Робърт Лъдлъм
Ашкелон (7)

6.

— Боже всевишни! — ревеше по телефона Стивънс към Хайторн на Саба. — В Маями имаше масово убийство! Те знаят всичко! Всичко, което ние правим!

— Което означава, че при вас има изтичане на информация.

— Не мога да го повярвам.

— Повярвай ми, истина е. Ще съм обратно на Горда след час или нещо такова…

— По дяволите Горда, взимаме те от Саба. Нашите хора с картите казват, че е близо до набелязания район.

— Вашият самолет не може да се приземи на тази полоса, Хенри.

— По дяволите, може. Проверих го от нашето въздушно управление — имате почти три хиляди стъпки дължина на пистата, най-много да се наложи да се справят на реверсивен ход^[1]. Искам да изследваш тези координати, това е всичко, което ни остана. Ако нещо се обърка, предприемай всякакви действия, които смяташ за необходими. Самолетът е под твое командване.

— Сто квадратни мили между Анегада и Невис? Да не си се побъркал.

— Дай по-добро предложение! Имаме работа с психопат от женски пол, който може да скарва правителства. Откровено, от това, което научих за нея, се страхувам, Тай, наистина се страхувам.

— Нямам по-добро предложение — призна Хайторн спокойно. — Ще зарежа Горда и ще чакам тук. Надявам се, че от Патрик ще пратят добър пилот.

 

АВАК-II се появи от запад в небето, широк, чипонос, непривлекателен самолет с грамаден диск, стърчащ над корпуса. Суперсекретният самолет се сниши, но вместо да се приземи, се издигна към края на пистата. Направи кръг и повтори процедурата за втори път. Като го наблюдаваше, Тайръл дойде до заключението, че са загубили ума си, щом го пращат на тази писта. При третото приближаване тромавият самолет изглеждаше, че плава несигурно надолу, близо до края на лентата. Неговите реактивни двигатели зареваха на реверсивен ход.

— Хей! — извика диспечерът от кулата. Очите му бяха широко отворени, дишането му — пресечено. Гледаше как самолетът спря на неколкостотин стъпки от полосата, а после обърна и даде назад. — Този пилот е адски добър! Никога не съм виждал подобно нещо на Саба. Той пилотира една бременна крава!

— Тръгвам — каза Хайторн и се запъти към вратата. — Ще ти се обадим, или аз или моите хора. Вземи парите.

— Както казах снощи, ще бъде забавно.

Тайръл изтича на аеродрума, когато страничната врата на АВАК-II се отвори и един офицер, последван от старши сержант, спусна разгъващата се метална стълба и се изправи.

— Страхотно приземяване, лейтенант — каза Хайторн, след като забеляза сребърната нашивка на офицерската яка.

— Опитваме се да предадем електронната поща, приятел. — Той беше без шапка, със светлокестенява коса и говореше с южняшки акцент. — Ти ли си механикът тук? — попита той, като гледаше омазания с грес комбинезон на Тайръл.

— Не, аз съм багажът, който трябва да вземете.

— Лъжеш ли?

— Накарай го да се легитимира — каза по-възрастният старши сержант, а дясната му ръка стоеше заплашително в десния джоб на якето.

— Аз съм Хайторн!

— Докажи го — продължи сержантът спокойно. — Не ми приличаш изобщо на командир.

— Аз не съм командир… Е, бях някога, но сега не съм. Господи, нима Вашингтон не ви обясни? Всичките ми документи сега са на дъното на пристанището.

— С това не е ли по-удобно? — каза сержантът, като бавно изваждаше от якето си Колт-45. — Моят колега, лейтенантът, управлява цялата тази фантастична апаратура, но аз съм на борда, за да се грижа за всичко останало.

— Махни това, Чарли — каза женски глас и една слаба фигура в униформа се появи от вратата на самолета и слезе по стълбите на земята. Жената се приближи до Хайторн и протегна ръка. — Майор Катерин Нелсън, командире. Съжалявам за двете разминавания с аеродрума, но съмненията, които изразихте на капитан Стивънс, бяха основателни. Това беше рисковано приземяване… Всичко е наред, Чарли, Вашингтон изпрати по факса неговата снимка. Това е човекът.

— Вие сте пилотът?

— Това шокира ли командира?

— Аз не съм командир…

— Флотът казва, че сте. Сержант, вероятно би следвало да извадиш ръката си отвън.

— С удоволствие, майоре.

