Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scorpio Illusion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

АШКЕЛОН. 1997. Изд. Прозорец, София. Роман. Ново изд. Превод: [от англ.] Маргарита АНТОНОВА [The Scorpio Illusion / Robert LUDLUM]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 40000.00 лв. ISBN 954-8079-71-2

художник: Буян Филчев

редактор: Валери Калонкин

коректор: Станка Митрополитска

оформление: Силвия Янева

печат ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“ ООД

 

The Scorpio Illusion

Bantam book, 1993

New York Toronto London Sydney Auckland

История

  1. — Добавяне

13.

Утринното оранжево слънце трептеше в синьо-зелените води. Птиците търсеха нещо за закуска, пищяха и грачеха по върховете на палмите, в надвисналия листак. Тайръл понечи да отвори очите си, по-скоро стреснат и неуверен, отколкото учуден, когато осъзна, че главата му докосва рамото на Кати, а спящото й лице е само на няколко инча разстояние от неговото. Той бавно се претърколи встрани, изправи се на четири крака и запремигва срещу брилянтно бистрата светлина, внезапно заслушан, сякаш дебнещ пращящите дървета в огъня. Отдясно Пул влачеше, куцукайки, изпотрошени клони и подхранваше пламъците. Извиващият се тъмен дим беше единствената сянка в безкрайното, ясно, безоблачно небе.

— Защо правиш това? — попита Хайторн и настойчиво повтори въпроса си, но сега шепнешком, тъй като лейтенантът допря показалец до устните си.

— Защо го правиш?

— Помислих си, че пилотът на самолета е разбрал погрешно някоя цифра от координатите. Поне да види огъня. За всеки случай.

— Ти се движиш…?

— Казах ти, че ми няма нищо, само две синини. Постоях половин час във водата да ги накисна и да ги раздвижа; сега е по-добре.

— Кога трябва да пристигне самолетът?

— Към шест, от времето зависи дали по-рано или по-късно — отговори Катерин Нелсън със затворени очи. — Можете да спрете да си шепнете, будна съм.

Пилотът се повдигна на лакти, издърпа ръкава на разкопчания си мокър екип и си погледна часовника.

— Боже мой, без петнайсет е!

— Е? — каза Пул. — Да не би да имаш среща?

— С роднина, Джаксън. Това момче трябва да ни отведе до пълзящите растения и да изпълни един акробатичен номер… Като сме заприказвали за това — вие, двамата джентълмени, бихте ли си спомнили за екипите си? Двама мъже по гащи, единият мокър, а край тях — самотна жена, офицер, на пустинен остров… Искам да се върна обратно в Патрик с неопетнена репутация.

— В Патрик ли? — запита Хайторн дрезгаво. — Кой е споменавал каквото и да било за базата на въздушните сили?

— Говорихме за това, Тай, и ако не си спомняш, никой няма да тръгне да те обвинява. Само преди три часа ти беше един от най-изтощените мъже, които съм виждала някога. Все още ти се полага поне седмица сън.

— Прав си, но всичко си спомням. На всяка цена ще се добера до Стивънс и ще се приземя в Горда. Вече съм равнодушен към заповедите.

— Не така — запротестира Пул, — не си прав, като говориш така. Няма сам да скачаш в Горда, и ние ще скачаме. Можеш да имаш една или шест причини, но и ние имаме. Нашата причина е страшно важна за Кати и за мен. Спомняш ли си името Чарли?

— Да — каза Тайръл, изучавайки лицето на лейтенанта, — ние ще скочим в Горда.

— Ето самолета! — извика Кати, скачайки на крака. — Трябва да побързаме!

— Повярвай ми — каза лейтенантът, — те ще те чакат и ако трябва да излежаваш тук доживотна присъда!

— Влизайте в екипите си — отсече майорът, избързвайки към укреплението в крайбрежните гори.

 

— Ашкелон — прошепна гласът в Лондон.

— Завинаги — отговори Бая. — Може би няма да успея да се свържа с теб в близките няколко дни. Отлитаме за Ню Йорк и нещата ще вървят много напрегнато.

— Няма значение. Ние се справяме прекрасно. Един от нашите току-що беше нает за охрана на Даунинг Стрийт.

— Но това е превъзходно.

— Нещо за теб, Бая?

— Все същото е. Орбитата се разширява, нещата се подреждат и избистрят. Отмъщението няма да ни избяга, приятелю.

— Никога не съм се съмнявал в това.

— Предай новините ми в Париж и Йерусалим. Кажи им да се придържат съвсем стриктно към графика. Възможно е да го задвижим неочаквано, по спешност.

— Говорих с Йерусалим тази сутрин. Главата ми е пламнала — кучият син е на границата на екстаза.

— Как така?

— Попаднал с група старши офицери от щаба на армията в ресторант в Тел Авив. Била пиянска нощ. Те страхотно харесали песните му. Поканен е на още няколко партита.

— Кажи му да бъде много внимателен. Документите му са фалшиви, както и униформата.

— Там няма друг, който умее да се прикрива тъй добре. Освен това разпозна трима от офицерите.

— Я виж ти, това е интересно — каза Бая и след известно мълчание добави: — Ако попадне в разузнаването, би станало интересно.

— Така мисли и Йерусалим.

— Но не и с цената на нашата операция, кажи му и това.

— Той и сам ще го разбере.

— Нещо ново в Париж?

— Ти нали знаеш, нашият агент там, хубавицата, спи с един депутат, близък приятел на президента. Тя е голяма лисичка. Много хитро момиченце.

