Робърт Лъдлъм
Ашкелон (25)

25.

Хайторн и подпухналият от сълзи Пул седяха един срещу друг в коридора пред операционната на болницата, Тайръл на стол, лейтенантът на пейка, облегнат напред, подпрял глава на ръцете си. Бедрената рана на Хайторн изискваше изваждане на куршума и седем шева, които той едва изтрая да му направят, настоявайки да го занесат до чакалнята пред залата, в която майор Катерин Нелсън се бореше за живота си.

— Ако тя умре — каза Пул, нарушавайки тишината с напрегнатия си, едва доловим глас, — събличам тая проклета униформа и ако се наложи, ще прекарам останалата част от живота си в преследване на гадовете, които я убиха.

— Разбирам те, Джаксън — каза Тайръл, поглеждайки отчаяния лейтенант.

— Може би не ме разбираш, капитане. Един от тях можеш да бъдеш и ти.

— Мога да разбера дори това, макар че е пресилено!

— Пресилено! Ти, кучи сине! — Пул свали ръцете си и вдигна глава, впивайки поглед в Тай. — На моя език, който е дяволски по-висш от твоя, ти се опитваш да се оневиниш. Не си безгрешен, господин Хайторн. Ти дори не ни каза, на Кати и на мен, за какво е всичко това, докато не те принудих да го направиш на онзи гаден остров, след като Чарли беше убит.

— Щеше ли да има някаква разлика, след като Чарли вече беше убит?

— Откъде да знам? — възкликна лейтенантът. — Какво въобще бих могъл да знам? Просто разбирам, че не си бил откровен с нас.

— Бях откровен, колкото изобщо бих могъл да бъда, без ненужно да поставям в опасност живота ви чрез информация, която не трябваше да знаете.

— Това са разузнавачески дивотии!

— Така е, но някога аз бях разузнавач. Виждах как мъже и жени биваха убити, защото знаеха неща — дори само фрагменти от неща, които подписваха смъртните им присъди. Отдавна съм прекъснал, но тези хора все още не ми дават мира.

Вратата на операционната се отвори и оттам се появи доктор в бяла престилка, опръскана с кръв.

— Доста време бях вътре — каза той вяло. — Кой от вас е Пул?

— Аз — отговори Джаксън от пейката и дишането му се забави.

— Тя ми каза да ти предам да се успокоиш. Така каза.

— Как е тя?

— И до там ще стигна — хирургът се обърна към Тайръл. — Вие сте Хайторн, значи, другият пациент.

— Да.

— Тя иска да ви види…

— За какво, по дяволите? — Пул скочи на крака. — Ако тя ще вижда някого, това ще съм аз!

— Аз я оставих да избира, господин Пул. Дори изобщо не исках да го правя, но тя е една много упорита дама. Един посетител, за максимум две минути, желателно дори по-малко.

— Как е тя, докторе? — запита Тай, повтаряйки въпроса на Джаксън, но с тон, който изискваше отговор.

— Предполагам, че замествате семейството й?

— Предполагайте каквото искате — продължи Хайторн спокойно. — Докарани сме тук заедно и вие вероятно си давате сметка за загрижеността на правителството.

— Определено да. Двама пациенти, приети без регистрация, без полицейски доклади, всички въпроси отклонени, за да не научим нищо… и двамата пациенти са били простреляни. Неща твърде необикновени, но аз не мога да задавам въпроси на властите. Никога не съм говорил с толкова високопоставено лице в разузнавателната служба.

— Тогава отговорете на въпроса ми, моля.

— През следващите двайсет и четири часа ще стане известно.

— Известно какво? — избухна Пул. — Дали ще умре или няма да умре?

— Откровено, не мога да ви обещая, че тя няма да умре, но мисля, че сме отстранили тази възможност. Не съм сигурен обаче дали ще могат да се възстановят двигателните й способности…

Пул отново седна на пейката и зарови глава в ръцете си.

— Кати, о, Кати? — изхлипа той.

— За гръбнака ли става въпрос? — попита хладно Тайръл.

— Значи вие знаете за такива рани?

— Да кажем, че съм бил тук и преди. Нервните окончания след травма?

