Робърт Лъдлъм
Ашкелон (17)

16.

— Ти лъжеш! — Хайторн сграбчи пилота за ризата, а той изпусна чашата си, която се разби на пода. — Кой, по дяволите, си ти? Първо наричаш с името ми убиеца от твоя шибан самолет в Горда, а сега ми казваш, че една приятелка, много близка приятелка, е лудата кучка, която половината свят търси! Ти си един проклет лъжец! Кой те накара да го направиш?

— За какво е тази дандания? — изненадан, Джаксън Пул се събуди от шума и преметна краката си през шезлонга.

— Пусни ме, глупако! — пилотът се вкопчи в бара, за да се закрепи. — Ти си с обувки, а аз не съм и целият под е в стъкла.

— И след десет секунди ще ги помета с лицето ти? Кой ти каза да направиш това?

— За какво говориш, по дяволите?

— Отново се повтаря Амстердам! Какво знаеш за Амстердам?

— За бога, никога не съм бил там!… Пусни ме!

— Жената от Сейнт Бартелеми! Със светла или тъмна коса беше?

— Тъмна. Казах ти, италианка или испанка…

— Колко висока?

— С токове някъде колкото мен.

— Цветът на лицето?

— Имаше тен, от слънцето…

— С какво беше облечена?

— Не знам…

— Мисли!

— Бяло, беше в бяло — рокля или нещо всекидневно.

— Кучи сине, ти лъжеш! — извика Тайръл, притискайки гърба на мъжа върху бара.

— Защо ми трябва, по дяволите?

— Той не лъже, Тай — каза Пул. — Няма нито силата, нито смелостта да го направи. Съсипан е.

— О, господи! — Хайторн отпусна ръцете си и загърби другите двама, полушептейки, полумолейки се: — О, боже, боже, боже! — Тръгна бавно към прозореца, гледаше към мръсната улица, очите му блестяха, а от гърдите му се откърти гърлен рев. — Саба, Париж, Бартелеми — само лъжи. Амстердам, Амстердам!

— Амстердам? — попита пилотът невинно, докато се отдалечаваше внимателно от бара, избягвайки натрошените стъкла.

— Млъкни — каза Джаксън тихо, гледайки треперещата фигура на Тайръл Хайторн до прозореца. — Човекът е наранен, прасе такова!

— Какво общо има това с мен? Какво съм направил?

— Сигурно каза нещо, което той не искаше да чуе.

— Аз само му казах истината.

Изведнъж Хайторн се обърна гневно с изцъклени, изпълнени с ужас очи.

— Телефон! — извика той. — Къде е другият ти телефон?

— Три етажа по-нагоре, но вратата е заключена. Ключът е някъде наоколо.

Пилотът успя да каже само това. Тайръл прескачаше по три стъпала, трополящите му крака отекваха из стария публичен дом.

— Твоят капитан е маниак — каза собственикът. — Какво искаше да каже с това, че съм използвал името му преди? Онзи от самолета каза точно, точно като стрелка на компас: „Името ми е Хайторн.“ Сигурно го повтори три пъти.

— Излъгал те е. Това е Хайторн.

— Свети…

— Няма нищо свято в цялата тази проклета работа — каза Пул спокойно.

 

Хайторн блъсна няколко пъти с рамо вратата на частния апартамент на пилота на третия етаж. Ключалката поддаде на петия път. Той се втурна вътре и изведнъж се разяри от чистотата на отворените стаи. Очакваше да види пълна бъркотия, а вместо това се оказа в жилище, подредено като за изложба — мека мебел, смесица от скъпа кожа и тъмно дърво, стените бяха с ламперия от светъл дъб, по тях висяха скъпи репродукции на импресионисти — приглушена светлина, приятни фигури и още по-приятни градини. Човек се губеше из тези стаи.

Къде беше телефонът? Тайръл мина през арката в спалнята. Навсякъде, по бюрото, по нощните шкафчета, на масата имаше снимки в рамка на две деца, едни и същи, на различна възраст. Тук беше и телефонът — на масата от дясната страна на леглото. Той се затича към него, вадейки листа с номера в Париж от джоба на якето си. Отново бе спрян от една снимка. Беше на двама младежи, момче и момиче, привлекателни, поразително еднакви. Господи, те са близнаци — помисли си Хайторн. Бяха облечени в колежански униформи, момичето с плисирана пола и бяла блуза, момчето с тъмен блейзър и шарена вратовръзка. Те стояха усмихнати до една табела, на която пишеше:

Тогава Тайръл видя надписа на гърба на снимката. Буквите бяха малки и красиви, датата — от преди няколко години.

