Джефри Кук и Жан Ардисон. — Казах на Мик тук, че трябва да направя квото беше нужно, щото те казаха, че е много важно, но никой не каза нищо, кво да правя след това. Ти не беше на себе си. И ако тия копелета бяха ти направили нещо лошо — щяха да нахранят акулите край остров Шарк.

— Тогава, значи, нищо му нямаше на двигателя?

— Нищо, мен! Главното момче в Правителствената къща ме викна лично и каза, че било за твое собствено добро. Някакво шибано добро, да, наборе?

— Някакво шибано добро — съгласи се Хайторн, като се надигна на лакти от възглавницата, за да погледне предишните си приятели.

— Хей, мен! — чу се гърленият вик на Роджър, лежащ на съседното легло. Главата му се мяташе назад-напред.

— Виж го, Марти! — нареди Тайръл, като смъкваше крака си от матрака на пода.

— Той е о’кей, Тай — каза Мики, който клечеше до черния човек. — Накарах този стар французин да ни каже какво ви е направил на вас двамата… Или трябваше да каже, или топките му отиваха… и той каза, че каквото и да е направил, след 5–6 часа ще мине.

— Минаха шест часа, Мик.

 

Жената помогна на младото момче да изтегли корпуса на едномачтовия платноход в пясъците, като хвърли примка на един остър камък на вълнолома оттатък малкия плаж. Това беше вълнолом, скрит зад плетеница от лози и пълзящи растения.

— Тази лодка няма да мръдне повече, Николо — каза тя, като изучаваше онова, което беше останало от нея. — Не че има значение. Сигурно ще използваме дъските й за горене.

— Ти си луда! — Мускулестият младеж започна да изважда някои полезни неща от платноходката, включително и винтовката. — Да живее Всевишният, сега ние можехме да сме мъртви, а нашите тела да лежат на морското дъно.

— Запази пушката, а другото остави! — заповяда Баярат. — Няма да ни е нужно нищо друго.

— Откъде знаеш? Къде сме ние?… Защо го направи?

— Защото трябваше.

— Ти не ми отговаряш!

— Много добре, мое любимо дете, имаш право на отговор.

— Имам право? Три дни, без да знам дали ще живея или ще умра, уплашен до смърт? Да, мисля, че имам право.

— О, хайде сега, не беше толкова лошо. Това, което не разбра, беше, че никога не сме били по-далече от 200 или 300 метра от брега и че винаги бяхме откъм запазената от вятъра страна. Затова обръщахме другия борд към вятъра толкова често. Разбира се, не можех да контролирам светкавиците.

— Ти си побъркана!

— Изобщо не съм. Преди време плавах из тези води в продължение на две години. Познавам ги много добре.

— Защо си го правила? — повтори той. — Ти почти ни уби! И защо застреля черната жена?

Баярат посочи към трупа.

— Вземи й оръжието. Водата се вдига до средата на този скрит вълнолом. Тя ще бъде отнесена от океана през нощта.

— Нищо не ми каза!

— Нека сме наясно, Николо. Имаш право да знаеш само това, което аз сметна за нужно. Спасих ти живота, млади човече, и с големи усилия те крих в продължение на много дни от оня боклук на пристанището, който щеше да те убие, щом те види. Освен това съм депозирала милиони лири за теб в банката в Неапол и заради тези добри дела имам привилегията да отклонявам всякакви твои въпроси… Вземи оръжието!

— О, Боже мой — прошепна младежът, като се наведе над тялото на убитата жена в униформа и потрепера, докато снемаше оръжието от ръката й. Малки вълнички се плискаха над лицето й. — Няма ли някой друг тук?

— Никой, който да е от значение. — Жената зарея поглед нагоре към укреплението на острова и в паметта й изплуваха спомени. — Освен един ненормален градинар, който се грижи за глутница кучета, порода мастиф, а той самият е лесно управляем. Собственикът на този остров е мой стар приятел, възрастен човек, който се нуждае от медицинска помощ. Той е в Маями, Флорида, за рентгенова терапия. Отива там на първо число всеки месец за пет дни. Това е всичко, което трябва да знаеш. Ела, ще се качим горе по стълбите.

