Робърт Лъдлъм
Ашкелон (12)

11.

Още щом се изтегли до входа с козирката на хотел „Брейкърс“ в Палм Бийч, бялата лимузина беше заобиколена незабавно от един портиер със златни ширити, от помощника му и трима пиколо в червени униформи. Това беше сцена, напомняща в модернизиран вариант за La Belle Epoque^[1] — господарите и слугите знаят местата си, доволни са от привилегиите си и са въодушевени в покорството. Най-напред изплува внушителна гранддама на средна възраст, с масивна фигура, в тоалет от последната колекция на Via Condotti, прочутата римска улица на изискания стил. Широкополата шапка над копринената рокля на цветя хвърляше игриви сенки върху лице с лек загар, издаващо потомствена аристократичност. Чертите му бяха ясни и хармонични, кожата — превъзходно гладка, но тези неща човек можеше по-скоро да си представи, отколкото да види.

Амая Баярат вече не беше дива, развлечена терористка на сал в морето, нито униформен боец от долината Бекаа или старомоден бивш пилот от военната авиация на Израел. Сега тя минаваше за една от най-богатите жени в Европа. Контеса Кабрини имаше брат, индустриалец в Равело, който беше дори по-богат.

Тя отметна грациозно назад главата си и се усмихна, докато от лимузината слизаше висок, изключително красив млад мъж — сияен в тъмносиния си блейзър с качулка, в сивопепеляв спортен панталон и оригинални кожени мокасини Imperial.

Управителят на изискания хотел в официален костюм се отправи към тях с двамата си асистенти. Единият беше италианец, преводач. Последваха любезности и поздравления на двата езика, след което контесата — леля на барона — вдигна ръката си и сподели:

— Младият barone би предпочел да се обръщате към него на английски. Предстоят му важни решения във вашата знаменита страна и желае да усвои добре езика. Отначало няма да разбира всичко, което казвате, но е настойчив в желанието си, затова аз ще превеждам, ако се затрудни.

Когато доста обемистият багаж беше прибран от пиколото, управителят застана до Баярат и каза тихо:

— Мадам, не сте длъжни да понасяте това неудобство, за чието отстраняване не би трябвало да имате грижа, но тук пристигнаха репортерите и фотографите на няколко местни вестника. Те са в една от нашите най-големи заседателни зали. Биха искали да се срещнат с младия барон, естествено. Нямам никаква представа как им е било съобщено за пристигането му, но мога да ви уверя, че информацията не е излязла от този хотел. Репутацията ни за съхраняване на факти с поверителен характер е ненакърнима.

— О, някой е бил нетърпелив! — възкликна контеса Кабрини с покорна усмивка. — Не се тревожете, Signor Amministratore^[2], това се случва при всяко пътуване до Рим или Лондон. В Париж е невъзможно. Франция изобилства от лъжливи аристократи и социалистическата преса не им обръща внимание.

— Вие можете все пак да избегнете това. Взел съм мерки за спокойствието ви. Затова сметнах за най-добре да ги настаня в заседателната зала.

— Не, всичко ще е наред. Ще поговоря с barone-cadetto да отделим на журналистите няколко минути. В крайна сметка той е тук, за да печели приятели, а не да настройва враждебно вашите вестници.

— Тогава ще отида да ги известя, освен това ще дам да се разбере, че срещата трябва да бъде кратка. Полетът с реактивен самолет е винаги толкова уморителен…

— Не, сеньор, не трябваше да казвам това, но се налага. Той пристигна не днес, а вчера и си купи дрехи; естествено от места, които не са на „две крачки“ от хотела. Не сме заинтересовани да даваме погрешна информация, която е тъй лесно опровержима.

— Но резервацията ви беше за днес, мадам.

— Хайде сега, господине, и двамата сме били на неговата възраст, нали? Нима не сте бил млад, signore?

— Аз никога не съм изглеждал като него, мога да ви уверя в това.

— Много малко млади хора са изглеждали така. Но нито външността му, нито титлата могат да променят нормалните му младежки желания. Разбирате ли какво имам предвид?

