Робърт Лъдлъм
Ашкелон (37)

37.

18,55

 

Баярат облече роклята за най-важния момент от своя живот. Наблюдавайки се в огромното огледало, тя видя десетгодишното дете, което я гледаше с учудване и възхищение.

Ти го направи, мое най-скъпо същество, което някога бях аз! Никой не може да ни спре сега, защото ние ще променим историята. Болката от планините ще изчезне, докато кръвта се стеле по света. И ти, и аз ще бъдем удовлетворени, отмъстени за ужаса, който ни беше причинен… Спомняш ли си, когато главите на мама и татко се търкаляха по скалите, отделени от телата, с широко отворени очи, молещи се на техния Господ, който беше позволил да стане това. Молещи се вероятно за теб и мен, които ще живеем с този спомен до края на живота си! Muerte a toda autoridad!… Ще го направим и двете, ти и аз, защото ние сме едно и сме непобедими!

Образът избледня, когато Баярат се приближи към огледалото, за да провери сребърните нишки в косата и сенките от грима под очите, поставени да направят лицето й по-старо. Облеклото й беше скъпо и модно: синя копринена рокля под коленете, с бродерия между гърдите, създаваща впечатление за жена на средна възраст в борба с килограмите. Двоен гердан от скъпи перли, сини чорапогащи и тъмносини обувки „Фергамо“ допълваха образа. Тя изглеждаше като богата италианска аристократка, чието присъствие беше познато на Виа Кондоти, мястото в Рим, отговарящо на парижката Сент-Оноре. И като допълнение към съвършения образ една малка светлосиня вечерна чантичка с перлена закопчалка.

На китката на тази почитателка на висшата мода имаше нежен, инкрустиран с диаманти часовник, на пръв поглед най-хубавия модел на Пиаже. Беше съвършен фалшификат, способен да устои на ураган в морето. С механизъм, толкова прост и все пак толкова мощен, че можеше да изпрати електронен импулс до приемник на петдесет метра, прониквайки през стъкло, твърдо дърво и дебела пластмаса чрез три натискания на коронката му. Приемникът на този електрически импулс беше в синята чанта: тънък кръгъл модул, прикрепен към пластмасова стена, който при детонацията си задействаше втора стена на противоположния край. Беше с мощта на двестакилограмова бомба. Muerte a toda autoridad! Смърт на всички властници, които заповядваха смърт.

— Каби! — извика Николо от спалнята и стресна Баярат, която се спусна към вратата.

— Какво има?

— Тези глупави златни копчета не искат да минат през ръкава ми! Лявото влезе, но дясното…

— Защото си десняк, Нико — прекъсна го Бая, влизаща вътре. — Винаги имаш проблеми с десния ръкав, забрави ли?

— Не мога да помня нищо. Мисля само за утрешния ден.

— Не за тази вечер? За президента на Съединените щати?

— Прости ми, сеньора, но той е награда за теб, не за мен. Моята е в Ню Йорк и аз съм така развълнуван! Не я ли чу на летището? Анжел каза, че можем да прекараме „уикенда“ — fine di settimana на lag^[1] със семейството й.

— Ще я опознаеш по-добре, Нико — Баярат вкара копчето и се отдръпна, оценявайки творението си. — Ти си великолепен, мое красиво докерче.

— Но все пак докерче, сеньора? — намеси се Николо, с очи, впити в създателката си. — Никога не ми даваш да го забравя. Ти ме доведе толкова далече, толкова високо, но никога не ме оставяш да го забравя. Това удоволствие ли ти доставя?

— Докарах те до там, че можеш да бъдеш каквото Бог пожелае да бъдеш.

— Това звучи много странно, казано от теб. Ти нямаш Бог, накара ме да разбера това. Имаш някаква цел, която аз не мога да узная, но много те съжалявам. Аз се моля за теб, защото правиш толкова много неща, които знам, че са грешни. Въпреки тази велика твоя кауза, която не ми обясняваш.

— Не плачи за мен, Нико. Аз определям съдбата си.

— Destino^[2]? Такава голяма дума, сеньора. Аз не я разбирам.

— Нека остане така… Сложи сакото си. — Младежът го стори и създателката се отдалечи още повече, очарована от това, което беше всъщност нейно творение. — Ти си несравним. Твоят ръст, ширината на раменете ти, тънкият кръст, съвършеното ти лице под къдравата тъмна коса. Splendido^[3]!

— Спри, смущаваш ме. Моят брат е по-висок от мен.

— Срещнах го, разбира се. Той е животно. Лицето му е безизразно, очите — глупави, и мисли бавно.

— Той е добро момче, сеньора, и много по-силен от мен! Ако някой не се държи добре със сестрите ни, той го хвърля на пет метра. Аз успявам само на два-три.

— Кажи ми, Нико, ти учиш ли се от него?

— Трябва. Той е по-голям и защитава семейството, откакто татко умря.

— Да, но уважаваш ли го?

— Сестрите ми и трите го обожават. Той сега е padrone и се грижи за всички нас със силата си.

— Но ти, Нико, ти? Обожаваш ли го?

— О, стига, сеньора, това е non importante^[4].

— За мен е важно, мое скъпо момче, защото искам да знаеш защо беше избран!

— За какво?

— Друг въпрос, на който няма да отговоря. Кажи ми! Какво е твоят по-голям брат за теб?

— Ооох — потръпна Николо, поклащайки глава. — Ако искаш да знаеш, той използва силата си, не мозъка. Всичко, за което го е грижа, е да работи на доковете с мускулите си. Той ще прави това, докато се появи друг lupo^[5], който ще го убие. Stupido^[6]!

— Ето сега разбираш! Аз търсех съвършенството и намерих теб.