— Ако те откликнат — кимна хирургът, — тя ще започне да се възстановява след няколко дни. Ако не, какво мога да кажа?

— Казахте вече достатъчно, докторе. Може ли да я видя сега?

— Разбира се. Ето, нека ви помогна да станете. Разбирам, че и вие сте пострадал. — Хайторн стана на крака и с колеблива походка се насочи към вратата. — Патериците ви — каза хирургът и му ги подаде.

— Току-що ги отказах, докторе — отговори Тайръл. — Благодаря все пак.

Той беше придружен до стаята на Катерин от една сестра, която му каза любезно, но твърдо, че визитата му ще бъде кратка. Хайторн гледаше фигурата в леглото. Кичури от русата й коса се огряваха от меката светлина на лампата над нея. Тя чу стъпки и отвори очи, обръщайки глава. Когато видя Хайторн, направи жест с ръка да се приближи, посочвайки стола до нея. Той го направи, куцайки, и седна. Тогава бавно, колебливо ръцете им се приближиха и се сплетоха.

— Казаха ми, че си добре — каза Кати. Гласът й беше слаб, леката й усмивка — одобрителна.

— И ти ще бъдеш добре — каза Тай. — Дръж се.

— Хайде, Тай, можеше да измислиш и нещо по-умно.

— Опитвам се… Джаксън е малко потиснат, че не си питала за него.

— Аз го обичам много, но сега не е време за това брилянтно дете, не съм във форма. — Нелсън говореше задъхано, с усилие, но ясно, поклащайки глава, когато Хайторн вдигна лявата си ръка да я забави. — Не е ли това решението, което ние, офицерите, сме тренирани да вземаме? Мисля, че се опита да ми кажеш нещо такова, когато убиха Чарли.

— Може и да съм го казал, Кати, но аз не съм най-добрият учител. Като офицер се провалих в Амстердам, помниш ли?

— Но сега не, нали?

— Странно е ти да казваш това, но се надявам, че е така. Аз съм сърдит човек, Кати, толкова сърдит, колкото и в Амстердам… Защо го казваш?

— Премислих някои неща, Тай и ме е страх…

— Всички ни е страх — прекъсна я Тайръл нежно.

— Страх ме е за теб, за това, с което си се заел… Когато с Джаксън се върнахте от стария Сан Хуан, от Саймън, ти се беше променил. Не мога да определя как, нито съм сигурна, че искам да знам, но беше нещо дълбоко, нещо ужасно…

— Загубих двама приятели — прекъсна я Хайторн нервно, — също както ти загуби Чарли.

— По-късно — продължи майорът спокойно, без да обръща внимание на прекъсването му, — ти получи съобщение по телефона в Шенадоа. Никога не съм виждала лице да се променя толкова бързо. Изведнъж то побеля, после стана почти синьо, а очите ти бяха в треска. Всичко, което каза, беше, че си получил вест за някой, който е направил грешка. След това — знам, че не предполагаш, че съм те чула — ти даде на Хенри Стивънс един телефонен номер в Париж.

— Онова беше…

— Моля те… После, тази нощ, ти изхвърча от ресторанта като маниак, сякаш искаше да убиеш шофьора… Аз изтичах след теб и когато стигнах до вратата, която се затваряше, точно преди изстрелите, ти извика — не, Тай, ти изкрещя, ти! И тогава жената откри огън.

— Да, така беше — каза Тайръл. Очите му бяха вперени в Кати.

— Това беше Баярат, разбира се.

— Да.

— Ти знаеш коя е, нали? Искам да кажа, позна я.

— Да.

— Тя е човек, когото си познавал много добре, нали?

— Мислех, че да. Сбърках. Не съм я познавал.

— Толкова съжалявам, Тай… Не съм казала на никого, а ти?

— Няма смисъл. Аз познавах съвсем различна жена.

— Сигурен ли си, че сега е изцяло променена?

— Да. Нейният свят е в долината Бекаа. Аз я познавах в един друг свят, който няма нищо общо с Бекаа.

— В онзи хубав свят, в който лодката ти кръстосва от остров на остров и залезите са мирни?

— Да.

— Номерът в Париж ще помогне ли?

— Би могъл. Надявам се. Иска ми се.