 

Те са все още неразделни, Ал, и въпреки караниците, се грижат един за друг. Ти ще се гордееш с тях, както се гордеят те с баща си, умрял в служба на родината. Херб праща поздрави, аз също, и ти благодарим за помощта.

 

Този пилот бе един много, много объркан човек.

Нямаше време!

Хайторн вдигна слушалката, изчака сигнала, после набра номера в Париж, гледайки внимателно парчето хартия.

— Дом Кювие — каза женски глас, отдалечен на три хиляди мили.

— Полин?

— А, мосю, вие сте нали? Саба?

— Това е едно от нещата, за които смятам да питам. Защо тя не беше на Саба?

— О, аз питах и мадам каза, че никога не ви е споменавала Саба. Сигурно сте се объркали. Чичо й се премести на един съседен остров преди повече от година. Предишните му съседи бяха станали твърде любопитни, твърде настоятелни, а тя не видяла смисъл да — как го казвате вие? — да ви обяснява, тъй като е отлитала веднага за Париж и е знаела къде да ви намери, като се върне.

— Това е едно много удобно обяснение, Полин.

— Мосю, вие не сте изпълнен с ревност — не, не може да бъде, защото няма причина! Вие сте винаги в сърцето й, знам това.

— Искам да говоря с нея. Веднага.

— Тя не е тук, знаете това.

— В кой хотел е отседнала?

— Не е в хотел. Мадам и мосю са на една яхта в Средиземно море.

— Яхтите имат телефони. Кой е номерът й?

— Не знам, повярвайте ми. Мадам ще ми се обади след час, тъй като трябва да подготвим партито за следващата седмица. Очакваме швейцарци от Цюрих. Те ядат други неща, немска кухня, нали разбирате.

— Трябва да говоря с нея!

— Разбира се, мосю. Оставете ми номера си и аз ще й кажа да ви се обади. Или ми се обадете пак, за да ви предам нейния. Не е проблем.

— Така ще направя.

Яхта в Средиземно море, а телефонният й номер не е оставен в Париж, в случай на критични ситуации? Коя е била жената, която се е качила на самолета на Саймън в Сейнт Бартелеми? До каква степен тези, които знаеха за Амстердам, ще се опитат да го подлудят? Някаква жена, облечена като Доминик, е вмъкната в тази луда мозайка!… Или се лъжеше? Беше се лъгал в Амстердам? Ако е така, лъжите трябваше да спрат.

Тайръл затвори телефона с все още трепереща ръка, решен да се обади на Хенри Стивънс във Вашингтон. Фактът, че някой, който и да е той, беше заобиколил шефа на морското разузнаване, за да стигне до него, говореше нещо, но Хайторн не можеше да мисли какво беше то преди три часа следобед. Би могъл да изчака, докато Стивънс му се обади в хотела „Исла Верде“. Той сигурно щеше да го направи, а можеше и вече да го е сторил. О, Исусе, Кати! Беше забравил за нея, а още по-лошо, беше забравил Пул. Тайръл набра веднага.

— Къде бяхте вие двамата? — извика Нелсън. — Ужасно се разтревожих. За малко да звънна до консулството, във военноморската база, дори на твоя приятел Стивънс във Вашингтон.

— Не му се обади, нали?

— Нямаше нужда. Той звъня три пъти от четири часа тази сутрин.

— Ти си говорила с него?

— Ние сме на един етаж, не помниш ли? Практически си говорим на малки имена.

— Не си му казала нищо за съобщението, което получих миналата нощ…

— Стига, Тай — запротестира Кати. — Знам да пазя тайна. Разбира се, че не съм.

— Той какво каза? Ти какво му каза?

— Той искаше да знае къде си, естествено, и естествено аз му казах, че не знам. След това попита кога ще се върнеш и му дадох същия отговор. Тогава избухна и ме попита дали изобщо знам нещо. Казах, че съм научила нещо за „непредвидени обстоятелства“… но той реши, че не е смешно.

— Вече нищо не е смешно.

— Какво стана? — попита майорът тихо.

