Робърт Лъдлъм
Ашкелон (11)

10.

Беше минало два след полунощ, когато Хайторн и Пул, в черни непромокаеми костюми, изпълзяха по острите скали — входът им за неотбелязания на картите остров. Третият вулканичен остров.

— Стой по корем! — каза по радиото Тайръл. — Горната част на главата да наподобява част от боклуците, разбра ли?

— По дяволите, не се тревожи за това — беше прошепнатият отговор.

— Когато минем покрай първите сензори, продължи да пълзиш още петдесет, шейсет стъпки, о’кей? Лъчите се разсейват на различна височина след около трийсет крачки. Предполага се, че хората ще се изправят, щом стъпят на брега, но змиите и зайците не могат, сега схващаш ли?

— Има ли змии тук?

— Не, няма змии, просто се опитвам да ти обясня как работят тези системи — каза остро Тай. — Само стой долу, докато аз не стана.

— Както кажеш — каза Пул.

Шейсет и осем секунди по-късно бяха стигнали плоска поляна с изгорена от слънцето трева, толкова обичайно за тези острови, безплодно кътче, на което не можеха да виреят нито палми, нито пищни дървета.

— Сега — каза Хайторн и се изправи. — Пред нас е чисто. — Те притичаха през площта, около един акър пуста земя. Изведнъж спряха, защото чуха странни, приглушени звуци в далечината. Животински звуци, извисени и бесни.

— Кучета — прошепна Тайръл в радиото. — Те са надушили десанта ни.

— О, боже мой!

— Заради вятъра е. Духа от северозапад.

— Какво означава това?

— Означава, че ще тичаме като луди на югоизток. Следвай ме. — Хайторн и Пул затичаха по диагонал вляво от бреговата линия, като навлязоха в горичка от палми. Тайръл каза:

— Това няма смисъл.

— Защо? Кучетата лаят.

— Вятърът вече не духа от нас към тях. Само че ти говоря за друго. — Той се заоглежда наоколо и нагоре. — Това са странстващи палми. Растат като ветрила, подобни на тези, дето си вееш пред лицето.

— Така че какво?

— Те първи се чупят при силни ветрове… Виж, някои са били отчупени от бурята, но повечето не са.

— Така че какво?

— Какво видяхме от подводницата право пред пещерата? Повечето дървета бяха приведени към земята, изкоренени.

— Не знам за какво говориш. Някои дървета оживяват, други не. Та какво?

— Тези са доста високо, пещерата е по-долу.

— Прищевки на природата — каза Пул. — Когато има ураган, се случват всякакви ненормални неща. Веднъж цяло дърво на нашето място беше изтръгнато, но къщичката на кучето, точно отпред, не беше засегната. В природата стават и необясними неща.

— Може би да, може би не. Хайде.

Те поеха пътя си през гъстата горичка от ветрилообразни палми, докато стигнаха до един малък нос, който се подаваше над пещерата. Тайръл извади бинокъла за нощно виждане от торбичката на колана си и го поднесе към очите си.

— Ела тук, Джаксън. Погледни право насреща, близо до върха на хълма, ей там, и ми кажи какво виждаш. — Тайръл даде на младия човек бинокъла и го наблюдаваше, докато Пул оглеждаше земята над пещерата.

— Хей, това е неземно, Тай — каза офицерът от военновъздушните сили. — Има няколко неясни ивици светлина през дърветата, вървят право на доста дълго разстояние, а после правят ъгъл, но няма откъде да излизат.

— Дълбоки зелени капаци против урагани. Маскировка. Никой още не е конструирал перфектна машинария за урагани. Не са измислени щори, които да се затварят идеално плътно. Твоите писукащи машини отбелязаха точното място, лейтенант. Това е една голяма къща-майка, ей там, а вътре има някой много важен, може би самата кучка.

