Робърт Лъдлъм
Ашкелон (15)

14.

Тайръл Хайторн, облечен в леко яке-сафари с много джобове, в цвят каки, което си беше набавил от летището, погледна контузената си ръка на лунната светлина. Тя беше превързана от Катерин Нелсън вчера, на Вирджин Горда.

Сега двамата седяха на открито във вътрешния, осветен от свещи двор на хотела „Сан Хуан“ в Исля Върдж, Пуерто Рико. Хайторн и Катерин чакаха лейтенант Пул да се върне от конференция на военното разузнаване на Щатите — конференция, на която Хайторн бе отказал да присъства.

— Нека Джаксън бъде връзката. Мога винаги да го гръмна и да кажа, че не съм чул нито дума. — На масата се появи трета чаша Chablis^[1]. Майорът от въздушните сили все още пиеше айс-чая си.

— Защо си мисля, че си свикнал на по-твърдо? — попита Кати, кимвайки към виното.

— Защото бях свикнал, докато не открих един ден, че не е за мене. Това удовлетворява ли те?

— Не се опитвах да си пъхам носа, просто…

— Къде, по дяволите, се бави? Тази идиотска конференция не би трябвало да се проточва повече от десет минути, ако им кажеше онова, което искам да им каже!

— Нужен ти е, Тай. Знаеш, че не можеш да работиш съвсем сам.

— Имам вече името на пилота, който е трябвало да вози Кук и Ардисон — добрах се до него чрез един механик от главната авиация. За момента това ми е достатъчно. Алфред Саймън, долен тип!

— Хайде, ти самият каза, че той е бил наемен работник. Ти го нарече така, въпреки че нямах и най-бегла представа какво значи това.

— Много е просто. Някой, който е нает да върши работа, но е вън от кръга. Той всъщност не знае кой го е наел.

— Тогава каква работа ти върши името му.

— Защото, ако малките качества, които някога притежавах, не са ме напуснали напълно, имам шанса да се промъкна в този кръг.

— Лично ти?

— Не съм идиот, Кати, и категорията на мъртвите герои никога не ми е била по вкуса. Ето защо звъня на всички, до които мога да се добера. Докато не подготвя нещата така, че да мога да продължа да се движа напред бързо и сам, по или вън от закона.

— Какво значи това?

— Никой да не ми казва, че аз трябва или не трябва да правя това или онова, защото ще се отрази на нещо друго, за което те нищо не могат да ми кажат.

— От всичко, което говориш, разбирам, че ти изключваш мен и Джаксън.

— О, не, майоре, ти си вътре, докато нещата загрубеят. И твоят гений е вътре за продължението на играта, ако не се случи нещо с мен дотогава. Нужен ми е базов лагер с екип, на който мога да се доверя.

— Благодаря за това, и докато съм вътре, благодаря за дрехите. Тук има чудесни магазини.

— Това е нещо, за което Хенри Стивънс си го бива. Той просто лови парите, сякаш има кодовете към най-солидните банки, а може и наистина да има.

— Аз пазя всички разписки.

— Изгори ги, за бога. Могат да бъдат копирани лесно и въобще са изключително вреден багаж. Не знаеш ли поне нещичко, майор Нелсън? От теб ще стане лош разузнавач. Никога не трябва да оставяш излишен багаж, чиято бъдеща роля не можеш да предвидиш; та това просто не е етично. Можем да злепоставим други хора.

— Ще се опитам да запомня това, командире.

— Както би казал Пул, все пак изглеждаш превъзходно.

— Защо? Все пак, благодаря ви, сър. Джаксън избра това облекло.

— Знаеш ли, че този човек може да се превръща за миг в топка от бясна омраза. Би трябвало да го сложим в една клетка с малкия ми брат. Двете зверчета биха си препържили мозъците един на друг с интензивната си интелектуалност.

— Напрегнатият лейтенант Пул в момента проучва масите, за да ни открие.

Андрю Джаксън Пул издърпа един стол и седна. Гръбнакът му беше скован.

