Робърт Лъдлъм
Ашкелон (19)

18.

Изстрелите раздраха тишината в голямото имение. Пул и Катерин Нелсън панически натискаха спусъците на пистолетите и разбиха стъклата на библиотеката на парчета, които се посипаха отвътре и отвън. Младият лейтенант се хвърли през отвора, направи кълбо и се изправи на крака с насочено към падналите тела дуло.

— Добре ли си? — извика той на зашеметения Хайторн, който се беше хвърлил в ъгъла зад един стол.

— Откъде, по дяволите, се появяваш? — извика останалият без дъх Тайръл, като се изправяше неуверено. — Моята беше свършена, отивах си!

— И аз си мислех такова нещо…

— Тази прекалена раздяла с пилотите? — прекъсна го Хайторн задъхан, с лееща се по челото му пот. — И горещият душ, който не си вземал от дни?

— Нашият шофьор е в храстите и няма къде да мърда. Кати и аз заобиколихме къщата, видяхме те тук и когато сладкодумната горила влетя с пистолет в ръка, решихме, че няма време за мислене.

— Благодаря за немисленето. Той ми каза, че ще бъда убит.

— Трябва да се измъкваме оттук!

— Ще ми помогне ли някой да вляза през този проклет прозорец, без да се нарежа? — оплака се Кати. — Някакви мъже се приближават бързо към вратата.

— Ще ги върнем обратно — каза Хайторн — Двамата с Пул прехвърлиха майора през прозореца, после той се върна към вратата на библиотеката и я заключи. Когато чукането започна, Тайръл се постара да имитира гласа на Ван Ностранд.

— Всичко е наред. Брайън ми демонстрира новия си пистолет. Върнете се на постовете си.

— Да, сър — чу се краткият отговор. Те автоматично реагираха на познатото име, произнесено от гласа на господаря. Стъпките се отдалечиха.

— Сега е чисто — каза Тайръл.

— И ти си си загубил ума! — прошепна Кати. — Тук има два трупа.

— Не казах завинаги, просто засега.

— По план самолетът трябва да излети след трийсет и пет минути — каза Пул. — Мисля, че трябва да излетим с него.

— Трийсет и пет минути? — възкликна Хайторн.

— Това е само част от плана. Техният пасажер е трябвало да бъде Ван Ностранд, посоката — международното летище Шарлот, Северна Каролина. С дипломатически пропуск. Време твърде недостатъчно за ленива вечеря или приятен нощен престой, освен ако не смяташ някоя яма в горите, хубаво място за почивка.

— Господи, планирано е било до минути!

— Да си обираме крушите по-скоро.

— Още не, Джаксън — настоя Тай. — Тук има много неща. Ван Ностранд е човекът, когото Алфред Саймън описа като Нептун. Това означава, че е бил сред посетителите на padrone, а това значи и основна връзка за Баярат.

— Сигурен ли си, че си разбрал правилно?

— Абсолютно, лейтенант. Той сам призна, че е Нептун, пояснявайки, че информацията няма да надживее моята екзекуция.

— Уха!

— Една кола влезе, когато ние тръгвахме — каза Нелсън. — Би ли могло да има връзка с тази вечер?

— Нека го научим — каза Тайръл.

— Има вилички, поне четири-пет из цялото имение, вероятно за гости — каза Пул, докато с Тайръл помагаха на Катерин да излезе през прозореца. — Зърнах ги от лимузината.

— Никъде не виждам светлини — каза Хайторн, заобикаляйки източния край на къщата.

— Видях ги само преди няколко минути.

— Той е прав — каза Кати. — Ето в тази посока. — Тя посочи югозапад. Там също беше тъмно.

— Може би ще трябва да се върна на пистата и да кажа на пилотите, че всичко е наред. Тия момчета бяха нервни още преди стрелбата.

— Добра идея — съгласи се Тайръл. — Кажи им, че Ван Ностранд е демонстрирал колекцията си от оръжия и че в къщата има стрелбище.

— Никой няма да повярва! — каза Кати.

— Ще повярват на всичко, стига да е обяснение. Те очакват да излетят от тук след половин час с тлъсти чекове и ги е грижа само за това… Всъщност, ако видят теб, то ще ги успокои. Отиди с Джаксън, а?

— А ти какво ще правиш?