— Открихме пилота и той ни заведе до следващия от веригата.

— Значи напредвате?

— Не особено. Човекът беше убит, преди да стигнем.

— О, господи! Вие добре ли сте? Кога се връщате?

— Веднага щом можем.

Хайторн натисна вилката, прекъсвайки линията. Изчака няколко секунди, събирайки мислите си, една от които изцяло го бе погълнала. Висока жена в бяло със симпатично лице и тен — излетяла от Сейнт Бартелеми и кацнала в островната крепост на падроне… В света, който той беше напуснал и в който сега се беше върнал принудително, съвпадения не съществуваха. Поява на една личност вместо друга, при това съвпадаща до секунди, беше изключена!… О, Исусе, той се побъркваше! Спри! Стегни се, блокирай болката! Имаше и друго, което доста сериозно го смущаваше — бележката от един непознат, който щеше да му позвъни в три часа следобеда. Съсредоточи се!… Доминик?… Съсредоточи се!

 

Той вдигна телефона и набра Вашингтон. Секунди по-късно Хенри Стивънс беше на линия.

— Майорът от въздушните сили каза, че не знаела кога си тръгнал, къде си и кога ще се върнеш. Какво става, по дяволите?

— Ще имаш пълен рапорт по-късно, Хенри. Засега ще те запозная с четири имена. Искам всичката информация, която можеш да събереш за тях.

— Колко скоро?

— До един час.

— Ти си луд.

— Може да са близки до Баярат.

— Дадено. Кои са те?

— Първият е някакъв, който се нарича Нептун, господин Нептун. Общо описание: висок, представителен, прошарена коса, да кажем на около шейсет.

— Половината мъжко население в Джорджтаун отговаря на това описание. Следващият?

— Вашингтонски адвокат на име Ингерсол…

— От „Ингерсол и Уайт“? — прекъсна го Стивънс.

— Вероятно. Познаваш ли го?

— Познавам го, както повечето хора тук. Дейвид Ингерсол, син на високоуважавания съдия от Върховния съд, член на скъпи голф-клубове, приятел на силните на деня, силен сам по себе си. Исусе, да не искаш да кажеш, че Ингерсол е част от…

— Не искам да кажа нищо, Хенри — намеси се Хайторн.

— Ами, ами! Слушай, Тай, толкова далеч си от истината, колкото изобщо можеш да бъдеш. Случайно знам, че този Ингерсол е правил не една услуга на ЦРУ при бизнеспътуванията си до Европа.

— И това ме отдалечава от истината?

— За него имат добро мнение в Ленгли. ЦРУ не е от любимите ми организации наоколо. Те се ровят постоянно из нашите работи, но проверките, които правят за наетите от тях хора, са безупречни, мога да се подпиша под това. Не вярвам да са използвали човек като Ингерсол, без да поставят главата му под микроскоп.

— Тогава са пропуснали по-долните му части.

— Какво?

— Виж, както казва моят източник, той може и да не знае нищо. Но посещава едно място, където ходи друг човек, наистина замесен.

— Добре, в добри отношения съм с директора на ЦРУ. Ще отида направо при него. Кой е следващият?

— Един авиодиспечер от Сан Хуан на име Корнвал. Той е мъртъв.

— Мъртъв?

— Малко преди да стигнем до него, в един часа тази сутрин.

— Как го откри?

— Чрез друг човек. Това е четвъртото име и за него ще трябва да действаш слепешката.

— Толкова ли е вътре?

— Не, има нещо странно около него. Той е източникът, за когото току-що ти споменах. Действа без имена, но някой в твоя град го държи на верижка. Ако разберем кой държи верижката, можем да се надяваме на успех.

— Според теб тази Баярат има съучастници във висшата администрация? Не просто отделни служители, а съучастници от правителството?

— Ще трябва да го повярваш!

— Как се казва?

— Саймън, Алфред Саймън. Бил е пилот във Виетнам.

— ЦРУ — каза Стивънс. — Тези хубави стари гадни дни. Чували с пари за подкуп, пускани на племената от хълмовете в Лаос и Камбоджа. Планинците нямаха късмет, защото им пращаха най-много неща, така че пилотите крадяха най-много от тях… Как би могъл някой във Вашингтон да държи на верижка такъв човек? Обратното би било по-нормално.