— Следващия път, когато направиш конференция с тези мухльовци, ще си ходиш на нея сам! — прошепна остро той. — Тези задници не могат да построят едно просто изречение.

— Това се нарича „затъмняване“ — каза Хайторн, усмихвайки се. — Не че не умеят да кажат това, което ти чуваш, че сякаш казват, но по тоя начин извличат твоите собствени заключения, които могат да забравят с по-късна дата. Защото, опитвайки се да налучкаш мисълта им, която сякаш искат да изложат, но не могат, ти сам я доразвиваш. Практически ти сам я построяваш — така те наблюдават начина ти на мислене, за да могат да намерят оръжие, с което да му се противопоставят в следващия момент. В случай, че мислите различно. И в същото време, оставяйки те сам да говориш, не се ангажират със заповедта, която дават. Защото те практически само я загатват, а ти я извеждаш. Ако се издъниш — вината е твоя, никой не ти е казал да постъпиш точно така. Като не казват действително това, което ти мислиш, че си чул, вземат в ръцете си два коза, които непременно в удобен час ще използват срещу теб, ако нещо ги озадачиш. Предаде ли съобщението ми?

— О, те нямат нищо против твоята идея. Можеш да вървиш спокойно след тоя пилот със съмнителен разряд, или каквото и да е там, но има една нова връзка, която може да направи тъй, че тоя пилот да изглежда вече ненужен.

— За какво става въпрос?

— Някакъв важен тип, който вероятно е твърде издигнат във Вашингтон, имал информация за теб, и тъй както е сигурно, че алигаторите ядат месо, щял да предприеме нещо в сегашната ситуация.

— Да видим.

— Върху тази връзка се добавя още една, Тай. Той мина край твоя стар приятел Стивънс и слезе директно тук долу, сякаш му е даден път от министъра на отбраната. Стивънс е вън на студа и работи по това.

— Какво?

— Щял да говори само с теб.

— Защо? Кой е той!

Пул се надвеси над него в наскоро купения си много скъп тъмносин блейзър и извади официален на вид плик с дебела червена осигуровъчна лента, свързана с центъра на писмото.

— Ако прецениш, можеш да ни кажеш нещо — каза лейтенантът. — Това е за теб. Трябва да ти кажа още, че шефът на разузнаването в базата — той е някакъв котарак с широки очи, ме отведе в офиса и ми каза, че му е наредено да си държи устата затворена. Беше уплашен до смърт. Каза, че очаква единствено и само теб. Когато го уверих, че не си налице, обясни, че не би могъл да го даде на мен, тъй че му казах: Това е добре, но той никога няма да го получи. А той отвърна, че ще ме изпрати обратно там, където вече бяхме под охрана, и тази охрана щяла да ме наблюдава как връчвам плика лично на теб, вероятно чрез камера с широк обхват.

— По дяволите, тия игри от детската градина — каза Хайторн.

— Той хвърля погледи към нас през саксията с цветя отляво — каза Кати. Тай и Джаксън се обърнаха; главата зад редичката орхидеи се приведе; бялата риза с пагони се стрелна бързо вдясно към изхода.

— Топката е на твой терен, командире.

— Да видим дали наистина е — каза Тайръл, разкъса лентата, и отвори плика.

Той внимателно проучи съобщението от листчето и прочитайки го, затвори очи.

— Какво ни остава? — каза той, а гласът му беше съвсем отпаднал. Изпусна листа на масата. Очите му гледаха в нищото.

— Може ли? — попита Катерин, бавно издърпвайки съобщението, но без да поглежда в него, докато се увери, че Хайторн няма да се противопостави.

— Направено е нещо ужасно и трябва да бъде коригирано. Отнася се до Амстердам, разбира се.

„Това, което ти не знаеш е, че имаше връзка между жена ти и долината Бекаа. Тя беше пожертвана за една безплодна стратегия, която отново може да бъде приведена в действие. Това, което искам да ти кажа, е строго поверително и трябва да остане само между нас двамата, тъй като може да се окаже, че знаеш повече, отколкото си мислиш. Въпреки възможните кризи, само ти би могъл да предприемеш нещо след горната информация. Дава ти се пълно право да вземаш сам решения.