Катерин гледаше умореното му лице, очите му, пълни с толкова болка, толкова гняв.

— О, боже. Ти, бедни, нещастни човече. Толкова ти съчувствам, Тай… повече няма да говорим за това.

— Оценявам го, Кати. Лежиш тук, след всичко, което преживя, и можеш да мислиш за мен!

— Мога — прошепна тя с усмивка. — По-добре е, отколкото да мисля за себе си, нали?

Тайръл се наведе от стола, вдигна ръката си от нейната и обгърна лицето й. Те се приближиха, докато устните им се срещнаха.

— Ти си хубава Кати, много си хубава.

— Хей, това е по-добре от „забележителна“, капитане.

Вратата се отвори и се появи сестрата. Тя се закашля да прочисти гърлото си.

— Време е — каза тя. — Най-хубавата пациентка в тази болница трябва да почива.

— Обзалагам се, че казвате това на всеки, който е бил опериран — предположи Нелсън.

— Ако е така, значи лъжа много. Но не и тук, не сега.

— Тай?

— Да? — каза Хайторн, ставайки.

— Използвай Джаксън. Той може да прави всичко, което мога аз, и то по-добре.

— Добре, но ти сякаш казваш нещо друго.

— Това ще отклони мислите му от мен.

 

Филис Стивънс вдигна телефона. Беше почти десет часа сутринта, но чак към шест и петнайсет тя заведе своя изтощен, измъчен от вина съпруг до леглото. Жената от военновъздушните сили беше оперирана, прогнозата беше неизвестна, но Тай Хайторн не беше сериозно ранен. Факт, който облекчи загрижеността на Хенри Стивънс, но с нищо не помогна на унинието му — само сантиметри и той е можел да бъде мъртъв.

— Да, какво има? — каза Филис тихо в телефона, издърпвайки кабела към далечния край на леглото.

— ФБР, госпожо Стивънс. Може ли да говоря с капитана, моля.

— Откровено, не бих искала. Той не е спал почти три дни и чак сега заспа. Можете ли да ми оставите съобщение?

— Само част, мадам.

— Разбирам напълно.

— Фил, какво има? — Хенри Стивънс се изправи в леглото до нея. — Чух телефона, сигурен съм в това.

— Той е изцяло ваш — въздъхна Филис, подавайки слушалката на своя съпруг, който вече беше стъпил на пода.

— Стивънс е. Какво има?

— ФБР, сър, агент Бекър. За офиса на Ингерсол.

— Какво открихте?

— Трудно е да се обясни, сър. Открихме телефон в стоманена каса, скрит в стената. Трябваше да я разбием.

— Обикновен телефон ли е и защо е бил скрит?

— Това е ненормалното, капитане. Откриха сателит на покрива, който е свързан със скрития телефон, но всичко, което успяха да открият, е, че той отива и се връща до щата Юта.

— Юта? Къде, по дяволите, в Юта?

— Може да има към двеста лазерни честоти и хиляди приемащи антени до там, сър. А може и да са повече.

— Това са глупости!

— Такива са новите технологии, капитане.

— Тогава задействайте скъпите си компютри, същите тези магически машинки, които костват на данъкоплатците толкова пари, и открийте нещо.

— Работим по това, сър.

— Работете по-усилено! Стивънс затръшна телефона, падайки на възглавницата си. — Те си имат собствени сателити горе — прошепна той. — Това е невъзможно!

— Не знам за какво говориш, Хенк, но ако казваш това, което мисля, че казваш, всеки от нас е спомогнал да стане възможно. Всичко, което е нужно, са пари.

— Прогресът — каза Стивънс — не е ли чудесен?

— Зависи кой го контролира — отвърна жена му. — Ние всички си мислехме, че той е за най-добрите и най-умните. Очевидно сме сгрешили.

 

Беше късна сутрин и от болницата нямаха нищо за състоянието на Катерин Нелсън, освен че почива и жизнените й функции са стабилни. Хайторн, по шорти, проверяваше крака си в спалнята на Шенадоа Лодж под наблюдението на Пул.

— Боли, нали? — каза лейтенантът. — Боли те.

— Не е толкова лошо — отговори Тайръл. — Поспах нормално, а не го очаквах. Главното е да не натоварвам лявата страна.