— Те са му поверили допълнителен самолет, накарали са го да подпише много съмнителни документи за трансфер. Вероятно е бил пиян. По този начин са го набедили за наемник и крадец, рейнджър, воюващ само заради парите и нямащ нищо общо с нашия чист американски персонал.

— После са издърпали чергата под краката му и са завели дело за корупция срещу него. Той си е пъхал мръсната ръка във вашингтонския буркан с мармалад, докато нашите храбри момчета са умирали.

— Всичко това е една мръсотия.

— Да, от класически вид. Не е нужно да е бил пиян, просто е бил алчен. Той си мисли, че му е дадена стока за няколко милиона, особено когато е млад, но не осъзнава, че е на куката на въдицата… Знам към кого точно да се обърна, за да открия какво е погребано в архива за някой си Алфред Саймън, пилот във Виетнам.

— Сигурен ли си, че никой няма да разбере какво търсим?

— Напълно — потвърди главата на военноморското разузнаване. — Нашият източник беше офицер по презокеанските дела, който се премести при анализаторите. Тая жена също си беше пъхнала ръката в буркана с мармалада на ЦРУ, но я пипнахме. Естествено, не беше разгласено, но можеш спокойно да смяташ, че е наша до гроб.

— Обади ми се в хотела — каза Хайторн. — Ако се забавя или не съм там, предавай всичко, което имаш, на майор Нелсън. Сега тя е втора по старшинство след мен.

— За нещо друго използвана ли е?

— Не ми се бъркай, капитане. Без нея щяхме да сме мъртви.

— Съжалявам, просто се опитах да разсея една много напрегната ситуация.

— Ти си железен, Хенри. Задействай се, обади ми се и след това върви при жена си да си гукате… — Хайторн тресна телефона. Усещаше капчиците пот, които се бяха събрали на челото му. Сега какво? Трябваше да продължава да се движи! Трябваше да действа, не можеше да мисли за онова, за което не смееше да мисли. И все пак трябваше! Можеше да лъже другите, но не и себе си. Стига толкова. Саба, усамотения чичо, довереницата в Париж, уважителни причини, желания за любов. Само лъжи.

Доминик! Доминик Монтен беше Баярат!

Той щеше да я залови, или да бъде убит при опита си. Нищо на земята не можеше да го спре.

Тя го беше предала!

 

В Централното управление на полицията в Сан Хуан, в отдела за убийства, жената на убития авиодиспечер, някоя си Роуз Корнвал изпълни цяло представление за полицията на Пуерто Рико. Тя беше твърда и смела въпреки трагичната загуба, която я разтърсваше… Не, не, тя не можеше да помогне. Нейният любим съпруг нямал врагове, защото бил най-милият, най-любезният човек, на когото добрият Господ някога е давал живот. Попитайте пастора. Дългове? Не. Живеели добре, но винаги според бюджета си. Навици като хазарт в казиното? Рядко, и то само на машините за по двайсет долара. Наркотици? Никога. Той рядко взимал дори аспирин и намалил цигарите до една на ден след ядене. Защо са дошли от Чикаго в Пуерто Рико преди пет години? Тук имало много по-приятен стил на живот, климатът, плажовете, Дъждовната гора — те обичали да се разхождат с часове из нея. Нямало го ужасното напрежение на чикагското летище.

— Сега може ли да си отида? Искам да остана сама за малко, докато извикам нашия свещеник. Той е чудесен човек и ще уреди всичко.

Роуз Корнвал беше придружена от полицаи до Исла Верде, но тя не се обади на свещеника си. Вместо това позвъни на един телефон в Маягуез.

— Слушай, кучи сине, прикривах ви мръсотиите, а сега си искам своето.

 

Телефонът в апартамента на хотел „Сан Хуан“ иззвъня, докато Катерин Нелсън четеше във вестника за убийството на летището. Тя се пресегна бързо и вдигна слушалката.

— Да?

— Стивънс е, майоре. Искам да говоря с Хайторн. Предполагам, че е там, тъй като говорих с него преди час и половина.

— Да, той ме предупреди. Сега е под душа. И двамата са под душа, и сигурно ще останат дълго там. Това място мирише на порове.

— На какво…?

— Били са в публичен дом, капитане.

— Какво?

— Вие се повтаряте вече, сър?

— Изкарай го оттам! Той поиска спешно тази информация.