— Би било по-добре, ако спеше с президента вместо с приятеля му.

— Може и да стане.

— Ашкелон — Бая даде знак за прекъсване на разговора.

— Завинаги — отговори й гласът от Лондон.

 

Вирджин Горда все още спеше, когато хидропланът на американските въздушни сили, допуснат от местната администрация, се плъзна по водата на разстояние две мили на юг от яхт-клуба.

Хайторн не беше поискал помощ, тъй като стандартното екипиране на хидроплана включваше надувни лодки, и сега искаше навлизането им в залива да бъде колкото е възможно по-спокойно.

Катерин Нелсън до него превключи радиотелефона си. Гласът й беше достатъчно силен, за да не го заглушат двигателите.

— Изтъкнати предводителю, само за минутка. Май сте пропуснали нещо.

— Какво? Приземихме се в Горда, какво друго?

— Може би дрехи? Оттук до нашите има две мили път. Не може да не направим впечатление с тези черни униформи. Ако си мислиш, че ще тръгна по улиците по сутиен и пликчета между две небръснати горили в бели шорти…

— Струва ми се, че ще трябва да облечем някакви дрехи преди твоята експертиза, а, Тай? — каза Пул ухилено. — Разбира се, че харесваш калните комбинезони, но ние идваме от по-издигнато общество.

И тъй, Хайторн се върна на телефона и се свърза с яхт-клуба.

— Мистър Джефри Кук, моля.

Тайръл изчака, слушайки настойчивото непрекъснато звънене от другата страна на линията. Но после портиерът се върна:

— Съжалявам, но не отговаря.

— Опитай тогава с мосю Ардисон, Жак Ардисон.

— Добре, сър. — Отново звънът остана без отговор, и отново портиерът се върна на слушалката.

— Боя се, че и тук не отговарят, сър.

— Виж, обажда се Тайръл Хайторн. Имаме проблем.

— Капитан Хайторн? Мислех, че гласът ми прилича на вашия, но отсреща има толкова много шумове, че не бях сигурен.

— С кого говоря?

— Бекдит, сър, нощният пазач. Приличен ли е английският ми, сър?

— Точно както в Бъкингам Палас — каза Тай, облекчен, че е успял да си спомни този човек. — Слушай, Бек, трябва да се свържа с Роджър, а оставих телефонния му номер в лодката. Можеш ли да ми го намериш.

— Няма да има нужда, капитане. Той е тук и попълва данните за едно момче, което се набутало за един ден в затвора заради побой. Ще ви свържа.

— Къде беше цялата нощ, момчето ми? — каза Роджър, който пиеше в бюфета. — Ти си като гущерите — измушваш се от едно към друго място, не казваш на никого, скитник такъв!

— Къде са Кук и Ардисон? — прекъсна го Хайторн.

— Всички се опитвахме да ти телефонираме в Сейнт Мартин, но ти изчезна.

— Къде са те?

— Не са на острова, момчето ми. Обадиха им се от Пуерто Рико към десет вечерта. Много налудничаво обаждане, толкова откачено, че когато стигнаха кметството, се случиха куп ненормални неща! Полицията ги закара до Себастиънс Пойнт и бреговият патрул ги отведе до хидроплана с пилот, който щял да ги върне обратно до Пуерто Рико. Това ми казаха да ти предам.

— Това ли е всичко?

— Не, оставих десерта за накрая… Казаха да ти предам, че при тях има някой си Гримшоу…

— Успяхме! — изкрещя Хайторн, гласът му се разнесе в корпуса на самолета.

— Какво се е случило? — извика Нелсън.

— Какво има, Тай? — закрещя Пул.

— Един от тях вече ни е вързан в кърпа! Още нещо, Родж?

— Е, то… онези двамата, белите куковци, си поискаха сметките, когато вече бях вдигнал цената.

— Май вече си получил петдесет пъти повече.

— Ще върна половината. Останалото ще си прибера.

 

Роджър ги посрещна на пустия източен бряг, на стотина ярда от доковете на яхт-клуба, и избута масивната гумена лодка на пясъка.

— Все още е рано за туристи и важните клечки не могат да ви видят, тъй че ме последвайте. Имам празна вила, където може да се преоблечете; дрехите са тук, горе… Какво очаквате да направя с тази лодка? Та тя струва две хиляди долара.

— Спусни й въздуха и я продай — каза Хайторн. — Само че трябва да провериш дали не си забравил да смениш инициалите й. Ако не знаеш как, ще те науча. Хайде да се качваме във вилата.

Дрехите бяха съвсем подходящи, а за майор Нелсън — повече от приемливи.

— Хей, Кати, изглеждаш великолепно! — Пул изсвири тихичко, когато тя излезе от спалнята с издиплена мушама, релефно оцветена в топли тропически тонове в модния стил пауново перо, с изискан силует, който подчертаваше всички изпъкнали или изящно врязани линии на женското тяло.

Кати обикаляше наоколо като момиченце.

— Защо никога не съм чувала лейтенантът да казва такова нещо… Освен може би веднъж в един вертеп в Маями.

— Маями не се брои, и ти го знаеш, но освен в деня на оная сватба, която много-много не си спомням вече, никога не съм те виждал в женска дреха. Особено в рокля като тази. Какво ще кажеш, Тай?

— Изглеждаш прекрасно, Катерин — каза просто Хайторн.

— Благодаря ти, Тайръл. Не съм свикнала на такива ласкателства. Ще повярвате ли, че май се изчервявам?