По план ще получиш това съобщение, когато ще съм вече далече, но ще се върна утре следобед около три часа. Моля те, намери ме чрез телефонния номер отдолу и ще уговорим подробностите по прехвърлянето ти в моя дом в провинцията.

Искрено твой!“

 

В левия долен ъгъл имаше телефонен номер. Освен него нямаше никаква идентификация по написаната на ръка бележка.

Както обикновено под поздрава имаше постскриптум.

„P. S. Отвращавам се от себе си, когато ставам мелодраматичен, но моля те, унищожи тази бележка, след като запомниш телефонния номер.“

— Какво знае той? — попита Хайторн, намирайки гласа си за отпаднал и стреснат. Зададе въпроса по-скоро на себе си, отколкото на двамата си приятели.

— Кой е той? Дори и да знае базовия шифър, не казва, което значи, че не го знае.

— Откъде можеш да бъдеш сигурен? — попита Кати.

— Казах му, че моят шеф вече е дал официални съобщения, които не са приведени по канала във Вашингтон. Чак тогава той изтърси за министъра на отбраната и цялата тайна, която замина заедно с него.

— Ти имаш в главата не мозък, а куршуми, Джаксън — каза искрено Тайръл.

— Аз съм просто достатъчно умен, за да се досетя какво става, когато командите започнат да се предават по някакви цивилни посредници. Но ти недей да се притесняваш толкова. Мога да ти дам няколко книжки с поезия, и да се върнем отново към нашата работа.

— Този път може да има наистина сериозна причина, лейтенанте. Жена ми беше убита в Амстердам.

— Знам това, но защо си е държал устата затворена цели пет години, ако е имал да ти каже нещо? Защо точно сега?

— Той изяснява това, пък и ти сам го каза. Той вярва, че това има връзка със сегашната ситуация. Буква по буква е написано, че съпругата ми е била по-жер-тва-на.

— И аз наистина съжалявам за това, но видяхме, че тази измет може да направи отново онова, което вече е направила. С контактите, които имат във Вашингтон, Париж и Лондон… пък и ти ни каза, на мен и на Кати, че всичко това е само върхът на айсберга, нали?

— Да, точно така.

— Тъй че тоя свят, който си мислим, че познаваме, може да се окаже просто една международна мафия. Не искаше ли да кажеш такова нещо?

— Май се опитах.

— Тогава кой си ти, за да стоиш пред тая голяма мафия, чиято и да е тя, и да възпрепятстваш достигането им до президента на Съединените щати и всички национални агенции за сигурност, които хората са създали за негово утешение?

— Не знам.

— Така че мисли! Той дори ти дава право на избор — дали да започнеш да действаш по информацията, която, забележи, той предполага, че вече имаш. Обмисляйки всичко, включително и съобщението, тая особена причина започва да ми изглежда все по-измислена. Един бивш лейтенант — командир във военните сили, който не е точно запознат с богатото имение, в което ще става „срещата“, ще се изправи срещу най-силния тузар в света на негов терен? Мисли, Тай.

— Не мога — измърмори Хайторн. Ръцете му започнаха да треперят, очите му се замъглиха. — Просто не мога. Тя беше моя жена.

— Зарежи това, командире. Никакви сълзи!

— Стига вече. Спри, Джаксън!

— Ще спра, Кати. Цялата тая работа смърди.

— Трябва да знам — гласът му се пресече. После, тъй внезапно, както бяха дошли, болезнените спомени прекъснаха. Хайторн се опомни.

— Всичко ще стане ясно утре, нали? — каза той, седейки изправен като лейтенант Пул. — Дотогава тръгвам по следите на пилота. Той е в стария Сан Хуан.

— Много ли е трудно, Тай? — Нелсън захлупи с длан изопнатата ръка на Тайръл. — Ти си мъжко момче.

— Заблуждаваш се — каза Хайторн. Уморените му очи срещнаха нейните. — Докато не говоря с мъжа, който е написал това съобщение, ще съм най-големият страхливец в света.