— Знаеш ли, командире, не мислиш ли, че е време да кажеш на майора и на мен за какво е цялото това проклето нещо? Чуваме неща като „тази кучка“ и „терористи“, „изчезващи тайни документи“ и „международен хаос“, а ние сме страшно добре инструктирани да не задаваме въпроси. Добре, Кати не би го казала, защото тя е уставната Нелсън, и подобно на мен, прави каквото прави заради Чарли, но тук аз се отделям от компанията й. Не давам и пукната пара за инструкциите. Ако ще застрелят безценното ми тяло, искам да знам защо.

— О, небеса, лейтенанте. Не съм предполагал, че знаеш толкова много думи.

— Аз съм един надарен кучи син, командире. Сега, каква е тази мръсна работа?

— Не спазваш субординацията. Добре, Пул, ще приравня ранговете. Отнася се до убийството на президента на Съединените американски щати.

— Какво?…

— И терористът е жена, която е възможно точно сега да потегля насам.

— Безумно! Това е лудост!

— Лудост беше някога и Далас… Донесението, което получихме от долината Бекаа, е, че ако това убийство стане, ще го последват още три — на премиер-министъра на Англия, президента на Франция и главата на израелското правителство. Всичко ще стане бързо. Сигналът е убийството на президента.

— Това е невъзможно!

— Видя какво се случи на Сейнт Мартин с Чарли и твоя самолет, независимо от максималната засекретеност. Това, което ти не знаеш, е, че дълбоко законспириран екип от агенти на ФБР беше избит в Маями. Те извършваха постоянен надзор, свързан с тази операция. А аз бях почти убит на Саба. Там изпаднах в една невероятна ситуация, защото някой беше научил, че съм вербуван наново. Има изтичане на информация в Париж и Вашингтон. Лондон все още е загадка. Според моя приятел, когото с неудоволствие признавам за страшен разузнавач от МИ-6, тази жена и нейните хора имат източници, които никой никога не е сънувал. Това достатъчен отговор ли е на въпроса ти, лейтенант Пул?

— О, боже мой! — достигна дрезгавият глас на майор Нелсън по радиото на Пул.

— Да — каза лейтенантът, като погледна надолу към торбичката, в която стоеше радиостанцията. — Беше отворено, надявам се, че нямаш нищо против. Спестявам ти да го повтаряш отново.

— Мога да понижа и двамата до редници за това! — избухна Хайторн. — Не ви ли мина през ум, че някой в тази къща може да има честотен скенер?

— Корекция — каза гласът на Нелсън по радиото. — Това е военна линия, извън честотния обхват от две хиляди метра. Ние сме подсигурени… Благодаря ти, Джаксън. Мисля, че сега може да продължим. Благодаря и на тебе, мистър Хайторн. Понякога войската трябва да има и нюх, сигурна съм, че разбираш това.

— Разбирам, че вие двамата сте невъзможни! Край на толерантността… Къде си, Кати?

— Около четиристотин стъпки на запад от пещерата. Изчислих, че се връщате там.

— Влез вътре, но стой потопена най-малко четирийсет стъпки от брега. Не знам възможностите на отражателните стопове.

— Съвсем правилно. Прекъсвам.

— Прекъсвам — каза Пул, като се пресегна към торбичката и изключи станцията.

— Беше мръсен трик, Джаксън.

— Наистина беше, но погледни колко много научихме. Отначало беше Чарли, сега разбирам, че са много повече.

— Не забравяй Манчини, твоя заместник — Сал. Той би те гръмнал в небето, без да се замисли.

— Не искам да мисля за него.

— Тогава недей. — Тайръл посочи надолу към пещерата. — Нека влезем. — Двете черни фигури се движеха като блуждаещи силуети. Вървяха зигзагообразно по нанадолнището към пещерата. — По корем — прошепна Хайторн в микрофона, когато стигна плажа. — Ще пропълзим по тези храсталаци. Ако не греша, това е стена.

— Добре, ще бъда една истинска маймуна! — възкликна Пул. Когато бяха вече на стръмната стълба от лозови клони по дигата, той промуши ръката си през листака. — Наистина е стена, чист бетон.