— Бих искал — отговори меко Тай, внезапно виждайки в съзнанието си лицето на спящата Катерин до своето лице — или това беше Доминик? — но нямаше значение, двете представи го докоснаха… последната с режещо чувство на загуба. Защо отново го беше напуснала?

— Очакваме новини от Кук и Ардисон в Пуерто Рико — каза внезапно Хайторн, нарушавайки изпълнения с възхищение антракт и се обърна рязко към прозореца. — Искам го, искам го този Гримшоу — да го поваля сам и да го питам как откриха Марти и Мики.

— И Чарли — добави Пул. — Не забравяй за Чарли.

— Какви са тези хора, по дяволите, и кой може да замисля това, което вършат? — извика Тайръл, удряйки с юмрук най-близката мебел.

— Ти каза, че са дошли от Близкия изток — поде Кати.

— Това е така, но е толкова общо. Ти не познаваш долината Бекаа. А аз я знам. Има дузина фракции, борещи се за надмощие помежду си, и всеки претендира да е пратен от Аллах. Тази група е по-различна; може да са фанатици, но не зависят от Аллах, Исус, Мохамед или Моисей. Източниците им са твърде разнородни, връзките им са по целия свят. Мили боже, имат канали, от които се процежда по нещичко във Вашингтон и Париж, връзки с мафията, островни крепости, японски сателити, швейцарски банкови сметки, тук-там по нещо капе от Маями и Палм Бийч, и кой знае къде и какво още? Тези връзки не са резултат от фанатични призиви към вярващите в бога и пророците им. Не, те може да са вярващи, но освен това са търгаши, продавачи на тероризъм, вплетен в световния бизнес.

— Трябва да имат дяволски дълъг списък с клиенти — каза Пул. — Откъде ги избират?

— Това е улица с двупосочно движение, Джаксън. Те продават и купуват.

— Какво купуват?

— Поради липса на по-точна дума, дестабилизация. Намерението за дестабилизация, за организирането й.

— Мисля, че следващият въпрос е защо — каза Нелсън, цупейки се. — Мога да разбера фанатизма, но защо хора, които малко се интересуват от каузите им, се забъркват — мафията например. Нали повече или по-малко заплащат за това.

— Тези хора са заинтересовани. Това няма нищо общо с религиозните или философските убеждения. Свързано е единствено с власт. И пари. Където има дестабилизация, няма власт, а във вакуум и милиони, по дяволите, и милиарди долари нямат вече смисъл. В паниката правителствата могат да бъдат подбирани, на мястото на едни министри се поставят други, с цел — бъдещето. Цели страни се вземат под контрол с тайни намерения, които не се откриват, докато не са издоени до капка възможностите им. После те изчезват, или се настаняват в политически гарантирани убежища.

— Наистина ли нещата се случват така?

— Мадам, виждал съм го с очите си. От Гърция до Уганда, от Хаити до Аржентина, от Чили до Панама, и особено в страните от Източния блок — техните управляващи бюрократи бяха както комунисти, тъй и рокфелеровци.

— Добре, значи и аз ще съм топнат в лайното — възкликна лейтенант Пул. — Аз просто никога не съм го мислил така. Срамувам се от себе си, защото сега виждам какво имаш предвид.

— Не се самобичувай. Това ми беше работата, Джаксън. Обективирането е най-високата точка, към която се стреми интелигентността.

— Какво правим ние сега, Тай? — попита Кати.

— Чакаме доклади от Кук и Ардисон. Ако става дума за това, което предполагам, ще летим за Пуерто Рико с военна охрана.

Последва почукване на вратата на вилата, ненужно, тъй като гласът, който прозвуча, беше на Роджър.

— Аз съм. Имам новини за теб, момчето ми.

— За бога, Родж, вратата не е заключена.

— Може би не искам да вляза вътре — каза Роджър, вмъквайки се с неохота.

Той прекоси стаята и стигна до Хайторн, подавайки му един вестник.

— Това е сутрешното издание на „Сан Хуан Стар“; получен е преди половин час. Гадна история, на трета страница, ето тук съм го прегънал за теб.

 

Двама мъртви мъже, захвърлени край скалите до замъка Моро. Сан Хуан, събота. Телата на двама мъже на средна възраст бяха открити рано сутринта, заклещени между скалите близо до брега откъм водохранилището.

Двамата бяха идентифицирани по паспортите им като Джефри Алън Кук, британски гражданин и Жак Рене Ардисон — французин. Причината за настъпването на смъртта им беше окачествена като „удавяне поради заклещване между скалите“. Властите предприемат разследване в Обединеното кралство и Франция.

 

Луксозният апартамент, разположен на последния етаж на една от високите сгради на Пето авеню в Манхатън, гледаше към озарения от светлини Сентрал Парк. В стаите беше също светло, но светлината, макар и предостатъчна, бе някак приглушена. Кристалните полилеи и свещниците с цветя, поставени зад стъклени паравани по покритите с дамаска маси, загатваха слабостта на домакина към екстравагантни и изискани удоволствия.

Сред гостите бе висшето общество на града — политици, агенти по недвижими имоти, банкери и изтъкнати журналисти от елитната преса, редом с няколко звезди от широкия екран и телевизията, които можеха да бъдат разпознати мигновено. Имаше и няколко не тъй известни на широката публика, но солидни, доказали себе си писатели. Те, всички до един, бяха издавали произведенията си в Италия.