— Тъй че хайде да тръгваме по дирите на съмнителния пилот — обади се Пул с твърд глас.

— Джаксън, моля те…

— Знам какво върша, Кати. Ако се помотаем още малко, луната ще изгрее. Хайде, командире, слизаме в Сан Хуан.

— Ти ще стоиш тук с Кати. Отивам сам.

— Не се приема, сър. — Пул стана от стола, изправен пред Хайторн, и го изгледа отгоре.

— Какво каза? — Тайръл разтърка очи и вдигна поглед към младия офицер. Чертите на лицето му бяха изопнати и сърдити. — Казах, че тръгвам сам. Чу ли ме?

— Естествено, сър — отговори монотонно като робот Пул. — В случая упражнявам прерогативите на младши офицер, когато според най-добрата му преценка неговият старши офицер има нужда от помощ и тази помощ не ощетява по никакъв начин текущите му задължения. Това е написано ясно в Устава на Въздушните сили, член 7, алинея…

— Млъкни!

— Не се карай с него — каза меко Катерин, стисвайки ръката на Хайторн. — Той ще донесе вода от десет кладенци, за да направи това, което си е наумил. В крайна сметка, не прави нищо лошо.

— Печелиш, лейтенанте — Тайръл стана от стола си. — Да вървим. В стария Сан Хуан.

— Сър, нека се отбием първо във вашата стая.

— Ще ви почакам вън.

— Елате с мен.

— Защо?

— Там ще ви обясня защо се проточи толкова конференцията. Тъй като се бях установил във Флорида, познавам Сан Хуан. Реших да поразгледам, за да си припомня разположението му. Забавих се, защото исках да открия един стар магазин, който ще ни свърши работа.

— Какво говориш, за бога?

— Откакто оставихме онези нестандартни пушки, които имахме в Горда, си позволих да купя оръжие — имах предвид, че си си наумил това за пилота. Валтер, девет откоса, три пачки на всеки. С двайсет и половина инча, цев, много дискретно пъхната в джоба на якето.

— Тя знае ли за него? — попита тихо Хайторн, гледайки Кати.

— Не съм чувала да е уволнявала някого в яда си — отговори майорът, — но разбира от добро оръжие.

— Ти как си с мозъчната хирургия?

— Разбирам и от някои други процедури.

— Виж, не мисля, че е много готино да нося автоматичен пистолет и три пачки патрони точно сега, и то навън. Честно казано, аз съм толкова висок и симпатичен, че няма начин да не ме забележат хората по улиците.

— Ти си върхът на скромността, лейтенанте.

— О, и ти не си много лош сам по себе си, въпреки че си прекалено улегнал.

— Сега в апартамента, Кати — каза Тайръл.

— Свързвайте се с мен на всеки половин час.

— Когато можем.

 

— Ашкелон! — извика гласът от обществения телефон в хотела „Хей Адъмс“ във Вашингтон.

— Тук съм, Йерусалим — каза Баярат. — Какво стана?

— Мосад! Арестуваха лидера ни!

— Как?

— Имаше парти в кибуца Орхун, извън Тел Авив. Няколко човека, по-малко пияни от другите, го откриха. Изнасилвал една еврейка в полето.

— Пълен идиот!

— Сложиха му белезници в затвора на кибуца и зачакаха офицерите от Тел Авив.

— Можем ли да се доберем до него?

— Има един евреин, който можем да подкупим. Сигурни сме в това.

— Тогава го направете. Убийте го. Не можем да му позволим да мине разпит с наркотична инжекция.

— Така да бъде. Ашкелон завинаги!

— Завинаги — каза Баярат, поставяйки телефонната слушалка.

 

Нилс Ван Ностранд вървеше из библиотеката на огромното си имение във Феърфакс, Вирджиния. Огромната стая беше почти празна, багажът беше опакован в кутии и кашони, всички до една обозначени с корабни етикети от нает склад в Лисабон, Португалия. Трябваше да бъдат изпратени в един замък по бреговете на Женевското езеро.

