Робърт Лъдлъм
Ашкелон (31)

31.

Централата на МОСАД, Тел Авив

 

Полковник Даниел Абрамс от отряда за борба с тероризма, натоварен да се занимава с начинанието на Баярат, седеше начело на масата за конференции. Вдясно от него седеше жена на около четирийсет години, с остри черти, с тен от израелското слънце. Тъмната й коса бе завързана на кок. Вляво от него имаше момчешки изглеждащ мъж с изтъняла руса коса, ярки сини очи и безформен нос, разбит по време на залавянето му от групировката на Хизбула някога в Южен Ливан. Тя бяха съответно майор и капитан в Мосад, опитни в тайните операции.

— Нашият агент Яков е бил изигран от Баярат — каза полковникът. — Той я е открил на летище Дълес, но тя се измъкнала от клопката. Почти предизвикала бунт, крещейки, че той е палестински терорист, и избягала. Яков за малко не е бил убит от разярените пътници, главно американци.

— Той изобщо не е трябвало да се приближава към нея сам — каза жената майор. — Не е могла да не го познае, той се беше сприятелил с нея в кибуца Бар-Шоен. Имала е предимство.

— Или е било обратното — предложи младият капитан. — Яков не е знаел, че тя е Баярат, когато е била в кибуца. Ние установихме това по-късно, след Ашкелон, от нашите агенти в Бекаа. Той просто е бил подозрителен.

— Естествено, че е бил — каза Абрамс. — Защо Яков я е пуснал?

— Той излязъл с Баярат няколко пъти съвсем неофициално, приятелски, за да види дали може да научи нещо повече за нея. Тя явно си е имала свои собствени канали и е научила повече за него, отколкото той за нея. И една сутрин не се появила в кибуца за закуска. Изчезнала.

— Тогава е било глупаво от негова страна да бъде в района сам, още повече да й се показва.

— Виж, майоре — каза капитанът, — би ли предпочела към нея да се бяха приближили група агенти, при което щеше без съмнение да последва безразборна стрелба и да загинат много хора, повечето американци? Ние решихме да го изпратим и да го оставим да действа сам, защото той би могъл да я разпознае въпреки нейния добре известен талант да се предрешава. Освен това Яков също е бил предрешен. Черната му коса беше направена по-руса от моята, а веждите му бяха боядисани и пригладени в нова форма. Не беше съвършено, но беше добре.

— Мъжете гледат лицето, а след това изучават тялото. Жените оценяват тялото, а след това изучават лицето.

— Моля — прекъсна полковник Абрамс, — да не се впускаме в сексуална психоспекулация.

— Това е доказано, сър — настоя майорът.

— Сигурен съм, че ще излезе нещо друго след тази неудача и ние трябва да решим как да го използваме. Ние пречупихме палестинеца, когото задържахме, певеца, който толкова забавляваше нашите офицери-идиоти. Един от пазачите заяви, че му е предложен подкуп, за да го освободи, така че преместихме нашия затворник в Негев.

— Мислех си, че ашкелонците на Баярат са се заклели да бъдат измъчвани до смърт, без да разкрият нищо — каза жената-офицер презрително. — Толкова за арабския кураж.

— Това е глупава забележка, майоре — парира полковникът. — По всяка вероятност никакви мъчения нямаше да доведат до нищо. Използвахме химикали.

— Поправям се, полковник Абрамс. Какво научихме?

— Ние го разходихме през няколко телефонни обаждания на Баярат от Съединените щати, пресявайки всяка дума, име или фраза — всичко, което би ни довело до нещо. Преди около два часа го намерихме. — Офицерът от Мосад извади тефтерче от джоба на ризата си и го отвори. — Ето това са думите „…американски сенатор… успешна стратегия… той е на наша страна… името е Несбит“.

— Кой?

— Сенатор от Мичиган на име Несбит. Той е ключът. Ние ще го изпратим на Вашингтон, разбира се, но не чрез официалните канали. Да си кажа честно, не вярвам вече на трафика. Твърде много неща се объркаха.

— Ние щяхме да сме я хванали досега — съгласи се изглеждащият като момче офицер от Мосад. — Това е смешно.

