Робърт Лъдлъм
Ашкелон (6)

5.

Здрачът се спускаше. Водата беше спокойна. Луната едва се виждаше през облаците, докато малката лодка боботеше и се повдигаше нагоре-надолу, в плавен ритъм с океанското вълнение. Останалият жив убиец седеше нервно на малката седалка на носа, като мигаше с очи и държеше вдигнати ръцете си пред яркия сноп на мощния прожектор.

— Долу ръцете — заповяда Хайторн. — Ще ми кажеш каквото искам да знам, или отиваш за храна на акулите. Ако си заслепен, няма да видиш големия бял ред от остри зъби, преди да са те клъцнали на две. Големите риби луминисцират и виждат в тъмната вода. Погледни! Ей там, задната перка! Трябва да е към осемнадесет стъпки. Сега е сезонът, разбираш ме, нали? Защо мислиш, че се провеждат състезания за лов на акули през това време на годината?

— Нищо не знам за тези неща!

— Тогава не четеш местните вестници. Но защо ли трябва да ги четеш? Те не пишат много новини от Сицилия.

— Сицилия?

— Някак си не приличаш на папски нунций. Те вероятно стрелят по-добре… Хайде, paisan^[1], ела в истинския свят… или отиваш във водата с кървава дупка в рамото си, подобна на моята, и си играеш с нашата голяма риба, дето обикаля в кръг и чиито зъби са дълги колкото една трета от тялото ти.

Главата на мафиота се въртеше, очите му бяха широко отворени. Ръцете му отново се опитваха да го предпазят от светлината. Поглеждаше водата от двете страни на малката лодка.

— Не мога да я видя!

— Точно зад теб е. Обърни се и ще я видиш.

— За бога, не го прави!

— Защо се опита да ме убиеш?

— Заповед.

— От кого?

Убиецът не отговори.

— Идва твоята смърт, не моята — каза Тайръл, посочвайки автомата. — Ще те чукна по лявото рамо. Така кръвта ти ще се лее по-бързо, ще бъдеш като кървяща стръв. Разбира се, големите бели акули обичат да си гризват ордьовър преди главното ядене!

Хайторн натисна спусъка. Експлозията напълни нощта. Фонтанче вода пръсна мафиота.

— Спри!… Спри в името на Христос!

— Ау, ти, приятел, бързо ставаш набожен! — Хайторн стреля отново. Канонадата заглушаваше ушите. Няколко куршума жулнаха лявото рамо на мафиота.

— Per piacere!^[2] Моля, прости!

— Моята приятелка с гръбната перка долу е гладна. Защо да гладува?

— Ти… ти си чувал за долината…? — убиецът заекна, като търсеше думите си, очевидно в паниката се сещаше за дадената някога клетва — …много далеч, през океана!

— Чувал съм за долината Бекаа — каза Тайръл с равен глас. — Тя е през Средиземно море. И така?

— Това е мястото, откъдето идват другите, сеньор.

— Кой ти даде заповедта?

— Те идват от Маями, какво още мога да ти кажа? Аз не познавам шефа.

— Защо трябваше да ме убиете?

— Не знам, сеньор.

— Баярат! — изрева Хайторн, като откриваше в очите на мафиота това, което искаше да види — Баярат, нали?

— Si, si, чувал съм името. Нищо повече.

— От Бекаа?

— Моля, сеньор? Аз съм само войник, какво искаш от мен?

— Как ме намерихте? Преследвахте ли една жена на име Доминик Монтан?

— Non capisco^[3], не знам това име.

— Лъжец! — Тайръл отново стреля с автомата.

— Кълна се! — изкрещя мафиотът. — Другите също те търсеха.

— Защото знаят, че търся тази Баярат.

— Каквото води до вас, води до вас, сеньор.

— Очевидно — каза Тай, като обърна лодката.

— Няма да ме убиете…? — провалилият се убиец затвори очи за молитва, докато Хайторн отмести лъча на силния прожектор от лицето му. — Нали няма да стана храна на акулите?