Останалата част от къщата, интериорите и земите й, оборите, конете, различната жива стока — домашни животни и дивеч, бяха продадени предварително на саудитския шейх, който официално трябваше да вземе имението след 30 дни. Тази сделка беше нещото, което Ван Ностранд търсеше. Тя надмина всичките му очаквания.

Той отиде до бюрото, вдигна обезпечения срещу подслушване телефон и набра номер.

— Скорпион три — каза глас на линията отсреща.

— Тук е първи и ще бъда кратък. Напускам.

— Боже мой, това ме шокира! Ти беше като опорна скала за всички нас.

— Случват се тези неща. Зная кога да напусна играта. Ако случайно се обади жена, представяйки се като Бая, дай й това, от което има нужда. Това е заповед на padrone.

— Ясно. Ще се чуем ли още веднъж?

— Откровено казано, съмнявам се. Имам да довърша един последен ангажимент и след това се оттеглям завинаги. Скорпион номер две има огромен опит, но не може да се похвали с произхода, обкръжението и властта, които имаш ти, и не е тъй изискан. Краката му не стигат дъното. Може да затъне.

— Искаш да ми напомниш, че имам адвокатска фирма във Вашингтон.

— Владееш се, както винаги. Утре сутринта ще бъдеш Скорпион номер едно.

— Това е чест, която ще нося до гроб.

— Надявам се да е по-дълго.

 

Баярат се измъкна от таксито, давайки знак на Николо да побърза. Докато той излизаше, тя се разплати с шофьора през прозореца.

— Благодаря, лейди. Много мило от ваша страна. Това не е ли младият човек, за когото четохме по вестниците, от Италия?

— Той е, сеньор.

— Почакайте, ще кажа на жена си. Тя е италианка. Тя донесе в къщи един вестник от Шопърс Уърлд със снимки на актрисата Анжел Капел и негово височество.

— Те са само добри приятели.

— Аз не съдя никого, лейди. А тя е страхотно момиче, всички я обичат. Онези сензационни вестници са боклук!

— Тя е прекрасна. Благодаря ви, сеньор.

— Хей, удоволствието е мое.

— Ела, Данте. — Баярат хвана рамото на Николо, бутайки го напред към модерното кафе Джордж Таун. Обядващата тълпа беше доста разнообразна. Имаше матрони, облечени в коприна, по-млади жени, в последния вик на модата, заедно с обичайния парад на богатите и новозабогателите — явните новоизлюпени, в чиито лица се отразяваха мечтите им да са най-красивите и ярките. Там закусваха и няколко души от Конгреса, които нетърпеливо поглеждаха ръчните си часовници.

— Запомни, Нико — каза Бая, като направи няколко угоднически жеста сред още по-сервилните посрещачи. — Ето го сенатора, с когото се срещнахме в Палм Бийч, адвоката от щата Мичиган. Името му е Несбит.

Прочувствените въведения приключиха и бе поръчано айс-кафе за трима. Сенаторът от Мичиган заговори:

— Никога преди не съм идвал тук. Един от моите помощници откри това място. Както изглежда, е много популярно.

— Идването ми тук е просто една прищявка, сеньоре. Нашите домакини преди една вечер в Палм Бийч го споменаха и ме заинтригуваха.

Сенаторът се огледа. Погледът му се оживи.

— Получихте ли материала, който ви изпратих снощи в хотела?

— О, да, разбира се, и дори го прегледахме с Данте за няколко часа. — Vero, Dante? Le carte di ieri sera, ti ricorti?^[2]

— Certo, Zia, altro che.^[3]

— Той и баща му, баронът, са най-искрено заинтересувани, но повдигнаха и няколко въпроса.

— Това е естествено. Проучването е сравнително детайлен преглед на индустриалните перспективи, със задълбочен анализ на всяка възможност. Ако има интерес към него, моят персонал може да осигури и допълнителни данни.

— Това, разбира се, може да бъде поискано по-късно, вече за по-сериозни преговори. Сега вероятно можем да поговорим за, както го нарекохте, общия поглед на нещата.