— Не е трудно, мадам. Интимна приятелка за вечерта?

— Дори аз не зная името й.

— Разбирам. Помощникът ми ще се срещне с вас вътре, а аз ще се погрижа за всичко.

— Вие сте чудесен мъж, Signor Amministratore.

— Grazie^[3], контесо.

Управителят кимна почтително и се заизкачва по покритите с килим стъпала, а Баярат се обърна и се приближи към Николо, който разговаряше с асистента на управителя и с преводача.

— Какво заговорничите вие тримата, Данте?

— Ma niente^[4] — отговори Николо, усмихвайки се на преводача. — С новия ми приятел обсъждахме красивите околности и хубавия ден. — Той продължи на италиански: — Казах му, че моите учебни занимания и бизнесът на баща ми са поглъщали досега цялото ми време, тъй че не съм се учил да играя голф.

— Va bene.^[5]

— Той казва, че ще ми осигури инструктор.

— Имаш твърде важни ангажименти, за да намериш време за такива неща — каза Баярат, хващайки Николо под ръка. Контесата го поведе към покритите с килим стъпала, а младият човек кимаше любезно на двамата мъже, докато останаха зад него.

— Нико, не бъди толкова фамилиарен — прошепна Амая. — Не подхожда на човек с твоето положение. Бъди сърдечен, но помни, че те стоят под теб.

— Под мен? — попита новосъздаденият barone-cadetto, докато вратите на преддверието стояха отворени специално за тях. Понякога говорите неясно, сеньора. Искате от мен да бъда някой друг и в същото време да съм естествен.

— Точно така — каза Баярат с рязък шепот, все още на италиански. — Единственото нещо, което не искам от теб, е да мислиш за себе си. Аз мисля за теб, разбра ли ме?

— Разбира се, Каби. Съжалявам.

— Така е по-добре. Тази нощ ще прекараме чудесно. Нико, боли ме тялото, като те гледам, ти си точно тъй красив, както предвиждах, че ще бъдеш!

Още щом момчето от доковете понечи да постави предано ръката си на рамото й, тя рязко се дръпна:

— Спри. Помощникът на управителя се качва по стълбището, за да ни отведе при репортерите и фотографите.

— При кого?

— Снощи ти казах. Предстои ти среща с пресата. Не е кой знае какво, само за страниците със светските новини.

— О, да, спомних си, и понеже разбирам много слабо английски, обръщам се към теб с въпроси, нали така?

— С всички въпроси!

— Оттук, моля — каза главният помощник на управителя. — Това е само една кратка разходка до залата за високопоставени гости.

 

Заседанието с представители на пресата приключи точно на двайсет и третата минута.

Малката група журналисти и фотографи беше дошла с вкоренената си враждебност към извънредно богатата европейска аристокрация.

Предубеденото отношение бързо се разсея от високия, срамежлив, подкупващ barone-cadetto. Въпросите изникваха един след друг. Първоначално в тях се долавяха отрицателни нотки, които контесата Кабрини, която беше влязла в играта и чудесно се справяше с ролята на „преводач“, превъзходно и съвсем незабелязано отбиваше. След това един репортер от „Маями Хералд“, който говореше италиански, попита на езика на младия барон:

— Как мислите, защо сте обграден с цялото това внимание? Заслужавате ли го? Какъв е вашият принос в тоя живот, освен че сте се родили.

— Аз не твърдя, че заслужавам каквото и да било, докато не успея да докажа какво мога да върша. За това е нужно много време. Но signore, бихте ли имали нещо против да ме придружите при подводно спускане в Средиземно море на дълбочина от около сто метра в името на океанографската наука? Или предпочитате да ви поканя да се присъедините към контролно-спасителните екипи в Приморските Алпи, където сме слизали надолу по скалите на няколко хиляди инча, за да върнем живота на мъртвец. — Животът ми, сеньор, може да е привилегирован, но не е лишен от напрежение.

