Робърт Лъдлъм
Ашкелон (32)

32.

Баярат тръгна по циментовия път от хотела до летището, след това пресече граничната трева и зави зад ъгъла на сградата с очи към входа. Погледна инкрустирания си с диаманти часовник. Беше 6,32. Тя беше останала в хотелската стая, наблюдавайки как Николо се облича и поглъща закуска колкото за глутница вълци, и го помоли да побърза, но не настоятелно, за да не го разтревожи допълнително.

Бая наблюдаваше изхода на хотела, докато момчето от доковете, облечено в разкошен син блейзер и сини панталони, забързано отиде до чакащото такси. Той беше наистина олицетворение на физическата красота — прекрасно човешко същество, младо, красиво и жизнено. Полагаше се на такова създание да умре при осъществяването на едно великолепно убийство.

Беше 6,47. Можеше да се върне спокойно на пътя и обратно в хотела. Трябваше да направи пет обаждания — две до Лондон, едно до Париж, едно до Йерусалим и едно до банката, която държеше неограничените резерви на Бекаа. Нямаше значение, че използваше хотелския телефон, вече нищо нямаше значение. След час тя щеше да излезе от тук и щеше да остави адреса на друг хотел във Вашингтон, където Николо трябваше да занесе нейните вещи. Адресът, на който щеше да получи парите си. Незначителна сума, която никога нямаше да употреби.

* * *

Найтсбридж, Лондон

 

На Бромптън Роуд, точно срещу изхода на Харъдс, трима мъже чакаха в един фургон, върху който имаше реклама за уиски. Електронното оборудване вътре беше много над познанията на простосмъртните, които едва успяваха да прочетат упътванията за телевизорите си. Стените на звукоизолираното превозно средство имаха три тъмни стъкла над апаратите от двете страни. Тези, които гледаха отвътре, виждаха всичко, тези отвън — нищо. Черният офицер от МИ-6, Джеймс, обхождаше с поглед пространството около телефонната будка, докато неговите двама компаньони продължаваха да проверяват уредите си с поставени на ушите слушалки.

— Ето го — каза Джеймс остро, но спокойно.

— Кой? — техникът на средна възраст вдигна очи към прозореца.

— Човекът в сивия костюм и шарената връзка, с вестник под ръката.

— Той не прилича на никой от тези, които си срещнал в баровете в Сохо — изкоментира третият, слаб мъж с очила, завъртайки се на стола си. — По-скоро на банков чиновник от Странд.

— Може и такъв да е, но точно сега поглежда часовника си и се движи към будката… Виж! Той току-що засече една жена, която се опитваше да се вреди първа!

— Добро момче — каза единият техник, ухилен. — Сигурно е играч на ръгби. Направи чист бодичек на старото момиче.

— Тя е бясна, така си е — отбеляза слабият колета, действащ с техниката откъм улицата. — Тя го гледа на кръв.

— Освен това твърде много бърза, за да остане и да направи сцена — каза Джеймс, концентрирайки се върху гълчавата на хората отвън. — Тя се насочва към будката на ъгъла.

— Деветдесет секунди до сканирането — изрече глас по високоговорителя.

— Провери вашингтонската си линия — нареди офицерът от МИ-6.

— Вашингтон, приятелче, там ли си?

— Готов и чакам, приятелче.

— Нашата линия все още чиста ли е откъм прихващане?

— Точно сега и космонавтите не биха могли да ни чуят…

— Добре, Вашингтон. Продължавайте.

— Благодаря, Лондон.

— Всички канали да се активират — каза черният офицер от МИ-6. — Програмното сканиране започна.

Мълчание.

Изминаха осемдесет и седем секунди и през това време се чуваше само тихото дишане на тримата разузнавачи. Изведнъж женски глас прониза ефира, подсилен от високоговорители.

— Ашкелон, аз съм!

— Звучиш напрегнато, любима дъще на Аллах — каза гласът на десет метра от фургона на Найтсбридж.

— Тази вечер е — рано тази вечер, посветени!

— Толкова скоро? Имаме за какво да сме благодарни и сме готови! Работила си с учудваща бързина!

— Това изненадва ли те?

— Когато се отнася за теб, нищо не ме изненадва. Мога само да се възхищавам на способностите ти. Има ли някакви подробности, които трябва да знаем.

— Никакви. Само стойте до радиото. Когато чуете новините, бъдете готови да действате. Правителствата навсякъде ще бъдат събрани веднага на съвещания. Ще има хаос в столиците, пълно безредие. Трябва ли да ти казвам това?