— Надявам се, че няма да го шокирам. Изчакайте, моля — Нелсън мина през спалнята на Хайторн и спря до вратата на банята. Там се поколеба, после я отвори, за да намери един гол Тайръл, бършещ се с голяма кърпа.

— Съжалявам, че досаждам, капитане. Вашингтон на телефона.

— Някога да си чула, че трябва да се чука?

— Не и когато душът е пуснат.

— О… забравих.

Загърнат в кърпата, Хайторн мина бързо покрай нея, запътен към телефона в спалнята.

— Какво откри, Хенри?

— За „Нептун“ почти нищо…

— Какво значи почти?

— Компютрите за южното полукълбо познават само един такъв. Преди години е имало някакъв Нептун в Аржентина, подготвял е генералски преврат там, но го научих само като слух за някакъв чужденец с такъв прякор, близък до силните на деня. Подобно е положението с Марс.

— Ингерсол?

— Чисто нов, Тай, но за Пуерто Рико си прав. Той лети до там три-четири пъти годишно, за да обслужва клиенти. Съвсем законно.

— Само дето той е клиентът — каза Хайторн.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение. Ами диспечерът Корнвал?

— Тук е малко по-интересно. Бил е ръководител на секция на летище О’Хара, умно момче, печелещо прилични пари, но не и богаташ. Все пак след малко ровене се разбра, че жена му е притежавала част от една стара чикагска месарница. Не е като Делмонико, но е една от най-популярните в този район на града, а тя, разбирай те — продала частта си за доста по-малко, отколкото е струвала, когато са се преместили в Пуерто Рико. Получавали са един приличен годишен доход от някакъв ресторант.

— Което повдига нов въпрос — прекъсна го Тайръл. — Откъде са взели пари да си купят дялове в ресторанта?

— Има още един въпрос, който е свързан с това — каза Стивънс. — Как може един авиодиспечер в Сан Хуан, където заплатата не може да се сравнява с тази в Чикаго, да си купи къща за шестстотин хиляди долара на брега на Исла Верде? От ресторанта едва ли би могъл да осигури и една трета от тези пари.

— Исла Верде..?

— Плажът в по-хубавата част на градчето…

— Знам, там сме отседнали. Нещо друго за семейството?

— Догадки, нищо конкретно.

— Кажи ги, ако обичаш.

— Авиодиспечерите се подлагат на редица изпитания, за да бъдат проверени дали могат да се справят с работата. Корнвал е бил сред елита — студен като лед, бърз и методичен, — но явно е предпочитал нощните дежурства, настоявал е за тях, което е твърде необичайно.

— Същото е направил и тук. По такъв начин моят източник се е запознал с него. Какво казаха от Чикаго?

— Че бракът му е бил разбит, без шанс за оправяне.

— Но явно не е бил, след като пристигат тук двамата и купуват имот за шестстотин хиляди долара.

— Казах, че това са догадки, не факти.

— Освен ако информацията не показва, че той не се интересува от жени.

— Тестовете не отиват толкова далече. От диспечери винаги има нужда. Просто се е оказало, че не желае да си бъде у дома през нощта.

— Ще проуча — каза Хайторн. — А за нашия пилот. Алфред Саймън?

— Той или те е излъгал, или е най-големият майтапчия, за когото някога съм чувал.

— Какво?

— Чакат го няколко медала, ако се появи. Не се споменава да е задигнал някакъв самолет. Бил лейтенант от въздушните сили, доброволно извършвал рисковани операции из Виетнам, и дори да е откраднал нещо, никой не го е отбелязал. Ако утре отиде в Пентагона, ще организират церемония, на която ще му връчат няколко медала, около сто и осемдесет хиляди долара за опасен труд и пенсия.

— Исусе Христе! Ще ти кажа направо, Хенри, той не знае нищо за това.

— Ти откъде знаеш?

— Защото знам къде щеше да изпрати парите.

— Не разбирам.

— Предполагам. Странното е, че са му пробутали една лъжа, която го е задушавала с години и която би могла да му коства живота днес.

— Все още не разбирам.

— Той е бил шантажиран да работи за хората на Баярат.

— Какво ще предприемеш?

— Не аз, а ти. Аз ще изпратя Алфред Саймън до морската база тук, а ти ще му осигуриш полет до Вашингтон и ще го скриеш, докато за него стане безопасно да се появи и стане един скромен герой с няколко хиляди допълнителни долара.