— Вашите хора… може ли да ги вземат…

— Искате да ги вземат дяволите?

— Точно това имам предвид.

— И сигурно точно това заслужаваме. Приемаме предварителното условие, че нашите служби си сътрудничат една на друга, но изобщо не сме съгласни някакъв бивш морски офицер, който нищо не разбира от нашата работа, да стане командир на нашия самолет.

— Вижте, лейди… мис… майоре, не съм молил за нищо! Бях впримчен в тази каша, както и вие.

— Не знаем каква е кашата, мистър Хайторн. Само знаем, че ще преминем над дадени координати от областта, ще сканираме за сателитни трансмисии, ще подслушваме каквото намерим и ще предаваме данните на вас. После вие, и само вие, ще нареждате какво да правим.

— Това са глупости.

— Истински гадости, командире.

— Точно.

— Радвам се, че се разбираме. — Майорът махна офицерската шапка с козирка, отстрани няколко фиби и разпусна русата си коса свободно. — Сега бих желала един цялостен обзор на това, което очаквате от нас, командире.

— Вижте, майоре, аз съм само един човек, който дава под наем своите лодки на островите. Оставих военните преди четири или почти пет години и изведнъж ме вербуват три правителства. Три различни държави, които по погрешка мислят, че мога да помогна в нещо, което наричат опасност. Сега, ако вие мислите по друг начин, закарайте този самолет, тая бременна крава далеч от тук и ме оставете сам!

— Не мога да направя това.

— Защо?

— Заповед.

— Вие сте една жилава лейди, майоре.

— Вие сте един изтъкнат бивш морски офицер, мистър.

— Какво ще правим, сега? Ще стоим тук и ще се хвалим един друг ли?

— Предлагам да се захващаме с операцията. Качвайте се на борда.

— Това заповед ли е?

— Знаете, че не мога да ви заповядвам — каза пилотът, като отмяташе косата си с лявата ръка. — Ние сме на земята, където вие сте с по-висок чин от мен. Горе сме равни… Все още вие командвате самолета.

— Добре. Качвайте задника си обратно вътре и нека се понасяме над островите.

Приглушеният рев на реактивните двигатели беше станал поносим, докато АВАК-II кръстосваше небесата. Първият лейтенант, зает със сложната електронна екипировка, непрекъснато натискаше екзотични бутони и следеше мистериозни циферблати. Тайръл разкопча ремъците си, стана на крака и отиде в отворената пилотска кабина, където майор Катерин Нелсън седеше на щурвала.

— Мога ли да седна? — попита той, като показа с жест празното място от дясната й страна.

— Не трябва да питате. Вие сте командирът на тази птица, но ние също си знаем работата.

— Може ли да прескочим военните тайни, майоре? — каза Хайторн, като седна, сложи коланите и установи с облекчение, че тук оглушителният шум на реактивните двигатели беше по-слаб. — Казах ви, че не съм командир и се нуждая от вашата помощ, а не от враждебност.

— О’кей, как мога да помогна… задръж малко! — Пилотът нагласи слушалките на ушите си. — Какво, Джаксън?… Да навляза в последната траектория… Ще свърши работа, гениално. — Нелсън отново направи вираж в полукръг. — Съжалявам, командире, докъде бяхме стигнали?… О, да, как мога да ви помогна?

— Можете да почнете чрез обяснение: какво е последната траектория, защо я поемате отново и какво, по дяволите, му е гениалното да се връщате пак тук?

Майорът се засмя. Беше хубав смях, лишен от насмешка или претенциозност. Това беше смях на пораснало момиче, защото ситуацията беше смешна.

— Да започнем с „Джаксън е гений“, сър…

— Зарежи това „сър“, моля.

— О’кей, мистър Хайторн…

— Опитай Тай. Краткото на Тайръл. Това е моето име.

— Тайръл? Какво страшно име! Той убил две млади принцеси в Тауър в Лондон. Така е в „Ричард III“ на Шекспир.

— Баща ми е имал деформирано чувство за хумор. Ако се бях родил момиче, щял да ме нарече Медея, така се бил заклел. А за брат ми татко се спрял на името Маркус Антониус Хайторн. Майка ми го промени на Марк Антъни.

— Мисля, че бих харесала баща ти. Моят, който едва поддържаше фермата си в Минесота, беше образован, гладуващ син на шведски емигрант. Учил като луд, за да влезе в Уест Пойнт за безплатното обучение в колежа, но гледаше крави във фермата през останалия си живот.

