Робърт Лъдлъм
Ашкелон (16)

15.

Поддържаната морава на имението блестеше от утринната роса, когато Нилс Ван Ностранд седна зад бюрото и погледна през прозорците на своя кабинет, потънал в мисли. Времето беше малко и му трябваше целият ден, за да се приготви, защото неговото изчезване трябваше да е пълно, новата му самоличност — перфектна, всички линии от миналото му — изтрити, а „смъртта“ му неоспорима. И все пак новият живот трябваше да бъде цивилизован. Той можеше да приеме анонимността, дори да я приветства, но не можеше да живее без красота и комфорт и нямаше да го направи.

Преди толкова много години, твърде много, за да се изброят, той и неговият партньор, елегантният и порочният — Марс и Нептун! — бяха закупили едно оградено, усамотено имение към Женева, за да прекарат там старостта си. То беше записано на името на един аржентински полковник, бисексуален ерген, който беше доволен, че може да услужи на всемогъщия padrone и неговия довереник. Тогава една дребна агенция за даване на жилища под наем в Лозана си осигури такъв годишен доход, който би могъл да поддържа съществуването на фирмата без допълнителни клиенти. Съществуваха все пак някои ограничения, които ако бъдеха нарушени, щяха да доведат до разтрогване на договора. Първо: никога да не се прави опит да се научи кой е собственикът на имението. Второ: никакво даване под наем не може да се осъществи за по-малко от две години или за повече от пет. Всички плащания трябваше да се правят по една банкова сметка в Берн, като се начислят допълнителни двайсет процента над комисионната на фирмата, за услугата и дискретността.

Ван Ностранд щеше да използва първите месеци великолепно, те щяха да му послужат за забрава. Одисеята щеше да започне със смъртта на убиеца на падроне, бившия капитан трети ранг Тайръл Хайторн. Тази вечер.

Денят беше една прелюдия на неговото пътешествие. Хората, на които беше помагал през годините във Вашингтон, сега трябваше да отстъпят на неговите любезни, макар и странни молби. Беше жизнено важно никой от тях да не знае, че другите също му оказват съдействие. Въпреки това, понеже столицата беше място за дезинформация, слухове, заблуди и самоопазване, беше необходимо да съществува една обща нишка в неговите искания. Някаква легенда, която да ги трогне всичките и да ги подбуди към действие. Ако я измислеше добре, те щяха да направят всичко за него. Ван Ностранд дори можеше да си представи думите им.

За тебе ли? Господи, след всичко, което направи за страната, на собствена сметка, това е най-малкото, което бихме могли да направим!

Разбира се всеки щеше да се съгласи, защото самосъхранението беше основният принцип за оцеляване във Вашингтон. Въпросите щяха да угаснат бързо след съобщенията за неговата смърт.

Общата нишка? Неясна, непълна, но сърцераздирателна история, особено за един самоотвержен патриот, който явно има всичко — огромно богатство, влияние, уважение и освен това необикновена скромност. История с дете, може би едно дете щеше да отвори всички врати. Какво дете? Момиче очевидно. Хората навсякъде бяха обикнали онази малка актриса, Анжел, или както там се казваше. Обстоятелствата? Отново сантиментални. Негова дъщеря, откъсната от баща си преди години, следствие на трагични обстоятелства. Събитието? Женитба? Смърт… Смърт това беше трогващият акорд. Ван Ностранд беше готов. Думите щяха да дойдат сами, винаги ставаше така. Марс обичаше да казва на своя Нептун: Мислите ти са като серпентина. Ти мислиш отвъд мислите на другите. Това ми харесва, имам нужда от него.

Аристократът вдигна телефона и набра директния частен неподслушван номер на държавния секретар.

— Да? — каза гласът във Вашингтон.

— Брус, Нилс е. Неприятно ми е да те безпокоя, особено по този телефон, но не съм сигурен къде трябва да се обърна.

— Можеш да звъниш по всяко време, приятелю мой. Ти определено си заслужил това малко удобство в замяна на големите ти заслуги. Какво има?

— Имаш ли на разположение минута-две?

— Да ти кажа истината, току-що изкютах една неприятна среща с филипинския посланик и съм си събул обувките. Какво мога да направя за теб?

— Съвсем лично е, Брус, и, разбира се, поверително.

— Тази линия е подсигурена, знаеш това — прекъсна го държавният секретар.

— Да, знам. Затова я и използвах.

— Давай нататък, приятелю.

— Боже господи, имам нужда от приятел точно сега.

— Аз съм на разположение.