— Ще разузная наоколо. Ако с Пул сте видели светлини преди малко, защо сега ги няма? Можем да предположим, че в къщата няма никой освен готвачката, като се има предвид това, което Ван Ностранд ми беше приготвил. А той едва ли би приел други гости, след като се е канел да излита веднага.

— Ето ти оръжието — каза лейтенантът, вадейки пистолета от колана си. — Взех го от джоба на горилата, заедно с магнума от ръката му. Можеш да вземеш и него. Аз се чувствам като склад за амуниции, тъй като намерих още два у шофьора на лимузината.

— Ти даде единия на мен, Джаксън — каза Нелсън.

— Няма да ти свърши много работа, Кати. По моя сметка ти е останал един куршум.

— Който искрено се надявам да не употребя…

— Вие вървете на пистата. Уверете набързо тези пилоти, че Ван Ностранд се е обадил на няколко висши чиновници от администрацията, които трябва да му дадат някакви обяснения.

— Имам една идея, Тай — каза Пул.

— Каква?

— Ние с Кати можем да управляваме тази птица…

— Забрави го — прекъсна го Хайторн. — Искам тези пилоти да изчезнат. Не искам да бъдат тук и да ги разпитват, когато открият телата. Моята смърт е била организирана от тесен кръг. Единствените хора, които биха могли да ни идентифицират, са двамата шофьори, а както разбирам, единият е в безсъзнание, другият — мъртъв. Това ни дава простор.

— Добре казано, капитане.

— За това ми плащаха някога, майоре. Сега вървете.

Двамата офицери тръгнаха бързо през моравата към пистата, докато Тайръл изучаваше югозападния терен. Всяка вила беше заградена с борови дървета и едва се виждаше под мъждукащата луна. Две се мяркаха през тесния кален път, на няколко десетки метра. Една от тях светеше едва преди десет минути, но коя? Предположенията нямаше да помогнат. Трябваше да се приближи, а да се приближи означаваше да се движи много внимателно. Той използва приближаващия облак, който периодически закриваше луната, за да пълзи през тези кратки моменти на относителна тъмнина. За кой ли път спомени от другия му живот проблясваха на вътрешния му екран. Случки, при които един видимо съвсем нормален, скучен офицер от протокола се превръщаше в човек, изпълняващ поръчения, срещащ се с мъже и жени сред полета и в катедрали, из алеи и гранични пунктове. Където едно-единствено глупаво невнимание можеше да означава куршум в главата. От едната страна или от другата. От врага или от своите. Лудост.

Хайторн погледна небето. Големият облак се промъкваше на юг и щеше да закрие луната само след секунди. Когато моментът настъпи, Хайторн притича през пътя и се хвърли в тревата. Той запълзя на ръце и колене към най-близката вила отдясно. Спря веднага след като облакът отмина. Лежеше неподвижен на моравата и стискаше пистолета си.

Гласове! Тихи, носени от вирджинските бризове, както ветровете горе носеха облаците.

Два гласа. Бяха подобни, но не еднакви, с различни оттенъци. Единият беше по-дълбок, може би по-дрезгав, но и двата бяха възбудени и говореха бързо. Но не на английски. Какво беше това? Хайторн бавно повдигна глава… Тишина. Тогава отново се чуха двата гласа, но те не идваха от най-близката вила, а от другата отляво, на няколко десетки метра от него.

Светлина! Малка, тънка като петънце, вероятно от фенерче, но не от клечка кибрит, защото беше постоянна, немигаща. Някой се движеше вътре, лъчът се местеше бързо назад-напред. Някой, който бързаше, търсеше нещо. По някакъв начин и те бяха замесени! Тогава, сякаш за да потвърдят извода му, изведнъж по калния път между главната къща и вилите за гости в южната част на имението се появиха фарове. Беше друга лимузина — несъмнено онази, която Пул и Нелсън са видели да пристига, когато са се готвели да излизат. Колата сега се връщаше, за да вземе разтревожените пътници, дошли преди по-малко от половин час. Двамата бяха чули изстрелите и без да търсят обяснения, се измъкваха от имението на Ностранд колкото се може по-бързо!

Вторият кадилак направи един полукръг и изведнъж спря, а гумите му изсвириха. Две фигури изтичаха от вилата. По-едрата носеше два куфара. Той не можеше да им позволи да избягат. Трябваше да ги спре.