— Мисля, че и аз също бих харесал баща ти.

— На въпроса, моля — каза Нелсън, изведнъж станала делова. — Джаксън Пул… фамилия Пул от Луизиана, напомням ти — тя позволи една слаба усмивка да проличи на устните й, — е гениален пилот. Той е моето подкрепление, но ако пипна машинарията му, ме навиква.

— Това са два жестоки таланта. Звучи така, като че ли е страхотен тип.

— Наистина е. Той дойде в армията, защото тук за наука и електроника се хвърлят страшно много пари, без да има кой знае колко истински добри специалисти. Има дяволски способности. Добродетелите в службата се зачитат. Шефовете не могат да си позволят недоглеждане. Сега той току-що ми каза да навляза в тази траектория. На прост език това означава, че се връщаме и наново опипваме нашата текуща пътека през набелязаната площ от параметрите на стартовата точка.

— И това означава?

— Опитва се да намери такова място, което да бъде в обхвата от петдесет до седемдесет и пет, но да е доста необичайно, относително непроследимо. Той може да направи това.

— Мразя ренесансовите мъже.

— Споменах ли ти, че той е един от най-добрите инструктори по карате в Патрик?

— Ако той захванеше борба с теб, майоре — каза Тайръл, усмихвайки се, — аз съм на негова страна. И сакато мъниче би могло да ме изхвърли от ринга.

— Не и според досието ти.

— Моето досие? Не е ли нещо неприкосновено?

— Не и когато поемеш дори и ограничен контрол над равен по ранг офицер от друго ведомство. Военната суета, както и правилата, изискват изместваният офицер да бъде убеден в правилността на замяната. Аз бях убедена.

— Щом си убедена, защо, по дяволите, не го показа на Саба.

— Бях ядосана, толкова ядосана, колкото и ти би бил, ако един непознат беше влязъл в твоята сфера на действие и беше казал, че той поема ръководството.

— Никога не съм го казвал.

— Разбира се, че го направи. Ти го направи съвсем ясно, когато каза „качвайте задника си обратно вътре“. Точно тогава разбрах, че си все още командир, Хайторн.

— Задръж го! — един вик от залата на огромния АВАК-II прозвуча над воя на двигателите, а в слушалките предизвика шокова вълна. — Страхотно е! — Джаксън Пул стоеше над пеленгаторския си пулт и махаше с ръце.

— По-спокойно, драги мой! — нареди майор Нелсън, като задържаше курса на самолета. — Седни и ни кажи спокойно какво си хванал… Командире, моля, сложи си слушалките, за да можеш да чуеш всичко.

— Драги мой? — прекъсна Тайръл, без да иска.

— Това е самолетен жаргон, командире. Не се впрягай от всяко нещо — каза майор Нелсън.

— В нищо не се впрягай, морски — добави старши сержантът по сигурността, наречен Чарли. — Може и да имаш звездички, сър, но си все още гост тук.

— Знаеш ли, сержант, ти си едно голямо кабарче в задника!

— Сложи си лепенка върху задника, Хайторн — каза русокосата жена. — Какво намери, лейтенант?

— Това, което не съществува, Кати! Няма го на нито една карта… местна карта… и засякох всяка една подробност на екрана!

— Бъди по-ясен, моля.

— Сигналът излиза от японски сателит и отива надолу на никъде, поне според нашите карти. Но това място трябва да е някъде!

— Лейтенант — прекъсна го Тайръл, — можеш ли да ни кажеш откъде идва потвърждението?

— Не съвсем точно. Нашите по-големи братя биха могли, но ние сме е ограничени възможности. Всичко, което мога да ти дам, е компютризирана лазерна проекция.

— Какво, по дяволите, е това?

— Знаеш онези компютърни игри на голф, където уж удряш топката в купчинката пясък за започване на играта и екранът ти показва накъде ще отиде тя.

— Не играя голф, но разбирам обяснението ти. Колко време ще ти отнеме?

— Работя по това, докато говорим… Почти мога да го гарантирам.

— Кое да гарантираш?

— Този обект долу, който получава сигнала и не е отбелязан на картите. Предаването идва от Средиземноморието посредством японска сателитна антена „Ногума“.

— Италия? Южна Италия?

— Може би. Или Северна Африка. Това е обща площ.