— Защо точно сега?

— Защото ако отложим, би могло да стане твърде късно, а ние се нуждаем от него.

— За да разпознае Нептун?

— Измежду другите, за които още не знаем.

— Саймън, първокласен военен, до Вашингтон — отбеляза ръководителят на военноморското разузнаване. — След това какво?

— Съпругата на авиодиспечера. Как е първото й име?

— Роуз^[1].

— Нещо ми говори, че цветовете й са увехнали — Хайторн затвори телефона и погледна към Кати, облегната в рамката на вратата. — Искам с Джаксън да се върнете в стария Сан Хуан и да откарате Саймън до морската база. Бързо.

— Надявам се, че няма да се опита да ме наеме.

— Не си от неговия тип — Тайръл вдигна указателя и запрелиства имената с К.

— Не съм сигурна това комплимент ли беше или обида.

— Проститутките не носят пистолети. Пистолетите развалят фигурата, така че не забравяй това.

— Аз нямам пистолет.

— Вземи моя, на бюрото е… Ето го. Корнвал, единственият във Верде.

— Само глупости говориш — каза майорът, взимайки пистолета от бюрото. — Толкова е малък, ще се побере в чантичката ми.

— О, ти имаш чантичка? — Хайторн я изгледа, докато записваше адреса на Корнвал на едно листче.

— Ами от мен сигурно се очаква да нося раница на гръб, но през последните двадесет и четири часа се разхождам с тази симпатична чанта с перли. В комплект с роклята. Джаксън я одобри.

— Мразя го това копеле… Ще се раздвижите ли вие двамата?

— Той току-що е излязъл изпод душа. Продължава да си пее кънтрито, но се чува твърде ясно, така че предполагам вече не е под струята.

— Тогава отивай да облечеш момченцето и се измитайте. Не искам още един труп в ръцете ми, този път Саймън.

— Слушам, капитане.

 

Тайръл стигна с белия кадилак на Алфред Саймън до паркинга на Корнвалови. Както Стивънс беше предположил, това беше най-скъпият квартал в Исла Верде. Всеки апартамент си имаше голяма тераса с изглед към океана, а долу имаше два басейна.

Хайторн слезе от колата, мина по пътеката до входа и кимна на дежурния. Както във всяка такава постройка в района, зад бюрото на малка стъклена клетка седеше униформен портиер. Той натисна един бутон и каза:

— Испански или английски, сеньор?

— Трябва да видя госпожа Роуз Корнвал, много е спешно.

— От полицията ли сте, сеньор?

— Полицията? — Хайторн замръзна, но запази самообладание и каза твърдо. — Разбира се че съм. Консулството на САЩ, извикан от полицията.

— Влизайте направо, сеньор. — Устройството на тежката врата се задейства, освобождавайки ключалката. Хайторн влезе вътре и се обърна веднага към охраната зад гишето на клетката.

— Номерът на апартамента на Корнвал, моля.

— Девет нула едно, сеньор. Всички са горе.

— Всички? Какво става, по дяволите…! — Хайторн стигна бързо до асансьорите и натисна няколко бутона, докато една врата се отвори. Етажите се нижеха бавно, безкрайно. Най-накрая дойде деветият. Тайръл се втурна в коридора, спирайки се рязко при вида на тълпата и отблясъците на светкавиците от една врата на няколко метра вдясно от него. Тръгна към струпалите се, забелязвайки, че повечето от мъжете и жените бяха в полицейски униформи. Изведнъж един нисък набит мъж в сив костюм и синя вратовръзка излезе от апартамента, разбутвайки хората около себе си, докато разгръщаше страниците на бележника. Погледът му мина през Тайръл, после отново се вгледа в него разтревожено. Това беше същият детектив, който беше на летището едва преди четири часа.

— Ах, сеньор, виждам, че никой от нас не е успял да поспи много между трагедиите. Съпругът й беше убит снощи, тя тази сутрин, а вие, непознат и на двамата, без причина се появявате и на двете места.

— Давай направо, лейтенант, нямам време за глупости. Какво се е случило?

— Явно проявявате необикновен интерес към тази двойка. Може би за да отречете, че и вие сте замесен.