Хайторн гръмна във въздуха с пистолета си.

— Останете където сте! — извика той, стана на крака и затича. — Не влизайте в тази кола!

От тъмнината един заслепяващ лъч се закова върху него, осветявайки двете фигури, скачащи в колата твърде бързо, за да може той да види нещо по-ясно… Светлините в нощта и бягащите фигури бяха част от неговото минало. Той спря, преметна се наляво и се превъртя няколко пъти, извън периферията на лъча, скатавайки се зад един храст, докато няколко изстрела вдигнаха във въздуха пръстта, на която беше легнал преди секунда. Той затвори очи и от яд удари в земята с дръжката на пистолета си.

— Хайторн, къде си? — беше гласът на Кати, бягаща по пътя към неговата позиция.

— Господи, Кати, това си беше истинска артилерия! — присъедини се Пул малко след нея. — Тай, кажи нещо! О, боже, може да са го застреляли…

— Не, не…!

— Не съм сигурен — каза Хайторн, повишавайки глас, и бавно, мъчително се изправи, спирайки за малко с ръце върху коленете си.

— Къде си…?

— Насам — отговори Тайръл, облаците откриха луната за няколко мига и светлината й го освети, докато се приближаваше през храстите.

— Ето го! — извика Нелсън и се затича към него.

— Ранен ли си? — повтори Пул, хващайки ръката на Тай. — Ранен?

— Не от куршумите — отговори Хайторн, направи гримаса и изви врата си.

— Тогава от какво? — попита Кати. — Това бяха автомати!

— Съвършено оръжие — намеси се Пул, — и от по-ниския му регистър, мисля че е МАК, не Узи.

— Може ли с МАК-10 да стреля човек, каращ голяма кола по тесен път? — попита Тайръл.

— Не е лесно.

— Значи може би грешиш, лейтенанте.

— Какво значение има? — запротестира Нелсън.

— Никакво — съгласи се Хайторн. — Не, не съм ранен, само издраскан от едно действие, което не бях практикувал наскоро. Как са пилотите на Ван Ностранд?

— Само поизплашени — отговори Кати, — и съм сигурна, че е свързано с мнението на Джаксън, че не ги очакват медали за добро поведение. Искат да се измъкват!

— Вие ги оставихте преди тая стрелба, така ли?

— Преди три минути, не повече — каза Нелсън.

— Тогава няма какво да ги спре, и може би това е за добро.

— О, има нещо, което ще ги спре, капитане.

— За какво говориш? Те могат просто да излетят.

— Да чуваш нещо като излитащ самолет? — ухили се Пул. — Поиграх си с тях на една игричка.

— Пул, мога да те изправя пред трибунал…

— О, по дяволите, това е проста игра и винаги успява — простите неща успяват винаги. Взех им единствения ключ и затворих вратата. Блокирани са, няма къде да отидат, Тай. А когато го направят, ние може да сме при тях.

— Бях прав за теб, лейтенант. Как ти звучи това за рапорта?

— Добре, по дяволите, капитане. Ах, благодаря ви, сър!

— Не бързай толкова. Същите тези качества могат да ни забъркат хубава каша.

— Как? — попита Кати нападателно.

— След като самолетът не излети, какво ще стане, щом като охраната е чула заповедите, а готвачката не успее да намери Ван Ностранд и своя съпруг. Те ще знаят, че ние сме все още тук, защото самолетът не излита.

— Ако си спомняш — каза Нелсън, — нейният съпруг беше нашият шофьор.

— А лимузината има телефон — добави Тайръл.

— Мамка му, той е прав! — възкликна Пул. — Ами ако от входната врата проверят лимузината, а после се обадят на полицията? Ами ако вече са им се обадили? Всеки миг могат да пристигнат за нас.

— Инстинктите ми казват, че няма да го направят — противопостави се Хайторн, — но нямам увереността, която имах някога. Твърде отдавна беше.

— Въпросът е входната врата — каза Пул.

— Точно така — съгласи се Хайторн. — Ако съм прав, тук трябваше да има коли или бъгита, най-малкото хора с фенери, които претърсват този район. Но няма нищо. Защо е така?