Домакинът беше забележителен, амбициозен предприемач, чиито съмнителни манипулации на черния пазар по чудо бяха останали ненаказани, докато повечето от помощниците му отидоха в затвора. Но той полека-лека се освобождаваше от съмненията с цената на значителни суми и на представителни приеми като днешния, тъй че всички нужни хора бяха налице. Обект на вниманието беше един млад човек, чиито проучвания можеха да се окажат от голямо значение — той ги правеше по желание на невероятно богатия си баща, барона на Равело. Той би могъл да облекчи в голяма степен затрудненията на домакина.

Партито вървеше по мед и масло, barone-cadetto и неговата леля, контесата, приемаха оказваното внимание като щастливия син и облагодетелстваната сестра на царя в стария Петербург.

Скоро обаче удоволствието на Бая бе изместено от раздразнение. Една от младите телевизионни актриси говореше прекрасно италиански и обсеби Данте Паоло, въвличайки го в продължителен разговор. Това стана съвсем неусетно, още щом приключиха запознанствата и гостите се раздвижиха с коктейлите си. Едва ли чувство на ревност би разтревожило силната Баярат. Тя долови, че навлизат в опасна зона, и започна да нервничи. Прекалено изисканата млада жена можеше да се окаже съвсем не тъй наивна, както допускаше миловидното й изражение. Можеше съвсем лесно да се усъмни в „благородното възпитание“ на Николо. Опасността се пръсна като прекомерно натъпкана обвивка на колбас, когато Нико се обърна към Бая, водейки със себе си тъмнокосата актриса.

— Cara Zia[1], новата ми приятелка знае перфектно италиански — съобщи възбудено той на родния си език.

— Досетих се — каза Баярат, отново на италиански, не особено въодушевена. — В Рим ли получихте образованието си, дете мое, или може би в Швейцария?

— Боже мой, контесо, какво говорите? След гимназията единствените ми учители бяха няколко специалисти театрали в актьорския клас, докато не започнах да се снимам в телевизията.

— Скъпа лельо, няма начин да не си я виждала на екрана. Самият аз съм я гледал! Филмът се нарича Vendette telle Selle[2], всички го гледат! Тя играе симпатичното момиче, което се грижи за по-малките си брат и сестра, след като бандити убиват родителите им.

— Преводът на заглавието е твърде преиначен, Данте. „Селе търси отмъщение“ не звучи по съвсем същия начин. Но виж, какво значение има? Нали го гледат.

Баярат се обърна отново към актрисата, продължавайки подетата линия на разговора:

— Щом не сте учили след гимназията, къде сте овладели така прекрасно езика ни?

— Баща ми притежава италиански deli[3] магазин в Бруклин. Там малко хора от местните над четирийсет години говорят английски.

— Баща й продава всички кашкавали и сирена от Портофино. О, бих искал да видя този Бруклин!

— Боя се, че няма да остане време за това, Данте. Утре сутринта, с първия полет, заминавам за Крайбрежието — каза актрисата.

— Мило дете — заговори бързо Бая на италиански. Студенината й изчезна, докато се усмихваше на актрисата. В главата на контесата се зараждаше нова идея.

— Мило дете, много ли е наложително да се върнете в…

— Крайбрежието, така казваме ние — продължи думите й младата жена. — Това означава Калифорния. След четири дни ще трябва да се появя отново на екрана. Нужни са ми поне два дни, за да се върна на брега и да помогна в домакинството. Голямата сестра на Селе трябва да поеме своя дял.

— Ако отложите пътуването с един ден, биха ви останали все пак два за вашето Крайбрежие, нали?

— Е, да, но защо?

— Моят племенник е запленен от вас.

— Чакайте, моля. Спрете, мадам — актрисата избухна на английски, очевидно силно засегната.

— Не, не ме разбрахте, извинете ме — прекъсна я Баярат, също на английски. — Вие ме разбрахте съвсем погрешно. Rispetto, rispetto totale.[4] Винаги ще бъдем на публично място, аз бих ви придружавала навсякъде. Това е съвсем в реда на нещата. Просто всички тези бизнессрещи, с толкова много хора, уморяват бързо. Надявах се, че може би един свободен ден, прекаран в разглеждане на забележителностите, със събеседник на неговата възраст, който говори родния му език, би разтоварил психически младия ми племенник, който вероятно се отегчава до смърт от старата си леля.

— Ако вие сте стара, контесо — каза младата жена, облекчена и превключваща отново на италиански, — тогава аз сигурно ще трябва да се върна в първи клас.

— Значи ще останете с нас?

— О, добре… Защо не? — капитулира младата актриса, взирайки се в красивото лице на Николо. Чертите на лицето й се отпуснаха в мека усмивка.

— Тъй като можем да започнем много рано сутринта — каза Баярат, — ще имате ли нещо против да ви резервираме стая в нашия хотел след вечерята?

— Не познавате моя баща. Когато съм в Ню Йорк, спя у дома, контесо. Вуйчо Руджидо има такси и винаги ме изчаква, за да ме изпрати.

— Можем да ви гостуваме в Бруклин? — настоя Николо разпалено. — С лимузина сме.

— Тогава ще мога да ви покажа татковия магазин! Сирената, саламите, кашкавалите.

— С удоволствие, cara Zia?

— Вуйчо Руджидо може да ни придружи. Така няма да се ядоса.

— Баща ви ви покровителства, нали? — запита Баярат. — Разкажете ми нещо повече за това! От Лос Анжелис насам в апартамента ни всяка вечер идват неомъжени жени. Едната си тръгва и след 20 минути изниква друга!

— Баща й е същински италианец, верен на старите традиции.