— О, да, аз ги ликвидирам и за по-удобно се появявам на мястото на убийството. Момко, толкова глупав ли ти изглеждам? Хайде сега, кажи какво се е случило?

— О, бъдете мой гост, сеньор — каза детективът и заведе Хайторн през тълпата в хола на дома. Всичко беше в безпорядък, мебелите бяха преобърнати и навсякъде бяха пръснати стъкла и порцелан. Все пак нямаше кръв, нито труп.

— Това е сцената на „убийството“, точно както очаквахте да я намерите, прав ли съм, сеньор?

— Къде е тялото?

— Не знаете ли?

— Как бих могъл?

— Може би само вие бихте могли да отговорите на това. Бяхте на летището снощи, когато намерихме тялото на авиодиспечера, нейния съпруг.

— Защото някой непрекъснато крещеше, че е там!

— А сега пък сте тук. Защо?

— Това е поверително… Не можем да допуснем да бъде публикувано във вестниците.

— Вие не можете? Кой сте вие, може ли да знам?

— Кажи ми какво е станало, тогава може би ще ти отговоря.

— Ааа, значи един американец ми дава заповеди?

— Това е молба, сър. Трябва да знам.

— Добре, нека бъде така, сеньор. — Детективът преведе Тайръл покрай свалящите отпечатъци полицаи до балкона. Плъзгащите се врати бяха отворени, стъклото беше като разрязано с нож и стърчеше навън. — Оттук е била блъсната, за да намери смъртта си девет етажа по-долу. Не ви ли е познато, сеньор?

— За какво говориш?

— Сложете му белезниците! — нареди детективът на полицаите зад Хайторн.

— Какво?

— Вие сте главният заподозрян, сеньор, а аз трябва да мисля за репутацията си.

 

Три часа двадесет и две минути по-късно, след бурни спорове с упорития самодоволен детектив, на Хайторн му беше позволено да се обади по телефона. Той позвъни във Вашингтон и трийсет и осем секунди след като затвори, един дребен служител от полицейския департамент го освободи от затвора с любезни извинения от името на началниците си. Хайторн нямаше представа къде е кадилакът на Алфред Саймън, затова взе такси до хотела.

— Къде беше през последните пет часа? — попита Катерин.

— Наех кола долу, но бях на път да размажа няколко мутри в този град — добави Пул.

— А аз бях в затвора — отговори Хайторн спокойно, излягайки се на дивана. — Изпратихте ли Саймън?

— Не беше лесно — отговори Нелсън. — Като начало господин Саймън реши, че ще бъда едно приятно допълнение към неговата конюшня. Това беше по-голям комплимент от оня, който получих от теб.

— Виновен съм.

— Така че ние закарахме Саймън до базата и го напоихме с една кана кафе… — продължи Кати. — Откровено, не мисля, че имаше голяма полза. Той ми направи два пъти предложение на път за самолета.

— Полага му се. Саймън е герой.

— Аз му се полагам?

— Не съм казал това. Полага му се да опита.

— Сега къде отиваме? — попита Пул.

— Колко е часът?

— Три без дванайсет — отговори Нелсън, наблюдавайки внимателно Тайръл.

— Тогава имаме дванайсет минути да научим — каза Хайторн, сядайки, изведнъж усетил че се поти… и че стаята е прохладна.

С всяка изминала минута тревогата на Хайторн нарастваше, а неконтролируемите образи на Доминик-Баярат в главата му допълнително го разгневяваха. Той знаеше, че ще стане така и не правеше нищо. Просто се разхождаше безцелно, почти благодарен за изгубените часове в полицейското управление, където споровете и напразните викове отвличаха мислите му.

— Часът е три, Тай — каза Кати. — Искаш ли да излезем?

Хайторн спря разходката си и се вгледа в двамата офицери.

— Не — каза той. — Искам да сте тук, защото ви вярвам.

— Ние се грижим за теб, капитане — прибави майорът. — Това е еднакво важно.

— Благодаря ви — Тайръл отиде до телефона и го вдигна.

— Да? — гласът във Феърфакс, Вирджиния беше студен, глас на човек, който сякаш не искаше да говори.

— Хайторн е.

— Моля, почакайте — последва серия от кратки сигнали, преди човекът да се върне. — Сега можем да говорим свободно, капитане — продължи гласът, значително по-приятен — макар че разговорът ни едва ли ще бъде фатален за някого от нас.