— Може би трябва да научим — каза Джаксън. — Ще трябва да се поразходя до там и да видя какво става.

— И да те застрелят, идиот такъв?

— Стига, Кати, не съм тръгнал да бия барабан.

— Тя е права — каза Тайръл, — може и да съм антика в някои области, но не и в тази. Аз ще отида и ще се видим при самолета.

— Тук какво стана? — попита Нелсън. — Какво видя?

— Двама мъже, единият твърде висок, с куфари, другият по-нисък, по-слаб и с шапка. Те скочиха в колата, когато светлината ме заслепи.

— Кой се сеща за шапка в такъв момент? — каза Пул.

— Плешивите мъже, Джаксън — отговори Хайторн. — Това е характерно за тях в такива случаи. Заведи Кати обратно до самолета и се опитай да успокоиш пилотите.

— Няма нужда да ме води. И сама съм способна да…

— О, млъкни, Кати — прекъсна я Пул. — Той просто иска да каже, че ако тези отрепки решат да бягат, по-добре е да ги спрем, отколкото да ги застреляш. О’кей.

— Добре.

— Слушайте — продължи Тайръл с твърд глас. — Ако попадна в беда, ще стрелям бързо три пъти. Това ще е сигнал за вас да се измъквате оттук.

— И да те изоставим? — попита Нелсън изненадано.

— Точно така, майоре. Мисля, че ти казах, не съм герой. Не обичам героите, защото твърде много от тях умират, а това не ми допада. Ако съм в беда, по-лесно ще се измъкна от тук сам, без багаж.

— Много благодаря!

— За такива неща съм трениран, плащано ми е.

— Хей, ами ако дойда с теб? — каза Пул.

— Ти сам си отговори, лейтенант. Ами ако пилотите решат да се разбунтуват?

— Да вървим, Кати.

 

Бледосивият буик на департамента по отбраната беше паркиран край пътя, почти невидим, защото клоните от околните дървета го покриваха. Беше до дългия половин миля, обграден с дървета път, който водеше до имението на Ван Ностранд. В него имаше четирима отегчени и раздразнени мъже, недоволни, че им е поставена задача по това време, без да им е разрешено да предприемат нищо, нито пък са им обяснили защо са тук. Те трябваше просто да наблюдават, но при никакви обстоятелства да не бъдат забелязани.

— Започва се! — каза шофьорът, пресягайки се към цигарите в жабката, когато една лимузина се появи от вратата на имението и зави надясно. — Ако самолетът излети, ние сме свободни.

— Хайде да си ходим — каза офицерът на задната седалка. — Това си беше дивотия.

— Някой отгоре вероятно иска да знае кой с кого спи — добави друг глас отзад.

— Чисти дивотии — каза мъжът до шофьора, посягайки към радиото. — Закривам акцията и да се измитаме.

 

Баярат седеше облегната в лимузината, зашеметена и неспособна да подреди мислите си. Човекът, осветен от лъча, беше Хайторн! Как можеше да бъде истина? Беше невъзможно, но все пак това беше той! Какво съвпадение! Абсурдно. Трябваше да има някакъв начин, който да обяснява положението. Какво ставаше тук? Padrone? Това ли беше обяснението? Господи, това беше… Padrone. Марс и Нептун! Страстите на плътта, сплетени със страстта за власт и първенство. И padrone беше убит от Хайторн. Проклетият глупак! Ван Ностранд не би могъл да го допусне, той беше извикал Хайторн, за да го убие — той е мой, ничий друг — и Бая никога повече нямаше да го чуе след тази вечер.

Това беше игра на шах, измислена в ада, при която царете и пешките винаги бяха по равно, неспособни да се елиминират един друг без пробив, който би могъл да унищожи всички… Но това не можеше да се случи. Тя беше толкова близо — само няколко дни и Ашкелон щеше да бъде отмъстен. Целият й изтерзан живот щеше да придобие смисъл! Смърт на всяка власт! Тя не можеше да бъде спряна, това беше немислимо.

Париж. Трябваше да разбере какво става.

— Какво става? — попита Николо шепнешком, все още дишащ тежко след стрелбата и бързото бягство. — Мисля, че е по-добре да ми кажеш.

— Нищо, което ни засяга — отговори Бая и се пресегна към телефона на лимузината.