— Както обичате. Кои области по-специално?

— Профсъюзите, сеньор. Както казвате вие, инициаторите, ние бихме могли да инвестираме стотици милиони долари. Приемлив риск е и баронът никога не е отказвал, но ще е необходим поне някакъв контрол, който да затвърди почтеността, нали така?

— Ще ви попитам отново, контесо, кои райони по-точно ви интересуват? Контрол е прекалено груб термин в нашата икономика.

— Мисля, че безработица е още по-груб термин. Но може би „контрол“ носи неприятния нюанс на забраната. Би могло да се нарече така: „Документи на взаимно разбирателство“.

— Какви например?

— Вярно е, че при първия знак на финансово благоденствие това може да се окаже беда. В такава ситуация различни синдикални организации биха въвели извънредни ограничения.

— Това лесно може да се избегне — прекъсна я Несбит. — И двата персонала, тук и в Ленсинг, извършиха и малко мисионерска работа в този район. Аз самият проведох голям брой разговори. Профсъюзите са станали значително по-изтънчени, поне що се касае за икономика. Много техни членове са били безработни около 2–3 години. Те не трябва да трошат златното яйце на поелата риск гъска. Питайте японците, които притежават заводи в Пенсилвания, как е в Каролина, и бог знае къде още.

— Вие нямате представа колко ни облекчавате, сеньор.

— Вие ще усетите това облекчение и ако прочетете прогнозите за продуктивността и възвръщането на вложеното. Какво още?

— Не е ли винаги все същото, във всяка страна, в която индустриалците преговарят с правителствата? — А данъците? — попита тя законодателя и челото му се смръщи. В изражението на лицето му се появи неодобрение.

— Те са справедливо събирани, контесо.

— Не, не, не, сеньор! Разбрахте ме погрешно. Както казват вашите американци, смъртта и данъците са неизбежни… Но аз се придържам към това, което е по-характерно за италианския бизнес. В Америка изглежда естествена твърде необичайната за европееца намеса на правителството в бизнесобществото. Най-характерното за италианския бизнес е, че сигурността и неприкосновеността са първото и най-почитано условие за контакти. Слушали сме ужасни истории за отлагания, причиняващи милиони загуби поради една или друга бюрократична процедура — локален, щатен и федерален са изразите, които сама съм чувала тъй често, както ги е чувал и баронът.

— Сигурността — и толкова неприкосновеност, колкото пазарът изисква — преди всичко — каза сенаторът, усмихвайки се. — Възможностите на моя щат, както е написано и в Конституцията, напълно ще ви уверят, че не може да има никакви нежелателни намеси. Ние не можем да си позволим да бъде иначе. В услуга на моите избиратели ще отбележа това в доклада си.

— Отлично. Това е прекрасно… Има още едно, последно нещо, сеньор сенаторе, и това е лична молба, която вие можете да откажете съвсем спокойно, без да накърните позициите си.

— Каква е тя, контесо?

— Като всички известни светски мъже моят брат, баронът, таи в себе си известна справедлива гордост. Не само поради постиженията си, но и благодарение на семейството си, особено на своя син, който е пожертвал нормалното безгрижно юношество, за да предостави възможностите и дарбите си в помощ на своя баща.

— Той е много приятен млад човек. Като всички други аз четох във вестниците материалите за неговото приятелство с тази прекрасна телевизионна актриса Анжел Капел.

— O, Angelina — каза Николо меко, акцентирайки на всяка сричка от името. — Una belissima ragazza!^[4]

— Basta, mio Dante.^[5]

— Аз бях особено развълнуван от снимките с нейното семейство в магазина за деликатеси в Бруклин. Най-високоплатеният мениджър не би могъл да мечтае за такова представяне.

— Всичко беше наистина случайно, но да се върна към молбата, която бих искала да отправя към вас.

— Разбира се. Гордостта на барона, семейството му, особено чудесния му син. Какво мога да направя?