— Кой е този човек? — попита момчето, като гледаше Баярат на пясъка.

— Моят единствен и истински баща — отговори Амая Акуире-Баярат меко, замечтано, докато вървяха трудно през пясъците. Тя замълча и Николо усети, че не трябва да прекъсва мислите й. А какви бяха те? Най-щастливите две години от един живот, отдаден на ада. Padrone, vizioso elegante^[4], беше мъжът, когото бе обичала най-много. На двадесет и четири годишна възраст той е контролирал казината в Хавана. Едно високо, златнорусо момче от Куба, с леденосини очи, избрано от господата в Палермо, Ню Йорк и Маями. Не се страхуваше от никого, а всяваше страх у всеки, който се противопоставяше на неговите решения. Малцината, които имаха тоя кураж, после изчезваха. Легендите за него бяха достигнали Бекаа, Бахрейн и Кайро.

Capo dei capi^[5] на мафията го беше избрал, защото вярваше, че той е най-талантливият младеж след Капоне. Последният беше управлявал Чикаго в Америка от времето, когато беше едва на 27 години. Но всичко се сгромоляса за младия padrone, когато лудият Фидел слезе от планината и разруши всичко, включително и Куба, която се бе заклел да спаси.

Нищо обаче не спря златния viziozo elegante, мъжа, наречен от някои „Марс в Карибско море“. Той отиде първо до Буенос Айрес, където изгради организация, нямаща равна на себе си. Тя се сработи с генералите, разбира се. После той се премести в Рио де Женейро, където продължи да изгражда мрежата. Там надмина своите най-дивни мечти. Така, укрепил позициите си, той посредничеше в убийствата по целия свят от едно имение, надхвърлящо 10 000 акра земя. Разгърна цяла армия от бивши войници, специалисти по изкуството да се убива, служили в армиите на много страни. Продаваше тези момчета за нечувани суми. Политическите убийства бяха негов патент, а купувачите нямаха край. La nostra Legione Straniero^[6] беше наричана организацията от господата, които ревяха от смях, докато пиеха своето вино в Палермо, Ню Йорк, Маями и Далас и приемаха своя процент от всяко платено убийство. Наистина padrone вече го нямаше, но неговият чуждестранен легион беше истинска невидима армия.

Накрая възрастта и болестта принудиха padrone да се оттегли на своя непревземаем остров. И тогава една жена влезе в живота му. От другата страна на земното кълбо Баярат беше жестоко ранена в кипърското пристанище Василико. Там преследвала един наказателен отряд, изпратен от Мосад да убие палестинския герой, който по-късно стана неин съпруг. Докато водела контраатаката, тя хванала в капан убийците извън брега. Подобно на пиратска принцеса, заобикаляйки ги във фланг, в бърза лодка през нощта, ги принудила да влязат в плитчина при прилив. През цялото време подлагала на убийствен огън хванатите на тясно израелци. Улучили я в стомаха с четири куршума, които разкъсали червата й. Животът й бил загубен.

Един лекар в Кипър тайно я закърпил, доколкото могъл, и частично спрял вътрешното кръвотечение. Дълбоко замразена, тя могла да преживее ден или два, но не повече, без модерна хирургия. Имало и друго обстоятелство: никоя болница или хирургически екип с необходимата техника нито в цивилизованото Средиземноморие, нито в Европа не би приела един терорист, без да алармира властите. А Съветския съюз не бил вече убежище.

Обаче новите спешни обаждания до долината Бекаа открили едно възможно разрешение. Разбира се, нямало гаранция за живота й, но трябвало да се опита. Нужно било тя да издържи още два или най-добре три дни. Имало човек в Карибско море, мощният владетел на всичко: от наркотиците, индустриалния шпионаж, военните тайни до извънредните доставки на оръжие. Той работел често и за Бекаа и получавал огромни пари за своето старание в Средния изток. Не можел да откаже на Висшия съвет. Дори не би посмял да стори това.