Баярат набра презокеанските кодове до Париж, след това номера на улица „Корнише“.

— Полин? — каза тя. — Няма да говоря с друг.

— Аз съм — потвърди жената в Париж, — а ти си…

— Единствената дъщеря на padrone.

— Това е достатъчно. Какво мога да направя за теб?

— Саба обади ли се отново?

— Разбира се, мадам. И беше много развълнуван. Попита защо не сте била на остров Саба, но мисля, че го поуспокоих. Остана удовлетворен.

— Как удовлетворен?

— Прие факта, че чичо ви се е преместил на друг остров и че знаете къде да се свържете с него, когато се върнете в Карибите.

— Добре. „Олимпик Чатърс“, нали?

— Не знам, мадам.

— Тогава забрави, че съм ти казала. Аз ще му оставя съобщение.

Баярат прекъсна разговора, после набра Сейнт Томас, за Олимпик Чатърс. Това, което чу, беше точно което очакваше да чуе в този час на вечерта.

„Тук е «Олимпик Чатърс». Офисът е затворен и ще бъде отворен в шест утре сутринта. Ако това е тревога, моля натиснете едно, което ще ви свърже с бреговата охрана. Иначе можете да оставите съобщение.“

— Скъпи мой, Доминик е! Обаждам се от едно скучно пътуване край бреговете на Портофино. Но добрите новини са, че ще се върна след три седмици. Убедих съпруга си, че трябва да се върна при моя чичо — сега той е на Дог Айлънд. Съжалявам, че не ти го споменах, но нали ти казах, че той непрекъснато е в движение? Небеса, Полин ми се скара, че не съм била по-ясна. Няма значение, скоро ще бъдем заедно. Обичам те!

Бая затвори телефона, раздразнена от погледа на Нико.

— Защо казваш тези неща, Каби? — попита младежът. — Отново ли отлитаме за Карибите? Къде отиваме?… Тази вечер, стрелбата, внезапното бягство! Какво става, сеньора? Трябва да ми кажеш!

— Не мога да ти кажа нещо, което не знам, Нико. Ти чу шофьора, той каза, че се извършва обир. Собственикът на имението е много богат, а сега са лоши времена в Америка. Престъпниците са навсякъде. Затова са пазачите и високите огради. Трябва винаги да са готови за тези ужасни неща. Това няма нищо общо с нас, повярвай ми.

— Трудно ми е да го направя. Щом има пазачи и толкова много охрана, защо бягаме тогава?

— Полицията, Николо! Полицията беше повикана, а ние естествено не искаме да бъдем разпитвани от полицията. Ние сме гости в тази страна. Това би било унизително, неудобно… Какво ще си помисли Анжелина?

— Ох… — непреклонният поглед на момчето от доковете омекна. — Защо дойдохме тук?

— Защото чрез един приятел ми беше казано, че ще имаме собствени стаи и слуги, а нашият домакин ще ми осигури секретарка. Имам да пиша дузина писма.

— Ти знаеш толкова много и си близка с толкова хора. — Младият италианец продължи да гледа проблясващите сенки по жената, която беше спасила живота му на доковете в Портичи.

— Мисли си за живота в Неапол, мое скъпо момче. Имам да решавам разни неща.

— Може би трябва да решиш къде ще останем тази нощ.

— Аха, сега вече мислиш. — Бая натисна бутона на интеркома с шофьора. — Има ли наоколо подходящи места за преспиване, приятелю?

— Да, мадам, обадих се предварително и те са готови за вас. Като гости на господин Ван Ностранд, разбира се. В Шенадоа Лодж, много ще ви допадне.

— Благодаря.

 

Тайръл се промъкваше по края на тревата и сянката на боровете. Каменната къщичка на пътя беше на не повече от трийсетина метра, а последните няколко не бяха прикрити с дървета. Беше открито пространство, подрязана морава между пътя и високата два метра ограда със заострени върхове, по която беше ясно, че тече ток. Както беше ясно, че двете бариери не са просто дървени греди. Дебелината им предполагаше, че са от ламинирана стомана. Само танк би могъл да мине през тях. Автомобил с каквито и да е размери би се разбил, сякаш се е блъснал в стена. Сега те бяха спуснати.