— Има повече метални подпори, отколкото се слагат по пистите на летищата — добави Тайръл. — Това е укритие от бомби, не е правено само за тайфуни или урагани. Стой ниско!… Хайде, струва ми се, че ще попаднем на още няколко изненади.

Така и стана. Първата беше един слой от зелени чимове, които покриваха спускаща се редица от стълби, водеща някъде в хълма, точно под върха.

— Това не може да се засече от въздуха — каза лейтенантът.

— Това е целта, Джаксън. Който и да е тук, той не ни постила червен килим.

— Трябва да е много особен индивид.

— Бих казал, че си прав. Стой наляво и се плъзгай като змия.

Двамата поеха пътя си нагоре по корем, стъпка след стъпка по покритите стъпала. Движеха се бавно, безмълвно, докато стигнаха площадката на каменното стълбище, което, изглежда, водеше до очертаващата се, покрита с палми постройка отвъд. Хайторн повдигна зеления килим и откри пътека, покрита с плочи.

— Боже мой, толкова е просто — прошепна той на Пул. — Може да се направи във всяка къща в провинцията или на брега и никога да не се забележи от въздуха или водата.

— Разбира се — съгласи се офицерът от авиацията, впечатлен. — Тази работа с тревата е просто нещо, но онези палмови дървета са голяма работа.

— Какво?

— Те са фалшификат.

— Фалшификат?

— Ти не си момче от провинцията, командире. Най-малкото от Луизиана. Палмите са оросяват в ранните утринни часове. Промяната на температурата е причина те да са живи. Погледни, няма и следа от влага по тези листа. Те не са нищо друго освен големи, мъртви, памучни цветя, твърде големи за стеблата си, които вероятно са от пластмаса.

— Което означава, че са някакво покритие, камуфлаж.

— Вероятно са свързани с компютър и лесно се управляват, ако въведеш програмата им в твоята техника.

— Хм.

— Хайде, Тай, просто е. Като вратите на гаражите, които се отварят, щом фаровете попаднат на рецепторите им. Това е точно обратно. Небесните и морските сензори хващат непознатото и екипировката заработва. Те затварят магазина.

— Само това?

— Да. Самолет или лодка, които се приближават твърде близо, да кажем три или четири хиляди стъпки нагоре и две-три мили по вода, се засичат от дисковете. Те пращат информацията до компютъра и машините се активират, подобно на гаражните врати, затварящи се от отдалечен пулт. Бих могъл да конструирам система като тази за няколко хиляди долара, но Пентагонът не желае да чуе.

— Ще докараш икономиката до банкрут — прошепна Хайторн.

— Това казва и баща ми, но малката ми сестра е съгласна с мен.

— На вас, младите, принадлежи бъдещето…

— Какво ще правим сега? Ще вървим през тези памучни листа, за да съобщим за себе си ли?

— Не, няма да вървим. Ще пълзим много тихо около тези големи памучни листа и ще се стараем да не съобщят за нас.

— Какво търсим?

— Каквото можем да видим.

— Какво тогава?

— Зависи какво ще видим.

— Пълен си с всякакви планове.

— Някои неща не можеш да сложиш в компютъра, млади човече. Хайде.

Те пълзяха по твърдата, остра зойска^[1] трева, предпочитана за ливадите в Карибския район, посадена около коренищата на фалшивите палми. Двамата мъже оглеждаха машинарията и опипваха „кората“ на първото стебло. Хайторн посочи едно ниско прекъсване в зеленината, за да покаже на лейтенанта, че трябва да го последва.

Един зад друг те пропълзяха през тунел от боядисана материя до мястото, което се падаше точно под линията светлина, идваща от тънък процеп. Двамата безшумно се изправиха и погледнаха вътре. Не се забелязваше никакво движение — Тайръл разшири процепа. Това, което видяха, беше изумително.