— Записват ли ни? За това ли бяха шумовете?

— Точно обратното, сега сме на скрамблер^[2]. Лентата би записвала само безсмислени звукове. Добре е и за двама ни.

— Тогава можеш да ми кажеш това, което имаш да ми казваш. За Амстердам?

— Не, тъй като имам нужда от твоите очи, за да завърша историята.

— Какво искаш да кажеш?

— Снимки. От Амстердам. Те показват съпругата ти, Ингрид Йохансен Хайторн, в компания на трима мъже на четири различни места — в зоопарка Зуидеркерк, къщата Рембранд, на борда на туристическо корабче, и в едно кафене в Брюксел. От всяка снимка личи, че се водят напрегнати, поверителни разговори. Аз съм убеден, че поне единият, ако не и тримата, са станали причина за смъртта на съпругата ти.

— Кои са те?

— Не мога да ти кажа дори и на скрамблер, капитане. Аз казах поне един, ако не и тримата, но съм идентифицирал само единия. Все пак съм сигурен, че ти можеш да познаеш и другите двама. Аз не мога. Няма как да се добера до архивите.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото научихме, че те са били сред законспирираните ти агенти в Амстердам.

— Това са повече от трийсет, може би четирийсет души… Казваше, че има връзка с Бекаа.

— В смисъл, че Бекаа се разпростира в Амстердам, както и във Вашингтон.

— Вашингтон?

— Съвсем сигурно!

— И ти правиш връзка със сегашната ситуация.

— Така е. Спомняш ли си, че преди пет години, приблизително три седмици преди да бъде убита жена ти, президентът на Съединените щати трябваше да присъства на една конференция на НАТО в Хага?

— Разбира се. Тя беше отменена и преместена в Торонто месец по-късно.

— Спомняш ли си защо?

— Как иначе. Бяхме прихванали информация, че дузина бойни групи се готвят да убият президента… и някои други.

— Точно. Министър-председателя на Англия и президента на Франция също бяха между тях.

— Но каква е връзката?

— Ще ти обясня, когато дойдеш тук. След като разпознаеш двамата непознати, което съм сигурен, че можеш да направиш. Моят самолет ще бъде на летището на Сан Хуан към четири и половина, контролът ще те насочи… Казвам се Ностранд, Нилс Ван Ностранд. И ако имаш някакви съмнения спрямо мен, чувствай се свободен да се свържеш чрез морските си контакти с държавния секретар, директора на ЦРУ и секретаря по отбраната. За Бога, не споменавай нито дума от това, което ти казах. Вярвам, че те ще гарантират за мен.

— Това са важни птици.

— Също и мои близки приятели и колеги от много години. — Ван Ностранд го прекъсна. — Ако просто кажеш, че в настоящия ти професионален статус съм поискал да се срещна с теб, аз съм съвсем сигурен, че те ще те окуражат да го направиш.

— Което премахва нуждата да се обаждам — отбеляза Хайторн. — Ще пътувам с двама съдружници, господин Ван Ностранд.

— Да, зная. Майор Нелсън и лейтенант Пул, прикрепени към теб от военновъздушната база Патрик. Ще се радвам да те придружават, но се опасявам, че няма да могат да присъстват на нашата среща. Има един хубав мотел на няколко мили надолу по пътя. Аз ще направя резервации за своя сметка, разбира се, и след като се приземите, моята кола ще ги закара до там.

— Исусе! — избухна Хайторн изведнъж. — Ако си имал тази информация, защо, по дяволите, си чакал толкова дълго, за да се свържеш с мен?

— Изобщо не е било толкова дълго, капитане, и по очевидни причини сега му е времето.

— По дяволите, кой е мъжът на снимките, който си идентифицирал? Аз съм професионалист, Ван Ностранд, и съм носил в главата си имената на повече двойни и тройни агенти, отколкото можеш да си представиш. Имал съм приятни вечери с всички тях.

— Настояваш ли?

— Настоявам!

— Много добре. Човекът, когото подозираш от пет години. Капитан Хенри Стивънс, в момента шеф на военноморското разузнаване — Ван Ностранд направи пауза, после продължи. — Той нямаше избор. Или ти щеше да го убиеш, или руснаците щяха да убият жена ти. Стивънс и жена ти бяха любовници в продължение на седем години. Той не можеше да я остави.