Хайторн огледа каменната къщичка. Беше квадратна, прозорците бяха от дебело стъкло, през което можеше да се вижда отвътре и отвън. Покойният Ван Ностранд с прякор Нептун беше предпазлив човек. Входът за неговото имение беше непробиваем за взлом и куршуми, и небето да помага на объркалия се престъпник, който се опита да прескочи оградата. Щеше да се пържи, докато се овъгли.

Никой не се виждаше и Тай пресече откритото пространство към къщичката. Бавно, много бавно той погледна през лявата страна на дебелия непробиваем прозорец. Това, което видя, не само го зашемети — то просто го обърка. На стол, с тяло, свито върху бюрото пред него, може би на три метра от входа, седеше униформен пазач. Главата му беше обляна в кръв. Той беше прострелян не веднъж, а няколко пъти.

Хайторн заобиколи постройката и стигна до вратата. Тя беше отворена. Той се втурна вътре и се опита да асимилира всичко, което имаше да се види. Това беше калейдоскоп от висши технологии: три реда телевизионни монитори, всички работещи, покриващи цялото пространство на имението, които дори предаваха звука. Свируканията на птичките се смесваха с падащите листа и шума на високата трева.

Защо беше убит пазачът? Защо? Каква беше ползата? И къде бяха колегите му? Човек като Нептун, а още по-малко като параноичния шеф на охраната му, никога не би поверил главната врата само на един човек. Това беше безумие, а нито Ван Ностранд, нито хладнокръвният Брайън бяха луди или глупави. Той огледа уредите, пожелавайки Пул да е с него. Различните индикатори по машините показваха, че аудиото и видеото работят. Отговорите можеха да бъдат намерени, ако се натиснеха подходящите бутони, и обратно, всичко можеше да бъде изтрито, ако бяха задействани погрешно.

Най-тайнственото беше, че мястото е изоставено. Какво е било онова, което би ги накарало да избягат? Изстрелите? Не беше логично, патрулите бяха въоръжени, както свидетелстваше мъртвият мъж на стола. В кобура му имаше пистолет с калибър 38. А Ван Ностранд явно наемаше и плащаше за пълна лоялност. Защо тогава не се бяха притекли неговите добре платени стражи, да спасят работодателя си? Беше съмнително, че могат да си намерят по-добри служби.

Телефонът в къщичката иззвъня и Хайторн не само се стресна, а дори се вкамени от страх… Успокой се, капитане. Ако неочакваното се случи, постарай се да го приемеш като съвсем нормално.

Думите бяха спомен от един инструктор от военноморското разузнаване, думи, които самият Тайръл беше предал на толкова други след него… В Амстердам.

Тайръл вдигна телефона и се закашля няколко пъти, преди да се обади.

— Дааа? — каза той с неясен глас.

— Какво става там? — извика силно една жена по линията. — Не мога да се свържа с никой, нито с господин Ван Ностранд, нито със съпруга си в колата. — Никой!… Къде беше през последните пет минути? Толкова звънях и — нищо!

— Оглеждах наоколо — отговори Хайторн.

— Имаше доста изстрели.

— Може да е имало лов на елени — каза Тайръл, спомняйки си играта на Пул с двамата пилоти.

— С автомат? През нощта?

— Различни хора, различни вкусове.

— Луди хора, всички тук са луди.

— Да…

— Добре, ако се свържеш с господин Ван или някой от другите, кажи им, че съм тук, в кухнята. Ако искат вечеря, могат да ми се обадят! — с тази декларация готвачката на имението затръшна телефона.

Съществуващото положение беше дори още по-объркващо и жената го потвърди. Всички бяха избягали, вероятно убивайки човека, който не е искал да се присъедини към тях и би могъл да ги издаде. Тук сякаш беше настъпила битката при Армагедон^[1]. Дошло е времето. Тази вечер ще е. Да се спасим! Какво друго би могло да бъде?… Тук имаше отговори, но единственият истински отговор, връзката с Баярат, беше в мъртвите мозъчни клетки на мъртвия Ван Ностранд.