— Анжело Капели, баща на Анжел Капел. Така го съкрати моят продуцент. Той казваше, че Анжелина Капели подхожда повече на Ню Джърси. Баща ми е най-строгият баща в Бруклин. Но ако му кажа, че водя истински барон, който желае да се срещне с мама и с него…

— Zia Cabrini — каза Николо, в гласа му се долавяше нотка на гордост. — Ние вече се срещнахме с всички, с които беше необходимо. Може ли да се сбогуваме с домакините? Та аз ще мога да усетя аромата на сирената, да опитам кашкавал…

— Ще видя какво може да се направи, скъпи племеннико, но може ли за минута-две да останем насаме? Извинете ни, млада госпожице, просто трябва да му представя един човек, преди да си тръгнем оттук. Разбира се, не трябва да пренебрегваме съвсем бизнеса.

— О, да. Тук има един критик от „Таймс“, който ми направи много хубаво представяне след една малка роля, която играх във Вилидж. Това се оказа решаващо за ангажирането ми в телевизионния сериал. Изпратих му писмо, но никога не съм му благодарила лично. Ще се видим след няколко минути.

Младата актриса, носеща чаша с шампанско, тръгна към пълен мъж със сива брада, очи на леопард и устни на орангутан.

— Какво има, сеньора? Нима сбърках в нещо?

— Съвсем не, скъпи мой. Ти се забавляваш с момиче на твоята възраст и това е прекрасно. Но запомни, не говори на английски. Дори с поглед не издавай, че разбираш нещо!

— С нея говорим на италиански, така че не се безпокой. Но нали не те ядосва това, че я намирам привлекателна?

— Би бил глупак, ако не я харесваше. Но искам да те предупредя. Макар моралът на средната класа да изглежда неуместен, струва ми се, че не трябва да се отнасяш към нея като към момичетата от доковете на Портичи. Недей да мислиш за тялото си, тя не е такова момиче.

— О, никога! Тя може да е известна актриса, но е съвсем непокварено италианско момиче, което уважавам тъй, както уважавам и сестрите си. Не е част от този свят, в който ме въведе ти.

— Разочарован ли си от този свят, Нико?

— Как бих могъл да бъда! Никога не съм живял тъй вълнуващо като сега — дори не съм мечтал за такъв живот.

— Добре. Върви сега при твоето bellisima ragazza[5], аз ще се присъединя към вас малко по-късно. — Бая се понесе грациозно към домакина, който обаче беше потънал в продължителна задълбочена дискусия с двама банкери. Неочаквано една ръка докосна лакътя й, нежно, но същевременно силно. Тя рязко се извърна, за да се окаже пред привлекателното лице на възрастен белокос мъж, за който можеше да се предположи, че слиза от английско рекламно списание, възхваляващо преимуществата на „Ролс Ройс“.

— Срещали ли сме се някъде, сър? — попита Баярат.

— Срещаме се сега, контесо — отговори мъжът, поднасяйки лявата й ръка към устните си. — Пристигнах късно, но виждам, че всичко върви прекрасно.

— Вечерта е очарователна, разбира се.

— О, всичко идва от навалицата, съгласете се. Този измислен „чар“, който насапунисва всичко в залата като туба с крем за бръснене! Силата и властта се съюзяват, за да превърнат личинките на най-досадната муха в monarch, пеперудите с големи оранжево-черни крила.

— Писател ли сте… новелист може би? Срещнах вече няколко тук тази вечер.

— О, небеса, не, не бих могъл да прочета цяло писмо без помощта на секретаря си. Пикантните наблюдения са просто част от моя характер.

— А каква е стоката ви, сеньор?

— Със сигурност истинско аристократично завещание, би казал някой — осигурено от дипломатическия корпус, от корпусите на много страни, и с благословията на Държавния департамент.

— Звучи интригуващо!

— Разбира се — съгласи се чужденецът с усмивка. — Както и да е, откакто не съм нито алкохолик, нито амбициран политик, имам едно чудно имение, което, честно казано, обичам да излагам на показ. Държавният департамент намира обкръжението ми за привлекателна неутрална зона за визитите на сановниците. Там можеш да яздиш кон, да си водиш любовници, да играеш тенис, да плуваш в басейн с водопад, да вечеряш изискани блюда и след това да се държиш като грубиян по време на преговорите. Естествено има и други съблазни, и с мъже, и с жени.

— Защо ми казвате всичко това, сеньор? — попита Баярат, изучавайки самоизтъкващия се аристократ.

— Защото всичко, което притежавам, всичко, което съм научил, дойде при мен преди години в Хавана — отговори мъжът. Очите им се срещнаха. — Това говори ли ви нещо, контесо?

— А би ли трябвало? — попита Амая. Изражението й беше съвсем неутрално, дишането й, както обикновено, почти недоловимо.

— Тогава ще бъда по-експедитивен, тъй като всеки момент някой подлизурко може да ни прекъсне. Имам няколко телефонни номера, но вие пък нямате телефонните кодове, а сега ще ви потрябват. Затова оставих плик с восъчен печат за вас в хотела: ако има пукнатини във восъка, позвънете ми незабавно в „Плаза“ и всичко ще се промени. Името ми е Ван Ностранд, апартамент 9В.

— А ако отпечатъкът е непокътнат?

— Тогава, от утре нататък използвайте тези три телефонни номера, за да се свързваме. Ще съм на единия от тях и денем, и нощем. Сега вече имате приятеля, от който се нуждаете.

— Приятеля, от който се нуждая? Говорите с уловки, виждам.

