Робърт Лъдлъм
Ашкелон (33)

33.

Беше 8,12, когато хотел „Карилон“ прие отново мадам Балзини и нейния племенник. За всички формалности се беше погрижил един любезен портиер, който беше станал много богат от своя труд. В 8,58 Баярат звънна в банката на Каймановите острови, избрана от долината Бекаа, използвайки кода си, и беше уверена, че сумата от петдесет хиляди долара ще бъде доставена в хотела до час, без да бъде предлаган или търсен механизъм за трансфер. Парите пристигнаха във фирмен плик.

— Да ги взема ли? — попита Николо, когато банковият служител излезе.

— Ще вземеш това, което ти дам. Вярвам, че благородното докерче разбира — и аз си имам разходи. Ще получиш твоите двайсет и пет хиляди, но останалото е за мен, за моите начинания. Защо ме гледаш така особено?

— Какво ще стане с теб, сеньора? Къде ще отидеш? Какво ще правиш?

— На всичко ще получиш отговор тази вечер, мой нежен любовнико.

— Ако толкова ме обожаваш, защо не ми кажеш? Говориш, че ще ме оставиш тази вечер. Изчезваш, аз оставам сам… Не можеш ли да ме разбереш, Каби? Ти ме направи част от себе си. Аз бях никой, а сега съм някой заради теб. Ще мисля за теб през останалата част от живота си. Ти не можеш просто да изчезнеш и да ме оставиш объркан и самотен.

— Няма да си объркан, а колкото до самотата, ти си имаш Анжелина, нали?

— Това е само далечна мечта.

— Достатъчно приказки — каза Баярат, отиде до бюрото и отвори плика, като счупи трите печата и откъсна лентата. Тя извади двайсет и шест хиляди долара, подаде на Николо хиляда, постави на масата двайсет и петте и остави двайсет и четири хиляди в плика. После притисна печатите и го даде на докерчето от Портичи, заедно с хилядата долара.

— Това ще бъде достатъчно за твоите разходи до Ню Йорк — каза тя. — Мога ли да бъда по-честна или по-искрена с теб от това?

— Grazie — каза Николо, — ще дам плика на Анжелина следобед.

— Можеш ли да й вярваш, докерче?

— Да. Тя не е от твоя свят, нито от пристанището. Аз говорих преди минути с нея, беше на път за летището. Ще пристигне в два и двайсет и пет, изход седемнайсети. Нямам търпение.

— Какво ще кажеш на твоята прочута дама.

— Каквото ми дойде от сърцето, сеньора, не от главата.

 

Брус Палисър, държавният секретар, беше събуден от Белия дом в 5,46 сутринта и в шест и десет беше в лимузината си в посока към Овалния кабинет. Сирия и Израел бяха стигнали до задънена улица в преговорите. Можеха да избухнат враждебни действия — вероятно ядрени, ако съвместните усилия на Съединените щати, Англия, Франция и Германия не успееха да охладят хардлайнерите и от двете страни. В шест и тринайсет сутринта съпругата на Палисър прие обаждане от капитан Хайторн, искащ да говори веднага със секретаря. Било спешно.

— Очевидно има и други спешни неща — отговори Джанет Палисър. — Той е в Белия дом.

* * *

— Съжалявам, сър, но ми е наредено да не прекъсвам срещата на Съвета за сигурност при никакви обстоятелства.

— Представи си — прекъсна го раздразненият Хайторн, — просто си представи, че във въздуха лети балистична ракета, насочена директно към Белия дом! Можеш ли да ме свържеш в такъв случай?

— Искате да кажете, че има такава ракета…

— Не, не казвам това! Просто казвам, че трябва да говоря със секретаря по много важен въпрос.

— Обадете се в Държавния департамент.

— Не мога да се обадя в Държавния департамент!… Той даде ясно да се разбере, че трябва да говоря само с него.

— Тогава се обадете на спешния му телефон.

— Не знам как…

— Ако нямате номера, не сте толкова важен.

— Моля ви, трябва да предам съобщение на секретаря Палисър!

— Момент. Как казахте, че ви е името?

— Хайторн.

— Исусе, съжалявам, сър. Вашето име е прибавено последно в списъка на компютъра. Буквичките са малки, нали разбирате? Съобщението, моля.

— Нека ми се обади веднага. Той знае къде и аз ще чакам. Ще го получи моментално, нали?

— Изпращам го, сър — чу се изпукване и линията замря.

Хайторн се обърна към Пул, който седеше във фотьойла и слушаше.