— Можеш ли да плуваш? — попита Тай, без да отговаря на въпроса.

— Естествено — отговори мафиотът, — но не и в тези води, особено когато съм ранен.

— Колко добър плувец си?

— Сицилианец съм от Месина. Като момче се гмурках за монетите, хвърляни от туристите от корабите.

— Това е добре, защото ще те оставя на половин миля от брега. Ще се справиш с останалото.

— С акулите?

— Тук не е имало акули повече от двайсет години. Мирисът на корали ги отблъсква.

Сицилианският убиец лъжеше и Хайторн знаеше това. Който и да стоеше зад опита да го убият, той беше купил цялото крайбрежие и го беше наблюдавал. От долината Бекаа не можеха да направят това. Мафията ли беше или не? Имаше още някой, който познаваше островите! Който и да беше, той охраняваше психопатката Баярат.

Хайторн наблюдаваше иззад доковете как изтощеният мафиот се запрепъва при излизане от лекия прибой на плажа. Съвсем изтощен, той легна по очи на пясъка. Тялото му потреперваше в конвулсии, искаше да си поеме дъх. Беше се освободил от сакото и събул обущата си, но издутият десен джоб на панталона му показваше, че там лежаха нещата, които бе счел за необходимо да не губи. Тайръл разчиташе той да е запазил нужното — пощенският гълъб без послание беше ненужна птица.

Минаха две минути и мафиотът вдигна главата си. Непохватно той се изправи на крака и се огледа бързо наляво и надясно, очевидно за да се ориентира. Главата на мафиота спря да се върти, очите му се концентрираха върху железарската работилница. Това беше мястото, откъдето той и неговият партньор, сега мъртъв, бяха започнали операцията. Нямаше никой друг. Ключът за прожектора беше там, скритите пари. Имаше и телефон на тезгяха… В този момент, помисли си Хайторн, като си припомни дузина такива клопки в Амстердам, Брюксел и Мюнхен, жертвата е като програмиран робот. Трябваше да следва инстинкта си, за да оцелее. Това правеше и тоя.

Без дъх мафиотът изтича надолу по плажа до стълбите на работилницата. Придържайки се за перилата, той се изкачи, като от време на време държеше рамото си и правеше гримаси заради дразнещата го рана. Тайръл се усмихна. Неговото собствено рамо беше промито от морето и само леко кървеше. Убиецът стигна железарската работилница, ритна вратата и нахлу вътре. Секунди по-късно прожекторите бяха изгасени. Остана да свети само една лампа. Хайторн пропълзя до отворената врата и заслуша мафиота, който се разправяше с телефонния оператор в района на Карибско море.

— Si! Да, да, Маями numero — номер! — Мафиотът повтори числата и Хайторн ги запечата незаличимо в паметта си — Боже мой! Emergenza!^[4] — извика мафиотът, когато се свърза с Маями. — Cerca il padrone via satellite! Presto!^[5] — минаха секунди, преди паникьосаният човек, който сега се държеше за слабините, да заговори отново. Той извика:

— Padrone, esso incredible! Scozzi e morto! Un diavolo da inferno…!^[6]

Тайръл не можеше да разбере всичко, но беше разбрал достатъчно. Имаше телефонния номер в Маями и знаеше за някой си, наречен padrone, до когото се стига със сателитна връзка. Човек тук, на островите, който подпомага и подстрекава Баярат.

— No capito! Nuova York. Va bene!^[7]

Тези последни думи също бяха трудни за разбиране. Мафиотът окачи слушалката и тръгна нервно към вратата. Беше му наредено да тръгне за Ню Йорк, където можеше да изчезне до повикване. Тайръл взе една от извадените на сушата, покрити с ръжда котви, които лежаха на платформата на работилницата, и когато убиецът мина през вратата, метна тежкия двузъб предмет към краката на мафиота, като засегна и двете му колена.

Мафиотът извика и падна на дъсчения под в безсъзнание.