— Вярвам, че не, защото тъмнината там все още означава и тъмнина тук. Тъмнината и безредието са удобни за тези, които искат да убиват. Съвсем просто, защитата е разхлабена. Не би могло да е иначе. Всичко може да се очаква. Безредие.

— Ти винаги си бил от умните мъже…

— Чакай! — мъжът в стъклената телефонна будка изведнъж фокусира погледа си наляво.

— Исусе Христе! — извика Джеймс от МИ-6 вътре във фургона. — Той гледа към нас.

— Изчезвай от там, където си! — изрева гласът на около десет метра. — Стъклата, те са непроницаеми, черни! Бягай, те те следят! — Мъжът в тъмния костюм пусна телефона, изхвръкна от будката, пресече напрегнатото движение на Бромптън роуд и изчезна в тълпите, вливащи се в Харъдс.

— Проклятие! — изкрещя агентът Джеймс. — Изпуснахме ги!

— Вашингтон! Вашингтон! — повтори техникът от апаратната. — Лондон вика, обади се, имаме проблем.

— Знаем това, Лондон — каза американският глас по говорителя. — Чуваме това, което и вие чувате, сещаш ли се?

— И?

— Хванахме телефона. От хотел на летище Дълес!

— Отлично, приятел. Значи влизате?

— Не е толкова отлично, колкото казваш, но се движим.

— Моля, изяснете го! — извика офицерът от МИ-6, надвесвайки се над таблото.

— Ами да започнем с това — отговори американецът, — че хотелът има двеста седемдесет и пет стаи, което значи двеста седемдесет и пет телефона. Няма нужда да минават през централа, за да наберат Лондон или която и да е друга точка по света.

— Не говорите сериозно! — изрева Джеймс. — Проверете шибаната централа!

— Бъди реалист, Лондон, това е хотел, не Ленгли. Но не се коси, охраната на Дълес е на път и ще бъде там колкото се може по-скоро.

— По-скоро? Защо вече не са там?

— Защото Дълес покрива някъде към десет хиляди акра, а сега сме в рецесия и доста служби бяха драстично съкратени. Като полицията на обществени места например.

— Не мога да повярвам! Сега е върхът на тревогата!

 

Мениджърът на хотела на летище Дълес скочи от бюрото си с телефон в ръка. Той се караше на службата за снабдяване с кърпи, когато разговорът му бе рязко прекъснат от оператор, твърдящ, че има тревога и че трябва да остане на линията за полицията. Последва го един твърд, студен глас. Мъжът се идентифицира като шеф на полицията на летището. Заповедите му бяха кратки и ясни. Хотелските компютри и всички асансьори трябваше да бъдат спрени веднага и на гостите да се съобщи, че има масивен токов удар или каквото намерят за добре. Всички заминаващи трябва да бъдат задържани колкото се може по-дълго. Трескаво мениджърът се свърза със секретарката си и предаде заповедите.

Две пресечки по-далеч, със сирена, разделяща движението, първата от трите полицейски коли фучеше към хотела.

— Какво търсим, по дяволите? — попита шофьорът. — Не мога да чуя нищо!

— Жена между трийсет и четирийсет, пътуваща с млад чужденец, който не говори английски — отговори партньорът на полицая, с наведена глава, за да чува гласа на диспечера през шума на сирените и околните свирки.

— Това ли е?

— Това е, което знаем.

— Ако те бягат, ще се разделят, за Бога!

— Значи търсим младежа, после разтревожената женска… Чакай! — извика партньорът в микрофона. — Повторете това, моля. Искам да съм сигурен, че го разбрах правилно… Десет-четири. — Офицерът от полицията остави микрофона. — Ето — каза той на шофьора. — Субектите са въоръжени и считани за извънредно опасни. Ние влизаме отпред, нашите хора прикриват.

— И?

— Момчетата носят пушки и ако ги спипаме, стреляме директно, без церемонии.

 

Белият телефон звънна в офиса на временния директор на Централното разузнавателно управление. Беше линията към групата за Момиченцето-кръв. Шефът на електронните операции говореше с вледеняващ тон. Той настоя да бъде свързан с новия директор незабавно, което според личната секретарка беше невъзможно. Човекът беше на разговор с шефовете на сигурността на три чужди правителства, среща, организирана от президента, за да се покаже колко отзивчив ще бъде новият шеф на американското разузнаване със съюзниците на страната. Не беше време да се прекъсва такъв разговор.