Къщата наподобяваше ренесансова вила на дож. Огромни арки отвеждаха от една зала към друга. Позлатен, изваян мрамор навсякъде, по белите стени гоблени, явно оригинали. Една фигура влезе в полезрението — възрастен мъж в моторизирана инвалидна количка. Той пресичаше коридора-арка от една стая към друга. Изчезна от погледа им, но беше последван от един рус гигант, чиито масивни рамене обтягаха сакото му. Хайторн докосна рамото на Пул, сочеше към къщата и с жест подкани офицера от военновъздушните сили да го последва. Лейтенантът тръгна след него. Всеки от тях разтваряше безшумно огромните платнени палми и си проправяше път, за да продължи. Накрая Тайръл стигна до мястото, където беше преценил, че е стаята, в която влезе старецът с инвалидната количка. Противоураганните капаци на прозорците не пропускаха никаква светлина в тази част на стената. Хайторн хвана ръката на Пул, придърпа го до себе си и раздалечи две щори на нивото на очите.

Вътрешността беше невероятна, създадена от фантазията на комарджия-маниак. Беше миниатюрно казино, достойно за император, измъчван от безсъние. Имаше монетни апарати, билярдна маса, една много ниска, кръгла маса за карти и купища долари. Всичко бе на височината на инвалидната количка, както и банката с пачки книжни банкноти. Който и да беше старецът, той залагаше сам за и против. Нямаше начин да загуби.

Русокосият бодигард стоеше до едрия, олисяващ белокос мъж в количката и се прозяваше, докато старецът пускаше монети в един монетен автомат и се смееше или гримасничеше на резултата. После се появи втори човек, който докара количка с храна и гарафа с червено вино и я постави редом до инвалида. Старият сакат човек се навъси, после извика нещо на втория, който моментално се наведе и взе една чиния, очевидно за да бъде подменена веднага.

— Хайде — прошепна Тайръл. — Няма да има по-удобно време. Трябва да влезем вътре, докато едната горила я няма!

— Как?

— Откъде да знам? Да вървим.

— Една минута! — прошепна Пул. — Знам ги тези стъкла на прозореца. Те са двупанелни, с вакуум по средата. Веднъж да влезе въздух между стъклата и можеш да ги разбиеш със силен удар с лакът.

— Как ще го направим?

— Пистолетите ни са със заглушител.

— Да.

— А когато монетният автомат плаща, сигнализира със звънене, нали?

— Така е.

— Чакаме, докато видим, че улучва голямата награда, правим две дупки от всяка страна и чупим проклетите стъкла.

— Лейтенант, ти понякога си гениален.

— Опитвах се да ти го кажа, но ти не чуваше. Ти стреляш в десния долен ъгъл, аз — в левия. Даваме на стъклото няколко секунди да се напълни и после го разбиваме. Фактически с въздушната възглавница ще вдигне по-малко шум от обикновено стъкло.

— Както кажеш.

Двамата мъже отвориха кобурите и извадиха оръжието си.

— Той улучи, Тай! — извика Пул, докато старецът вътре махаше с ръце пред ослепителните светлини на мигащия монетен автомат.

Двамата стреляха и вдигнаха външните капаци, докато мъгливи пари изпълниха стъклата. После разбиха прозореца, а монетният автомат все още светваше и угасваше, изхвърляйки монети. Неговите камбани вдигаха оглушителен шум, който отекваше в мраморните стени.

Сред разбитите стъкла те скочиха и приклекнаха на пода, докато слисаният бодигард се извърти и посегне към колана си.

— Дори не се опитвай! — каза Хайторн с пронизващ шепот, тъй като монетният автомат затихваше. — Ако някой от вас повиши глас, това ще е последният звук, който издава. Вярвайте ми, аз наистина ще го направя.

— Impossibile! — изпищя старецът в инвалидната количка. Беше шокиран при вида на двамата нашественици в черни непромокаеми костюми.

— О, ние сме напълно истински — каза Пул, който стана на крака пръв и насочи дулото към инвалида. — Говоря малко италиански, научих го от един тип, когото мислех за приятел. След убийството на Чарли нямаш нужда от тази количка.

— Искам го жив, не мъртъв — намеси се Тайръл. — По-спокойно, лейтенант, това е заповед.