— Стига, Бая! — прошепна ходещата реклама на „Ролс Ройс“. — Нашият padrone е мъртъв.

Дъхът на Баярат спря.

— Какво казвате?

— С него е свършено…

— Болестта победи, значи. Той загуби.

— Не болестта е причината за смъртта му. Той сам вдигна във въздуха целия комплекс заедно със себе си. Нямаше алтернатива.

— Но защо?

— Откриха го. Винаги сме го смятали за възможно. Една от последните му инструкции беше тази — да ти помогна колкото мога и колкото трябва в случай, че се случи нещо. В известен смисъл съм твой покорен слуга… Contessa.

— Но какво се случи? Нищо не ми разказахте!

— Не сега. По-късно.

— Моят истински баща…

— Вече не. Свършено е. Сега се обръщай към мен, а чрез мен и към значителните ми средства.

Ван Ностранд изви глава, за да отговори със смях на забележката, направена от контесата.

— Кой сте вие?

— Казах ви, приятел, от който се нуждаете.

— Ти си неговата връзка тук, в Америка?

— Не само неговата, но главно неговата. Във всеки друг смисъл бях единствено негов… Хавана… споменах ви вече за Хавана.

— Какво ви каза той за мен?

— Той ви обожаваше и ви се възхищаваше извънредно много. Ти беше неговата дъщеря и той поиска от мен да ти помогна по всички възможни начини.

— Как по-точно?

— Използвайки средствата си, за да те превеждам от едно място на друго, да те срещам с един човек, после с друг, като ти оказвам повече или по-малко внимание, както обичаш. И да изпълнявам твоите заповеди, доколкото не са в конфликт с моите. С нашите.

— Вашите?

— Аз съм предводител на Скорпионите.

— Скорпионите! — Бая задържа гласа си все тъй тих, малко по-отчетлив от шепот, говореше така, че думите й да се сливат със силното бръмчене на чуждите разговори. Запази абсолютен контрол над изражението си:

— Предводителят на Висшия съвет ми говори за вас. Каза ми, че ще бъда наблюдавана, подлагана на изпитания и ако бъда приета, някой ще ме извести за това и ще стана един от вас.

— Не трябваше да отивам толкова далеч, contessa, но прецених, че ще ви е нужна извънредно голяма подкрепа.

— Никога не съм свързвала Скорпионите с padrone — каза Баярат.

— Истинските неща са невидими, нали? Padrone ни създаде, с моя помощ естествено. Що се отнася до изпитанията, това, което вие извършихте в Палм Бийч, лишава от смисъл каквото и да било тестуване. Беше нещо изключително, нещо забележително!

— Кои са Скорпионите. Можете ли да ми го кажете?

— Да, но само в общи линии. Нищо конкретно. На брой сме двайсет и пет души — това е лимитът ни. — Ван Ностранд отново се разсмя от сърце, виждайки, че Баярат се кани да каже нещо, след което продължи: — Ние имаме различни професии и нещата, с които се занимаваме, са подбрани много внимателно, за да извлечем колкото е възможно по-голяма изгода и да си осигурим максимална сигурност. При подбора аз вземам тези решения. Нашият padrone винаги е чувствал, че ако отмине макар и едничък ден, без да е спечелил поне един милион долара, този ден е загубен.

— Никога не съм познавала тази страна на моя единствен баща. Мога ли да се доверявам на всички Скорпиони?

— Те се ужасяват от такива неща и това, което ще ви кажа, е последното за днес: те просто изпълняват заповеди. Другата алтернатива е смърт.

— Знаете ли защо съм тук, сеньор Ван Ностранд?

— Никога не съм искал от нашия общ познат да ми обяснява. Имам връзка с най-висшите правителствени служители.

— И? — попита Бая, гледайки втренчено Ван Ностранд.

— Това е лудост — прошепна той. — Но аз разбирам защо padrone би го намерил освежаващо.

— А вие?

— Винаги съм му се възхищавал и съм бил предан единствено на него. Бях и съм нищо без padrone. Споменах това, нали?

— Той наистина ли беше всичко това, което говореха за него в Хавана?

— Той беше буен, свиреп, златокос Марс от Карибите, тъй млад и привлекателен. Ако Фидел беше подсигурил своите гении, вместо да ги отпъжда, Куба би била днес остров-рай, неизмеримо богата.

— А островът на padrone как беше открит?

— Откри го един мъж на име Хайторн, бивш офицер с голяма ерудиция, що се отнася до военноморските въпроси.

Лицето на Баярат загуби цвета си.

— Той ще умре — тихо каза тя.

 

Посещението в Бруклин беше поносимо за Бая само защото тя си беше изработила стратегия и вече действаше.

Анжело Капели и съпругата му Роса бяха тъй поразително красива двойка, та човек оставаше с впечатлението, че никаква друга любов не би родила такова прекрасно създание като младата актриса Анжел Капел. Родителите й бяха очаровани от младия barone-cadetto, който на свой ред беше завладян от магазина за деликатеси, уреден по старата традиция. Там ставаше все по-хубаво с всяка минута. За клиентите бяха поставени малки кръгли масички, за да дегустират стоката. Навсякъде можеха да се видят снимки на дъщерята — повечето от тях сцени от телевизионните сериали. Малкият брат на Анжела, шестнайсетгодишен юноша, беше по-нисък от Данте Паоло, но почти толкова красив. Те се сприятелиха доста бързо. Предложиха им различни сирена, кашкавал и салами. За гарнитура имаше студено пюре, поднесено с доматен сок, приготвен собственоръчно от Роса, придружен с няколко бутилки Chianti Classico. Масите бяха отрупани и виното завършваше картината.