— Дайте ми информацията и аз ще му я представя.

— Трябва да ме свържете незабавно. Ужасно спешно е.

— Хайде, тук съм от осемнайсет години, млади човече.

— Добре, чуйте това. Думата е тази вечер, Момиченцето-кръв ще нападне рано тази вечер. Вдигнете по тревога Белия дом!

— За да сме подсигурени, изпратете и факс тук — незабавно.

— На път е, както се казва. Сигурен, без копие от тази страна, освен компютъра.

Копието от информацията за Момиченцето-кръв излезе от секретарската машина.

Скорпион седемнайсет запали клечка и го изгори над кошчето.

 

Баярат затръшна двата куфара, след това набута оставащите дрехи под леглото. После се втурна в банята, напои една кърпа и с нея бързо изтри лицето си, премахвайки целия грим. Взе една тубичка с фон дьо тен от рафтчето за тоалетни принадлежности и бързо втри бледия крем по челото, бузите и клепачите си. Втурна се отново в стаята и грабна шапката с воалетката от леглото. Постави я на главата си и спусна воала над лицето, взе чантата си от шкафчето и вдигна куфарите. Отвори вратата и се огледа в двете посоки на коридора.

Видя нужното близо до един знак за изход.

Сладолед. Напитки.

Грабна багажа и отиде до малката, осветена с неон стаичка, в която бяха сладоледът и машините за напитки. Хвърли двата куфара в ъгъла. Щяха да бъдат открити до час, мислеше си тя, докато оправяше дрехите и шапката и отиваше към стълбището на изхода.

Четири етажа по-надолу фоайето беше в хаос. Опашките на касиерските шубери растяха и излизащият багаж се трупаше по вратите и отвън на тротоара. Бая разбра веднага: дадени са заповеди. Обърквай, разсейвай, създавай безпорядък, дори компютърен срив — забавяй!

Носеха се викове за заминаващите полети. Някои псуваха, блъскайки по вратите, хвърляха ключовете си на пода, съскаха фрази като „Съди ме!“, „Говорете с адвоката ми, некомпетентни некадърници!“, „Проклет да съм, ако си изпусна самолета!“, „Оправете проклетите асансьори!“

Всичко е съвършено, мислеше си Баярат, докато куцукаше навън към стоянката за таксита. Една възрастна, крехка жена, нуждаеща се от подкрепа. Изведнъж полицейска кола с пуснати сирени и светлини зави рязко, засичайки първото такси. Двама полицаи изскочиха, огледаха колата и се втурнаха през претрупания тротоар към изхода, разблъсквайки хората по пътя си. Сърдити викове изпълниха въздуха. Изнервените и разярени пътници бяха на предела на търпението си. Пристигнаха още две полицейски коли, комбинираните им сирени и светлини рязко укротиха тълпата, замествайки виковете на протест с кротки забележки за някакво бедствие.

Полицаите от новодошлите коли се втурнаха в различни посоки през източната и западната леха, носейки пушки. Съвършено, мислеше си Баярат, докато куцукаше към края на опашката за таксита.

— Моля, закарайте ме до най-близката телефонна будка — каза Бая, пускайки една двайсетдоларова банкнота през отворчето на противошумната преграда на шофьора. — След като се обадя, ще ви кажа къде да ме закарате.

— С вас съм, лейди — отговори дългокосият шофьор, грабвайки двайсетачката.

След две минути таксито спря до бордюра пред дузина пластмасови телефонни будки. Баярат слезе и се забърза към най-близкия свободен телефон. По памет, нейната изключителна памет, помисли си тя със задоволство, набра хотел „Карилон“ и попита за портиера.

— Мадам Балзини е — каза тя. — Пристигнал ли е племенникът ми?

— Още не, мадам — каза любезният глас от линията. — Но за вас беше доставен един пакет преди по-малко от час.

— Да, знам това. Когато моят племенник пристигне, кажете му да чака там. Аз ще дойда при него.

Баярат затвори телефона и се върна при таксито. Умът й препускаше. Как беше открил Лондон телефонната програма? Кой се беше провалил или — още по-лошо — кой е бил разкрит и се е разприказвал?

Не! Тя не трябва да размишлява върху тези въпроси без отговор. Само днес, само тази вечер! Сигналът щеше да бъде разпратен по света като чудовищен, разтърсващ гръм! Нищо друго нямаше значение. Само да премине денят.