— А аз мисля, че ти си pazzo^[7]. Може ли да се обадя на Анжелина, на Анжел в Бруклин, в Ню Йорк? Сигурно вече е пристигнала.

— Разбира се. Проведи си любовния разговор, но не по-дълго от десет минути.

— Бих искал да говоря с нея насаме.

— Naturalmente — каза Бая, излезе от стаята и затвори вратата.

 

19,09

 

Хайторн беше на път да избухне! Всеки човек, за който той и Филис Стивънс можаха да си спомнят от разузнавателните агенции във Вашингтон, беше или „неоткриваем“ или „свършил работния ден“, или „не им се говореше с капитан, за когото не бяха чували нищо“. Употребата на израза Момиченцето-кръв не им говореше нищо. Нямаше никой, който да поеме отговорност, защото на никого не беше даден достъп до решенията. Това беше върховната степен на безотговорността. Никой не беше в състояние на предаде тревогата, защото никой нямаше властта да стигне до властите. Не бяха упълномощени да го направят! Диспечерът на Белия дом реагира най-лошо:

— Ние получаваме такива обаждания по дузина пъти на ден, сър. Ако имате доказателства, обадете се на тайните служби или на Пентагона.

Тайните служби бяха категорични.

— Вашето позвъняване е взето под внимание, сър, и можем да ви уверим, че президентът е в безопасност. Ние имаме да вършим работа, капитане, както, сигурен съм, и вие. Довиждане.

Тайръл не можеше да позвъни в Пентагона. Максимум Майк Майерс щеше да бъде предупреден. Шефът на Скорпионите щеше да прекъсне всички комуникации.

Брус Палисър, държавният секретар, беше изчезнал, както и партньорът му в Израел, полковник Даниел Абрамс от Мосад. Какво ставаше?

Телефонът на верандата звънна и Филис Стивънс, която беше най-близко, се втурна към него.

— Тай! — извика тя. — Израел е. Червеният телефон! Успяхме!

Хайторн скочи от стола и хукна да грабне слушалката.

— Аз съм на ваша страна — каза той. — Кой е?

— Нека да бъдем наясно един с друг — каза гласът от Йерусалим. — Кой сте вие?

— Бивш капитан Тайръл Хайторн, временен аташе на държавния секретар Палисър и връзка на капитан Хенри Стивънс от морското разузнаване. Ако трябва да обяснявам последното, вие не би трябвало да сте на този телефон.

— Няма нужда, капитане.

— Какво открихте, Йерусалим?

— Ужасни новини, но трябва да ги знаете… Полковник Абрамс е бил убит на Шафарат. Полицията откри тялото му само преди минути…

— Съжалявам, наистина съжалявам. Абрамс е изпратил двама агенти, за да се свържат с Палисър…

— Знам, аз подготвих документите им. Аз съм… аз бях личният помощник на полковник Абрамс. Вашият секретар е оставил за полковника шест телефона за връзка с него, когато се върне. Между тях беше и червената линия към вас на телефона на капитан Стивънс.

— Можете ли да ми кажете нещо?

— Да, мога и се надявам да ви помогна. Ключът е сенатор Несбит от Мичиган. Това беше информацията, която нашите агенти носеха за господин Палисър.

— Сенатор от Мичиган? Какво означава това, по дяволите?

— Не знам, капитане, но това е информацията, която нашите офицери трябваше да предадат на господин Палисър. Според полковник Абрамс било съвършено секретно и не можел да се довери дори на дипломатическите канали.

— Благодаря ви, Йерусалим.

— За нищо, капитане, и ако научите какво е станало с нашите агенти, ще сме ви задължени, ако веднага ни се обадите.

— Ако науча, ще разберете. — Тайръл затвори телефона. Той беше напълно объркан.

 

19,32

 

Нещо се бе объркало! Лимузината на Несбит закъсняваше почти двайсет минути! Това не беше обичайно поведение за един нестабилен политик, който с едно появяване в Овалния кабинет можеше да осигури стотици милиони за щата си, осигурявайки си преизбирането в Сената… Ще бъдете взета точно в седем и петнайсет. Малко рано е, но в случай, че движението е натоварено… Помощникът на Несбит. Точно седем и петнайсет… О, господи! Да не би Несбит да е получил една от своите кризи? Да не би изведнъж да се беше превърнал в патетичен старец, обличащ странни дрехи и перуки, избягал от пазачите си и бродещ из пълните със секс улици на града? Беше ли неговото друго аз надвило в този славен, почти най-важен момент за един живот, който започна като ад в Пиренеите? Тя не можеше да приеме това. Нямаше да приеме това!

— Николо, скъпи мой! — каза Баярат. Студеният й глас отричаше ласката. — Стой тук и внимавай за колата на сенатора. Аз ще отида до най-близкия обществен телефон.

— Per certo^[8] — отговори високото докерче, стоящо пред входа. С бляскавия си вид той поразяваше минувачите и погледите им залепваха за него, сякаш виждаха някаква знаменитост, която не можеха да познаят, или филмова звезда, чието име не можеха да си спомнят.

От телефона до рецепцията Бая набра номера в Силвър Спринг.

— Аз съм — каза тя. — Имаме тревога.

— Можеш да говориш, Амая, в безопасност сме — гласът на дребната арабка бързо я успокои.

— Лимузината на Несбит закъснява твърде много, за да е нормално. Той в ред ли е?

— Получи пристъп следобеда, но докторът…

— Не може да бъде — прошепна Баярат гърлено. — Тогава аз трябва да отида сама. Срещата ми е предвидена.

— Опасявам се, че не е така. Тя е извън протокола и никога няма да можеш да влезеш без него.