— Арогантността не ни отива, капитане. Тя е един съвършен противник. Никога не съм виждал човек, така убеден в правотата си. Това датира от детството й и може би само по този начин може да бъде обяснен нейният фанатизъм.

— Кой е каналът, който искате да използвате, сър? — жената-майор беше нетърпелива.

— Вас двамата — отговори полковникът. — Изпращаме ви тази нощ. Ще бъдете във Вашингтон рано сутринта. Трябва да отидете директно при държавния секретар Палисър, при никой друг. Ще ви бъде осигурена незабавна аудиенция.

— Защо при него? — почти запротестира капитанът. — Мислех, че ще идем в разузнаването или тайните служби.

— Аз познавам Палисър. Вярвам му. Наистина не познавам никой друг, на когото да мога да вярвам. Това ви звучи параноично, предполагам.

— Така е, сър — каза майорът.

 

Баярат седеше до дебелото стъкло на хотела на летището, което приглушаваше шума на пристигащите и заминаващите самолети. Ранното слънце проникваше през мъглите, известявайки най-важния ден в живота й. Въодушевлението, което изпитваше, не беше много по-различно от вълнението, което изживя преди толкова много години, когато заведе испанския войник в гората, а към крака й под полата беше прикрепен нож с дълго острие. Приликата беше в това, че жестоката армейска свиня беше нейното първо убийство и я изпълни с решимост. Но днешният ден беше далеч по-важен от детските емоции. Днес беше триумфът на жената, на узрялото дете, което беше преодоляло преторианската стража на най-мощната нация в света. Тя щеше да влезе в историята, щеше да промени историята. Животът й най-накрая беше оправдан. Muerte a toda autoridad!

Детето от миналото й се усмихваше, на нея, на всесилната жена, и в тази усмивка имаше любов, благодарност, отмъщение за всичко, което беше им сторено на тях двете. Ние вървим заедно, мое младо аз, в кървавата слава на отмъщението. Не се страхувай, мое дете. Не се страхуваше тогава, не се страхувай и сега. Смъртта е мирен сън и може би най-жестокото нещо за нас ще бъде да оцелеем. Но ако оцелеем, моя сърдита младост, поддържай огъня в очите и яростта в гърдите си.

— Сеньора! — възкликна Николо от леглото. — Колко е часът?

— Твърде рано, за да бъдеш буден — отговори Бай. — Твоят ангел още не се е качил на самолета в Калифорния.

— Поне е сутрин — каза момчето от доковете, прозя се шумно и се протегна. — Все се събуждах, надявайки се да видя слънцето.

— Обади се на румсървиса за твоята пищна закуска и когато свършиш, имам задача за теб. Искам да се облечеш и да вземеш кола до „Карилон“. Донеси останалия ни багаж, както и пакета, който ще намериш за мен на рецепцията, и се върни с всичко това тук.

— Добре, така времето ще минава по-бързо. Да поръчам ли нещо за теб?

— Само кафе, Нико. След една чаша аз ще изляза на разходка. Една много дълга разходка в много яркото слънце, което се изкачва величествено на небето.

— Това поезия ли е, сеньора?

— Ако е, не е много добра, но за мен е велика. Денят е велик.

— Защо гледаш през прозореца и говориш толкова тихо?

Бая се обърна и погледна надолу към докера от Портичи на леглото.

— Защото краят е близо, Николо, краят на едно много дълго и трудно пътуване.

— О, вярно. Ти каза, че след тази вечер ще бъда свободен да правя каквото искам. Да се върна в Неапол, да взема всичките пари, които си оставила за мен и дори да ида при великото семейство в Равело, което според теб ще ме посрещне като свой.

— Трябва да направиш това, което ти казва сърцето.

— Още се чудя, Каби. Разбира се, аз ще се върна в Италия и поне ще се срещна с това благородно семейство да им благодаря най-любезно, независимо дали ще остана с тях или не. Но това не може ли да почака няколко дни.

— За какво?

— Нужно ли е да питаш, bella signora? Иска ми се да прекарам малко време с Анжелина.

— Прави каквото искаш.