— Лейтенант, можеш ли да ми дадеш прецизни навигационни координати на това място долу, което го няма никъде по картите?

— Дявол да го вземе. Малки земни маси на около тридесет мили по на север от Ангуила.

— Съвсем съм сигурен, че ги знам! Пул, ти си гений.

— Не аз, сър. Това е от апаратурата.

— Можем да дадем и по-точни координати — каза Катерин Нелсън, като включи руля към снишаване. — Ние ще погледнем това „никъде“ долу толкова ясно, че ще знаем всеки инч от терена.

— Не, моля, не прави това.

— Сигурен ли си, че не искаш? Ние сме тук, над него и можем да го направим.

— И хората долу ще знаят, че го правим.

— Дяволски прав си.

— Кое е най-близкото място, където можеш да приземиш тази крава?

— Този самолет, който много харесвам, не може да се приземява на чужда територия. Това е военен закон и аз стриктно го спазвам.

— Не попитах дали ти е позволено, майор, а просто попитах къде можеш. Къде?

— По картите се вижда Сейнт Мартин. Територията е френска и датска.

— Знам това, аз давам платноходи под наем, ако помниш?… Намира ли се сред тази екзотична техника пред мен нещо, което мога да ползвам като съвсем нормален телефон?

— Разбира се. Казва се телефон и е точно под поставката за ръката ти на седалката.

— Майтапиш се. — Хайторн го намери, измъкна го от нишата и попита: — Как да го използвам?

— Както би ползвал един нормален телефон, но знай, че разговорът ти ще бъде записан във военновъздушната база Патрик и моментално препратен към Пентагона.

— Обичам това — каза Тайръл, като набираше гневно. След секунди продължи: — Аз съм Първи и действай бързо, моряк! Кодът е четири — нула, моят човек е капитан Хенри Стивънс и ми направи услугата да подминеш подслушвалката, дето събира историята на живота ми. Името е Тай… по букви Т-А-Й, ще ти помогне за връзката.

— Хайторн, къде сте? Какво открихте? — Стивънс беше на линията само три секунди по-късно.

— Нашият разговор се записва на лента и препраща към Арлингтон…

— Не и от този самолет. Не се записва, получих черна завеса над него. Можеш да считаш, че се изповядваш на най-високопоставено лице. Каква е новината?

— Този тромав грозен самолет, дето ми прати от Патрик, е едно чудо. Намерихме обекта, получател на съобщенията, и искам лейтенантът на има Пул да бъде произведен полковник или генерал веднага.

— Тай, да не би да пиеш?

— По дяволите, бих желал. Също, докато ти си играеш с твоите играчки в Пентагона, тук има един пилот Нелсън, първо име Катерин, която настоявам да бъде произведена шеф на военновъздушните сили. Как ти действа това, Хенк?

— Ти се навираш обратно в кашата — каза Стивънс ядосано.

— По никакъв начин, Хенри — Тайръл говореше меко, убеден в думите си. — Просто искам да знаеш колко добри са те.

— О’кей, приемам това и ще последвам препоръките, става ли? Сега кажи за целта!

— Тя не е в списъците, не е посочена на картите, но аз познавам това струпване на необитавани островчета… трябва да са пет или шест… и благодарение на този самолет тук, имам точните им координати.

— Това е ужасяващо. Баярат трябва да е там. Ще пратим ударна група.

— Не още. Нека първо отида аз, за да съм сигурен, че тя е там. И ако е там, трябва да узнаем нейните връзки и канали. Те ще ни разкрият и терористичната мрежа, работеща в нашия регион.

— Тай, трябва да те попитам. Ти беше много добър преди години, но измина доста време… Можеш ли да се справиш, командире? Не желая… животът ти да тежи на моята съвест.

— Предполагам, че намекваш за кончината на жена ми, капитан.

— Нека не започваме това отново. Нямаме нищо общо със смъртта й.

— Тогава защо продължавам да гадая?

— Това е твой проблем, Тай, не наш. Аз просто исках да се уверя, че не се захващаш с лъжица, която не е за твоята уста.

— Нямаш друг на разположение, затова дай да отминем тези приказки. Искам този самолет да се приземи във френската част на Сейнт Мартин. Така че ти се свържи с Дьозием в Ке д’Орсе и оправи нещата с военновъздушната база Патрик във Флорида. Приземяваме се и ми се дава необходимата апаратура. Всичко и край, Хенри. Действай.

Хайторн свали слушалката и затвори очи за миг. После се обърна към пилота.