В продължение на няколко часа той опитвал да отклони молбата, но на всеизвестния борец за свобода, чийто живот била спасила жената, не можело да се откаже. Ако мъжът в Карибско море откажел, той рискувал да насочи всички ножове от долината Бекаа първо към своето собствено гърло, а после към съюзниците си навсякъде по земята.

Полумъртва, Бая била докарана по вода до Анкара, а от там на военнотранспортен самолет до Мартинка, където била качена на двумоторен самолет-амфибия. Единадесет часа след напускането на Кипър, тя пристигнала на острова на padrone, неотбелязан на картите. Екип хирурзи от Маями, инструктирани от лекаря от Кипър, вече я чакали. Животът й бил спасен, след като намръщеният padrone не пожалил никакви средства.

Като се приближаваха към каменната стълба, която водеше нагоре към имението, Бая не можа да се сдържи и внезапно се изкикоти на висок глас.

— Какво има? — попита остро Николо. — Не намирам нищо, от което да си щастлива.

— Няма нищо, мой обожаеми Адонис. Просто си спомних моите първи дни тук. Ти не би ги намерил интересни… Ела сега, стълбите са едно изпитание, но те са чудесни, по тях може да се тича нагоре-надолу за възстановяване на силите.

— Не се нуждая от това упражнение.

— Някога аз се нуждаех. — Докато се качваха, спомените от онези първи седмици с padrone се върнаха. Като си ги припомняше, откриваше много неща, на които да се смее. Първо, когато можеше вече да се движи, те двамата приличаха на две кръжащи подозрителни котки. Тя бе възмутена от лукса, който той си позволяваше, той бе разстроен от нейната намеса в неговия пищен начин на живот. Тогава, съвсем случайно, тя нахлу в кухнята му, когато той се караше на готвачката заради нейните „канелони Самбуре по флорентински“^[7]. Същата готвачка, която лежеше мъртва на 30 крачки зад тях. С много извинения към прислужницата Баярат сготви свои, собствени „канелони Самбуре“. Това удовлетвори недоволния собственик на острова. После дойде играта на шах. Padrone беше заявил, че е майстор. Младата госпожица го би два пъти. После, съвсем очевидно, му позволи да я бие на третия път. Той се заливаше от смях, защото разбираше тактиката й и оценяваше нейното милосърдие.

— Ти си чудесна жена — каза той, — но никога не прави това отново.

— Тогава ще те бия всеки път и ти ще се ядосваш.

— Не, дете мое, ще се науча от теб. Това е историята на моя живот. Аз се уча от всекиго… Някога исках да бъда велика филмова звезда, като вярвах, че височината ми, моето тяло и русата коса ще бъдат обикнати от камерата. Знаеш ли какво се случи? Няма значение, ще ти кажа. Роселини видя пробните кадри, които направих за Чинечита в Рим. Познай какво каза той… Няма значение, ще ти кажа. Той каза, че в сините ми очи има нещо грозно, нещо сатанинско, което той не може да си обясни. Беше прав, пръждосах се.

От тази вечер нататък те прекарваха часове заедно, двамата на равна нога. Всеки опознаваше манията на другия, всеки приемаше гения на другия. Накрая, един късен следобед, както седяха на верандата и гледаха залеза, padrone каза:

— Ти си дъщерята, която никога не можах да имам.

— Ти си моят единствен и истински баща — беше отговорила Баярат.

Николо, едно стъпало пред Бая, протегна ръката си, като стигнаха най-горе. Покрита с плочи, пътеката пред тях водеше до широка бронирана врата, най-малко три инча дебела.

— Мисля, че е отворена, Каби.

— Отворена е — съгласи се Баярат. — Хектра трябва да е бързала и е забравила да я затвори.

— Кой?

— Не е важно. Дай ми пушката в случай, че някое куче е отвързано.

Приближиха полуотворената врата.

— Ритни я, за да се отвори, Николо! — каза тя.