— Ciao! — каза Хайторн, наведе се над тялото и пъхна ръката си в десния джоб на панталона, като извади всичко отвътре. Той прегледа предметите, погнусен от собственика им. Имаше обемиста библия на италиански, молитвена броеница и пачка с деветстотин френски франка — приблизително сто и осемдесет долара. Нямаше нито портмоне, нито чантичка, нито други документи.

Тайръл взе парите, стана на крака и бързо се отдалечи. На всяка цена трябваше да намери самолет и пилот.

Болнавата фигура в инвалидната количка се придвижи вън от кабинета в мраморното фоайе, където го чакаше Баярат.

— Бая, ти трябва да напуснеш веднага — каза той твърдо, — сега. Самолетът ти ще бъде тук до един час, а Маями праща двама мъже да стоят около мен.

— Padrone, ти си луд! Направила съм връзките — твоите връзки. Хората ще долетят насам да ме видят през следващите три дни. Ти потвърди депозитите в Сейнт Бартелеми; няма да има документирана следа.

— Има далеч по-лоша следа, моя единствена дъще. Скоци е мъртъв, убил го е твоят Хайторн. Маджио е в истерия на Саба, обявил е любовника ти за човек от ада!

— Той е само един мъж — каза Баярат студено. — Защо не са го убили?

— Бих искал да знам, но ти трябва да тръгнеш. Веднага!

— Padrone, как можеш въобще да мислиш, че Хайторн ще ме свърже с теб? Невероятно е дори да си помисли, че Доминик Монтен има някаква връзка с Баярат? Боже мой, ние се любихме днес следобед и той вярва, че аз летя в момента за Париж! Той ме обича, глупакът!

— По-умен ли е, отколкото го мислехме?

— Не! Той е едно ранено животно, което се нуждае от подкрепа, следователно е идеална мишена.

— Какво ще кажеш за себе си, дъще? Преди четири години, спомням си добре, пълнеше тези стаи с възторжени песни. Очевидно тогава много държеше на този човек.

— Не ставай смешен! Само преди часове щях да го убия. Добре че навреме осъзнах, че от рецепцията ме видяха с него… Ти одобри моето решение, padrone, дори похвали моето усърдие. Какво мога да кажа?

— Ти нямаш думата, Бая. Аз казвам! Ще те откарат със самолет до Сейнт Бартелеми. Взимаш си парите сутринта и после ще те заведат до Маями или където кажеш.

— А какво ще стане с моите срещи? Хората очакват да видят мен.

— Ще се погрижа за тях. Ще ти дам телефонен номер. Те ще извършат необходимото. С теб ще се свържат хора от по-високо ниво на властта. Ти си все още моята единствена дъщеря, Ами.

 

— Padrone, телефонът! Знам точно какво да правя.

— Разчитам първо да ме информираш.

— И двамата имаме приятели в Париж?

— Naturalmente^[8]

— Molto bene^[9]

Хайторн отчаяно се нуждаеше от самолет, но това не беше най-важното. Трябваше да се свърже с един гаден плъх на име капитан Хенри Стивънс от морското разузнаване на САЩ. Споменът от Амстердам изведнъж оживя. Сейнт Бартелеми и изчезването на Доминик предизвикваха твърде сходни чувства с тези от ужасните събития, които доведоха до смъртта на жена му. Нищо нямаше смисъл. Стивънс беше свързан косвено. Той трябваше да знае! След като беше дал хиляда френски франка и беше казал буква по буква името си и придобития си ранг на самотния, незаинтересован радиооператор в контролната кула, която нито беше кула, нито имаше голям контрол над нещо освен осветлението, той получи възможността да ползва телефона на аеродрума на Саба. Беше запомнил номера в Маями.

— Морски отдел — каза гласът от 1500 мили на север.

— Подразделение едно, разузнавателно, моля. Секретен код четири — нула.

— Тревога ли, сър?

— Правилно, моряк.

— Тук едно — каза втори глас няколко мига по-късно. — Правилно ли разбрах, че това е четири — нула!

— Да, правилно.

— От какво естество?