— Ще вляза, щом трябва. Скорпионите са се обърнали срещу мен! Те се опитват да ме спрат. Те са хванали Несбит.

— Това е напълно възможно, скъпа моя, защото за тях съществуващото положение е добро, а ти ги заплашваш. Но не прави нищо прибързано. Изчакай. Аз ще се свържа с колата на сенатора по другия телефон.

Баярат остана до телефона. Тялото й беше напрегнато, изражението й сякаш беше от бетон. Изведнъж усети една фигура до себе си и се обърна. Без да издава шока си, тя се вгледа в скъпо облечената жена от Палм Бийч, на средна възраст, със синкава коса и зъби, твърде големи за устата й. В лявата си ръка тя държеше голяма зелена полуотворена чанта. Дясната й ръка стискаше дръжката на пистолет.

— До тук си — каза Скорпионът.

— Какво мислиш, че ще спечелиш, освен хиляди ножове в гърлото си, с твоето действие? — попита Бая ледено.

— Какво печелим ние, ако провалиш това, което имаме? — каза лидерката на обществото в Палм Бийч.

— Небеса, такъв език от една матрона на богатите?

— Такава и ще остана, госпожице от долината Бекаа — каза жената.

— Грешиш много — натърти Баярат спокойно. — Бекаа е с вас и винаги е била с вас. Нашият общ padrone го доказа.

— Той е мъртъв — прекъсна я жената. — Островът го няма, всички знаем това. Сега не можем да се свържем с никой от първите пет. Всеки е отрязан и единствената причина може да си ти!

— Нека поговорим, но не тук — каза Бая, окачвайки слушалката. — Този разговор е без значение, а ти, разбира се, не можеш да ме застреляш тук, във фоайето на хотела. Ще бъдеш хваната или застреляна… Ела, има страничен изход за дипломатически коли, можем да говорим там. Уверявам те, че ще се съобразявам с пистолета ти. Ще се подчинявам. Аз нямам оръжие. — Те пресякоха фоайето към страничните врати и Баярат продължи. — Кажи ми, питам те само като комплимент, как ме намери?

— Сигурна съм, че няма да се изненадаш, като ти кажа, че аз съм много известна във Вашингтон — каза жената, вървейки отдясно на Бая. Дулото на пистолета й от време на време докосваше нейното бедро.

— Нищо не ме учудва, когато става въпрос за теб…

— Фактът, че съм Скорпион например…

— Ни най-малко… Как ме откри?

— Знаех, че ти и момчето сте се покрили, очевидно под чужди имена, но че не сте могли да промените външния си вид. Поне не неговият. Накарах секретарката си да провери във всички елегантни хотели за хора с вашите описания. Обясних, че моят съпруг е забравил имената ви и къде сте отседнали. Един съвсем нормален негов навик. Останалото беше лесно, мадам Балзини.

— Колко гениално! — каза Бая, отваряйки вратата към шумното тунеловидно пространство, откъдето имаше връзка с непрестанното движение. — Нищо чудно, че си избрана за Скорпион.

— Каквато и ще остана — прекъсна я собственичката от Палм Бийч. — Каквито ще останем всички ние! Знаем какво възнамеряваш да направиш и ще те спрем!

— Да направя какво, за бога?

— Не ме лъжи, госпожице Бекаа — възкликна жената. — От нашата тълпа е — беше — секретарката на директора на ЦРУ в Ленгли. Хелън сега е в Европа, отпътувала и забравена, но тя ми се обади и ми каза какво става. Тя беше потресена, уплашена до смърт, но новият Скорпион едно настоял да изпълнява заповедите, без да й оставя избор, ако иска да живее и да се измъкне… Е, на нас не са ни давани заповеди и ни харесва това, което имаме. Никой няма да го промени. Ти си мислиш, че моят стар приятел Несбит ще те вземе тази вечер?… О, не ме гледай така, той ме нарича Силвия и аз ви запознах, помниш ли? С това, което ми каза Хелън, и от разговора с къщата му аз разбрах, че при президента ще те въведе именно той. Опасявам се, че неговата лимузина е претърпяла малка авария. А сега и ти ще получиш един заблуден куршум по време на някой от честите вашингтонски обири. Какво по-добро място от това, където едва можеш да виждаш на два метра пред себе си. — Жената, наречена Силвия, се огледа и започна да вади пистолета от чантата си.

— Не бих правила това, ако бях на твое място — каза Бая, забелязала приближаването на голям камион за боклук.

— Ти не можеш да постъпиш като мене.

— Моят живот не значи нищо — продължи Баярат, — но съм чувала, че ти държиш на твоя, дори с цената на предателство към Скорпионите.

— За какво говориш?

— Силвър Спринг, Мериленд. Една вечер посетих палата на дребната арабска принцеса. Ти си на заплата при нея. Продала си Скорпионите за повече пари. Само заради парите, сякаш не ти се плаща достатъчно.

— Това е невероятно!

— Тогава го обясни на Скорпион едно. Ти не можеш да се свържеш с него, но аз мога. Ако не стигна до Белия дом тази вечер, едно дълго писмо, разкриващо предателството ти, ще лежи на бюрото му утре… Ти забравяш. Аз съм Бая. Аз никога не спирам да наблюдавам, да търся и когато намеря слабост, я превръщам в силата, която дотогава ми е липсвала. — Баярат мръдна надясно, докато нейната домакиня от Палм Бийч, с широко отворени очи и стърчащи от устата горни зъби, стоеше неподвижно. — Кажи ми, сеньора, още ли искаш да ме убиеш?

Отговорът не дойде, защото Бая направи крачка назад, сякаш пада, след това се спусна и с всичка сила блъсна с рамо Скорпиона, изпращайки я на пътя пред огромния камион за боклук, летящ към входа. Скърцането на спирачки не можа да предотврати трагедията. Прочутата собственичка от Палм Бийч беше смазана от предните колела.