— Виж, cara Zia, погледни! Нали ти казах! — извика Данте Паоло на италиански. — Това не е ли нещо по-истинско от пиршествата с ония нищожества, които си придават важност?

— Нашият домакин сигурно ни е обиден до смърт, скъпи племеннико.

— Защо? Кой беше следващият задник, който трябваше да оближа. Че те вече не останаха!

Гръмкият смях, който последва, беше прекъсван от време на време от шеговити забележки на Бая.

— Наистина, Данте, аз мисля, че си съвсем прав!

— Ти не си близал ничий задник — изрева Анжело Капели.

— Татко, моля те, твоят език…

— Аз те моля, дъще. Та той е младият барон на Равело. Както и да е — той го каза пръв.

— Прав е, Анжела — Анжел — аз го казах пръв.

— Какъв приятен млад човек — каза Роса. — Тъй естествен и тъй приземен.

— Защо да не бъда, сеньора Капели? — попита преливащият от въодушевление Николо. — Не съм поръчвал да ме раждат с титла. Просто съм се родил. Света Богородице, нима не е било така?

Отново последва експлозия от смях. Демократизирането на благородниците вече беше пълно. И точно тогава на вратата на заключения магазин се почука. Бая каза на италиански:

— Простете ми, familia Capelli, но моят племенник искаше тъй силно да има спомени от тази вечер, че ме помоли да уговоря по някое време да намине фотограф, за да ни направи няколко снимки. Ако ви е неприятно, мога веднага да го отпратя.

— Да ни е неприятно? — извика бащата. — Това е чест, която надминава всичките ни очаквания. Сине, покани човека. Бързо!

 

След като ангажира магазина за следващата сутрин, Баярат прекоси преддверието на хотела към телефонните кабини. Извади къс хартия от портмонето си и набра „Плаза“, търсейки апартамент 9В.

— Да? — обади се мъжки глас отсреща.

— Ван Ностранд, аз съм.

— Не се обаждаш от стаята си, нали?

— Би трябвало да се обидя от този въпрос, но… Във вестибюла съм.

— Дай ми номера, ще позвъня долу.

Бая го послуша. След няколко минути телефонът в кабината й иззвъня.

— Това беше ли необходимо? — попита тя, вдигайки слушалката още докато звънеше.

— Би трябвало да те санкционирам за този въпрос, но… — Ван Ностранд се усмихваше. — Да, беше. Аз съм известен съветник на Държавния департамент и има много хора, които живо се интересуват от личните ми контакти. Хотелските телефонни централи могат да бъдат подслушвани.

— Шпионаж?

— Рядко отвъд нашите брегове. В наше време това се случва по-често в самия Вашингтон. Казват му „подстригва-не на тревата“. Но стига, достатъчно говорихме за моите проверки срещу подслушването. Беше ли отворен пликът ми?

— Да. Разгледах го много внимателно под лупа на силна светлина.

— Добре. Излишно е повече да ти обяснявам. Обажданията трябва да стават от обществени места. Не е съвсем наложително, но е за предпочитане, особено когато се води повече от един разговор. Предпочетохме това пред някакъв условен език.

— Не е необходимо да ми го казваш — намеси се Баярат. — Каквото и да е. Щом имаш тесни връзки с, както каза, правителствени служители, знаеш ли къде е бившият офицер на име Хайторн в този момент?

— Бих предпочел да ми го оставиш. Доколкото разбрах твоите планове, появата му ще попречи на мисията ти, както и на твоите колеги.

— Той е твърде хитър за теб, старче.

— Говориш тъй, сякаш го познаваш.

— Познавам репутацията му. Той беше най-добрият в Амстердам… Той и жена му.

— Колко интересно. Случайно разбрах, че тази информация е излязла от досието му.

— Аз също имам свои източници, сеньор Ван Ностранд. — Дори padrone не знае, а и аз нямах възможност да му кажа.

— А що се отнася до това „старче“, скъпа ми Бай, имам на разположение там хилядократно повече от твоите „източници“…

— Не ме разбра…

— О, много добре те разбрах! — прекъсна я съветникът на Държавния департамент, задушавайки се от съвсем неочаквана ярост. — Можем да наречем баща си „истинския ми“, „единствения ми“, но за мен той беше нещо много по-различно, той беше моят живот!

— Моля?

— Добре ме чу — каза студено Ван Ностранд. — Тринайсет години двамата споделяхме всичко. Хавана, Рио, Буенос Айрес — два живота като един. Естествено, той беше водачът. До момента, когато му казаха диагнозата. Преди десет години. И той ме изпрати далеч, да му служа по друг начин, но пак с цялото си сърце.

— Нямах представа.

— Нека ти задам тогава един-едничък въпрос. За двете години, които прекара на онзи остров, виждала ли си някоя друга жена освен Хектра, черната амазонка?

— О, боже мой!

— Шокира ли те това?

— Не толкова сексуалната страна на въпроса, колкото духовната. Аз просто никога не съм го и помисляла.

— Никой не го е предполагал. Марс и Нептун — казваше той за двама ни. Единият, властващ над всичко видимо на Карибите, другият отдолу, подмолно, откривайки му скритите причини, учейки го на вежливостта и финеса, които образованието носи… Сега ме разбираш, Бая! Този Хайторн е мой. Аз ще съм човекът, който ще го убие. Няма да пусна друг вместо мен.