— Би ли могло да се уреди кратка лична среща между barone-cadetto и президента — само минутка или две, за да мога да изпратя на родителите му снимка от срещата? Това ще донесе толкова щастие на барона. И аз, естествено, бих разказала на моя брат, как сте му приготвили този подарък.

— Мисля, че би могло да се уреди. Въпреки че, съвсем откровено споделям с вас, имаше значителен проблем с чуждите инвестиции.

— О, разбирам това, сеньор. Аз също го прочетох във вестниците! Ето защо казах, кратка и лична. Само Данте Паоло и аз, и само за барона на Равело, без публикации във вестниците и без каквото и да било разгласяване… Естествено, ако това е прекалено трудно, аз оттеглям молбата си и се извинявам, че ви занимавах с нея.

— Контесо — каза Несбит тихо, замислено. — Това ще ми отнеме малко време, но мисля, че мога да го уредя. По-младият сенатор на нашия щат ще ни помогне.

— Не разбирам.

— Той е близък приятел на президента и поощри моята среща с вас. Той също разбира прекалено добре какво биха означавали за щата ни инвестициите на барона и какво бих могъл да направя, ако макар и слабо се противопостави. Да, контесо, мога да уредя това.

— Вие говорите като истински италианец.

— Макиавели има своите постижения.

 

Хайторн и Пул вървяха внимателно по калдъръмената улица в квартала с най-лоша слава в Сан Хуан. Тук бе спокойно, нямаше заведения за туристи, а само такива, които обслужваха всеотдайно през годината моряците, войниците и местните любители на плътските удоволствия. Само някои от уличните лампи работеха — от пет светеше една, тъй че върху порутените и стари сгради падаха повече мрачни сенки, отколкото светлина. Двамата мъже приближиха къщата на пилота, който беше возил убитите Кук и Ардисон от Горда в Пуерто Рико, внезапно изненадани от силните необуздани гласове, които долитаха в нощта от старата триетажна каменна постройка.

— Тези се готвят да съборят къщата, командире. Какво, по дяволите, става там горе?

— Какво друго, ако не купон, и на нас не ни остава нищо друго, освен да разбием вратата, щом не сме поканени.

— Имаш ли нещо против да свърша тая работа?

— Какво да свършиш?

— Да разбия вратата. Здравият ми крак е много силен в ситуации като тази.

— Нека първо почукаме и да видим какво ще стане.

Тайръл почука. В центъра на вратата имаше правоъгълна издължена шпионка и в нея изплуваха чифт широки гримирани очи, които се взираха в тъмното.

— Казаха ни да дойдем тук — каза Хайторн с приятен глас.

— К’во ти е името?

— Смит и Джонс, ето какво трябваше да кажем.

— Разкарайте се бързо, тъпи чужденци.

— Вярвам, че препатилият ти крак е о’кей, Пул.

— С оръжието готов ли си, Тай?

— Карай, лейтенанте.

— Насам, командире! Оттук. — Пул надъни вратата с левия си крак и тя се пръсна на парчета във всички посоки. Пистолетите и на двамата бяха заредени.

— Никой да не мърда нито инч или ще натисна спусъка! — изкрещя лейтенантът. — По дяволите!

Заплахата не беше нужна. Един от пируващите в паниката си беше паднал върху телефона и правеше невъзможно използването му. Последвалото мълчание беше нарушено от няколко мъже, които си вдигнаха панталоните, пръснати по земята и стълбището. Холът бе изпълнен с мъждукаща слаба светлина, с наслоен дим, повечето от младите и не тъй младите дами стояха с голи гърди, а задниците им бяха увити с ластични ленти, които трябваше да напомнят най-фини бикини. Този професионален елит гледаше необикновено представление — светлокос мъж в преклонна възраст вече се унасяше в селенията на хаоса, забравил света и себе си. Той продължаваше да блъска бедрата си, разгорещен в сношението, върху кушетка с възглавници, разположена в ъгъла, а тъмнокосата му партньорка крещеше неистово, мъчейки се да го накара да се откаже от своите усилия.

— Какво… Какво? Затвори си устата и стой под мен!