— Това може да бъде предадено само на капитан Стивънс. Намерете го. Сега.

— Работя извънредно. Кой сте вие?

— Амстердам. Кажете му само това. Той ще пожелае да побързате.

— Ще видя!

Сдържаният морски офицер очевидно видя за секунди, защото гласът на Стивънс се извиси мощно.

— Хайторн?

— Сигурен бях, че ще схванеш връзката, кучи сине.

— Какво има?

— Дяволски добре знаеш какво означава! Твоите роботи ме откриха и защото твоето малко его не може да накара МИ-6 да ме вербува, ти я отвлече, за да откриеш каквото можеш, защото знаеш, че не бих ти казал нищо! Ще предам задника ти на военен съд, Хенри.

— Уф, запомни, нямам представа къде си или коя е тази, за която говориш. Прекарах два въшливи часа с шефа на ЦРУ вчера и този задник беше сърдит, че ти дори не ми говориш. А сега ми проглушаваш ушите за някакво „намиране“, където и да си, по дяволите, и отвличане на жена, за която никога не сме чували. Разкарай се!

— Ти си шибан лъжец! Ти излъга в Амстердам.

— Имах веществено доказателство и ти го видя.

— Ти го изгради.

— Не съм изграждал нищо, Хайторн. То беше изградено за мен.

— Това е същата история както с Ингрид!

— Идиотщини! Няма никой на островите, който да знае нещо за теб. Нито знаем за някаква жена!

— Наистина ли, капитане! Двама от твоите клоуни ми телефонираха тук и се опитаха да ми предадат една приказка за паника в Държавния департамент. Те знаеха къде съм. Останалото беше лесно дори и за тях. — Тогава знаят нещо, което аз не знам! И тъй като ще се срещна с всички така наречени клоуни тази сутрин, може би те ще ми кажат. Сигурно са ме проследили до Сейнт Бартелеми, видели са я с мен и са я отвлекли, след като е излязла.

— Тай, за бога, сбъркал си с всичко това! Разбира се, ние се опитахме като дяволи да те привлечем обратно. Щяхме да бъдем проклети глупаци, ако не бяхме го направили. Но фактически не успяхме, нали? Британци и французи успяха, но ние — не! Нямаме човек на островите, който да те познава отпреди.

— Не е трудно да бъда намерен. Дори давам обяви.

— И като се има предвид фактът, че искаме помощта ти, последното нещо, което бихме направили, е да задържим твоята приятелка за разпит. Това е твърде тъпо…

— Тя се връщаше в Париж днес, а утре трябваше да бъде в Ница. Нямаше да тръгне, без да се обади.

— Вероятно грешиш. Не е искала дълги сбогувания.

— Знаеш ли — отговори неохотно Хайторн, съпротивата му изведнъж отстъпи. — Тя го направи и преди. Тя просто изчезна.

— Кълна се в пенсията си, че ще го направи пак. Обади й се в Париж довечера. Предполагам, че ще я намериш там.

— Не мога. Не знам името на съпруга й.

— Никакъв коментар, командире.

— Не разбираш…

— Не се и опитвам…

— Не очаквам от теб друго. — Отново последва мълчание.

— Знаеш ли, Хайторн — каза тихо Стивънс. — Мога да се примиря с твоето държание само до тук…

— Ще се примиряваш с всичко, което ми скимне да ти поднеса, Хенри, нека да сме наясно! Ти си брънка от веригата, а аз съм независим партньор. Не го забравяй. Аз ти давам заповеди, но ти не можеш да ми заповядваш, защото ако се опиташ, се оттеглям. Разбра ли?

Последва продължителна пауза, преди шефът на морското разузнаване да проговори.

— Искаш ли да ми докладваш за хода на операцията?

— Прав си, че искам. Искам незабавно съдействие. Имам телефонен номер в Маями, който се ползва за сателитно препредаване някъде тук, на островите. Нужно ми е местонахождението му. Веднага щом го установите.

— Баярат?