— Курс към Сейнт Мартин, майоре — каза той отегчено. — Ще разчистят за нас, уверявам те.

— Бях на телефонния канал — каза Нелсън сдържано. — Всъщност задължение на капитана е да изслушва всички разговори от самолет като този. Сигурна съм, че разбираш това.

— Сигурен съм, че трябва да разбирам.

— Ти спомена твоята съпруга… смъртта на жена ти.

— Предполагам, че съм го споменал. Стивънс и аз имахме обща работа отдавна и понякога му припомням неща, които трябва да забравя.

— Съжалявам. Искам да кажа, за жена ти!

— Благодаря ти — каза Тайръл, потъвайки в мълчание.

— Сейнт Мартин право отпред…Тай — каза меко майор Нелсън.

— Какво?

— Ти беше или в транс, или дремеше с отворени очи за няколко минути. Беше ми дадено разрешение до Сейнт Мартин и от Патрик, и от френските власти. Ще се приземим в края на полето и самолетът ще бъде ограден с щателна охрана, осигурена от Чарли. Какво, по дяволите, става, Хайторн? Ти говориш за терористи и връзките им със света, а ние намираме острови, липсващи на картата, които флотът е готов да атакува от водата! Бих казала, че това е малко повече от обикновеното, дори за нашата работа.

— Всичко е извън обикновеното, повече от извънредно, мадам пилот.

— Бъди сериозен, имаме право да знаем. Ти определяш местата, където отиваме. Току-що го доказа. Но аз съм пилотът и аз отговарям за тази много скъпа машина и нейния екипаж.

— Права си, ти си пилотът. Тогава защо не ми каза къде е твоят първи помощник, твоят съпилот, както ние, земните цивилни, го наричаме?

— Казах ти, че Пул е квалифициран пилот — отговори Нелсън, а гласът й беше приглушен.

— Ее… ух, майор Нелсън, шокира ме това, че някой наистина липсва на тази птичка!

— Добре — каза Катерин смутено. — Твоят капитан Стивънс много настояваше да тръгнем от Патрик начаса, в 1 ч сутринта, но не можахме да открием Сал, който обикновено седи на твоето кресло. Всички знаем, че той има някакви проблеми с жена си, така че не го търсихме твърде добросъвестно… Както казах, лейтенант Пул е добър колкото мен и ще свърши работа.

— Положително е така. А този Сал сигурно е също изключително квалифициран офицер?

— Сал е съкратено от Салватор. Той е страхотно момче, но има една разпусната жена, която много пие. Нареждането беше внезапно и трябваше бързо да отлетим, за да обслужваме вашето нетърпеливо разузнаване.

— Това нарушение ли е на устава?

— Слушай, не ми казвай, че никога не си покривал приятеля си. Мислихме, че ще имаме два до три часа претърсване от небето. Ще се върнем и никой няма да открие липсата му, а може би Манчини в това време би могъл да си реши проблемите. Престъпление ли е да спасиш един приятел?

— Не, не е — отговори Хайторн, а умът му препускаше, връщайки го назад към дребните пропуски, които бяха обезсмислили стотина прикрити операции в неговия предишен живот. — Може ли Патрик да подслушва разговорите от този самолет?

— Да, но ти чу Стивънс. Нищо не се регистрира или изпраща до Пентагона. Спусната му е черна завеса.

— Да, разбирам това, но базата във Флорида може да слуша.

— Няколко подбрани хора, да.

— Свържи се по радиото в базата и искай да говориш с приятеля си Манчини.

— Какво? И да го издам?

— Просто го направи, майор. Моля те, започни, аз контролирам този самолет.

— Ти, копеле.

— Просто го направи. Сега.

Нелсън избра радиочестотите на Патрик и с нежелание заговори.

— Моят офицер би желал да говори с капитан Манчини. Там ли е той?

— Съжалявам, майоре — каза женски глас по високоговорителя. — но Сал тръгна за в къщи преди десет минути. След като не ни записват, трябва да ти кажа, Кати, че той наистина оценява жеста ти.

— Тук е командир Хайторн, военноморско разузнаване. — Тайръл се включи, микрофонът беше на устните му. — Капитан Манчини дочува ли нашия разговор?

— Сигурно. Той е избран на линията. Кой е морският призрак при теб, Кати?

— Просто му отговори на въпроса, Алис — каза Нелсън, като гледаше Тайръл.