Контеса Кабрини незабавно преведе за аудиторията от журналисти, докато щракаха фотоапаратите, осветявайки красивото лице на непретенциозния млад барон. Неговата „преводачка“ деликатно остана назад, извън обсега на обективите.

— Ей, Данте! — извика една кореспондентка, — защо не зарежеш срещите „на високо равнище“ и не се снимаш в телевизионни сериали — веднага ще завладееш Америка. Ти си находка, момче!

— Non capisco, signora.^[6]

— Съгласен съм с момчетата — обади се възстар репортер от предната редица и избухна в смях. — Ти си млад човек в прекрасна форма, но аз не мисля, че си тук, за да вземеш ума на младите ни дами!

След бързия излишен превод младият барон отговори:

— Моля, господин журналист, ако ви разбирам добре — трябва да знаете, че за мен е удоволствие да се срещам с американки, и ако ми се предоставят такива възможности, бих се отнасял с голямо уважение. Те са тъй жизнени и привлекателни на телевизионния екран. Моля италианките да ми простят.

— Вземате ли участие в политическия живот? — попита друг репортер. — Знайте, че гласовете на всички жени ще бъдат за вас.

— Вземам само студен душ рано сутрин, signore. За пет-десет минути. Добре е за здравето.

— Какъв е дневният ви ред, baron? — продължи репортер от предната редица. — Аз се свързах със семейството ви в Равело, по-точно с баща ви. Къде ще бъде най-уместно да инвестирате своите капитали в Съединените щати. Добре ли съм разбрал, сър?

Преводът беше заплетен и тих. Някои думи от него — повторени няколко пъти — бяха инструкции, в които се съдържаше отговорът:

— Моят баща ме е подготвил добре, signore, но ние ще разговаряме всеки ден по телефона. Аз съм неговите уши и неговите очи тук и той залага на мен.

— Ще пътувате ли много?

— Надявам се, че много предприятия ще се обърнат към него — прекъсна въпроса контесата без превод. — Фирмите са надеждни дотолкова, доколкото са стабилни административните власти, които стоят зад тях. Barone-cadetto има добра икономическа подготовка и отговорностите му са огромни. Той залага на почтеността и взаимната изгода. С тези две „оръжия“ ще се изправи пред личностите на деня.

— Извън официалните отчети — поде напрегната репортерка с къса тъмна коса, която обграждаше сърдито лице, — отделено ли е в плановете ви някакво място на тези социално-икономически проблеми, които често възникват в районите, обект на инвестирането, или става дума за обичайния тип бизнес — върви там, където падат пари?

— Предполагам, че това е — как го наричате вие — предубеден въпрос — отговори контесата.

— Непочтен въпрос — поправи я мъжки глас.

— Но аз бих се радвала да отговоря на този въпрос — продължи контесата. — Може би за дамата няма да е проблем да осъществи телефонен разговор с журналист по неин избор от града или околностите на Равело, дори от Рим. Тя ще бъде информирана за голямото уважение, с което се ползва фамилията в страната ни. В добрите и не тъй добрите времена семейството е било най-щедро в областта на медицината, благотворителността и създаване на нови работни места. Те гледат на богатството си като на дар, който изисква голяма отговорност, както и добро име. Те имат развито обществено съзнание и то няма да им изневери и тук.

— Детето не може да отговаря само за себе си! — додаде раздразнителната репортерка.

— Това дете, както вие го нарекохте, е твърде скромно, за да възхвалява семейните си добродетели на публично място. Както можете да забележите, той не успява да разбере всичко, което казвате. Но погледът в очите му говори, че поведението ви го обижда. Особено, когато не може да схване причините за вашата враждебност.

— Mi scusi!^[7] — обади се репортерът от „Маями Хералд“ с чисто италианско произношение. — Аз също разговарях с баща ви, барона на Равело. Бих искал да се извиня за поведението на моята колежка — завърши той, като се ухили злобно към жената. — Тя се държи като магаре.

— Grazie.