— Има спешно съвещание в Белия дом, а операторът трябваше да чете някакъв дребен шрифт, за да ме свърже с Палисър. За да му кажа, че един генерал маниак, който вероятно е в същата стая, подпомага и окуражава убийството на президента.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — каза Тайръл. — Това е най-лошото.

 

Двойката излезе от митницата на главния терминал на международното летище Дълес. За първи път пристигаха в Съединените щати и задачата им беше най-важната, която бяха изпълнявали досега. Носеха името на човека, който беше ключовата фигура в начинанието на Баярат. Сенаторът Несбит. Той, отвъд законите на разума, водеше терористката към нейната жертва. Едно убийство, което можеше да стане всеки миг.

Те пристигнаха с полет 8002 от Тел Авив и както обясниха на служителя на митницата, престоят им щеше да бъде кратък. Представиха се за инженери на служба към израелското правителство, изпратени да присъстват на конференция за събиране на средства за иригационните проекти в пустинята Негев. Незаинтересованият служител постави печата си, пожела им приятен ден и погледна към следващия пътник.

Офицерите от Мосад продължиха бързо в терминала, жената в строг черен бизнескостюм, мъжът — в сив. И двамата носеха пластмасови сакове и еднакви дипломатически куфарчета. Заедно те се приближиха към обществените телефони. Жената каза:

— Ще позвъня на частния му номер в Държавния департамент, който полковник Абрамс ни даде.

— Бързо — настоя нейният колега, блондин, чиято руса коса беше видимо оредяла. — Но запомни, че ако няма отговор до петия сигнал, трябва да затвориш.

— Разбирам. — След пет сигнала майорът затвори телефона. — Няма отговор.

— Тогава ще позвъним в дома му. Трябва да избягваме всякакви централи.

— Номерът е тук, при мен. — Майорът го избра.

— Да? — чу се женски глас.

— Държавният секретар, моля. Много е спешно.

— Доста такива работи има наоколо — отговори раздразненият глас. — Ако имате да кажете нещо спешно на секретаря, звънете в Белия дом. Аз заминавам за нашата къща в Сейнт Майкълс.

— Една доста ядосана жена. Затвори — каза нервният офицер от Мосад, обръщайки се към капитана. — Тя каза да се обадя в Белия дом…

— Което ни е забранено да правим — намеси се подчиненият. — Трябва да говорим единствено с държавния секретар.

— Той очевидно е в Белия дом.

— Не можем да минем през тяхната централа. На никого не трябва да се вярва, само на Палисър. Абрамс е предал по дипломатическите канали, че трябва да очаква двама посетители. Полковникът и секретарят са приятели и Палисър ще оцени нашата експедитивност.

— Тогава не съм съгласна с инструкциите. Щом Палисър е в Белия дом, не виждам причина да не се обадим на централата и да предадем съобщението. Абрамс каза, че всеки час е решаващ.

— Какво съобщение? Ние не можем да се разкриваме.

— Ще кажем, че братовчедите на полковник Давид са пристигнали и ще му се обаждат колкото се може по-често на неговата частна линия или в дома му, дори в офиса, ако трябва.

— Офисът му? — прекъсна я капитанът намръщен.

— Всеки час е решаващ — каза майорът. — Не се разкриваме, а той може да инструктира помощник, секретарка или служител да ни предаде как и къде да се свържем с него. Трябва да му съобщим името Несбит… Нека намерим лимузина с телефон.

* * *

Видимо разсеяният служител на митницата изчака няколко минути, за да се увери, че двойката няма да се обърне. Убедил се, че са заминали, той натисна червения сигнал за задържане пред гишето си и вдигна телефона. Натисна три цифри, свързвайки се веднага с шефа на имиграционната сигурност в един по-горен офис, в който имаше два реда монитори на стената над електронните пултове.

— Заподозрените израелци — каза служителят. — Мъж и жена, възраст и описания съответни.

— Професии?

— Инженери.

— Цел на визитата?

— Събиране на средства за проекти в пустинята Негев. Сигурно са стигнали в терминала. Жената е малко по-висока и е облечена в черно, той е в сив костюм. И двамата носят сакове и куфарчета.

— Ще ги хванем на монитора и ще ги проверим. Благодаря.

 

Шефът на имиграционната сигурност, мъж на средна възраст с кръгло лице и безизразни очи, стана от бюрото си зад голямата стъклена преграда и отиде във вътрешната стая, където петима души седяха пред своите апарати и монитори.