— Аз ще извикам линейка! — извика Бая, изтичвайки през страничните врати. Вместо това тя забави крачка и спокойно се насочи към най-близкия телефон. Пусна монета и отново набра номера.

— Да — каза жената-котка в Силвър Спрингс.

— Те ме намериха — каза тя безчувствено. Колата на Несбит претърпяла злополука.

— Знаем това. Изпратила съм лимузина, която ще бъде там след минути.

— Скорпионите се обърнаха срещу мен!

— Трябваше да се очаква, мое дете. Ние го обсъждахме.

— Вашата кучка от Палм Бийч. Тя беше!

— Тя има добри връзки в града. Много е близка и с разузнавателната мрежа на Скорпионите.

— Направи опит, но й беше последният. Тя е мъртва. Под колата на камион за боклук, където й е мястото.

— Благодаря ти, че ни спести грижата. Докато Скорпионите ще пропадат надолу, ние ще се изкачваме… Сега да ти върна услугата. Лимузините ще бъдат сменени, ще те вземат и ще продължите до Белия дом, където всичко е наред. В осем часа двама агенти на Федералното бюро за разследване, с карти, окачени на реверите им, ще слязат долу от ложата на втория етаж. Те ще бъдат придружени от шофьор в ливрея, на когото вътре ще бъде дадено оръжие, в случай че има проблем. Двамата ще се насочат надолу по коридора към Овалния кабинет, където ще чакат да се появиш. Както казах и преди, кодовата дума е „Ашкелон“. Следвай ги бързо.

— Агенти от Федералното бюро…?

— Където сме проникнали дълбоко, Амая Акуире. Това е всичко, което трябва да знаеш. Сега продължавай, дете на Аллаха.

— Аз не съм дете на Аллах, нито дете на някой друг — каза Бая. — Аз съм само аз.

— Тогава иди и изпълни мисията си.

 

Баярат и Данте Паоло, barone-cadetto di Ravello, се качиха в лимузината до сенатора от Мичиган на широката задна седалка.

— Съжалявам, че бяхме забавени — възкликна Несбит, — но можете ли да си представите, претърпяхме произшествие. Предницата ни беше разбита и шофьорът на другата кола избяга. Все пак от офиса ми изпратиха нова кола.

— Вашият екип е безупречен!

— Те са добри хора, трябва да ви кажа. Президентът е толкова ентусиазиран да се срещне с вас двамата. Той ми каза лично, че мисли, че е срещал барона и неговия син — вашият баща — когато се е приземил в Анцио през Втората световна война. Спомена, че много от едрите собственици са ни помагали. Тогава е бил лейтенант.

— Напълно възможно — каза contessa. — Семейството ни беше срещу фашистите от самото начало. Докато претендираха, че са лоялни към тази свиня, дучето, те работиха с партизаните, помагайки на свалените пилоти да избягат.

— Тогава ще имате за какво да си говорите.

— Простете ми, сенаторе, но аз съм родена след войната…

— Ами естествено, разбира се.

— Моят брат е доста по-стар от мен.

— Не съм искал да кажа, че сте била там, контесо.

— Non importa^[9] — каза Баярат, погледна Николо и се усмихна. — Не съм родена много след това.

Лимузината пътуваше на изток във вашингтонския сумрак. Щяха да пристигнат в Белия дом за петнайсет минути.

 

19,33

 

Операторът на червената линия даде на Хайторн телефона в къщата на сенатор Несбит. Отговори жена, която или не знаеше нищо, или отказваше да каже онова, което знае.

— Аз съм само икономка, сър. Сенаторът не ми казва къде ходи, аз не го и очаквам. Просто се грижа ястията му да са готови, когато ги поиска.

— Проклятие — изрева Тайръл, затръшвайки бежовия телефон.

— Опита ли в офиса му? — попита Филис, излизайки на верандата.

— Разбира се. Телефонният секретар бълва баналности. „Сенаторът или член на неговия екип ще се свържат с вас, ако оставите вашето име, адрес и телефон. Сенаторът винаги е на разположение“ — и така нататък!

— Ами неговият екип? — настоя вдовицата.

— Да, но аз нямам представа кого да търся?

— Хенк имаше — каза Филис и се приближи към едно малко шкафче от масивно дърво с ориенталски резби по него и лампа отгоре. — Тук държеше важни адреси и телефони — каза тя, наведе се и пръстите й започнаха да опипват дясната страна. — Боже мили, той го е заключил, а аз не знам комбинацията.

— За какво говориш, Фил?

— Това е китайска кутия. Купихме я преди години от Хонконг. За да се отвори, трябва да се натискат резбованите фигури в някаква последователност.

— Как ще я отворим?

— Разбий я — Филис Стивънс взе тежката лампа и извади кабела. — Разбивай я, Тай!

Хайторн блъсна с долния тежък край на лампата няколко пъти по шкафчето. При седмия удар то се разпадна и двамата започнаха да вадят съдържанието на различните отделения.

— Ето я — възкликна вдовицата на Хенри Стивънс, като измъкваше една дебела папка. „Камара и Сенат“. Всичко е тук!

Първият човек, с който Хайторн се свърза без телефонен секретар, не беше от главните в екипа на сенатора. Той беше помощник на средно ниво, името му започваше с буквата А.

— Има слухове, че тази вечер той ще ходи в Белия дом, но не съм в течение на подробностите. Току-що се присъединих към екипа, но имам степен магистър по политически науки…

— Браво, браво — каза Тайръл, затвори и се обърна към Филис. — Трябва да потърсим някой от по-висок ранг — добави той.