— Prego.^[8]

— Ако можете да преминете на английски — обади се едър набит журналист от предните редове вдясно. — Аз, естествено, не се присъединявам към злонамерените намеци на нашия колега, но говорителката на младия барон повдигна един въпрос, който ме интересува. Както знаете, проблемите на безработицата са твърде дълбоки в тази страна. Може би фамилното съзнание би се разпростряло и в тази насока?

— Ако се създадеше подходяща ситуация, аз съм уверена, че биха били сред първите, сър. Баронът на Равело е проницателен бизнесмен, който познава стойността на почтеността тъй добре, както и удовлетворението от милосърдието.

— Предстоят ви дяволски много телефонни разговори — каза едрият, набит репортер. — Те вероятно също ще станат новини за нашите издания.

— Дами и господа, боя се, че това е краят на разговора ни. За нас тази сутрин беше мъчителна, а ни чака напрегнат ден. — Усмихвайки се и кимайки грациозно на репортерите, Баярат изведе красивия си „племенник“ от стаята, доволна от ласкавите коментари по негов адрес. Щяха да последват много телефонни обаждания, точно както беше планирала.

Съобщенията в Палм Бийч се предаваха с главоломна скорост. Около четири часа този следобед вече бяха пристигнали шестнайсет покани и единайсет обаждания за справка — различни домакини се интересуваха кога биха могли да планират официални обеди и вечерни партита в чест на Данте Паоло, barone-cadetto di Равело.

Баярат спокойно прегледа бележниците си и отдели пет от най-престижните покани, за да отговори утвърдително. В тези домове политическият и индустриалният елит щеше да бъде на най-високо ниво. След това позвъни на домакините, на които се налагаше да откаже — с дълбоки извинения баронът се оттегля, надявайки се от все сърце да срещне същите тези хора у еди-кого си и еди-къде си, където той вече е поел ангажимента да гостува.

„Котките дебнат, размишляваше Бая, и замахват с ноктите си, щом мернат само ухото на мишката, която е притичала и им се изплъзва.“ Всички тези хора щяха да бъдат там, където ще е Николо.

Muerte a toda autoridad.

Това беше едва началото, но се усещаше, че пътуването ще мине неусетно бързо. Вече беше време да се свърже с Лондон, Париж и Йерусалим. Смърт to the merchants of death^[9] в името на Ашкелон.

 

— Ашкелон — каза спокоен мъжки глас в Лондон.

— Говори Баярат. Напредваш ли?

— Не по-късно от седмица ще сме приключили с Даунинг Стрийт.

— Може да се забавя повече от седмица.

— Няма значение — отговори Лондон. — Всички ще бъдем много добре прикрити. Няма начин да се провалим.

— Ашкелон. Завинаги!

 

— Ашкелон — каза женски глас в Париж.

— Баярат на линия. Как вървят нещата?

— Понякога ми се струва, че всичко е съвсем просто. Мъжът идва и си отива, прикриван от толкова безгрижни телохранители. Такъв щеше да свърши много зле в Бекаа. Французите са тъй спокойни, така равнодушни към опасностите, просто е нелепо. Вече сме проверили върховете на покривите — те не са добре покрити.

— Пази се от небрежните френски контета. Те умеят да избиват внезапно и нападат като кобри. Помни за Resistance^[10].

— Това е merde^[11], както те казват. Дори и да знаят за нас, не ни вземат на сериозно. Не разбират, че целим смъртта му! Отмъщение за Ашкелон!

— Ашкелон. Завинаги!

 

— Ашкелон — прошепна гърлен глас в Йерусалим.

— Знаеш ли с кого говориш?

— Естествено. Аз отведох в твоя чест и в чест на твоя съпруг молителите под портокаловите дървета. Той ще бъде отмъстен, вярвай ми.

— Бих чула с удоволствие нещо по-конкретно за твоите работи. Напредваш ли?

— О, ти си тъй студена, Бая, тъй студена!

— Съпругът ми никога не е мислил като теб. Е, някакъв напредък?