— Кога капитан Манчини пристигна в центъра за връзка?

— О, не знам, преди около три или четири часа. Около два часа след като се вдигнахте във въздуха.

— Беше ли видът му непривичен за него? По график той трябваше да е на борда, но не беше.

— Хей, командире, ние всички сме човешки същества, не роботи. Не можаха да се свържат с него навреме, а всички знаем, че самолетът е осигурен с автопилот.

— Все още искам да знам, защо той е бил в центъра за връзка при тези обстоятелства. Струва ми се, че би трябвало да остане скрит още за известно време.

— Откъде да знам, сър! Капитан Сал е много съвестен човек. Предполагам, че се е чувствал виновен или нещо такова.

— Издай заповед за арестуването му — каза Хайторн.

— Какво?

— Чу ме добре. Незабавен арест и пълна изолация, докато ви се обади Стивънс от морското разузнаване. Той ще те инструктира какво да правиш.

— Не го вярвам.

— Вярвай го или ще бъдеш не само освободена от работа, Алис, но може да се окажеш в затвора — Хайторн отстрани микрофона.

— Знаеш точно какво направих, майоре. Един човек, на постоянно повикване, който може да бъде повикан по всяко време от базата, защото тя държи връзка дори с телефона на превозното му средство, което правителството му осигурява, не получава никакво съобщение. Обаче изведнъж се връща на базата, и то в центъра за връзка?… Откъде накъде? Предполага се, че той не е получил повикването, а дори да го е получил, това е последното място, където би искал да бъде видян.

— Не искам да повярвам в това, което си мислиш.

— Тогава ми дай логичен отговор.

— Не мога.

— Тогава позволи ми да ти дам един и нека ти цитирам дословно мъжа, с когото ти говори и който е на върха на тази операция… „Те са навсякъде, те знаят всичко, което ние правим.“ Това говори ли ти поне малко?

— Сал няма да го направи!

— Той е тръгнал преди десет минути за в къщи. Извикай базата пак и им кажи да те прехвърлят в колата му.

Пилотът направи, както й беше казано. Чуха непрекъснатото звънене на телефона в колата на капитан Манчини. Нямаше отговор.

— О, боже!

— Колко далеч е домът му от Патрик?

— Около четиридесет минути — каза тихо Нелсън. — Той живее някъде далече от базата. Казах ти, че има сериозни проблеми с жена си.

— Била ли си някога там? В неговата къща?

— Не. Всеки от нас знае кога да не се натрапва.

— Тогава откъде знаеш, че въобще е женен.

— Написано е в досието му! Освен това често ни е разказвал.

— Това е шега, лейди. Колко често пресичате Карибско море?

— Три или четири пъти на седмица.

— Кой координираше вашите маршрути?

— Моят втори офицер, естествено Сал.

— Моята заповед до Патрик остава в сила. Сега ни закарай до Сейнт Мартин, майоре.

 

Капитан Салватор Манчини, облечен в цивилни дрехи, бяла риза, тъмни панталони и кожени сандали, влезе в ресторант „Уелингтон“ на авеню Колинс, което започва от плажа в Маями.

Той приближи многолюдния шумен бар и размени поглед с бармана, който кимна два пъти с глава, толкова леко, че никой от посетителите не забеляза.

Капитанът продължи по един широк коридор, водещ към останалите стаи, с телефонен автомат в далечния край. Мушна монета и набра един номер във Вашингтон, Държавния департамент. Каза името „Уелингтон“ на оператора.

— Скорпион девет — каза Манчини в телефонната слушалка, когато получи връзка. — Имате съобщение.

— Ти си свършен, омитай се оттам — отговори гласът от другия край.

— Сигурно се шегуваш!

— Твоите приятели са по-опечалени от теб, вярвай ми — каза гласът. — Трябва да наемеш кола с фалшивата си шофьорска книжка и да отидеш до летището на Уест Палм, където има резервация за теб на това име до Бахамските острови. Полетът е в четири следобед, за Фрипорт. Ще те посрещнат там и ще ти кажат какво да правиш.

— Кой ще наблюдава острова на стария човек?

— Не ти. Аз самият получих заповедта от нашата секретна линия от Патрик, Скорпион девет. Издадена е заповед за твоето арестуване. Откриха те.

— Кой… кой?

— Един мъж на име Хайторн. Той е бил в разузнаването преди пет години.

— Той трябва да умре.

— И други искат това.