— Никога не съм го споменавал, дори и в частни разговори, но преди години, в Европа, бракът ми се разпадаше. И двамата бяхме виновни. Тя беше една невъздържана германка, а аз един безотговорен съпруг, който ненавиждаше разправиите. Тя си намери по-интересни занимания, а аз се влюбих в една омъжена жена, както и тя в мен. Обстоятелствата й забраняваха да се разведе — съпругът й беше политик, подкрепян от католическата църква, и не би го позволил — но ние вече бяхме създали дете — момиченце. То естествено беше обявено за негово, но той знаеше истината и забрани на жена си изобщо да ме вижда. А аз не трябваше да виждам детето в бъдеще.

— Колко ужасно! Не можеше ли тя да се разбунтува, да разкрие истината?

— Той й каза, че ако го направи, ще убие нея и детето, преди да се провали като политик. При нещастен случай, разбира се.

— Кучият му син!

— О, да, такъв беше и все още е такъв.

— Е? Искаш ли да уредя самолет, който да доведе — секретарят направи пауза — майката и дъщерята и да ги достави тук под дипломатически имунитет? Само кажи, Нилс. Ще го съгласувам с ЦРУ и считай, че е направено.

— Опасявам се, че е твърде късно, Брус. Дъщеря ми е на двадесет и четири години и умира.

— О, господи…!

— Това, което искам и за което те моля, е да ми осигуриш дипломатически полет до Брюксел без имиграционни процедури, без компютъризирано оформяне на паспорта — този човек има очи и уши навсякъде, аз съм му враг. Трябва да стигна до Европа, без никой да знае, че съм там. Трябва да видя нашето дете, преди да си е отишло от нас, а след като това се случи, да изживея с моята любима последните си години, заради времето, което загубихме.

— О, господи! Нилс, какво правиш? Какво си преживял?

— Можеш ли да направиш това за мен, Брус?

— Разбира се. Летиш далеч от Вашингтон — по-малка вероятност да бъдеш разпознат. Военен ескорт тук и в Брюксел, ще бъдеш първи в самолета и ще слезеш последен, ще те настанят на място, заградено с параван. Кога искаш да заминеш?

— Тази вечер, ако можеш да го уредиш. Естествено, настоявам да си платя всичко.

— След всичко, което си направил за нас? Не се грижи за плащането. Ще ти звънна след час.

Колко лесно идваха думите, мислеше си Ван Ностранд, когато затвори телефона. Есенцията на чистото зло, казваше Марс винаги, е да облечеш Сатаната в белите роби на добротата и милостта. Разбира се, той беше се научил и го правеше добре.

Следващото позвъняване беше до директора на ЦРУ, чиято организация често използваше една от вилите за гости на Ван Ностранд като сигурно място за разпит на агенти и шпиони, подложени на упойващи вещества.

— … Исусе, Нилс, това е ужасно нещо! Кажи ми името на копелето. Имам хора в резерв из цяла Европа, които ще го премахнат. И не го казвам просто така — знаеш, че не обичам крайностите, — но този боклук не заслужава да живее нито ден повече! Боже мой, собствената ти дъщеря!

— Не, добри ми приятелю, аз не вярвам в насилието.

— Нито пък аз, но най-гадното насилие на земята вие сте го преживели. Толкова години под заплаха да бъдат убити? Едно дете и неговата майка?

— Има друг начин и искам просто да ме изслушаш.

— Какъв е той?

— Ще мога да ги отведа в безопасност. Това ще струва много пари, но аз, разбира се, ги имам. Въпреки това, ако използвам нормалните банкови процедури, те ще бъдат отбелязани от Европейската банкова общност и той ще научи, че съм там.

— Наистина ли заминаваш?

— Колко ли години ми остават да прекарам с моята изгубена, най-скъпа любов?

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Той ще научи и ще я убие. Заклел се е да го направи.

— Това копеле. Кажи името му!

— Религиозните ми разбирания не ми позволяват да го сторя.

— А какво тогава? Какво друго ти е останало?

— Пълната секретност. Всичките ми пари са тук и, естествено, възнамерявам да платя и последния долар, който дължа на страната си за данъци, но искам останалите да бъдат прехвърлени поверително, законно, в Швейцария, в която банка ти избереш. Честно, продадох имението си за двайсет милиона долара. Всички документи са подписани, но нищо няма да бъде обявено по-рано от един месец след моето заминаване.

— Молиш за толкова малко? Трябваше да искаш поне два пъти повече. Аз съм и бизнесмен, помниш ли?

— Проблемът е, че нямам време да преговарям. Моето дете умира и любимата ми тъне в отчаяние и ужас. Можеш ли да ми помогнеш?