— По дяволите, ние приличаме на евреи повече от самите омразни евреи. Черните ни шапки с ширити и тъпите ни бели шалчета — всички се движат тъй ритмично, докато блъскаме главата си в тази шибана стена.^[12] Можем да издухаме надалеч това копеле, като излезе да се разходи навън. Дори ще се скрием така, че ще можем да се бием и след смъртта му. Само чакаме новини от теб. Сигнала ти.

— Ще почакате още малко. Трябва ми време.

— Имаш толкова време, колкото искаш, Бая. Късно вечер обличаме униформите на израелски войници и лягаме върху някоя еврейка. Всеки се моли на Аллах да заченат арабин в утробите си.

— Върши си добре работата, приятелю, и не се отклонявай много-много.

— Ние си вършим работата и с еврейските курви!

— Не и с цената на Мисията!

— Никога. Отмъщение за Ашкелон!

— Ашкелон завинаги!

 

Амая Баярат напусна ъгъла с обществените телефони в преддверието на хотела, а в портмонето й стояха различните кредитни карти, с които беше снабдена в Бахрейн. Взе асансьора и се качи горе. Тръгна по елегантния коридор към апартамента си.

В слабо осветената всекидневна беше празно, самотно. Тя я прекоси и спря до отворената врата на затъмнената спалня. Младият Николо беше легнал както обикновено гол, проснат по очи на широкото легло. Спеше дълбоко. Великолепното му тяло беше още по-привлекателно. Докато се вглеждаше в него, Баярат не можа да избегне мисълта за своя съпруг, за своя тъй зает съпруг. И двамата имаха издължени, стройни мускулести тела, въпреки че единият беше далеч по-млад от другия. Естествено, все пак неволното съпоставяне, подтикнато от приликата, не можеше да бъде избегнато.

Привличаха я такива тела. Само преди два дни тялото на Хайторн я привлече по същия начин. Тя внезапно се заслуша и почувства собственото си дишане в тихата топла стая. Докосна издутите си зърна на гърдите и усети силна напрегнатост в слабините — до болка.

Това вълнение запълваше многото неща, които никога не би могла да има. Преди години един лекар в Мадрид й бе направил съвсем проста операция, която трябваше да отстрани завинаги възможността за бременност.

Оставаше й само тази любов.

Тя се приближи до края на леглото, спря и се съблече гола като голото тяло пред нея. Легна върху него.

— Нико — каза тя нежно. — Събуди се, Николо.

— Какво…? — заекна младият мъж, примигвайки, и се опита да отвори очи.

— Аз съм тук, за теб… скъпи мой — каза тя. — Ти си всичко, което имам.

 

— Какъв е телефонът в Париж? — попита Хайторн. Беше застанал до padrone и в момента се обръщаше към Пул, който стоеше до входната врата.

— Същият, който ми каза — отговори му лейтенантът. — Там сега е около десет сутринта и реших, че няма да събудя никого.

— И?

— Абсурдно е, Тай. Пътническа агенция на „Шан-з-Елизе“.

— Какво стана, когато се обади?

— Ами това си беше просто един частен номер. Дамата измърмори нещо на френски, а когато казах на английски, че се надявам… че съм избрал верния номер, тя ме запита на английски дали не търся френска пътническа агенция. Казах, че търся точно това, че съм сигурен в номера и че е спешно. Тогава тя ме попита какъв е цветът на кожата ми и аз естествено казах „Бял“. Тя каза „И?“ и аз вече съвсем не знаех какво да правя, тъй че тя затвори.

— Защото не си знаел кода, Джаксън.

— Досетих се, че правя гаф.

— Ще възложа това на Стивънс, докато не успея да убедя окончателно нашия padrone тук да бъде по-разбран.

— Нищо не знам за тези неща! — извика инвалидът.

— Да, ти може би не знаеш — съгласи се Тайръл. — Тези, последните обаждания, неизтритите, не са били водени от теб, а от някой, който не знае как да ги изтрие.

— Не знам нищо. Нищо.

— Какво ще кажеш за Палм Бийч, лейтенант?