— Вероятно. Ето номера. — Тайръл го изрецитира. Даде радиочестотата на аеродрума на Саба и вече щеше да окачи слушалката, когато Стивънс проговори: — Тайръл — каза той, — нека оставим противоречията си настрана — искам да кажа — можеш ли да ми разкажеш някаква предистория, нещо по-конкретно?

— Не.

— За бога, защо не? Аз съм сега твоята официална връзка. Стана така не по мое желание, а ми беше наредено, знаеш какво значи това. Ще правя сериозни запитвания и хората ще искат обяснения.

— Което означава, че кабинетните доклади са вече написани, така ли?

— С максимална секретност. Както обикновено.

— Тогава моят отговор е твърдо не. Долината Бекаа може да бъде и зимен курорт за теб, но не и за мен. Виждал съм проклетите им пипала да се протягат от Ливан до Бахрейн, от Женева до Марсилия. Ти просто не си ги видял… Ако научиш скоро нещо, обади ми се тук, на Саба. Ако ти е по-лесно, потърси ме в яхт-клуба на Вирджин Горда.

 

През следващия час и половина три частни самолета прелетяха в коридора на Саба, без никой да се отзове на неясните позиви на Хайторн. Въпреки знаците, че е спешно, и обещаните пари никой не искаше да го превози до Горда. Според радиооператора четвърти и последен самолет се очакваше след около 35 минути. След неговото пристигане радиовръзката за през нощта прекъсваше.

— Прави ли връзка, преди да се приземи?

— Тъй вярно, тъмно е за кацане. Ако има вятър, аз му давам посоката и скоростта.

— Когато пилотът се обади, искам да говоря с него.

— Разбира се.

След четиридесет и една минути, изпълнени с нетърпение, радиото на кулата изпращя.

— Саба, тук е полет от Оранжестад, Ф-О-465, по график. Нормални ли са условията?

— Още 10 минути и кацате, без да има изменение в обстановката. Закъсняхте.

— Не се превземай, момче, хората са ми сериозни клиенти.

— Не те познавам…

— Ние сме нови. Виждам светлините ти. Повтори, всичко ли е нормално? Имаше дяволски много опасности напоследък.

— Нормално е, само дето тук има един, който иска да говори с теб. Един янки.

— На кого, дявол те взел, мислиш, че говориш…

— Тук е командир Хайторн, САЩ, флота — каза Тайръл, като грабна телефона. — Имаме извънредно положение тук на Саба и трябва да ангажирам самолета ви, за да летя до Вирджин Горда. Планът за полета е утвърден и ти ще бъдеш щедро възнаграден за времето и неудобството. Как си с горивото? Ще намерим, ако е необходимо.

— Ай, ай, моряк! — достигна възторженият отговор по високоговорителя, докато Хайторн се взираше през широкия прозорец, който стигаше до тавана и обхващаше полосата на аеродрума. После за негов ужас светлините на снишаващия се самолет се извиха нагоре, завиха надясно и се отдалечиха от Саба колкото се може по-бързо.

— По дяволите, какво прави? — извика Тайръл. — Какво правиш, пилот? — повтори той в микрофона: — Току-що ти казах, че има извънредно положение!

Нямаше отговор от самолета. Само тишина.

— Не иска да се приземи — каза радиооператорът.

— Защо не?

— Сигурно защото вие му говорихте. Той каза, че е от Оранжестад. Може и да е, а може и да не е. Може да е излетял от Вигес, да идва от Куба.

— Кучи син! — Хайторн стовари ръката си върху облегалката на стола. — Какво правят тук вашите хора?

— Не ми крещете. Аз докладвам всеки ден, но хората от управлението не ме слушат. Такива самолети идват тук по всяко време, но никой не слуша.

— Извини ме — каза Тай, като гледаше в съучастническото лице на черния радист. — Имам да проведа още един разговор. Флотът ще плати.

Той набра по международната мрежа Горда.

— Тай-бой, къде си, дявол те взел? — извика Марти. — Предполагах, че ще се върнеш.