— Изпрати ми пълномощно за нашите архиви и ми се обади, когато стигнеш в Европа. Ще направя всичко за теб.

— И не забравяй данъците.

— След всичко, което си направил за нас? Ще го обсъдим по-късно. Иди и намери щастието, ако можеш, Нилс. Господ знае, че го заслужаваш.

Колко лесно идваха думите. Ван Ностранд прелисти още веднъж личния си телефонен бележник, който винаги стоеше заключен в стоманено чекмедже в бюрото, когато не го използваше. Щеше да го отнесе със себе си. Той намери името и частния номер на следващата си цел, шефа на специалните части и тайните операции в армията на САЩ. Той беше човекът, който се гордееше толкова с това да обърква началниците си, колкото и с постигането на целите си. Осъществяваше го с такава последователност, че дори конкурентното Централно разузнавателно управление се отнасяше към него с непредубедено уважение. Неговите хора бяха инфилтрирани не само в КГБ, МИ-6 и Дьозием, но и в свещения, непроницаем Мосад. Беше го сторил с подбран многоезичен персонал, снабден с изключително добре изработени фалшиви документи, които заблуждаваха електронните скенери… и с помощта на много пътувалия, изключително информирания Ван Ностранд. Бяха приятели и генерал-лейтенантът се беше наслаждавал на много приятни уикенди в имението Феърфакс, в компанията на много надарени и услужливи млади жени, докато съпругата му си мислеше, че е в Банкок или Куала Лумпур.

— Никога не съм чувал нещо толкова гнило, Нилс! Боже всемогъщи, дъщеря ти умира, а жена ти е под смъртна опасност от толкова години! Това се казва история, приятелче! Можем да го премахнем.

— Не това е начинът, генерале, повярвай ми. След като любимото ни дете си отиде, остава само и ние да изчезнем. Да бъде убит би го направил мъченик в очите на последователите му, които са истински фанатици. Те веднага ще заподозрат жена му, защото се носи слух, че тя едновременно го ненавижда и се страхува от него. Моментално ще й се случи „инцидентът“, планиран за нея през всичките тези години.

— Минавало ли ти е през ума, че ако той се сети, че тя е избягала с теб, а той ще го помисли, ще ви преследва и двамата?

— Искрено се съмнявам в това, приятелю. Нашето дете ще умре, опасността от провал за него ще бъде премахната. Една жена може тихо да изостави могъщ политик и това не би било нищо особено. Но когато такъв човек живее двайсет години с дете, което е смятал за свое, а то не е, това би било събитие. По-спокойно ще преживее простичкото изчезване на жена си.

— Добре, щом не искаш да го премахна, какво мога да направя?

— Имам нужда от паспорт за днес, късния следобед. Фалшив паспорт, но не от американски произход.

— Тъй ли? — каза генерал-лейтенантът с приятно затоплен от темата глас. — И за какво?

— Отчасти заради това, което предположи. Той би могъл да ни засече чрез международния компютъризиран трафик, макар че не мисля, че ще го направи. Но главното, защото искам да купя имот. Тъй като не съм неизвестен, не ми е все едно дали името ми ще се появи в пресата. Би било прекалено предизвикателство.

— Явно. Какво имаш предвид?

— Ами прекарал съм няколко години в Аржентина, в международните пазари, и говоря перфектно испански. Така че реших да бъде Аржентина.

— Не е проблем. Имаме дубликати на паспортните машини на двайсет и осем други страни. А аз разполагам с най-добрите графици в света. Измислил ли си име, рождена дата?

— Да. Познавах един мъж, който изчезна като много други в ония времена. Полковник Алехандро Шрайбер-Кортес.

— Кажи го по букви, Нилс.

Ван Ностранд му го каза, добавяйки дата и месторождение по памет — каква ти памет.

— Какво още ти трябва?

— Цвят на очите и косата, и снимка за паспорт, направена през последните пет години.

— Ще ти ги изпратя на ръка до обед… Разбираш ме, генерале, бих могъл да отида до Брус в Държавния департамент, но това наистина не е в сферата на неговото влияние…

— Този задник не би се справил с такова нещо. Все едно да свали най-красивата проститутка в града. А онзи цивилен от ЦРУ ще се провали със снимката!… Искаш ли да дойдеш тук и моите момчета да ти направят нова снимка? Цвят на косата, лещи за очите?

— Прости ми, приятелю, но неведнъж сме разговаряли за тези неща и ти дори ми даде имената на някои от твоите специалисти, помниш ли?