— Просто лудост. Това е много луксозен ресторант на Уъртф авеню. Разясниха ми, че трябва да направя резервация две седмици по-рано, ако не се включа чрез листата на предпочитаните гости.

— Това съвсем не е налудничаво, Джаксън, а част от мозайката, от „златоносната жила“. Листата с предпочитаните си е чисто и просто това: хора, които винаги трябва да се приемат, но и шифър, който трябва да знаеш, за да го използваш. Ще прехвърля тая задача на Стивънс, както и парижкия таен канал. — Тайръл погледна надолу към стария мъж. Кървенето по лявата му буза бе спряло, попило в парче от кожата, която се бе отпорила от месото.

— Заминавате на екскурзия, paisan^[13] — каза Хайторн.

— Не мога да напусна тази къща.

— Но ще заминете!

— Тогава ми теглете куршума в челото още сега.

— Това е съблазнително предложение, но не мисля да се възползвам. Искам да говориш лично с мои бивши съмишленици, от друг свят; би могъл да им кажеш нещо.

— Аз трябва да остана жив. А нима не искаш да падна мъртъв в твоите ръце?

— В никакъв случай. Все пак това не е невъзможно — отговори Тайръл. — Тъй че бих предложил да посочиш точно какво ще ти е нужно за кратък полет. Само най-необходимите неща. Ти ще бъдеш настанен за няколко часа в болница „на твърда земя“ и — познай какво? — хващам се на бас, че ще имаш собствена стая.

— Не можете да ме помръднете оттук!

— Обзалагаш ли се? — попита Хайторн, бъркайки в чантата си, когато предавателят проговори.

Думите на Нелсън бяха изречени с монотонен, контролиран глас, който прикриваше чудесно тревогата.

— Имаме проблем.

— Какво се е случило? — изгърмя гласът на Пул. — В беда ли сме?

— Какво има? — попита Тайръл.

— Капитанът на хидроплана предаде за патрулната лодка. Лявото му кормило се счупило, след това изхвърчало навън! Той пропадал рязко надолу — 120 километра на север от мястото за кацане. Следват го, в случай, че бедното момче оцелее.

— Кати, отговори ми колкото можеш по-искрено — каза Хайторн. — Би ли могло да е саботаж?

— Какво мислиш, че ври в главата ми от две минути насам? Аз дори не съм предвиждала това, а е трябвало. За бога, нашият самолет експлодира с Чарли!

— Добре се, успокой се. Дръж курса. Как би могло да е саботаж?

— Кабелите, за бога! — Задъхано, нервно Кати обясни, че всяка подвижна част на тази машина се управлява от двойни стоманени кабели. Да се задействат едновременно и двата комплекта кабели изглежда немислимо.

— Саботаж — заключи тихо Тайръл.

— Двата са били скъсени, тъй че да могат да включат по едно и също време — каза Нелсън. Сега се владееше по-добре. — Изобщо не съм помислила за тази възможност! По дяволите!

— Майор, бихте ли спрели да се самобичувате? Аз също не бях предвидил това. Някой в Сейнт Мартин в този момент се измъква от кашата безнаказано.

— Механиците — извика Нелсън по предавателя.

— Механиците. Доведи всеки един от проклетите механици на този остров и му подпали гащите. Някой от тях е!

— Повярвай, Кати, който и да е, вече се е покрил. Просто така стоят нещата.

— Не мога да понеса това. Англичанинът в този самолет може да загине!

— Просто така стоят нещата — повтори Хайторн. — Може би точно сега ще разбереш защо много хора във Вашингтон, Лондон, Париж и Йерусалим се боят да напуснат бюрата с телефоните си. Ние не се борим с едничък терорист психопат. Имаме работа със заклет звяр, който оглавява мрежа от яростни фанатици, готов да умре, за да извърши всякакво убийство.

— Исусе Христе, къде сме ние в цялата тая каша?

— Веднага вкарай в залива подводницата и се качи горе в къщата при нас. Ние ще вдигнем капаците, за да можеш да ни видиш по-добре.