— Ето един добър избор — каза Филис.

Второто позвъняване беше до личната секретарка на Несбит. Думите й накараха Тайръл да замръзне, а острата болка в гърдите му да избухне, разпространявайки се по цялото тяло.

— Наистина е чудесно, капитане. Сенаторът има частна среща с президента тази вечер. Той придружава контеса Кабрини и нейния племенник, сина на един много богат италиански барон, който ще инвестира…

— Контеса и нейният племенник? — прекъсна Тайръл. — Жена и младеж?

— Да, сър. Предполагам, че не би трябвало да го казвам, но това е голям успех за моя шеф. Всички тези милиони в нашия щат…

— Кога е срещата?

— Около осем часа. Между осем и осем и петнайсет. в Белия дом винаги са гъвкави при тези частни неофициални срещи.

— В помещенията на семейството на президента ли ще се срещнат?

— О, не, сър. Първата дама беше против това, особено след като внуците им са наоколо. Ще бъде в Овалния кабинет.

Хайторн, със смъртнобяло лице, затвори телефона.

— Баярат е на път към Белия дом! — прошепна той. После извика. — Младежът е с нея! Исусе! Патрулът навън, Фил, добър ли е?

— На тях не им е разрешено да напускат, Тай.

— А аз нямам време да ги освободя. Но знам пътя и имам патрулна кола от Държавния департамент със сирена.

— Тръгваш сам?

— Нямам избор. Не мога да се свържа с Палисър. ЦРУ или не са в течение, или, по-лошо, се правят, че нищо не знаят. В Пентагона е невъзможно, тайните служби не ме слушат, а полицията би ме поставила в усмирителна риза.

— Какво мога да направя?

— Свържи се с всеки кучи син, с който Хенри е работил в морското разузнаване, или с някой от другите департаменти, за да ми осигурят достъп до Белия дом!

— Мисля си за няколко души, включително и за един адмирал, когото Хенк отърва някога.

— Направи го, Фил!

 

19,51

 

Лимузината на сенатора спря на южния вход на Белия дом. Името му беше проверено в списъка и той беше поздравен от морския пехотинец на поста. За секунди, както беше уговорено, шофьорът даде газ към главния вход, а не към западното крило, където беше разположен Овалния кабинет. Когато спряха пред стълбите, Несбит изведе контесата и нейния племенник, каза си няколко думи с охраната пред вратата и ги въведе вътре.

— Това е моят колега от Мичиган — каза той бързо. — Другият сенатор от нашия щат. — Последваха здрависвания, имена, докато един фотограф се появи от коридора с готова камера.

— Както ви казах, графиньо, моят колега е от президентската партия и беше много активен при уреждането на тази среща.

— Да, спомням си — каза Баярат. — Вие искахте снимка с нас, вашия колега и Данте Паоло, всички заедно.

— Вие също, разбира се, ако желаете.

— Не, сеньор, моят племенник ви трябва, не аз. Но моля, побързайте.

Бяха направени четири последователни снимки, докато по коридора се появи една фигура.

— Извинявам се! — каза мъжът в тъмния костюм, когато се приближи към тях. — Инструкциите бяха по-различни. Вие трябваше да дойдете през западното крило.

— Различни, ами — прошепна младият сенатор от Мичиган към своя колега. — Можеш ли да си представиш шефът на протокола да ни разреши да си правим снимки?

— Шшшш — промърмори Несбит. — Приеми забележката, Джон.

— Да, да… Разбира се.

— Ако охраната не ни се беше обадила, щяхте да постоите доста време тук — каза придружителят, разкривайки още една грешка на Белия дом. — Елате, сега ще ви заведа до западното крило.

Четирийсет и шест секунди по-късно, пресичайки бързо по коридорите, групата достигна до Овалния кабинет и всички бяха представени на шефа на президентския протокол. Той беше слаб човек, среден на ръст, с бледо лице, постоянно набръчкано, сякаш очакваше нападение отнякъде, докъдето очите му не достигаха. Въпреки това поведението му беше приятно, незаплашително и той говореше с уморения глас на изтощен човек.

— Удоволствие е да срещна и двама ви — каза той, като се ръкуваше с Бая и Николо. — Президентът сега ще дойде, но надявам се ще разберете, графиньо, срещата ще бъде кратка.

— Ние не сме искали друго, сеньор. Само една снимка за моя брат, barone di Ravello.

— Президентът искаше да знаете — вероятно самият той ще ви каже, — че тежки държавни дела са причина срещата да е така кратка, но истината е, че неговото голямо семейство, включително единайсетте внуци, са на гости тук тази седмица и първата дама има много строга програма.

— Коя майка, още повече баба, я няма? Ние, италианците, сме известни с големите си семейства и хаоса, който произлиза от тях.

— Това е много мило от ваша страна. Моля, седнете.

— Каква великолепна стая, нали, Данте Паоло?

— Non ho capito.^[10]

— La staza Magnifica…^[11]

— Ah, si, zietta.^[12]

— Тук живее владетелят на Вселената! За нас е такава чест!

— Не знам дали на вселената, графиньо, но определено на голяма част от света… Сенатори, ще седнете ли?

— Благодаря, Фред, но не мисля — отговори по-младият сенатор. — Ние бързаме, нали?

— Млади човече…? Господин барон…?

— Моят племенник е твърде нервен, за да седне, сеньор.

— Ah bene — каза Николо, сякаш едва-едва е разбрал думите на леля си.

Внезапно от коридора пред Овалния кабинет се чу един силен глас.