— Да, спомням си? — генералът се засмя. — На твоето място? Тези посещения са изтрити от моята памет.

— Един ще дойде след час. Нарича се Кроу.

— Птицата? Той е магьосник, когато работи с фотоапарата. Кажи му после да си донесе нещата направо при мен и аз ще се погрижа за останалото. Това е най-малкото, което мога да направя, приятелю.

Последното обаждане беше до секретаря на отбраната, един високоинтелигентен, цивилизован мъж, който си беше сбъркал професията. Факт, който беше започнал да осъзнава пет месеца след назначението си. Навремето той беше блестящ ръководител в частния сектор, издигайки се до шеф на трета най-важна корпорация на Америка. Но никак не беше подходящ за съперничещите си, алчни генерали и адмирали на Пентагона. В техния свят, в който неща като печалба и загуба бяха не само безсмислени, но и несъществуващи, той нямаше корени. В установените Дарвинови правила на издигане в бизнеса той беше майстор на спокойния разум, оставяйки томахавките на надарените си подчинени. Но в бруталната конкуренция между военните служби беше на загуба, защото тя нямаше нищо общо с печалбите. Пентагонът беше аплодирал неговото назначение.

— Те искат всичко — беше казал секретарят на своя приятел Ван Ностранд, един неплатен обществен служител с потекло, пари, семейство и ум. — Когато повдигна въпроса за бюджетните ограничения, те ме засипват с хиляди сценарии, половината от които не мога да разбера, заплашвайки с войни и свършек на света, ако не им осигуря това, което искат.

— Трябва да си по-строг с тях, господин секретар. Разбира се, ти си имал работа с ограничени бюджети и в миналото…

— Разбира се, че съм имал — беше казал секретарят, гост на Ван Ностранд за по бренди през онази вечер. — Но главното в тези съкращения беше винаги възможността един или друг от моите ръководители да изгуби положението си, ако моите изисквания не бъдеха осъществени… Не можеш да уволняваш тези кучи синове! Освен това конфликтите не са в моя стил.

— Тогава накарай твоите цивилни помощници да го направят!

— Това ще бъде лудост! Хора като мен идват и си отиват, но бюрокрацията, тези правителствени Г-7-ици или Г-8-ици, или както там им викат, са тук, за да останат. А как ще си позволят те полети с военни самолети до Карибските курорти благодарение на армейски инженери? Не си прави труда да ми отговаряш. Знам си го.

— Една безизходица, значи?

— Една невъзможна ситуация, поне за човек като мен — и дори като теб, подозирам. Ще остана още три-четири месеца и ще измисля някоя лична причина да си подам оставката.

— Здравето? Един от най-известните халфове в йелската футболна история, един водещ говорител на президентската програма? Никой няма да ти повярва, ти тичаш непрестанно във всичките тези спонсорирани от правителството реклами.

— Шейсет и шест годишният атлет — секретарят се засмя. — Жена ми ненавижда Вашингтон. Тя желае да бъде обект на моята дълбока загриженост и няма да се поколебая да подкупя доктора й.

За щастие на Ван Ностранд, секретарят по отбраната все още не беше подал оставката си. Вследствие на което, съвсем естествено, той беше в течение на кръга на „Момиченцето-кръв“, и когато Ван Ностранд му се обади, заявявайки, че би могло да има връзка между настоящата конспирация за убийството на президента и един бивш офицер от военното разузнаване, наречен Хайторн, секретарят не се поколеба при молбата му. Това, което искаше Ван Ностранд беше едновременно просто и тревожно. Трябваше да се заобиколи нормалната процедура, а именно да се прескочи капитан Хенри Стивънс, който евентуално би попречил. Този Хайторн трябва да бъде намерен и да му бъде изпратено предупредително писмо… Светът на терористката Баярат беше съставен от агенти от най-различни страни, един свят, който човек като Ван Ностранд познаваше. И ако чрез своите посредници и информатори беше чул или научил нещо, трябваше да му помогне с всички възможни средства!

 

— Ало, Хауард?

— Господи, Нилс, бях изкушен да ти се обадя, но ти изрично ми каза, че не трябва. Едва ли щях да издържа много дълго.

— Най-дълбоките ми извинения, приятелю, но изпаднах в две критични ситуации: първо, нашата геополитическа криза, и другата, толкова лична и болезнена, че едва ли ще мога да говоря за нея… Получи ли Хайторн съобщението ми?

— Потвърдено е. Тайръл Хайторн е получил на ръка твоя плик в 9,12 вечерта в едно кафе на хотел „Сан Хуан“. Нашите служби го снимаха и изпратиха негативите. Сравнихме снимките чрез спектрограф. Наистина е той.