 

Беше 2,48 сутринта, когато Хайторн напусна дома на генерал Майкъл Майерс в Арлингтън, Вирджиния. Щом потегли към изхода, извади касетофончето от джоба на сакото си и с успокоение забеляза, че червената светлинка все още свети. Той пренави лентата за няколко секунди, натисна копчето и чу гласовете. Беше жест на въодушевление, както и на желанието му да стигне до Шенадоа Лодж колкото се може по-бързо. Беше успял. Имаше записан близо двучасов разговор между него и председателя на Обединените началник-щабове — последния елитен Скорпион.

Когато пристигна, Майерс първо го огледа, а погледът му беше смесица от демонстративно уважение и бяс, както един властен човек може да се взира в трупа на враг, оказал се по-опасен като мъртъв, отколкото като жив. Тайръл познаваше този тип много добре. Тези типове бяха в изобилие в Амстердам, с неизмеримия си егоизъм. И Хайторн беше подходил към самочувствието на Максимум Майк както трябва, дразнеше го неуморно, докато накрая Майк не можа да устои. Сервилният почитател, задаващ му много въпроси, беше един боготворящ го идиот, той можеше да казва каквото си иска открито, обожателят-капитан щеше да бъде неговата първа защитна линия, ако изобщо някога му бъдеше нужна защита.

Генералът се нуждаеше от тази защита повече, отколкото осъзнаваше, мислеше си Тайръл, като навлизаше в магистралата. Той разбра това още в мига, в който помощникът на генерала отвори вратата, за да го посрещне. На пръв поглед маститият подчинен не се различаваше от военния, когото Тайръл беше видял в тъмното фоайе в къщата на Ингерсол, но това не беше същият човек. Беше друг. Убиецът беше изчезнал.

Хайторн навлезе в паркинга на Шенадоа Лодж в 3,30. Две минути по-късно беше в стаята, където Пул седеше до бюрото, с миниатюрните електронни уреди пред себе си.

— Някаква вест от Кати? — попита Тайръл.

— Не, откакто говорихме преди няколко часа, а аз звънях няколко пъти след това.

— Ти каза, че е помръднала с крак. Това значи нещо, нали?

— Така казаха отначало, а сега не ми казват нищо, освен да не се обаждам повече. Те щели да ме потърсят. Та за да не се замислям, се позанасях малко с Ленгли.

— Какво значи, че си ги занасял?

— Някой е прихванал твоя транспондер и това влудява момчетата от мрежата. Те непрекъснато ми се обаждат да питат дали сме във връзка, и аз им казвам да, от време на време, а те искат да знаят защо си спрял в Уилмингтън, Делауеър и после си потеглил към Ню Джърси?

— Ти какво им каза?

— Че въздушните сили очевидно имат много по-точни апаратури от тяхната и че съм си мислил, че си на път за Джорджия.

— Не се занасяй повече и ако се обадят пак, им кажи истината — аз съм тук и имаме работа. Която ще вършим.

— Лентата? — очите на Пул се разшириха.

— Дай някаква хартия и за двама ни, така че да можем да си водим бележки. — Хайторн беше пренавил лентата в колата. Той постави касетофона на бюрото. — Започваме — каза той, когато лейтенантът донесе хартия от масичката за кафе. Тайръл отиде до леглото и внимателно се отпусна на възглавниците.

— Как ти е главата? — запита Пул, спирайки касетофона.

— Прислужницата на Палисър я превърза. Сега пусни това проклето нещо, а аз ще си остана с шапката. — Двамата мъже изслушаха в мълчание записания разговор. Той продължи един час и двайсет и три минути. Водеха бележки и когато свърши, поискаха да чуят отделни откъси.

— Ти си много добър в работата си, капитане — каза Пул възхитено. — По едно време си мислех, че си истински Атила.

— Формата ми май се връща, лейтенант. Не изцяло, но поне малко… Хайде да започваме.

— О’кей, ще пускаме частите последователно от началото. Аз ще пропускам някои, защото отбелязвах минутите и знам приблизително къде са.

— Ти сега на какво се правиш, по дяволите, на адвокат ли?

— О, лошо, лошо. Татко искаше да стана точно като него, но…

— Пощади ме — прекъсна Тайръл. — Просто пусни.