— Не можех… не мога… да намеря самолет от Саба. Опитвам се от три часа.

— Онези малки острови затварят рано.

— Ще доживея до сутринта, но ако не мога да хвана полет, ще ти се обадя да изпратиш самолет.

— Лесна работа, но имаш съобщение, Тай…

— От мъж на име Стивънс?

— От Париж. Преди два часа позвъниха от международните линии и попитаха дали си тук и естествено аз им казах, че приемам всички съобщения за теб. Ето го пред мен. От Доминик е. Има телефонен номер в Париж.

— Дай ми го! — каза Хайторн. — Задръж за минута. — Тай се обърна към радиста. — Очевидно не мога да хвана полет тази нощ, така че къде ще мога да отседна? Важно е.

— Ако е толкова важно, можете да останете тук. Има легло в стаята, ей там, но няма храна. Само много кафе. Моите началници ще напишат сметката на флота и сами ще вземат парите, но можете да останете. Когато затворя, ще донеса нещо за хапване. Сутрин идвам в 6.

— А ти ще получиш достатъчно пари от мен, за да кажеш на шефовете си да ни издрусат добре.

— Това е идея.

— Кой е номерът тук? — Радистът му го даде и Хайторн се върна до телефона, за да го повтори на Марти. — Ако човек на име Стивънс… или ако някой ме потърси… дай му този телефон, о’кей, и благодаря.

— Тай-бой — каза механикът предпазливо. — Заплашва ли те нещо, момче?

— Надявам се, не — отговори Хайторн, като прекъсна линията и набра номера в Париж.

— Allo, la maison de Couvier^[10] — каза женски глас.

— S’il vois plait, la madame^[11] — отговори Тайръл. Неговият френски език беше съвсем добър за случая. — Мадам Доминик, моля.

— Съжалявам, monsieur, мадам Доминик едва беше пристигнала, когато съпругът й се обади от Монте Карло, като настояваше тя да отиде при него веднага… Тъй като съм й доверено лице, може ли да попитам дали вие сте мъжът от островите?

— Аз съм.

— Тя ме инструктира да ви предам, че всичко е наред и ще се върне при вас веднага щом може! Моля господ за вас, monsieur. Вие сте това, от което тя има нужда, което тя заслужава. Аз съм Полин и вие трябва да говорите само с мен в тази къща, с никой друг. Ще си имаме ли код в случай, че мадам не може да говори с вас?

— Знам само един. Аз ще казвам: „Обажда се Саба“. И й кажете, че не разбирам. Тя не беше на острова.

— Сигурна съм, че има причина, monsieur. Уверена съм, че мадам ще обясни.

— Имам ви за приятел, Полин.

— Завинаги, monsieur.

 

На своя частен остров padrone свиркаше и се кикотеше, докато се придвижваше с количката до телефона. После набра номера на хотела в Сейнт Бартелеми, а неговият нов помощник подтичваше след него.

— Ти беше права, моя единствена дъще! — извика той в телефонната слушалка, след като стигна в стаята. — Хвана се! Кукичка, корда и тежест, както казват ограничените американци. Сега той има доверена приятелка в Париж, на име Полин!

— Разбира се, мой единствен татко — каза Баярат по телефона. — Но има друг проблем и той ме притеснява много.

— Какво има, Ами? Твоята интуиция е доказала, че е твърде вярна, за да се пренебрегва.

— Тяхната главна квартира временно е на яхт-клуба на Британска Горда… Какво са получили от МИ-6? Или от американското разузнаване?

— Какво искаш да направя?

— Изпрати животното от Маями в Порто Рико. Открий с кого работят там и какво знаят.

— Това е направено, дете мое.

 

Четири часа сутринта. Телефонът прониза тишината на празната контролна кула. Хайторн се изтърколи от леглото в паника, като примигваше с очи и се опитваше да се ориентира. Втурна се през отворената врата към телефона на бюрото.

— Да? — извика той. — Кой е? — повтори бързо, като разтърсваше глава, за да прогони съня.