— Добре. Тогава се надявам бившият капитан да ме посети. Моля се нашата среща да донесе нещо полезно за теб.

— Няма ли да ми кажеш какво има?

— Не мога, Хауард, тъй като досегашната ни информация може да се окаже неточна и да хвърли сянка върху един честен човек. Аз мога единствено да ти кажа, че тази информация се базира на възможността Хайторн да е член на международния Алфа пазар. Разбира се, истината може изобщо да не е такава.

— Алфа пазар? Какво е това?

— Убийства, приятелю. Те убиват на най-висока цена. Все пак няма конкретно доказателство за Хайторн.

— Исусе Христе? Искаш да кажеш, че той би могъл да работи с Баярат, вместо да я преследва?

— Това е една теория, базирана на предположения, и тя би могла да бъде ужасно погрешна или трагично вярна. Ще го научим тази вечер. Ако всичко върви по плана, той ще бъде тук довечера между шест и седем. Скоро след това ще знаем истината.

— Как?

— Ще го запозная с моите данни и той ще трябва да отговори.

— Не мога да го позволя. Ще наредя имението ти да бъде охранявано!

— Абсолютно не! Защото ако е този, за когото го смятат, той ще изпрати разузнавач да огледа терена. И ако твоите хора бъдат забелязани, никога няма да се появи.

— Можеш да бъдеш убит!

— Едва ли. Моята охрана е навсякъде, а тя е много акуратна.

— Това не е достатъчно.

— То е повече от необходимото, приятелю. Все пак, ако това ще те успокои, прати една кола на пътя до външната ми врата след седем часа. Ако Хайторн си замине с моята лимузина, ще знаеш, че информацията ми е погрешна, и никога не трябва да споменаваш за нея. Ако не е погрешна, моите собствени хора ще владеят положението и ще се свържат незабавно с теб, защото аз няма да имам време да ти се обадя. Програмата ми е изключително натоварена. Това ще бъде прощален акт на патриотизъм от един стар човек, който обича тази земя като никоя друга… Аз напускам страната, Хауард.

— Не те разбирам…!

— Преди малко ти споменах, че съм изправен пред две критични ситуации. Не мога да го определя по друг начин. Две катастрофални събития, идващи по едно и също време, и макар че съм дълбоко религиозен човек, се питам къде е моят Бог?

— Какво се е случило, Нилс?

— То започна преди години, когато бях в Европа. Бракът ми се разпадаше… Ван Ностранд повтори литанията си от мъка, любов, страдания със същия ефект, който се получи при предишните му молби. — Трябва да замина, Хауард, вероятно за да не се върна никога.

— Нилс, толкова съжалявам! Господи, това е ужасно!

— Ще си изградим нов живот, моята любима и аз. Аз съм щастлив човек в много отношения и не искам нищо от никого. Делата ми са наред, пътуването ми е осигурено.

— Каква загуба за всички нас.

— Каква печалба за мен, приятелю! Най-голямата ми награда за дългите години, изпълнени със скромни постижения. Сбогом, мой скъпи Хауард.

Ван Ностранд остави слушалката и умът му веднага изтри тъжния образ на отегчителния секретар по отбраната. Остави само факта, че Хауард Девънпорт беше единственият човек, пред когото беше споменал името Хайторн. Щеше да помисли за това по-късно. За момента Ван Ностранд обмисляше решителната битка, смъртта на Тайръл Хайторн. Щеше да бъде жестока и бърза, но хирургически точна, предизвикваща най-силна болка. Първите куршуми щяха да бъдат изстреляни в най-чувствителните органи. После лицето, размазано с пистолет, и накрая нож с дълго острие в лявото око. Щеше да наблюдава всичко това, отмъщавайки за смъртта на своя любовник, падроне. И накрая, отдалеч, щеше да чуе похвалите, въздадени му шепнешком от коридорите на властта… Един истински патриот. По-добър американец никога не е имало. Какво е преживял! С всичките си останали проблеми. Никога не би го направил, ако това нищожество Хайторн не е представлявало сериозна заплаха! Да не се шуми. Не можем да позволим въпроси!

Марс несъмнено би извикал: Защо? Ние използваме за такива убийства клановете! Защо го правиш по този начин?

— Коварството на змията, падроне — несъмнено щеше да му отговори Нептун. — Аз нанасям удара, след което трябва да изчезна в храсталака, за да не бъда видян вече никога. Но трябва да има такива, които са знаели, че змията е съществувала, дори и да е била в образа на светец. Освен това твоите кланове говорят твърде много, преговарят, разсъждават твърде дълго. Най-бързият начин е да се задължат хората от върховете, хората извън подозрение, така че когато умра, да могат да ни оплакват заедно, утвърждавайки смъртта на един светец. Край! Достатъчно!