 

Хайторн: Имаше ли някой у Ингерсол тази вечер, когото не очаквахте да видите, сър? Някой, който може би ви е изненадал?

Майерс: Трудно ми е да отговоря, господин Хайторн. Като начало, беше ужасно препълнено и светлината не беше много ярка — тези свещи на масите до бюфета бяха единствената светлина, но аз избягвам да се храня извън времето за хранене, така че не отидох там. Войникът може да пълзи и по корем, но не и ако е прекалено нахранен, нали така?

Хайторн: Абсолютно вярно, сър. Но имаше ли някой, който ви е останал в съзнанието, като се замислите? Чувал съм, че имате невероятна памет. Вашите атаки срещу Конг, чувал съм, са били основани на въздушни снимки, които никой друг не си е спомнял.

Майерс: Съвсем вярно. Но тогава аз постоянно имах помощници, не мога да го премълча… Да, като се замисля, имаше няколко членове на Сената, чието присъствие ме изненада. Политически съвсем наляво, ако ме разбирате, а всички знаят, че Дейвид Ингерсол беше приятел на Пентагона.

Хайторн: Можете ли да бъдете по-конкретен, сър?

Майерс: Да, мога. Този сенатор от Айова, който непрекъснато циври, че фермерите се пренебрегват заради отбранителните съоръжения, а всеки знае, че никъде не се отпускат повече субсидии, отколкото за фермерските земи. Той поучаваше в типичната за него среднозападна назидателност. Също и някои други от левицата, чиито имена не се сещам, но ще погледна конгресните албуми и ще ви се обадя.

Хайторн: Това би било голяма помощ, сър.

Майерс: Не разбирам как ще ви помогне.

Хайторн: Всичко неочаквано е от полза, генерале. Такива хора биха могли да отхвърлят подозрението чрез присъствието си. Чухме, че има брожение в конспирацията на Баярат.

Майерс, прекъсвайки: Има ли?…

Хайторн: Говори се. След дни, може би и часове, ще имаме имената.

Майерс: Това звучи невероятно, капитане… Бог знае, че се надявам да сте прав.

 

— О’кей, този е първият откъс — каза Пул, изключвайки касетофона. — Коментари? Ти го избра, Тай, не аз.

— Аз бях вътре и наблюдавах от ъгъла на хола. Видях как Майерс ядеше като вълк до бюфета. Нямаше проблем със светлината, тези свещи бяха много ярки, а на стената имаше свещници. Колкото до това кого е видял, не ми пукаше, просто исках да чуя кои типове ще оплюе, за да мога да се съглася с него.

— И да го поуплашиш малко за несъгласието в редовете на Баярат? — каза Пул ухилен.

— В наши дни на това му викат психодисбаланс, лейтенант. Аз му викам завиране на малка пръчка в задника. Нека чуем втория.

— Кратък е, но мисля че си струва.

 

Хайторн: Дейвид Ингерсол, за когото сега знаем, че е предател и е действал с Момиченцето-кръв, някога давал ли е грешен съвет за вашите сделки?

Майерс: Исусе, аз оспорих някои негови юридически решения! Разбира се, аз не съм адвокат, но нещо намирисваше, това мога да кажа!

Хайторн: Продължихте ли да се възпротивявате, сър?

Майерс: Определено да! Устно, ако не в доклади. Мили боже, та той играеше голф с президента!

 

— Пълно замазване — каза Пул. — Никой не може да твърди нищо „устно“.

— Съгласен съм — съгласи се Тай. — Следващият, моля.

 

Хайторн: Едуард Уайт, партньорът на Ингерсол, ни каза, че ви е питал дали знаете за разследване от Държавния департамент на делата на Дейвид Ингерсол. Вие явно трябва да сте знаели, генерале, защото постоянно преглеждате докладите за Момиченцето-кръв с поверителна апаратура…

Майерс: Какъв е въпросът ви?

Хайторн: Това не е въпрос, сър, а просто благодарност, че сте се справили с една сложна ситуация толкова добре. По-малки хора биха паднали в капана.

Майерс: Да издадат свръхсекретна информация? Не и моят персонал. Бих застрелял такова копеле. Разбира се, аз знаех за това, но никой не би го чул от мен.

 

— Това е бинго — каза Тайръл. — Никой не може да му е казал, че Ингерсол е замесен, защото го знаеше само държавният секретар, а той не го е казвал на никого.

— Точно затова го избрах — кимна Пул. — Да минем към следващия, о’кей?