— Но ти каза, че ще ме оставиш след тази вечер…

— Така казах — съгласи се Баярат.

— Тогава ще имам нужда от много пари, защото съм barone-cadetto di Ravello и трябва да отговарям на положението си.

— Николо, за какво говориш?

— Точно това, което чу, mia bella signora. — Младият италианец отхвърли чаршафа и се изправи гол срещу благодетелката си. — Момчето от доковете не се променя, Каби, макар че се надявам един ден и това да се случи. Аз следях сметките, които ти ми нареждаше да вземам за теб от хотелите и ресторантите, и те наблюдавах… Ти звъниш по телефона и парите ти се доставят обикновено през нощта в много дебел плик. Палм Бийч, Ню Йорк, Вашингтон, винаги е същото.

— Как мислиш, че живеем? — каза Баярат спокойно, усмихвайки се сладко. — С кредитни карти ли?

— А аз как ще живея, след като ти си отидеш? Тук, където искам да остана за известно време. Не вярвам да си се замисляла над това, но то ме засяга. Момчетата от доковете стоят близо до пътниците, защото пътниците ще изчезнат, а с тях и бакшишите.

— Да не би да ми казваш, че искаш пари?

— Да, искам, и мисля, че трябва да ги получа тази сутрин, а не довечера.

— Довечера?…

— Много преди довечера. В един от онези тежки пликове, който ще дам на Анжелина, когато я видя на летището. Дори съм определил сумата, продължи Николо, без да обръща внимание на гнева на Бая. — Начинът, по който живеем ние, иска доста пари, но двайсет и пет хиляди американски долара ще бъдат достатъчни. Naturalmente, ти можеш да си ги удържиш от парите в Неапол. Ще подпиша декларация, че съм съгласен.

— Ти си насекомо, едно нищо! Как смееш да ми говориш по този начин? И да правиш такива безсрамни искания, след като съм отворила живота за тебе? Отказвам да продължавам този недостоен разговор!

— Тогава аз отказвам да взема багажа, нито пък ще бъда тук, когато се върнеш от разходка… Колкото до тази вечер, за която си толкова потайна, можеш да отидеш и сама. Една велика дама няма нужда от насекомо като мене.

— Николо, ти ще се срещнеш с най-властния човек на света, някога ти обещах това! Ще се срещнеш с президента на Съединените щати!

— Той не ме интересува. Интересувам ли го аз? Или той се интересува само от barone-cadetto di Ravello, който не съм.

— Недей да правиш това! — изпищя Баярат. — То е всичко, за което съм работила, за което съм живяла! Ти не можеш да го разбереш!

— Аз мога да разбера един плик, за който знам, че Анжелина няма да го отвори, преди да я видя отново в Бруклин. В сърцето си знам, че тя ще ми помогне да се освободя от твоето докерче — Николо стоеше прав, очите му гледаха бясно Баярат. — Направи го, Каби. Направи го или изчезвам.

— Копеле такова!

— Ти ме научи и на това, bella signora. Когато стигнахме до непознатия остров след онези ужасни бури, аз те нарекох чудовище… Ти си по-лоша от чудовище, ти си зло, което не мога да разбера. Отиди до телефона и се обади на един от твоите subalterni^[1]. Парите да са тук до обед, иначе изчезвам.

 

Централата на МИ-6

 

Беше след полунощ, когато черният мъж с африканска прическа влетя в стратегическата стая, затвори вратата и отиде бързо до първото място от лявата страна на кръглата маса за конференции. Той беше облечен в кафяво яке и панталони с ръждив цвят. Присъстваха още трима други мъже. В северния край на масата беше председателят, сър Джон Хауъл. Обратно на часовниковата стрелка седеше мъж в тъмен костюм. И непосредствено до новодошлия имаше една фигура в кафтан, готрата му лежеше до папката пред него. Кожата му беше тъмна, нито бяла, нито черна. Арабин.

— Мисля, че можем да започнем — каза новодошлият, опитвайки се да приглади буйната си коса. Акцентът му беше аристократичен. — Дойде от моторния парк.

— Какво искаш да кажеш?