Оставаше смъртта на Тайръл Хайторн.

 

— Името му беше Хайторн? — попита Тайръл, изненадан от полупияния пилот, собственик на публичния дом в стария Сан Хуан. — Какво говориш, по дяволите?

— Казвам ви това, което шпионинът ми каза — отговори Алфред Саймън. Той изтрезняваше бавно пред дулата на пистолетите, насочени към главата му… — А и това, което можах да прочета на светлината в кабината на самолета. Името на куртката беше Хайторн.

— Кой е твоят контакт?

— Какъв контакт?

— Кой те нае?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Трябвало е да получаваш съобщения, инструкции!

— Правеше го някое от моите момичета. Някой идва да провери стоката, оставя на курвата бележка и й дава няколко долара отгоре. Аз получавам бележката около час по-късно. Обичайно е, и дори не питам за подробности, понеже се отнасям добре с моите момичета, и те ми ги казват.

— Не те разбирам.

— При добра нощ коя от тези курви може да си спомни кой е бил последният, предпоследният, та дори и преди него?

— Тоя е мръднал, капитане — каза Пул.

— Капитан? — пилотът се беше наклонил на дивана. — Ти си бил голяма клечка?

— Достатъчно голяма за теб, малчо… Кое от твоите момичета ти предаде инструкциите за Горда?

— Тази, която работех одеве. Тя е едно ужасно дете, само на седемнайсет…

— Ти, кучи сине! — изрева Пул, забивайки юмрука си в лицето на сводника, като го изпрати обратно върху възглавниците с кървяща уста. — Сестра ми беше на тази възраст и аз разбих на парчета един, който се опитваше да я изнасили!

— Спри се, лейтенант! Нас ни интересува информация, а не моралът.

— Много ме ядосват хора като това нищожество.

— Разбирам те, но точно сега търсим нещо друго… Ти попита дали съм капитан, Саймън, и отговорът е да, капитан съм. Свързан съм също с вашингтонското разузнаване, с върховете. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Можеш ли да ме отървеш от тях?

— Можеш ли да ми предложиш нещо, за да ме накараш да опитам?

— Добре… добре. Повечето от моите мисии изпълнявам през нощта и винаги от една и съща писта, между седем и осем часа. Един и същ авиодиспечер ми дава зелена светлина, за да излетя. Никога не се сменя, той винаги е същият.

— Как се казва?

— Те не си казват имената, но той е умен, със силен писклив глас и кашля много. Винаги работи с мен. Дълго време си мислех, че е просто съвпадение, после реших, че е по-добре така.

— Искам да говоря с момичето, което ти даде съобщението за Горда!

— Човече, ти се шегуваш. Вие ги разгонихте! Те няма да се върнат, докато външната врата не бъде поправена и всичко не започне да изглежда нормално.

— Къде живее тя?

— Къде живее? Къде живеят всички те? Тук някъде. Имат прислужници, които чистят стаите им, перат ги и им готвят хубави гозби. Нека да сме наясно, голяма клечко. Аз също съм бил офицер и знам как да си поддържам хората в добра форма.

— Искаш да кажеш, че ако вратата не бъде сменена…

— Те ще стоят настрана. Ти не би ли постъпил така?

— Ей, човече…

— Не се хаби — каза лейтенантът. — Имаш ли инструменти тук, майсторе на курвите?

— Долу, в килера.

— Ще ида да видя. — Пул изчезна през вратата.

— По колко време дежурят тези авиодиспечери, които се падат от седем до осем?

— Идват в шест и си тръгват в един, което значи, че имаш един час и двайсет минути, за да се добереш до него. Трябват между петнайсет и двайсет и пет минути до летището, ако имаш бърза кола.

— Нямаме кола.

— Моята се дава под наем. Хиляда долара на час.

— Дай ми ключовете — каза Хайторн, — или ще ти направя тунел между ушите.

— С удоволствие — отговори пилотът, пресягайки се към страничната маса и подаде връзка ключове. — Отзад е. Бял кадилак, кабриолет.

— Лейтенант! — извика Хайторн, изскубвайки жицата на единствения телефон в стаята и отстъпвайки към вратата с пистолет в ръка. — Тръгваме!

— По дяволите, човече. Намерих чифт стари врати долу, които бих могъл…

— Оставяй ги и се качвай тук. Трябва да стигнем до летището, а времето ни е по-малко, отколкото ни трябва.