 

Лимузината пресече на кръст Манхатън, на изток и на запад, на север и на юг, от Обединените нации до телевизионните студиа на Хъдзън Ривър, от Бетъри Парк до Музея на националната история. Всяка нова забележителност завладяваше развълнувания Данте Паоло и беше удоволствие за Анжел Капел, чието присъствие мигновено им разтвори широко вратите и даде старт на специалните маршрути. И някак все се случваше така, че навсякъде ги пресрещаха фотографи. Това не беше голяма изненада за Анжел, която беше привикнала с вниманието, проявявано към нея, и която продължаваше да казва на Николо след всяко нападение: „Ance i paparazzi devono vivere“[6] — те също трябва да си изкарват хляба. Както и да е, това, което не забелязаха нито младата звезда, нито нейният кавалер, беше фактът, че нито един фотограф не ги снима с Баярат. Тя деликатно отбягваше обсега на обективите. Това обстоятелство бе договорено предварително от „contessa“ след ангажирането на лимузината и уточняването на маршрута. На 52-ра улица, в „Четирите сезона“, беше даден обяд, на който младата двойка трябваше да представи солидните патентовани шоколадови торти „Уелвит“ с бял надпис, предназначен за barone-cadetto и красивата му дама, американската скъпоценност Анжел Капел.

Младите се бавеха с втората си порция торта и кафе, когато се намеси Баярат, подканвайки ги да тръгват.

— Трябва да посетим още четири места, които Данте би искал да види.

— Тогава ще помоля сервитьора да донесе в салфетка една порция за шофьора — обади се Анжел.

— Ти си много мило момиче, Анжелина — заключи Бая.

На излизане тя забави крачка и изостана по стълбището, тъй като долу до щанда стояха трима фотографи. Те си свършиха работата, докато привилегированите младежи се усмихваха един на друг.

 

„Ню Йорк Таймс“

Перфектно

Бруклин, 28 август. Данте Паоло, the barone-cadetto of Равело, син на извънредно богатия барон, завързва приятелство с една от любимките на американската публика, Анжел Капел, героиня на телевизионния сериал „Отмъщението на Селе“. Придружаващият ги фотограф представя мис Капел (с рождено име Анжелина Капели), която говори добре италиански, и бъдещия барон на гости у семейството на госпожицата в Бруклин. Получихме и съобщение, че голям брой корпорации от трите щата са се събрали на конференция. Издирват се административни служители, владеещи италиански.

 

„Ню Йорк Дейли Нюз“

Италиански благородник и любимката на Америка!

Тема на броя!

В броя са включени техни снимки.

Главозамайващо ухажване!

 

„Нейшънъл Инкуайърър“

Бременна ли е „ангелът на Америка“?

Кой знае? Но те са повече от приятели!

 

— Това е отвратително! — извика Николо. Държеше в ръка вестниците и крачеше из хотелската стая.

— Нищо не можеш да направиш в този момент, Нико. Тя е в самолета за Калифорния. Нали ти остави телефонния си номер? Потърси я малко по-късно.

— Тя ще ме вземе за изверг!

— Не вярвам. Струва ми се, че има малко повече опит в тези неща. Няма да приеме тези статии сериозно.

— Но как се събраха толкова много фотографи? Как биха могли да знаят къде да дойдат?

— Нали тя сама ти каза, скъпи ми племеннико. Фотографите също трябва да си изкарват хляба, тя разбира това. Нещото, за което тя не си дава сметка от прекалена скромност, е, че е ужасно известна. Аз трябваше да се досетя.

 

Бая слезе от асансьора на хотела във вестибюла и го прекоси, стигайки обществените телефони.

 

— Да, младият човек и неговата приятелка са на страниците на вестниците — каза гласът. — За бога, каква известност! Почти наравно с Грейс и Хиткър! Разбира се, американската публика поглъща жадно фантазиите им.

— Тогава съм постигнала целите си. Обемът на статията във „Вашингтон пост“ беше ли задоволителен?

— Задоволителен? От „Пост“ и „Таймс“ до всеки плакат в супермаркетите! — навсякъде копия от снимките със страхотно качество! И трябва да ти кажа, че моето пребиваване в Ню Йорк бе само в няколко колони със светски новини, но вече имам огромен брой обаждания от елита на Белтуей, интересуващи се дали познавам младия барон или още повече — баща му.

— Какво им казваш ти?

— Никакъв коментар. Което е вече, само по себе си, достатъчен коментар. Близките приятелства никога не са били обсъждани в този град, освен ако няма важни причини за това. Засега цената не е твърде висока, но ще се качи.

— Тогава е време да се придвижим до Вашингтон. Без много шум.

— Както обичате.

— Можеш ли да ни приютиш?

— Какво имаш предвид? Мога да изпратя самолет за вас, естествено.

— Имах предвид твоето внушително имение, това, което притежаваш благодарение на Хавана.

— Изключено — каза рязко Ностранд.

— Защо?

— Имам собствени планове. Очаквам бившия командир Тайръл Хайторн като свой гост в близките 48 часа. Дванайсет часа след това вие с момчето ще имате на разположение цялото това проклето имение, тъй като ще съм отпътувал оттам.

Бележки

[1] Скъпа лельо. — Бел. прев.

[2] Отмъщението на Селе. — Бел. прев.

[3] Деликатесен. — Бел. прев.

[4] Към вас изпитвам най-голямо уважение. — Бел. прев.

[5] Хубаво момиче. — Бел. прев.

[6] Тези майстори на сензационни снимки трябва също да живеят. — Бел. ред.