Хайторн извади опръскания с кръв пистолет от кобура на убития пазач. Хвана го между палеца и показалеца си, отнесе го до малката открита баня, където го изтри с хартиени кърпички и го пъхна в колана си. Върна се при апаратурата и още веднъж я огледа, концентрирайки се в таблото, което беше най-близко до изхода. Предполагаше, че с него се задействат бариерите на пътя. Имаше шест цветни бутона, образуващи два еднакви триъгълника, един до друг. Бутоните отдолу вляво бяха зелени, вдясно от тях кафяви, а отгоре, малко по-големи от тези долу, червени. Под всеки имаше жълта табела с черен надпис. На тях пишеше: отворено, затворено, а под червения бутон отгоре с по-едри букви: ТРЕВОГА.

Тайръл избра левия триъгълник и натисна зеления ОТВОРЕНО — по-близката бариера бавно се вдигна. Той натисна кафявия и тя се върна до първоначалното си положение. Левият триъгълник очевидно беше за превозни средства, влизащи в имението, а десният — за излизащи. За да бъде сигурен, той повтори процедурата на втория триъгълник — по-далечната бариера се вдигна и падна. Толкова с висшите технологии, нямаше смисъл, нито причина да задейства тревогата. Беше взел решение, отчитайки, че поне за момент рискът е минимален. Щеше да отиде при Пул и Нелсън и да им го предложи. Можеха или да излетят с пилотите и да преследват връзката Шарлот, Северна Каролина — да открият кой точно щеше да придружи Ностранд до международния полет, или да останат с него и да претърсят кабинета на Ван Ностранд. Изборът беше техен, но и двете алтернативи бяха важни. Зелената светлина на летището би могла да дойде от различни хора, произходът й — бюрократично скрит или фалшифициран, но връзката можеше да бъде проследена нагоре. От друга страна, Тайръл би могъл да използва два допълнителни чифта очи, за да огледа подробно това, което биха могли да намерят в кабинета на Ван Ностранд, както и в останалата част от жилището му. Човек, напуснал дома си при влудяващи условия, наложени от господаря на тази къща, лесно би могъл да бъде невнимателен.

Хайторн изтегли мъртвия пазач от бюрото, хвана го под мишниците и го издърпа до банята. Тай спря да си измие ръцете на мивката, когато изведнъж чу шум на мотор — силен, дори бесен, който спря със свистене на гуми… Беше ли сгрешил? Полицията ли пристигаше след подадена тревога? Почти без да мисли, той изтича от банята, грабвайки шапката на пазача от пода и застана срещу дебелия прозорец, моментално успокоен. Синият шевролет беше цивилен и не влизаше в имението, а го напускаше. Погледна таблото, бутоните, инстинктивно избра триъгълника за излизане.

— Да? — каза той, завъртайки превключвателя за вградения микрофон.

— Какво искаш да ми кажеш с това да, глупако! — че се един възбуден глас по високоговорителя. — Пусни ме оттук! И когато тъпият ми съпруг се върне с лимузината, кажи му, че съм отишла при сестра си, там може да ме намери… Хей, чакай малко! Кой си ти!

— Аз съм нов, мадам — каза Тайръл, натискай зеления бутон на втория триъгълник. — Приятна вечер, мадам.

— Всички сте лунатици. Самолети летят, автомати стрелят, друго какво? — шевролетът изчезна в тъмнината, докато Хайторн сваляше далечната бариера. Оглеждайки се наоколо, той се зачуди дали има нещо, което трябва да направи, което трябва да вземе… Да, имаше. На бюрото, опръскан с кръв, лежеше голям бележник. Той го отвори и заразгръща страниците. Съдържаха имената, датите, продължителността на престоя на гостите на Ван Ностранд от началото на месеца, за осемнайсет дни. В своята бързина или смущение Нептун беше направил първата грешка. Тайръл затвори бележника и го сложи под мишница. После, изведнъж поразен от очевидното, го захлупи отново на бюрото и прелисти бързо на страницата за тази вечер. Лимузината, която беше хвърчала с двамата бягащи пътници от най-далечната вила. Беше записано само едно име, но то беше достатъчно, за да подпали ума на Хайторн.. Защото бе съставено от имена, които водеха до определени изводи. Тя не знаеше, че Хайторн е там, но въпреки това бе изоставила пълната конспирация, водена от маниакалното си его, беше оставила следа за официалните комисии и историците. Нямаше да й бъде отказано това върховно признание.

 

Мадам Лебайерон, Париж.

Лебайерон.

Бая.

Доминик.

Баярат!