— Заповед, трудна за изпълнение, командире.

— Прикривай ме — каза Хайторн. Приближи русия бодигард, повдигна сакото и измъкна револвера от кобура на кръста му. — Иди към арката, Джаксън, и се прилепи до стената — продължи Тайръл, като вниманието му беше насочено към вбесения объркан бодигард. — Ако мислиш това, което мисля и аз — заприказва той бързо, — откажи се. Казах, че го искам жив. Мини между онези два монетни автомата, сега. И не си въобразявай, че можеш да рискуваш да скачаш върху мен. Гангстери не ме интересуват. Те са излишен лукс. Мърдай!

Грамадният бодигард се провря между ниските монетни автомати. Пот се стичаше по челото му, а очите му сипеха огън и жупел.

— Няма да излезеш оттук — мърмореше той на развален английски.

— Така си мислиш — Хайторн отиде бързо до напречната страна на съседния автомат, прехвърли оръжието си в лявата ръка и извади радиостанцията от торбичката. Включи предавателя, поднесе го до устните и заговори спокойно: — Можеш ли да ме чуеш, майоре?

— Всяка сричка, командире. — Женският глас, който долетя от миниатюрния говорител, удиви бодигарда и за момент вбеси безпомощния старец в количката. Тялото му затрепери изведнъж от яд и страх. После страхът изчезна толкова бързо, колкото се беше появил. Вместо това инвалидът изгледа Хайторн и се захили. Беше най-злобната усмивка, която Тай беше виждал. — Какво е положението ви? — попита по радиото Нелсън.

— Обикаляме къщата, Кати — отговори Хайторн, като вдигна очи от разстроеното лице на стария дявол. — Ние сме във вилата на първия братовчед на император Адриан. Хванали сме двама от обитателите и чакаме трети. Кой още е тук, не знаем.

— Да се свържа ли по радиото с Британско Пуерто Рико за това, което сте открили? — Като чу думите, старецът завъртя напред количката. Ръката му стискаше инструмента за придвижване. Яростта му се беше възвърнала. Пул го спря с крак. Ръката на стареца падна долу и хвана някаква спица.

— Това е извън обхвата на военните честоти, нали?

— Така е.

— Тогава изчакай Джаксън да огледа апаратурата тук. Не бих желал някои хора да хванат предаването. Но ако случайно връзката прекъсне, тогава бързо прави повикване.

— Оставете включена станцията.

— Оставям я. Ще я пъхна в торбичката, но ще чуваш достатъчно.

Стъпки! Отвън се чуваха колела по твърдия мрамор.

— Свърших, майоре — прошепна Тай. Хайторн върна станцията в торбичката, махна предпазителя на пистолета и го насочи съм главата на русия гигант.

— Arresto!^[2] — изписка старият италианец, като изведнъж придвижи стола си към арковидния изход. Щом направи това, блондинът гигант блъсна с грамадното си туловище автомата от лявата му страна и го запрати към тялото на Тайръл с такава сила, че Хайторн падна на мраморния под. Машината и човекът моментално се оказаха отгоре му, дясната му ръка бе прикована, а оръжието — безполезно. Едновременно зад арката се строшиха някакви порцеланови чинии. Докато пръстите на гиганта се вкопчваха в гърлото на Тайръл и изкарваха въздуха му, един приглушен изстрел прониза пространството над Хайторн и отнесе половината глава на бодигарда. Той падна, а Тайръл измъкна ръката си под масивния, святкащ, но замлъкнал монетен автомат. Скочи на крака и започна да наблюдава как Андрю Джаксън Пул нападна третия мъж със серия от наказателни удари, нанесени с летящ крак и плоска ръка, докато го укроти и просна на земята. После го сграбчи и изхвърли с цялата му тежест върху крехкия гръб на инвалида, спирайки по този начин патриарха по средата на бягството му.

— Хайторн?… Джаксън? — гласът на Катерин Нелсън долетя от прибрания апарат в торбичката. — Какво се случи? Чух много шумове!