— Исусе, ако още едно дете ме удари в стомаха, дръпне косите ми или ме изцапа, ще взема мерки да се ограничи раждаемостта…

Президентът Доналд Бартлет кратко, автоматично се ръкува със сенаторите и влезе в стаята. Той беше човек към края на шейсетте, малко под един и осемдесет, с права сива коса и изваяни черти на застаряващ актьор, крепящ се на ентусиазма на миналото. Беше съвършен политик, способен да събере необходимата енергия за всякакви ситуации, явление, което не можеше да се отрече.

— Контеса Кабрини и нейният племенник, барон на… барон, господин президент — заекна шефът на протокола.

— Мили боже, ужасно съжалявам! — възкликна Бартлет искрено. — Мислех, че съм подранил… Scusi contessa. Non e’ho vista. Mi perdoni.^[13]

— Parlate italiano, signor presidente?^[14] — попита учудено Баярат, ставайки от стола.

— Не толкова добре — каза президентът, поемайки ръката й. — Per favore, si sieda^[15] — Бая седна. — Трябваше да науча малко през войната. Бях офицер от снабдяването при окупацията на Италия и нека ви кажа, някои от вашите благороднически семейства ни оказваха голяма помощ. Нали знаете, хора, които не обичаха много Мусолини.

— Il Duce, свинята!

— Чувал съм го много пъти, графиньо. Преди приземяване ние пускахме пакети с провизии, в случай че нещата тръгнат зле и движението на нашите части на север бъде отрязано. Всъщност аз споменах тук пред съдията, пред сенатора: мисля, че съм срещал брат ви в Равело.

— Мисля, че това е бил баща ни, господин президент. Човек на честта, който не можеше да толерира фашистите.

— Вероятно сте права. Scusi di nuovo.^[16] Ставам толкова стар, че десетилетията ми изглеждат като години! Разбира се, че е бил баща ви. Вие сте били просто деца, ако изобщо сте били родени.

— В много отношения аз съм все още дете, сър. Дете, което помни много неща.

— О?

— Non importa. Може ли да ви представя племенника си, barone-cadetto di Ravello. — Баярат отново стана на крака, докато Бартлет се обърна и се здрависа с Николо, който беше изпаднал в захлас. — Моят брат, който е готов да направи значителни вложения в американската индустрия, моли само за една снимка с вас и сина му.

— Не е проблем, графиньо. Все пак трябва да ви кажа, че този млад приятел може да е следващият барон, но от мястото, където аз седя, той ми прилича на нападател от футболен отбор… Хей, момчета, може би ще трябва да стъпя на нещо, това дете ме кара да изглеждам като джудже!

— Господин президент — каза фотографът на Белия дом. — Предлагам и двамата да седнете на столове зад вашето бюро. Естествено, ръкувайки се.

Докато фотографът и шефът на протокола подреждаха столовете, Баярат напъха малката си перлена чантичка между възглавничките на стола и когато светкавиците бляскаха, тя я натисна още малко, скривайки я напълно от поглед.

— Това е чудесно, господин президент. Брат ми ще бъде толкова въодушевен, толкова благодарен.

— Аз ще бъда благодарен, ако бизнесмените Равело сметнат за уместно да направят една-две индустриални бази в нашата страна.

— Бъдете уверен, сър. Защо не обсъдите подробностите с вашите двама сенатори? Аз изясних позицията на брат ми и тя няма да ви разочарова, господин президент.

— Възнамерявам, контесо… — каза Бартлет с усмивка, кимайки приятно, докато с Николо ставаха от столовете си. — Да изпием по една студена напитка далеч от тези хулигани горе за няколко минути.

— Вие сте brigante^[17], сеньор! — каза Баярат, смеейки се, като поемаше ръката на президента. — Но аз знам, че обичате семейството си.

— Да, разбира се. Предайте моите поздрави на барона.

— Ma guardi^[18] — каза Бая, поглеждайки диамантения си часовник. Беше малко след осем часът. — Брат ми. Наистина трябва да му се обадя по нашия специален телефон след по-малко от час.

— Моята кола ще ви откара обратно до хотела — каза Несбит.

— Аз ще ви изпратя до изхода, контесо — каза придружителят им в Белия дом. — Вече уредих лимузината на сенатора да е там.

— Отнехме достатъчно от времето ви, господин президент, и баронът ще се разочарова, ако не му се обадя.

— Специални телефони, специални часове, специални честоти, сега дори сателити — каза президентът. — Не мисля, че някога ще свикна с тази електроника.

— Вие бихте фашистите, tenente Бартлет. Вие победихте с човечност. Какъв по-голям триумф от това?

— Знаете ли, контесо, бил съм наричан с много имена, лоши и добри, така си върви със службата. Но това е едно от най-милите неща, които някой е казвал за мен.

— Помислете върху него, господин президент. На тази земя всички ние трябва да побеждаваме с човечност, иначе няма да успеем в нищо… Хайде, Паоло, трябва да мислим за твоя баща.

 

20,02

 

Хайторн влезе с колата на Държавния департамент през южния вход на Белия дом. Пропускът му беше осигурен от най-висша инстанция, не му беше поискана идентификация, колата беше засечена от радар в момента, в който влезе в пряката. Тайръл зави към входа на западното крило, спирайки пред стълбите. Той слезе и изкачи стъпалата до капитана пехотинец, който стоеше пред екип от четирима души — охрана на Белия дом.

— Овалният кабинет — каза Хайторн недвусмислено.

— Много се надявам, че имате удостоверение, капитане — каза пехотинецът с ръка на разкопчания кобур. — Казват, че имате, но нищо такова не се е случвало преди и вие май сте го измислили. Такива хора не влизат през тази врата, капитане.

— Трябва да прекъсна една среща. Накъде?

— Никъде! — каза пехотинецът, отстъпи една крачка и извади „Колт“ калибър 45 от кобура си, кимайки на останалите, които направиха същото.