— Аз трябва да поддържам връзка с хидроплана.

— Нещата няма да се променят, каквото и да предприемеш — прекъсна я Тайръл. — Искам те тук, горе.

— Къде е Пул?

— Точно сега изкарва количката с един „пациент“ вън от залата. Ела с подводницата към брега. Майор, тук няма да се случи нищо лошо. Това е заповед!

Но внезапно, без никакъв шум, без намек дори за надвисналата опасност, се случи непоправимото. Експлозиите ставаха навсякъде, стените рухваха, откъртваха се мраморни колони, разтрошаваха се в мраморните подове; инсталациите започнаха да гърмят поотделно, жиците ломотеха една срещу друга в прекъсващ и възстановяващ се контакт с отсечени гърмежи и светкавици във въздуха. Тайръл се спусна във фоайето, претълкулвайки се презглава на пода няколко пъти, за да избегне падащите отломки. Кракът на Пул се беше заклещил под паднал шкаф, встрани от рухващата арка. Хайторн се изправи на крака и се спусна към лейтенанта, изтегли го изпод скрепените здраво рафтове и го повлече към арката. Тя падна настрани, тежките мраморни плочи се стовариха на пода. Тайръл задърпа Пул обратно, докато за миг срутването престана. Той използва момента да се втурне напред, мъкнейки зад себе си лейтенанта; през това време арката вече падаше, повличайки назъбената мраморна стена, която би смазала и двамата.

Хайторн погледна нагоре, над стената. Там седеше padrone, смеещ се истерично в инвалидната си количка, докато всичко, което го заобикаляше, се сгромолясваше над него. С последни усилия Тайръл обви дясната си ръка около гърдите на Пул и залагайки единствено на здравото си рамо, се хвърли срещу вдигнатите капаци и плътното стъкло на вратата. Мина през тях и заедно с Пул се блъсна в стеблото на една палма. Лейтенантът извика:

— Спри! Кракът ми! Не мога да се помръдна! Кракът ми е много зле.

— Той е много по-добре, отколкото си мислиш. Палмите са тръгнали да се връщат горе, струва ми се! — С тези думи Хайторн задържа Пул, провирайки се на зигзаг през листата и шумата, докато се добраха до сухата трева.

— Остави ме, за бога! Вече сме на твърда земя, а съм ранен наистина много зле!

— Аз ще ти кажа кога си ранен достатъчно зле — изкрещя Тайръл. Гласът му се носеше през огъня и разпалилите се пожари в някогашното имение. Критичният миг дойде само след трийсет секунди. Целият пръстен от палмови дървета експлодира със силата на двайсет тона динамит.

— Не мога да повярвам! — прошепна Пул, почти в кома, когато двамата лежаха проснати по очи един до друг в тъмното, грубо, обгоряло поле.

— Той вдигна във въздуха цялото това проклето нещо!

— Нямаше избор, лейтенанте — каза сурово Тайръл.

Пул, както винаги, не слушаше.

— За бога, Кати! — извика той. — Къде е Кати?

През полето, в далечината изплува фигурка с черен екип. Тя тичаше около извисяващите се пламъци и крещеше несвързано.

Хайторн скочи на крака и затича нататък, викайки с цяло гърло:

— Кати, тук сме. Всички сме о’кей.

В огромната светлина на огньовете майор Катерин Нелсън тичаше през тъмното обгорено поле към лейтенант Тайръл Хайторн.

Тя увисна на ръцете му:

— Слава богу, живи сте. Къде е Джаксън?

— Тук съм, Кати! — изкрещя Пул през сенките, които го обгръщаха. — Проклетият кучи син ме изтегли от тоя ад. Бях отписан.

— О, скъпи — проплака майорът с възможно най-женственият си глас, пусна командира, затича към лейтенанта и се просна на земята, прегръщайки го.

— Вярно е, че ми липсва нещо — каза тихичко Хайторн, кръстосвайки напред-назад край двете фигурки на земята.