— На твоя страна съм, капитане. — Пул изкачи стълбите. — А какво ще правим с него? — попита лейтенантът, гледайки Саймън.

— О, аз ще си бъда тук — отвърна пилотът. — Къде, по дяволите, да ида?

 

Авиодиспечерът го нямаше никъде из кулата, макар че другите лесно го разпознаха по описанието на пискливия глас. Името му беше Корнвал и неговите колеги го бяха прикривали със страх през последните четирийсет и пет минути. Толкова важно беше неговото присъствие, че бяха извикали друг диспечер да го замести.

Диспечерът беше намерен в храстите наблизо, с кървавочервено петно в средата на челото. Полицията на летището беше алармирана и разпитът продължи три часа. Отговорите на Тайръл бяха отговори на професионалист, смесица от незнание, невинност и загриженост за един приятел, когото никога не беше виждал.

Освободени, накрая Хайторн и Пул дадоха газ към публичния дом на Стария Хуан.

— Сега ще оправя вратата — каза обърканият сърдит лейтенант, насочвайки се надолу към сутерена, докато изтощеният Хайторн се просна в мекия фотьойл. Собственикът на заведението беше захъркал на дивана. След минута Хайторн също заспа.

 

Слънцето връхлиташе през прозореца, докато Тайръл и пилотът седяха, търкаха очи и се опитваха да се нагодят към реалността на деня. Сред стаята на един зелен шезлонг лежеше Пул и неговото меко, обаятелно хъркане разкриваше един фин човек, какъвто беше той всъщност. На мястото на разбитата предна врата сега имаше съвсем приемлив заместител. Беше поставил дори летвичката над горния плот.

— Кой, по дяволите, е тоя? — попита преживяващият тежък махмурлук Алфред Саймън.

— Моят военен шарже-д’афер — отговори Хайторн, като се изправи несигурно на крака. — Не прави нищо срещу мен, защото той ще те направи на трески с единия си крак.

— Както се чувствам сега, и Мини Маус би могла да го направи.

— Значи днес няма да летиш.

— О, не, достатъчно си уважавам рефлексите, за да се приближа до самолет.

— Радвам се да го чуя. Уважение към нещо друго явно изобщо не ти е останало.

— Не ми трябват лекции, моряко. Просто трябва да знам, че можеш да ми помогнеш.

— Защо? Човекът беше мъртъв.

— Какво?

— Чу ме. Авиодиспечерът беше застрелян. Куршум в средата на челото.

— Исусе Христе!

— Може би си казал на някого, че сме тръгнали към него?

— Как? Ти изскубна телефона!

— Сигурен съм, че има и други…

— Още един в моята стая на третия етаж, но ако си мислиш, че в моето състояние снощи съм могъл да стигна дотам, тогава явно съм си сбъркал професията. Трябваше да стана актьор. А и защо? Аз искам помощта ти.

— Логиката е на твоя страна… Тогава сигурно сме били проследени дотам. Който и да е бил, е знаел, че сме те намерили, но е знаел и че търсим човек, свързан с тебе.

— Знаеш какво говориш, нали? — студените очи на Саймън бяха вперени в Хайторн. — Ти казваш, че след като аз съм брънка от веригата, бих могъл да бъда следващият. С куршум в моето чело!

— Мина ми и тази мисъл…

— Добре, за бога, направи нещо!

— Ти какво предлагаш?… Защото след три следобед имам друга работа. Няма да съм тук.

— И ще ме оставиш в тази бъркотия?

— Можем да кажем и така — отвърна Хайторн, поглеждайки часовника си. — Шест и петнайсет е, така че имаме цели девет часа, за да измислим нещо.

— Ти би могъл да ми осигуриш охрана само за девет шибани минути?

— Не е толкова лесно. Парите на данъкоплатците, използвани да се укрие един американски пилот, който пък се оказва собственик на публичен дом? Помисли си за реакцията на Конгреса.

— Помисли си за живота ми!

— Снощи ме предизвика да натисна спусъка…

— Бях пиян, за бога! Ти си толкова гадно чист. Никога не са те прецаквали.

— Ще се направя, че не съм чул това. Все още имаме девет часа, така че да започваме да мислим. И колкото по-добре мислиш, толкова по-бързо ще мога да ти осигуря охраната… Как те наеха първия път?

— По дяволите, беше преди една година. Едва си спомням…

— Спомни си веднага!

— Беше един едър мъж като тебе, но със сива коса. От висшата класа. С красиво лице — като тези по модните списания. Той дойде при мен и ми каза, че цялата мръсотия за мен може да бъде изтрита от архивите, ако направя това, което ми поиска.