— Стивънс, копеле — отвърна офицерът от разузнаването във Вашингтон. — Занимавам се с това в продължение на шест проклети часа и някой ден ще е добре да обясниш на жена ми, която кой знае защо се оказва, че те харесва, че съм работил за теб, а не съм обикалял нощните заведения с несъществуваща приятелка.

— Всеки, който използва фразата „обикалям нощните заведения“, няма защо да се тревожи. Какво си научил?

— Да започна с това, че всичко е погребано и ще е нужен археолог, за да го изследва. Този номер в Маями го няма в указателя, естествено…

— Надявам се, че това не е било проблем за теб — прекъсна го Тайръл саркастично.

Стивънс не му обърна внимание.

— Води се на известен ресторант на Колинс авеню, само че собственикът нищо не знае за него, защото никога не е получавал сметката. Той съобщи името на отговорната фирма, която му води финансовия контрол.

— Линията може да се проследи. Нарича се „инсталация-та“.

— О, тя беше проследена добре. Отива към телефонен секретар, който се активира от глас, на яхта в пристанището в Маями. Собственикът е бразилец, понастоящем в Бразилия, и не можем да направим връзка с него.

— Мафиотът не говореше на машина! — настояваше Хайторн. — Някой отговаряше на другия край на линията.

— Не се съмнявам. На човека от яхтата му е било казано да бъде там, когато твоят lupo^[12] е звънял.

— Тогава нищо не си открил.

— Не бих казал — поправи го Стивънс. — Ние се обадихме на специалистите по електроника. Казвали са ми, че те работят акуратно, както правят швейцарските часовникари. Достигат този ефект с няколко стотици програми и използват тъй нареченото сателитно, лазерно търсене.

— Какво означава всичко това?

— Означава, че го определят с координатите на карта. Предполагат наличие на сателитна трансмисия. Те са стеснили приемащите области до приблизително сто и няколко квадратни мили между прохода Анегада и Невис.

— Това е безсмислено.

— Не съвсем. Първо тази яхта е под постоянно наблюдение. Сега, който и да се приближи, ще бъде прибран и разпитан.

— Какво е второто?

— Боя се, че е по-малко ефективно — отговори Стивънс. — Изградихме малък вариант. Ще проведем операция със самолета АВАК-II от военновъздушната база Патрик, намираща се в Кокоа във Флорида. Така може да се засече сателитната трансмисия. Обаче трансмисиите трябва да се провеждат непрекъснато, за да се фиксират приемащите чинии. Изпращаме екипа и техниката на място.

— Значи, те ще засекат от двете страни всички трансмисии.

— Точно на това разчитаме. Някой ще посети тази яхта. Трябва да я посетят. Ние сме направили късо съединение и някой трябва да слезе в яхтата, да открие повредата и да вземе получените съобщения. Това е съвсем просто, Тай. Те не знаят, че сме ги открили, и щом някой доближи тази яхта, ще го заловим.

— Нещо не е наред — каза Хайторн. — Нещо не е наред, но не знам какво е то.

Последните лъчи на избледняващата луна се изгубиха над небето на Маями. Една видеотелескопична камера беше подготвена на яхтата в морето така, че всеки един образ се проектираше на екран в приемателен пункт на двеста ярда от бреговата линия. Трима агенти от Федералното бюро за разследване държаха очите си отворени, като се редуваха на масата, където един червен телефон с единствен черен бутон щеше моментално да ги свърже и с ЦРУ, и с военноморското разузнаване във Вашингтон. Някой потропа отвън.

— Истинска гадост — каза агентът на пост, като стана от стола си, за да отвори вратата. — Пицата е тук, а аз не мога да си хапна.

Двамата му компаньони отвориха очи, както си стояха по столовете. Те останаха ококорени, когато вратата се отвори.

За по-малко от четири секунди тримата агенти бяха избити. Лежаха проснати на пода. Кръвта им квасеше надупчените от куршуми тела. На телевизионния екран яхтата в пристанището избухна. Остри, назъбени пламъци се издигнаха към небето на Маями.