— Какво правите, по дяволите? — извика Хайторн бесен, тъй като оръжията бяха насочени в него. — Имате заповед!

— Тя се отменя, когато изтърсиш една чиста лъжа.

— Какво?

— Няма никаква среща! — каза офицерът заплашително. — Получих обаждането преди петнайсет минути и лично го проверих.

— Какво обаждане?

— Същото това, което те пропусна с кодовете за тревога. Проклет да съм, ако зная как си го направил, но по-далеч оттук няма да стигнеш…

— За бога, какво говорите?

— „Намерете Зевс“ — каза оня с кода. — „Изведете го от срещата и го изолирайте“…

— Дотук сте разбрали правилно…

— Грешка! Няма никаква среща! Отидохме до Овалния кабинет и намерихме там само шефа на протокола. Той ни каза — в лицето ми го каза, — че трябва да проверим дневниците си и че президентът не е планирал нищо за тази вечер. Ако искаме да го отведем някъде, ще трябва да отидем горе до неговите апартаменти и да убедим първата дама, защото цялото семейство е там, включително и стадото внуци.

— Това не е информацията, която имам аз, капитане.

— Добре тогава, можеш да прибавиш това към нещата, които имаш. Тъй като сме патрул, шефът на протокола ни даде да се разбере, че ако пресата ни е обещала нещо, за да надникне за малко, можем да кажем сбогом на най-сладката работа, която ще видим някога в Корпуса.

— Това е глупаво…

— Аз го казвам по друг начин, но той го предаде с прилични военни термини. Сега и ти ще разбереш. Ти се противиш на охраната…

— Я престани, бе, идиот — избухна Тайръл. — Не знам какви игрички се играят наоколо, но знам какви са залозите! Сега аз ще се затичам колкото мога надолу по коридорите, капитане, а вие можете да откриете огън, ако искате, но всичко, което се опитвам да направя, е да попреча на някого да убие президента!

— Какво каза? — потресеният пехотинец изведнъж замръзна на място. Гласът му едва се чуваше.

— Добре чухте, капитане. Изкарайте го от тази среща.

— Няма никаква среща. Шефът на протокола каза…

— Може би той не иска да разберете за нея. Сигурно затова не е и записана, но след като съм допуснат до тук, вие трябва да разберете!… Да вървим!

Хайторн се впусна напред по дългия широк коридор, докато водачът на екипа изгледа хората си и кимна. За секунди четиримата пехотинци оградиха Тайръл, а капитанът вървеше редом.

— Какво трябва да търсим? — попита офицерът шепнешком.

— Жена и момче…

— Момче? Какво момче?

— Голямо момче, в края на пубертета.

— Как изглеждат?

— Няма значение, ще ги познаем… Колко остава още?

— Точно зад ъгъла е, една голяма врата отляво — отговори капитанът.

Тайръл вдигна ръка, инструктирайки другите да спрат и вървят бавно, когато приближиха края на коридора. Изведнъж се чуха гласове, смесица от „ариведерчи“ и „довиждане“, последвана от появата на трима мъже от противоположния източен коридор. Двама бяха облечени в тъмни костюми, третият — в сива шофьорска униформа с шапка. Всичките имаха пластмасови табели, прикрепени към реверите им.

— Ашкелон! — извика шофьорът, обръщайки се към някого в другия край.

— Кои сте вие, по дяволите? — попита изненаданият офицер от охраната.

— ФБР, прикрепени към Държавния департамент за дипломатическа сигурност — каза изненаданият мъж до шофьора, а очите му се стрелкаха между офицера и невидимите фигури, излизащи от Овалния кабинет. — Ние съпровождаме контесата до хотела й. Не ви ли предупреди диспечерът?

— Какъв диспечер? Щом става дума за Овалния кабинет, нашата охрана ми се обажда предварително един час по-рано. Такова е изискването.

— Той лъже! — промърмори Хайторн, вадейки пистолета си. — Те използваха името Ашкелон, а това означава само едно… Баярат — извика внезапно Хайторн, стреляйки в тавана и веднага разбра колко глупав е бил предупредителният му изстрел. Последва залп от изстрели, офицерът беше улучен веднага, от стомаха му шурна кръв, докато другите се отдръпнаха, стреляйки с диви викове. Един пехотинец се хвърли от източния ъгъл и изстреля пет патрона, сваляйки двамата мъже, които се правеха на федерални агенти. В този момент една жена се появи с крясък:

— Убийте него, убийте момчето! — изсъска тя. — Той не трябва да живее!

— Каби… Каби — чуха се виковете на невидимия младеж иззад ъгъла. — Какво говориш?… О-о-о-о!

Втори пехотинец се хвърли напред, изстрелвайки два патрона, с които отнесе главата на шофьора. Той падна на пътя на Баярат. Тайръл хвана втория пехотинец.

— Изкарай президента навън! — извика той. — Изкарай всички навън!

— Какво, сър?

— Просто го направи!

Баярат изблъска мъртвото тяло на шофьора от пътя си, грабна пистолета му и побягна надолу по коридора. Пехотинецът, придружен от колегите си, се втурна в Овалния кабинет. Хайторн, с извадено оръжие, се обърна, търсейки жената, която някога мислеше, че обича. Змията със стъклени очи и уста, пълна с отрова. Тя се приближаваше към края на коридора. Тайръл се втурна напред с такава сила, че бинтът на бедрото му се отлепи и кръвта потече по панталоните му, докато тичаше след нея.