— А ти направи ли го?

— Защо не? Започнах да транспортирам кубински пури — можеш ли да повярваш, кубински пури. Пускаха ги с парашути във водонепромокаеми кашони на четирийсет мили от Флорида.

— Наркотици — каза Хайторн, без да задава въпроси.

— Сигурно беше, че не са пури.

— И ти продължи да го правиш?

— Нека ти кажа нещо, капитане. Имам две деца в Милуоки, които дори не съм виждал, но са мои. Аз не пласирам наркотици. Когато усетих какво ме карат да правя, им казах, че се отказвам. Тогава големият мъж ми даде да разбера, че правителството ще ме погне. Или трябваше да правя това, което искаха, или отивах в затвора. Нямаше да мога да пращам повече пари в Милуоки. За двете деца, които никога не съм виждал.

— Ти си много объркан човек, господин пилот.

— Разправяй ми ги ти. Имам нужда от питие.

— Барът ти е наблизо. Вземи си едно и продължи да мислиш бързо.

— Добре — каза разчорленият собственик, понасяйки се към бара. — Тук един-два пъти в годината идваше някакъв кучи син с връзка и сако и искаше най-добрия тостер…

— Тостер?

— Орален секс, как да ти обясня?

— И?

— Прекарваше добре, но никога не докосваше момичето, нали разбираш?

— Не е точно по моята част.

— Никога не си сваляше дрехите.

— Е, и?

— Е, това не е съвсем нормално. Станах любопитен и накарах едно от моите момичета да му сложи ракета…

— Ракета?

— Малко прах в напитката, която го изпраща временно в небитието.

— Благодаря ти.

— И познай какво намерихме? В портфейла му имаше няколко паспорта, кредитни карти и цяла топка зелени. Оказа се адвокат от една богата фирма във Вашингтон.

— Какво беше заключението ти?

— Не знам, но не е нормално, разбираш ли?

— Не съм много сигурен.

— Един такъв баровец би могъл да ходи по първокласни бардаци. Защо му е да идва тук?

— Явно му е трябвало. Дискретност, нали се сещаш.

— Може да е така, може и да не е. Момичетата ми казват, че той винаги ги разпитва. Кои са ми клиенти, има ли сред тях араби или негри. Разни такива неща, дето нямат нищо общо със стария нормален секс.

— Считаш, че е бил канал?

— Не знам какво означава това?

— Някой, който пренася информация, но не е задължително да знае от кого и за кого.

— Нещо такова.

— Можеш ли да го разпознаеш? Паспортите му сигурно са били фалшиви.

— Разбира се. Класическите типове тук си личат — пилотът си наля половин чаша с канадско уиски и я пресуши на няколко глътки. — Similis similis curantor — промърмори той, като затвори очи и примлясна.

— Моля?

— Една стара средновековна поговорка. Означава „клин клин избива“.

— Добре, имаме два класически типа: мъжът, който те е вербувал, и адвокатът от Вашингтон, който не си сваля дрехите в публичния дом. Какви са имената им?

— Вербуващият се наричаше господин Нептун, но не съм го виждал от години. Името на правния копой е Ингерсол, Дейвид Ингерсол, но както казах, това може да е фалшиво име.

— Ще го проверим… Преди Горда каква беше последната ти работа?

— Ами тукашната. Освен всичко това място е законен туристически биз…

— Имам предвид с този, който те е вербувал — прекъсна го Тайръл.

— Да летя над морето, обикновено веднъж на седмица, понякога два пъти, до един малък остров, който трудно можеш да намериш на картата.

— С пещера, малък док и къща, построена на хълма.

— Да! Ти откъде знаеш?

— Няма го вече.

— Острова?

— Къщата. Какво доставяше там? Или кого?

— Главно храна. Много плодове, зеленчуци и прясно месо — който и да е живял там, не е обичал замразени продукти. И посетители, гости за деня, които връщах късно следобед: те никога не оставаха за през нощта. Освен веднъж.

— Какво искаш да кажеш? Кой беше?

— Никога не се споменаваха имена. Беше жена, и то много готина.

— Жена?

— И още как, приятел. Французойка, испанка или италианка, не знам каква, но беше дългокрака, на около трийсет години…

— Баярат! — прошепна Хайторн на себе си.

— Какво каза?

— Нищо. Кога я видя за последен път? Къде?

— Преди два дни. Свалих я на острова, след като я взех от Сейнт Бартелеми.

Тайръл изпъшка и не можа да си поеме дъх. Лудост! Доминик?