— Може би ти ще трябва да спреш двигателя и да ме чуеш, Саймън — каза Хайторн, приближавайки се до кушетката, покрита с крещящо ярко кадифе, в най-тъмния ъгъл на стаята.

— Ей, ти, свиньо! — изрева мъжът, като се претърколи шокиран, но студените му очи не трепнаха при вида на пистолетите.

— Всички момичета! — изкрещя Пул, обръщайки се не само към жените в стаята, а и към тези долу. — Мисля, че трябва да изчезнете оттук. Имаме да говорим наши си неща, които не ви засягат и хайде, вие също, мадам, ако обичате, отстранете се от тоя кучи син.

— Gracias, senor! Muchas gracias!^[6]

— Кажи на приятелките си да си намерят някаква друга работа! — изкрещя младият офицер от въздушните сили, а проститутките се изнесоха бързо на улицата.

— Те могат да умрат от простуда, така леко облечени…

Стаята беше вече съвсем празна. Беше останал само полупияният пилот, който придърпа част от кадифената ярка завивка върху голия си кръст.

— По дяволите, кой си ти? — попита той. — Какво искаш от мен?

— За начало искам да зная откъде идваш — каза Тайръл. — Ти нещо не си наред, Саймън.

— Това не те засяга, бейби.

— Този пистолет, опрян в главата ти, казва, че не си прав, бейби.

— Мислиш, че ще ме уплашиш? Натисни го, бейби, направи ми тая услуга.

— Определено си ненормален… — Ти, свиньо… Ти си военен, нали?

— Някога, преди сто години.

— Аз също бях. Кой ти духна свещта?

— Защо питаш?

— Защото съм по следите на много зли хора. Казвай или ще те застрелям, бейби.

— О’кей, на кой му пука? Бях пилот във Виетнам, летях за Ройъл Лао Еър.

— Разузнаването, помощните групи — каза Хайторн.

— Нацели, приятелю. Панминджон. Когато преговорите започнаха и Сенатът взе да прави разследване, шпионите трябваше да друснат цялата мръсна каша в нечий скут. Те продадоха всичките шест самолета на мен за сто хиляди. После аз ги продадох, аз, малолетният помощник-пилот, който се хвана на работа чрез подписа на старата си майка, защото старият ми баща си беше отишъл от този свят. За бога, бях само на 17! Продадох всичко освен един хидроплан, с който посрещнах провала. Но гадовете все още бяха там и всички щяха да свидетелстват против мен, ако не бях приел играта им.

— Останал ти е един самолет на стойност два милиона. Продал си другите, за да можеш да осъществиш този малък бизнес в добавка на услугите, които си оказвал на мафията?

— За бога, продадох самолетите, колкото да купя това място преди години — отговори Алфред Саймън с насмешка.

— Какво се случи с последния самолет?

— Тук е. Използвах го в полети по маршрути, които си осигурявах от мафията. Тук е, но вече не го използвам. Пазя го скрит. Не искам да летя често с него, докато не бъда готов да купя собствена ферма и да издухам тия кучи синове, по дяволите, които ме водиха с нашийник трийсет и четири години! Тези копелета искат да изплатя цената на хидроплана — десет милиона долара, на правителството на Щатите, или да прекарам четирийсет години в затвора!… Мили боже, че на мен без друго не ми остава да живея и една четвърт от това време.

— Но въжето около врата ти беше порядъчно стегнато, за да вземеш тези двама мъже при Себастиънс Пойнт в Горда.

— Да, но аз не бях този, който ги избута от самолета при финалното приземяване! Нямам нищо общо с това!

— А кой имаше? — изрева Пул, отдръпвайки пистолета на Хайторн и притискайки своя в челото му. — Ти си от копелетата, които убиха Чарли и ще умреш, ако не ми кажеш.

— Хайде, стреляй — извика пилотът. Тялото му се гърчеше под тъмночервената покривка. — Призракът се представи и каза, че повече няма да бъда викан на работа, ако спомена името му!

— Какво беше то?

— Хайторн. Казваше се Тайръл Хайторн, или нещо от тоя род.