Когато беше извървял половината коридор надолу, от Овалния кабинет се чу мощна експлозия. Ужасен, Хайторн се извъртя назад, зашеметен от дима и летящите предмети, после се успокои, като видя неясните фигури на моравата отвън през отворената странична врата в далечния край. Пехотинците бяха свършили работа. Президентът и няколко души тичаха около него в паника, но бяха извън Белия дом, невредими. Обръщайки се отново, Тайръл се парализира. Къде беше Баярат? Тя беше изчезнала! Той побягна, достигайки една голяма кръгла стая с три коридора до стълбището. Тя беше избрала единия от тях, но кой? Изведнъж сирени и проглушителни звънци се разнесоха в голямото здание. После се чуха гласове — писъци, заповеди, масова истерия — сякаш отвсякъде. И през хаоса една висока фигура слизаше бавно по стълбището, едноръка фигура, лицето — изпънато, очите — широки и ярки. Един зъл човек, наблюдаващ брутално убийство, което го изпълва със задоволство.

— Свършено е, нали, генерале? — извика Хайторн. — Вие наистина го направихте!

— Ти? — извика председателят на Обединените началник-щабове, докато потоци от пехотинци и цивилни се втурнаха от коридорите, пресичайки голямата кръгла стая към коридора на Овалния кабинет, без да забележат прославения генерал и кървящия човек, който куцаше към военния. — А вие закъсняхте, нали, господинчо? — Майерс плъзна ръка зад себе си, взрял се в пистолета на Тайръл. — Виждал съм хиляди оръжия и никое не ме е уплашило.

— Няма защо да се тревожите, генерале. Мога да ви пръсна черепа, но ви искам жив. Искам светът да ви види — защото аз не закъснях. Вие загубихте.

Без предупреждение, без ни най-малко движение Майерс изхвърли ръката си напред и с едно движение разсече с острието на байонет гърдите на Хайторн. Тайръл отскочи назад, стреляйки с пистолета, докато по ризата му се стичаха поточета кръв. Генерал Максимум Майк Майерс падна напред, половината му врат беше превърнат в някаква пихтия от яркочервена плът, а главата му висеше почти отделена от тялото.

Баярат! Къде е тя?

От далечния коридор прозвуча изстрел. Стреляше Доминик, не Баярат!

Стискайки ризата си, за да попие кръвта, Хайторн закуцука по коридора, откъдето бяха дошли изстрелите. Стените бяха светложълти, светлината идваше от полилеите. Беше къс коридор с преддверия, вероятно сервизни помещения, където поканените гости чакаха важните срещи, две врати отдясно, две отляво. Нямаше труп наоколо, но се виждаха петна от кръв, сякаш някакво тяло е било влачено до втората врата вдясно. Убиецът, поставящ клопка, беше направил грешка, която само друг убиец би могъл да забележи. В такива случаи човек не следва кръвта, а търси друга посока. Тайръл се запридвижва настрани, с гръб към лявата стена. Раната на бедрото му сега кървеше обилно. Той стигна до първата врата и събирайки цялата си сила, я блъсна, докато натискаше дръжката с лявата ръка. Стаята беше празна, няколко големи огледала отразиха образа на Хайторн. Той изкуцука обратно в коридора. Продължи до втората врата на лявата стена. Там беше убежището на Доминик, той го знаеше, усещаше го.

Още веднъж, събирайки каквото беше останало от силите си, той завъртя дръжката и натисна вратата, блъскайки я в стената. Нищо!… Тогава, в светкавичен проблясък, той се изви и хвърли надясно. Усетила своя преследвач, Баярат беше сменила клопката! Тя влетя през отворената врата на стаята от другата страна на коридора. Половината от дрехите й бяха разкъсани, лицето й сякаш бе обладано от дявола, очите — диви, чертите й — изкривени от бяс. Тя гръмна два пъти. Първият куршум одраска слепоочието на Тайръл, докато той извърташе глава, вторият разби огледалото на тоалетната масичка. Третият изстрел! Пистолетът, който беше взела от мъртвия си колега, бе останал без патрони.

— Стреляй! — изпищя Баярат. — Убий ме!

В главата на Тайръл бушуваше буря, светкавици поразяваха погледа му, ослепяваха мислите му, но все пак оставяха място за онова, което ставаше наоколо. Ветровете на омразата и припомнената любов се сблъскаха, докато той гледаше изкривените черти на чудовището, което беше спало в прегръдките му в едно друго време, в един друг живот.

— Кого да убия? — попита той тихо с тежка въздишка. — Доминик или терористката Баярат?

— Какво значение има? Никоя от нас двете не трябва да живее повече. Не можеш ли да го разбереш?

— Част от мен го разбира, другата — не съвсем.

— Ти си слабак! Ти винаги си бил слабак, изпълнен със самосъжаление! Трябват ти зрители! Хайде, направи го! Нямаш ли кураж?

— Куражът не е най-важното! Не се изисква смелост да убиеш вързано бясно куче. Но може би трябва малко повече кураж да го хванеш, да му направиш дисекция и да научиш от какво е побесняло. Да научиш какви други бесни кучета вървят с глутницата.

— Никога! — изсъска Баярат, завъртя златната гривна на китката си и се хвърли към Хайторн. Опрян на раненото си бедро, Тайръл падна под нея. Силите му го напускаха, не можеше да се справи с яките ръце на фанатизираната жена. Тогава, когато златната гривна се приближи до гърлото му, задържана само от неговата длан, той видя отворчето на златното връхче. От него капеше течност, предназначена за него. Той гръмна в гърдите й.

Баярат изпъшка и се претърколи, разтърсена от хватката на смъртта.

— Muerte a toda… — Главата на Амая Акуире падна надясно, към рамото й. Лицето й стана сякаш по-младо, чертите на омразата изчезваха. На пода в Белия дом лежеше едно десетгодишно дете.