— Задръж линията — каза Тайръл, останал без дъх. Отиде до монетния автомат, наведе се и извади щепсела от контакта в стената. Вманиаченото святкане спря. Старецът се бореше с безчувственото тяло на бодигарда си, докато Пул не го отмести. Той отново се изтърси на земята. Скулата му глухо удари мрамора.

— Отново контролираме положението — продължи Хайторн по радиото. — Ще настоявам да произведат лейтенант Андрю Джаксън Пул най-малко генерал, въпреки че няма и трийсет години. Господи, той спаси живота ми!

— Той прави малки услуги. Какво сега?

— Ще прегледаме убежището и после апаратурата. Стой включена.

Тай и Джаксън запушиха устата на бодигарда и го завързаха. А стария италианец вързаха в количката, която от своя страна бе привързана към съборения монетен автомат. Кърпи намериха в един кухненски шкаф. Продължиха да изследват къщата и самото имение. Пропълзяха на изток край оградените кучешки колиби, едва на четирийсет ярда от къщата, докато забелязаха малка, изцяло зелена барака. Големи палми я заобикаляха. От един много малък прозорец излизаше неясна пулсираща светлина. Прокраднаха се до прозореца. Вътре имаше една фигура на стол с облегалка. Гледаше в телевизионния екран и размахваше юмруци във въздуха пред анимационен сериал.

— Това момче не е с всичкия си — прошепна Пул.

— Да, не е — каза Хайторн, — но все пак е жив човек, способен да се подчини на заповеди, които не бихме харесали.

— Какво искаш да направиш?

— Вратата е от другата страна. Ще влезем, ще го вържем и ти ще го приспиш с една от твоите хватки за някой и друг час, така че да не се намесва.

— Прост удар в гръбнака — каза лейтенантът.

— Добре… Тихо! Той дочу нещо. Отива към червената кутия на масата в ъгъла. Да влизаме!

Двете черни фигури се затичаха около маскираната барака. Разбиха вратата и се изправиха пред изумен човек, който не правеше нищо друго освен да се усмихва, докато изключваше машината върху масата. Чуваше се остър, режещ звук.

— Дават ми сигнал да освободя кучетата — каза той колебливо. — Винаги това е сигналът — добави, като се протегна за един лост, монтиран на стената. — Трябва да го направя моментално.

— Не! — извика Хайторн. — Сигналът беше грешка.

— О, никога не е грешка — каза градинарят замислено. — Никога, никога не греши. — Той дръпна лоста. След секунди се чу яростен лай на атакуващи кучета. Те тичаха покрай бараката по посока на къщата. — Там отиват — каза малоумният човек, като се усмихваше. — Те са моите добри момчета.

— Как получи сигнала? — настоя Тайръл. — Как?

— На количката на padrone е. Ние много не го практикуваме, но, разбирате ли, padrone сегиз-тозиг го натиска, когато е пил вино и ръката му докосне бутона. Чух го преди няколко минути, но спря много бързо, така че помислих — великият padrone е сгрешил и бодигардът му го е оправил. Но не и сега, не вторият път. Той иска да каже, че трябва да отида при него с моите приятели. Много е важно.

— Едната му дъска хлопа — каза Пул.

— Може би и двете, лейтенанте, но ние трябва да се връщаме там… — Ракетите.

— Какво?

— Освен след миризмата, кучетата ще тръгнат и след светлината. Ще им осигурим светлина. Вземи две ракети, притисни едната под потната си мишница и я натрий добре. Търкай добре и се надявай, че като не си се къпал два или три дни, ще свърши работа!

— Това е толкова неловко — каза Пул, като следваше заповедта.

— Направи го!

— Правя го!

— Запали другата и я хвърли през вратата по възможност по-далече. После хвърли втората.

— Ето ги, идват.

След секунди кучетата изтичаха покрай бараката, подгонили бляскащата дъга. Лаенето беше ужасяващо. После кучетата се скупчиха около пращящата ракета. Надушиха човешката миризма от незапалената ракета и се захапаха едно друго.