Изведнъж, щом влязоха вътре, от неизвестни посоки, но отвсякъде, експлозии запълниха огромната зала. Изстрелите от мощни ловджийски пушки с къса цев отекнаха в каменните стени. Докато Баярат и момчето лежаха, проснати на пода, Амая стреляше безразборно, също в неизвестна посока и навсякъде. Накрая й свършиха патроните. После, когато кълбата дим започнаха да се издигат към високия таван, се възцари тишина. Един внезапен покой, в който и двамата натрапници откриха, че са невредими. И двамата вдигнаха главите си, докато димът изчезваше, видим през лъчите на залязващото слънце, процеждащо се през малките прозорци. Бяха живи, без да разберат как са оцелели. После сред надигащия се дим се появи фигурата на един стар човек в инвалидна количка. Той се придвижваше сам нагоре от една ниша, намираща се в далечния край на залата. На полукръглия балкон, отгоре на извитата стълба, стояха двама мъже, държащи сицилианско оръжие — ловджийски пушки с отрязана цев, лупара. Те се усмихваха. Бяха стреляли с халосни патрони.

— О, моя Ами! — извика немощният глас от инвалидната количка. Езикът беше английски, но с груб акцент. — Никога не съм мислил, че ще го направиш!

— Ти не си ли в Маями… Винаги в тия дни на месеца си в Маями! За твоето лечение!

— Хайде сега, Бай, какво добро могат да ми направят те?… Но да убиеш твоята стара приятелка Хектра, която се грижеше за здравето ти преди пет години…! Това убийство е акт на вричане… така ти ми дължиш една лоялна жена. Не следва ли ти да бъдеш това?

Баярат бавно се изправи на крака.

— Нуждая се от това място за няколко дни и никой, никой не трябва да знае къде съм, какво правя или с кого ще се срещна, дори Хектра. Ти имаш различни радиостанции, сателити — сам си ми ги показвал!

— Казваш, че никой не трябва да знае какво правиш или, по-точно, какво възнамеряваш да правиш? Мислиш ли, че тази грохнала фигура пред теб си е загубила ума заедно с тялото?… Уверявам те, не съм. Още по-вярно е, че не съм загубил познанствата си от Бекаа, френското Дьозием, бляскавото МИ-6 и техните не по-малко обожавани американски колеги. Знам точно какви са ти намеренията… „Muerte a toda autoridad“ — не е ли така?

— Това е моят живот… краят на моя живот, без съмнение, но ще го направя, padrone!

— Да, разбирам. Няма значение колко много болка преживяваме, но всеки от нас може да поеме само определен обем. Съжалявам за твоята загуба, Ами, твоята най-нова загуба — смъртта в Ашкелон. Казаха ми, че той бил известен човек, истински лидер, решителен и безстрашен.

— Виждах в него много неща от теб, padrone, от това, което си бил на неговата възраст.

— Бил е повече идеалист от мен, струва ми се.

— Той можеше да бъде толкова много неща, всичко, което би пожелал да бъде, но светът не му позволи. Още по-малко ще позволи на мен. Нещата, които не можем да управляваме, управляват нас.

— Съвсем вярно, моя дъще. Исках да съм филмова звезда някога, казвал ли съм ти?

— Ти би бил блестящ, мой единствен и истински татко — каза Баярат. — Но ще ми позволиш ли да изпълня моята последна мисия в живота?

— Само с моя помощ, единствена и истинска дъще. Аз също искам всичките управници да умрат, защото направиха от двама ни това, което не трябваше да сме… Ела и ме прегърни, както го правеше преди. Ти си у дома.

Докато Баярат коленичеше и протягаше ръце към стария инвалид, той направи жест към младия човек, който все още лежеше на мраморния под, като поглъщаше сцената със замаяни и уплашени очи.

— Кой, по дяволите, е този? — попита старецът.

— Името му е Николо Монтави и всъщност той е най-съществената част от плана ми — прошепна Бая. — Той ме знае като сеньора Кабрини и ме нарича Каби.

— Кабрини? Като любимата американска светица?

— Naturalmente^[8]. Защото чрез моите действия ще стана втората американска светица, нали?

— Грижите изискват много ром и много храна. Ще се погрижа за това.

— Ще ми позволиш ли да продължа, padrone?

— Да, разбира се, дъще моя, но само с моя помощ. Убийството на такъв човек… Светът ще бъде обзет от страх и паника. Това ще бъде нашето завещание, преди да умрем!