 

Майерс: Какво наистина мислите, че е станало там, капитане?

Хайторн: Мога да ви кажа какво ми стана на мен, сър. Вижте главата ми, генерале. Не е приятно, но ето я.

Майерс: Ужасно, просто ужасно. Разбира се, виждал съм и далеч по-лоши рани, но беше война, а не траурно бдение, за бога!

Хайторн: Вие сте бил най-добрият воюващ офицер в армията.

Майерс: Не, синко, моите момчета бяха най-добрите…

Хайторн: Скромността ви е изключителна за човек с вашите заслуги.

Майерс: Човек не бива да се надува сам, особено след като други го надуват вместо него, така ли е?

Хайторн: Наистина, толкова правилно, сър… Но някой застреля Ричард Ингерсол и ме нападна в градината, преди да успея да видя кой е. Ние ще трябва да открием това лице.

Майерс, прекъсвайки: Трябвало е да тренирате като сините каски, капитане. Като изключим морската пехота, не вярвам да имате такива тренировки във флота. От друга страна, чух че сте имали схватка на островите, преследвайки Момиченцето-кръв. Разбрах, че двама ваши колеги разузнавачи, британец и французин, са били убити, а вие сте се измъкнали. Трябва да сте много способен, капитане…

 

— Задръж, Джаксън — каза Тайръл, облягайки се напред на стола си, когато Пул спря касетофона. — Исках да съм сигурен, че го чух правилно. Чух го и това е още едно бинго. Никога Лондон или Париж не са заявявали, че Кук и Ардисон са прикрепени към МИ-6 или Дьозием. Майерс е получил тази информация от мрежата на Скорпионите. Вашингтон никога не е споменавал в докладите си за движението на Баярат. Ние не говорим за персонала на съюзните разузнавания и те не говорят за нас.

— Още един гвоздей в ковчега на Максимум — отбеляза Пул. — Сега нека понаучим нещо за психиката на генерала.

 

Хайторн: Вашата военна атестация, сър, е върхът на военния, достоен за завистта и уважението на всеки войник, който някога е служил на тази нация…

Майерс, прекъсвайки: Това е много мило от ваша страна, но както казах, аз никога не съм бил сам. Дори в клетките за мъчения и тигровите дупки на Виетконг знаех, че американският народ ме подкрепя. Никога не изгубих тази вяра.

Хайторн: В такъв случай, генерале — и това няма нищо общо с тази вечер, личен въпрос е, — как можете да приемате оголването на бюджета за армията до кости? Питам ви това като голям ваш почитател.

Майерс: Това няма да стане! Това няма да стане! Не може да стане! Има интерконтинентални балистични ракети, насочени към нас от всички части на земята! Трябва да се въоръжаваме и превъоръжаваме! Руснаците може да са приключени, но има други на тяхно място. Да се въоръжаваме, за бога, да се въоръжаваме! Това е наш дълг!

Хайторн: Аз съм съгласен, разбира се, сър, но как може да стане? Политиците и от двете партии изискват съкращения, обещавайки на страната дивиденти от мира, главно за сметка на отбраната.

Майерс, с нисък глас: Как може да стане? Нека ви кажа, капитане. Сега си говорим само между нас, нали?

Хайторн: Имате клетвата ми на морски офицер, пред Господа и пред вас, генерале.

Майерс, с едва чуващ се глас: Ние първо трябва да дестабилизираме страната, Хайторн, да разтревожим нацията, да я накараме да разбере, че има врагове навсякъде! След като веднъж е разтревожена, ние ще заемем мястото на пазители на нацията, което ни се полага.

Хайторн: Как да я разтревожите, сър? Срещу какво?

Майерс: Срещу неизбежното в едно разкъсвано от престъпници и слабоволеви хора общество. Ние трябва да сме силни и да запълним вакуума с лидери.

 

— Щеше да е шегаджия — каза Пул, изключвайки касетофона — истински комедиант, ако имаше чувство за хумор. Вместо това той е един смешен кучи син.

— Той е параноик — добави Тайръл тихо. — Съвършеният посветен Скорпион на Повелителите. Не само банковите му сметки се пълнят — макар че него едва ли го е много грижа да това, — но той наистина вярва, че неговата мечта за ред чрез сила е реална. Страшното е, че това може да стане за секунди, с един куршум или граната, използвани от някой, когото не можем да намерим. Някоя Баярат, посветила целия си живот на това убийство. Къде… къде е тя?