— Чуйте ме, сър — каза Хайторн, като се обърна към душевноболния пазач на кучетата. — Това всичкото е една игра…Padrone обича игрите, нали?

— О, да, обича ги! Понякога играе по цяла нощ в своя салон.

— Добре, това е просто една друга игра. Ние всички се забавляваме. Можеш да си гледаш телевизията.

— О, благодаря ти. Много благодаря. — Човекът седна и започна да се залива от смях пред екрана с детския сериал.

— Слушай, Тай. Нямам желание да удрям стари момчета като този тук.

С нетърпеливо поклащане на глава, Тайръл даде сигнал на лейтенанта да го последва и затича обратно към къщата. Затвориха вратите и изтичаха към стареца, който седеше в инвалидната количка непосредствено до припадналия бодигард.

— Добре, копеле! — извика Тайръл. — Искам да ми кажеш каквото знаеш.

— Нищо не знам — каза прегракнало старият италианец. Злобната му усмивка се беше върнала. — Убиваш ме, но и нищо не получаваш.

— Това може да бъде една грешна оценка, padrone. Ти си padrone, нали? Така те нарече нещастният идиот в бараката. Какво си направил, подложил си го на лоботомия?

— Господ го е направил идеален слуга, не аз.

— Идва ми на ум, че в речника ти вие с Господ сте твърде тясно свързани.

— Богохулство, командире… Така пък теб те наричат колегата ти и жената от радиото, нали?

Хайторн се втренчи в инвалида. Защо ли си мисли, че трябва да знае кой е.

— Лейтенант, провери цялата тази електронна апаратура, за която знаеш толкова много. Тя е ей там до…

— Знам точно къде е — прекъсна го Пул. — Нямам време да програмирам няколко обема памети. Апаратурата тук е върхът на техниката! — офицерът от военновъздушните сили се запъти бързо към кабинета на padrone.

— Сигурно трябва да ти кажа — обърна се Хайторн към стареца пред себе си. — Моят колега е секретното оръжие на нашето правителство. Няма произведен компютър, който той да не може да използва. Точно той те откри, той откри това място. Посредством лъча от Средиземноморието, който се отразяваше от вашата японска сателитна антена.

— Няма да намери нищо… нищо!

— Тогава защо долавям колебание в гласа ти?… О, мисля, че знам. Не си сигурен и това страшно много те плаши.

— Това е безсмислен разговор.

— Не, наистина — каза Тайръл, като изваждаше пистолета от кобура. — Аз просто искам да знаеш къде се намираш. Как да приберем кучетата?

— Нямам представа…

Хайторн натисна спусъка на пистолета. Изскочи искра. Куршумът гризна крайчеца на дясното ухо на padrone. Кръвта потече надолу по врата.

— Убиваш ме, но нищо не получаваш! — изкрещя старецът.

— Но ако не те убия, също няма да получа нищо, така ли?

Тайръл стреля отново. Този път нарани леко лявата буза на padrone. Кръвта изпръска лицето и врата му.

— Имаш още един шанс — каза Хайторн. — Имам голяма практика в Европа… Кучета, които са пуснати по команда от кучкарника, могат да бъдат върнати с втора команда. Направи го или следващият ми куршум отива право в лявото ти око. Il sinistro^[3], не е ли това думата?

Без да говори, инвалидът непохватно, с усилие мръдна дясната си, пристегната от кърпите ръка. Треперещите му пръсти опипаха панел от пет бутона в полукръг, разположени от едната страна на количката. Той натисна петия. Моментално се чу шум от диво лаене, което полека отслабваше, докато настъпи тишина.

— Прибрани са обратно в кучкарника — каза padrone. Погледът му бе твърд, в гласа му звучеше презрение. — Вратата се затваря автоматично.

— За какво са другите бутони?

— Те не те засягат сега. Първите три са за моята лична прислужница и двамата придружители. Прислужницата вече не е с нас, а вие убихте главния ми бодигард. Последните два са за кучетата.