— Един от старшите механици на Даунинг Стрийт. При няколко случая той забелязвал две дипломатически коли с вдигнати капаци, явно за проверка на моторите, когато колите са били далече от гаража.

— И какво? — попита сър Джон. — Ако има проблем с мотора, как иначе може някой да разбере какво му е, освен като вдигне капака.

— Това са дипломатически автомобили, сър — каза офицерът от МИ-6, специалист по Близкия изток. — Човъркане не се позволява.

— И всеки шофьор се проверява, препроверява, едва ли не му се прави енцефалограма.

— Там е въпросът, господин председател — прекъсна черният с оксфордската реч. — Всички проблеми с моторите трябва да се докладват на контрольорите, независимо колко са малки. Освен това всяка кола има автоматичен вътрешен печат на механизма за освобождаване на капака. Ако той е бил счупен преди рутинната инспекция, на лентата се появява жълта боя. За никоя от въпросните коли не е докладвана повреда, а са били карани все от един и същи шофьор.

— Искаш да кажеш, че може би енцефалографът не е бил наред? — отбеляза мъжът с тъмния костюм, позволявайки си лека усмивка, като погледна към председателя.

— Или пък субектът е изключително талантлив и ужасно добре обучен — отговори черният офицер. — Достатъчно, за да получи работа в моторния парк.

— Да започваме. Очевидно знаеш името на този шофьор и доста други неща.

— Доста повече, сър. Той се представя за натурализиран египтянин, бивш шофьор на домакинството на Ануар Садат, но документите му са недостоверни. Те очевидно са фалшиви, макар и много добре изработени.

— Защо е бил позволен натурализиран статус? — попита мъжът в тъмния костюм. — Тоест, според тези документи.

— Превратът на офицерите срещу Садат включваше убийството на целия му персонал. Получил е убежище.

— Дяволски умно — намеси се Хауъл. — Садат беше специален приятел на Форин офис. Тези приятели се грижеха за неговите сътрудници много повече, отколкото бихме желали, точно поради тези причини. Твърде много гнила риба в спасителните мрежи. Продължавай.

— Представя се под името Баруди. Преследвах го през по-голямата част на вечерта. Той влезе в Сохо, посети най-непочтените места, бих добавил, и се срещна с четирима души поотделно в четири бара… Тук наистина трябва да направя пауза и да похваля когото трябва.

— Моля?

— Тренировъчния курс в имението в Съсекс. Беше наистина забележително, сър. Имах предвид отнемането на лични вещи от заподозрени, когато желаем информация, която не ни е на разположение.

— О?

— Вярвам, че Джеймс говори за джебчийство — каза мъжът в тъмния костюм. — Той очевидно го е издигнал на нивото на изкуство.

— Аз успях да взема портфейлите на двама от господата. Чантичката на жената беше добре закопчана, а другият приятел сякаш нямаше джобове. Занесох ги в тоалетната и ги преснимах с джобния си апарат, после ги върнах на нашите субекти. Единият, за мое съжаление, в друг джоб, но това беше неизбежно.

— Бих казал, че това е забележително — каза председателят. — Какво научи за твърде странните познати на нашия шофьор?

— Отново същото. Шофьорските книжки и кредитните карти изглеждаха истински и сигурно са, освен имената. Все пак във всяко портмоне, нагънати на квадрат, така че да бъдат не по-големи от две пощенски марки, и напъхани в ръба на кожата стояха тези листове. — Офицерът на МИ-6 бръкна в джоба на якето си, извади четири ролки копирна хартия и ги разтегна на масата. — Прекарах моя дубликатор надолу по колоните на двата листа и това са резултатите.

— Какви са? — попита мъжът с тъмния костюм, докато другите двама вдигнаха по една ролка.

— Напечатаните редове са на класически арабски — каза мъжът от Близкия изток. — Написаните на ръка са преводи.

— Арабски? — прекъсна Хауъл. — Баярат?

— Както можете да се уверите, това са списъци на дати, часове и места…

— Това не са много точни преводи — намеси се арабинът от МИ-6, — но някои от тези места са почти непреводими. Кой го е превеждал?

— Говорих с нашия главен арабист в Челси. Отидох към девет. Не му отне много време.