— Търсете двойка — нареди той. — Жената е по-висока и облечена в черно, мъжът в сив костюм.

— Открих ги — каза жената на четвъртия стол трийсет секунди по-късно. — Говорят по телефона.

— Добра работа — шефът на сигурността отиде до жената оператор. — Дай ми по-близък образ. — Жената активира телескопичните лещи в камерата на терминала. Фигурите се появиха в по-едър план, само за да бъдат посрещнати от отвращението на шефа. — Исусе, те изобщо не приличат на снимките. Подхлъзнали са ни.

— Какво търсиш, Стош? — попита един от мъжете.

— Двойка, която би могла да внася диаманти.

— Мога ли да сляза долу и да ги придружа до моя частен бижутер?

Началникът се засмя заедно с екипа си и се насочи към външната врата.

— Засега постой на телефона. Аз трябва да пусна една вода. — Шефът на охраната излезе в тесния коридор, зави наляво и се забърза към края, където имаше парапет и едно съвсем тясно балконче с изглед към терминала. Той бръкна в джоба си, извади радиотелефон и смени честотата. После го приближи до устните си и заговори, докато гледаше тълпите долу и откри двойката от телевизионния монитор. — Гърмяща змия, тук е Котка. Обади се.

— Гърмяща змия слуша. Какво има?

— Мишените са установени.

— Двойката. Къде?

— Насочват се към платформата за лимузини. Той е в сив костюм, тя е по-висока и облечена в черно. Давай!

— Виждам ги — прошепна трети глас по радиото. — Аз съм на петнайсет метра. Господи, те се забързват.

— Ние също! — каза шефът на имиграционната сигурност, вписан сред Скорпионите като номер четиринайсет.

 

Двамата офицери от Мосад седяха на задните седалки в лимузината. Саковете и куфарчетата им бяха пред тях. Куфарчето на капитана беше отворено. В лявата си ръка русият таен агент държеше ламинирана карта, десет на двайсет сантиметра, на която бяха записани всички неподсигурени телефони, които евентуално можеха да му потрябват в Съединените щати. От посолства и консулства, съюзнически и противникови разузнавателни агенции, до любими ресторанти, барове и няколко жени, които бяха благосклонни към него.

— Откъде взе това? — попита майорът.

— Сам си го направих — отговори капитанът. — Мразя да търся по указателите. Спомни си, бях пратен тук за осемнайсет месеца. — Той пъхна картата в отвора на телефона, чакайки да се появи на екранчето думата избирай. — Тихо сега — продължи той, набирайки номера. — Това е Белият дом и на тях не им е до въпроси. Те само записват съобщения.

— И преди ли си го правил?

— Често. Имаше една сладурана, прислужница на третия етаж… Шшшшт! Ето го операторът.

— Белият дом — каза един уморен женски глас по линията.

— Простете ми, мис, току-що говорих със съпругата на държавния секретар, госпожа Брус Палисър, която ме информира, че нейният съпруг е с президента. Бих искал да оставя съобщение за господин Палисър, моля ви.

— Не бих могла да прекъсвам съвещанието на Съвета за сигурност.

— Не бих желал да ги прекъсвам, мадам, просто искам да оставя съобщение.

— Да, сър.

— Просто му кажете, че братовчедите на неговия стар приятел полковник Давид са в града и ще държат връзка с жилището и офиса му колкото могат по-често. Той може да съобщи къде му е удобно да го потърсим.

— Искате ли да оставите номер?

— Това би било прекалено от наша страна и не бих желал да ви създавам повече работа.

— Той ще получи съобщението ви веднага след като съвещанието свърши.

Капитанът от Мосад постави телефона и се облегна назад на седалката.

— Ще се редуваме да звъним в дома и офиса му на всеки пет минути. Както казваш, ще трябва да му предадем името на Несбит, дори и да е по телефона — каза той. Капитанът се беше навел, за да постави обратно телефонния си указател в куфарчето, когато изведнъж погледна наляво през затворения прозорец. Друга лимузина се опитваше да им прегради пътя! Задните й стъкла бяха отворени… и от отворите стърчаха пистолети.

— Лягай долу! — извика той, хвърляйки се върху майора, докато в същия миг избухна една безкрайна канонада. Тежки куршуми пробиха стъклото и метала и пронизаха телата вътре. При смъртоносната атака през разбития прозорец беше хвърлена граната. Лимузината изхвърча от магистралата, превъртя се няколко пъти, докато се блъсне в металната стена и експлодира.