— Лъжеш. Едно от тези е за лоста в бараката. Той освободи кучетата.

— Той получава сигнала където и да е, и ако има гости или нов персонал на острова, трябва да стои при кучетата, за да може да ги контролира. Често хора с по-малко интелект говорят на животните далеч по-добре от нас, интелигентните… Мисля, че е въпрос на по-голямо взаимно доверие.

— Ние не сме гости тук, така че кой е нов?

— Моите двама придружители, включително този, когото убихте. Те са тук по-малко от седмица и кучетата не са свикнали с тях.

Хайторн се наведе и отвърза ръцете на стареца. После отиде до ниска мраморна масичка, където имаше златен съд с кърпи за бърсане на лице. Той го взе и го донесе до padrone. Подсуши драскотините.

— Разстройва ли те кръвта?

— Ни най-малко. Като помисля в какво си замесен… когато мисля за Маями и Саба, за Сейнт Мартин и тази кучка-психопат… гледката на твоето тяло за мен е едно особено удоволствие.

— Аз съм замесен само в това, да удължавам живота на моето нещастно тяло — каза старият италианец, като попиваше дясното си ухо. После положи един тампон на лявата си буза. Аз съм един инвалид, изживяващ последните години от живота си в изолиран лукс, който заслужавам. Не съм направил нищо незаконно, само забавлявах няколко високо ценени приятели, които се свързват с мен по сателитния телефон или прелитат дотук да ме посетят.

— Да започнем с твоето име.

— Нямам име, аз съм само padrone.

— Да, чух това в бараката… и веднъж на Саба, където двама мафиоти подкупиха екипажите на пристанището и се опитаха да ме убият.

— Mafiosi? Какво знам аз за мафията?

— Един от двамата на Саба, този, който оживя, разказа много неща, когато се озова лице в лице с перспективата да плува сред акулите с кървящо рамо. Имам чувството, че когато ти вземем отпечатъците на пръстите и ги изпратим в Интерпол, бързо ще научим кой си. И няма съмнение, че ще се окажеш един сладък стар дядо, който обича да си играе на монетни автомати.

— Наистина ли? — padrone сне тампона и пусна своята грозна, арогантна усмивка на Хайторн, като обърна ръцете си нагоре и показа дланите си. Тайръл беше отвратен и слисан. Краищата на всеки пръст бяха съвсем гладки. Плътта е била изгорена много отдавна и заменена с гладка, присадена човешка или животинска кожа.

— Ръцете ми бяха изгорени от немски танк през Втората световна война. Винаги съм бил благодарен на американските военни лекари, които се съжалиха над младия партизанин, който се биеше заедно с техните войски.

— О, това е прекрасно — каза Тайръл. — Предполагам, че си бил награден.

— За нещастие, никой от нас не можеше да си го позволи. По-фанатичните от фашистите бяха известни с това, че вземат награди за убити партизани. Всичките ни архиви бяха унищожени, за да предпазим себе си и семействата си. Трябваше да направите същото във Виетнам.

— Наистина красиво.

— Така че виждаш… нищото.

Нито Хайторн, нито старецът усетиха, че слабата, облечена в черно фигура стои под арката. Беше се приближил тихо, гледаше и слушаше.

— Ти беше почти прав — каза лейтенантът. — Нямаше почти нищо, но почти. Системата ти е страхотна, бих казал, но всяка система е толкова добра, колкото личността, която я използва.

— Какво значи това? — попита Тайръл.

— Тази апаратура може да прави всичко, дори лунна светлина. Била е използвана от някой, който знае да изтрива паметта. Правил е точно това. На всеки диск е чистено, с изключение на три файла от края на последния. Сигурно го е използвал друг, защото не е изтрил паметта.

— Би ли говорил английски, а не компютърен език?

— Извадих три телефонни номера. После проверих къде се намират. Единият е от Швейцария и, кълна се в моите „хъш-пъпис“^[4], това е банка. Вторият беше в Париж, третият — Палм Бийч, Флорида.