— Не бих казал — каза офицерът в роба. — Той е бил запознат с текстовете и след първите няколко реда е видял ключ и е използвал фонетиката. Добър специалист.

— Какво означават те? — настоя председателят.

— Заради тях закъснях, сър. През последните три часа карах от едното място на другото — има по дванайсет във всеки списък. Бях напълно ядосан. Тогава стигнах до петото място и ми стана ясно. Проверих отново първите четири и се убедих. Сър, това са обществени телефони.

— Нашите субекти приемат разговори, очевидно не ги изпращат — предположи специалистът по Близкия изток.

— Защо казваш това? — попита англичанинът отляво до него.

— Би било просто да се запишат номерата, на които трябва да се звъни на арабски, без съмнение като се употреби диференциален плюс и минус, за да се отхвърли грешка в паметта. Такива тук няма, но в такъв случай би трябвало да има минимум деветдесет и шест и максимум сто и осемдесет цифри за запомняне.

— Да предположим, че има само един номер? — каза Джеймс.

— Възможно е — отговори арабинът, — но това предполага, че приемащите остават на едно място, което би изключило Баярат. Още повече, опасно е да се използва един номер в операция като тази. И последно, всеки профил, който сме изработили за Баярат, посочва нейната страст към секретност, което означава, че там, където е възможно, тя отказва да използва посредници.

— Аз съм убеден — каза сър Джон. — Къде и кога е следващият контакт? — каза той, преглеждайки най-близката лента пред него.

— Утре по обед, на Бромптън Роуд, Найтсбридж, пред Харъдс — отговори черният разузнавач. — Седем сутринта вашингтонско време.

— Тълпата от пазаруващи по обед тук — отбеляза тъмният костюм. — Звучи като стратегията на ИРА.

— Следващата след това? — попита шефът на МИ-6.

— Двайсет минути по-късно, на ъгъла на Оксфорд Съркъс и Риджънт.

— Още тълпи — отбеляза тъмнокожият офицер. — Най-оживеното движение.

— Не би трябвало да ти казвам какво да правиш, Джеймс — каза председателят. — Комуникационен фургон на всяко място, отворени линии към Вашингтон и подземните телефонни компютри с двата обществени телефона. Трябва да проследим разговорите.

— Да, сър. Позволих си волността да алармирам нашето отделение за комуникации, но се опасявам, че вие ще трябва да се свържете с телефонистите. Те никога няма да го приемат от мен. Мисля, че е нужна заповед от Върховния съд за проследяването.

— Заповед от Върховния съд, как ли пък не! — избухна шефът на МИ-6 и изведнъж удари с дясната си ръка по масата, веднага осъзнал, че вече не е това, което беше някога. — Бог да ми е на помощ, аз изпратих Джефри Кук към смъртта от тази стая. Картите бяха точно на тази маса и той трябваше да ми обръща страниците и да ми казва каквото не знам!… Искам тази маниакална кучка мъртва! Направете го заради мен, направете го заради офицера Кук.

— Ще бъдем на ниво, сър, обещавам ви — Джеймс стана от стола си.

— Чакай! — Сър Джон направи пауза, а напрегнатите му очи изведнъж се разфокусираха. Главата му се наклони, умът му очевидно будуваше. — Казах отворени линии към Вашингтон — това е твърде широко, твърде обхватно. Баярат има свои собствени агенти там. Трябва да го ограничим. Само една линия.

— Към кого? — попита мъжът в тъмния костюм.

— Кой замества Жилет в ЦРУ?

— Временно първият му заместник. Нашите хора го смятат за добро момче — отговори Джеймс.

— Това ми стига. Ще се свържа с него по скрамблера. Също и този приятел, който насочва Хайторн. Как се казваше?

— Стивънс, сър. Капитан Хенри Стивънс от морското разузнаване.

— Каквото и да излезе от това, си остава вътре, напълно секретно, докато тримата решим къде да го предадем.

Среднощната конференция беше проведена преди десет часа и трийсет минути. Фургоните вече бяха пред Найтсбридж и Оксфорд Съркъс. Наближаваше седем сутринта на летище Дълес.