— Най-добре е да починеш пълноценно за няколко дни — каза Пул. — Нека шевовете се стегнат.

— Нямаме никакво време. Вземи бинт и го стегни силно. — Телефонът иззвъня. — Вероятно е Стивънс. Филис обеща, че ще го накара да ми се обади, когато се събуди.

— Аз ще вдигна — каза Джаксън и отиде до бюрото. — Ало?… Да, да, той е тук. Момент. — Лейтенантът се обърна към Хайторн. — Някой, който се представя за твой брат, и предполагам, че е такъв. Дори гласът му е като твоя, само че малко по-приятен.

— А всъщност не е, научил е това умение по време на преподаването. — Тайръл закуцука до леглото и бавно седна. — Звънях до Сейнт Томас от болницата снощи. — Тай вдигна телефона до леглото. — Ало, Марк, предполагах, че ще излезеш до брега по някое време.

— Преди около час, и е много мило от твоя страна да ме уведомиш, че още си жив — каза Марк Антъни Хайторн саркастично. — Още си жив, нали?

— Но накратко, братле, зает съм и не бъди любопитен, защото този телефон си има ограничения.

— Да, но не и за някои други…

— Какви други, не съм проверил съобщенията.

— Първото е от Б. Джоунс. Той се обади вчера в 4,12 следобед, остави номер в Мексико Сити и настоя да му се обадиш в следващите двайсет и четири часа.

— Дай ми го. — Братът продиктува номера и Хайторн го записа на едно меню. — А другият?

— Жена на име Доминик, която каза, че се обажда от Монте Карло. Според таймера разговорът е дошъл в 5,02 тази сутрин.

— Съобщението?

— Ще ти го пусна. Не е нещо, което един невинен по-малък брат би трябвало да повтаря на своя модел в живота… О, ти си истински островитянин, човече.

— Дай да го чуя, стой на линията и си задръж коментарите.

— Слушам, сър.

— Тайръл, скъпи мой, моя любов, Доминик е! Обаждам се от Л’Ермитаж в Монте Карло. Знам, че е късно, но съпругът ми е в казиното и аз имам чудесни новини. Справих се чудесно през тези няколко дни, но ми писна от всичко и ти толкова ми липсваш, а също така смятам, че е мой дълг да бъда с чичо през последните му дни. Представих последното обяснение на моя съпруг и няма да повярваш какво каза той! Той каза: „Върни се при твоя чичо, защото той има нужда от теб, както съм сигурен, че и ти имаш нужда от твоя любовник.“ Казвам ти, бях изумена. Попитах го дали е сърдит, а отговорът му беше невероятен. „Не, моя скъпа съпруго, защото си имам планове за следващите седмици. Напротив, дори съм много щастлив за теб.“… Не е ли чудесно — казах ти, че е мил, макар и да му липсват някои мъжки качества. Във всеки случай, сега карам към летището в Ница, за да хвана първия самолет. Утре ще бъда в Париж и ще ходя къде ли не, разбира се, защото има толкова неща, които трябва да бъдат свършени преди такава дълга ваканция. Но ако имаш нужда от мен, звънни в Париж. Ако не съм в къщи, говори само с Полин. Аз ще ти се обадя… Ох, мога да усетя ръцете ти около себе си, тялото ми, притиснато до твоето. Господи, приличам на влюбено малко момиче, а вече не съм толкова млада. Ще бъда на острова след ден-два, най-много три и ще ти се обадя веднага… Моя любов, скъпи мой.

 

Хайторн сподави първичния вик на ярост, който се надигна в гърлото му. Любовни думи, използвани толкова злокобно, за да поддържат един смъртоносен мит. Обаждането беше дошло само час след като тя се беше опитала да го убие!… Колко лесно беше да кажеш на един телефонен секретар, че си където ти хрумне? Спомени за игрите в Амстердам: придържай се към прикритието си на всяка цена, то може да бъде всичко, което ти е останало. Момиченцето-кръв играеше с фалшивите си карти, вярвайки, че той ще ги приеме на масата. Той щеше да я увери в това с обаждането си до Париж, до тайнствената Полин, като преди това предупреди Дьозием.

— Добре, Тай — прозвучаха думите на брат му по телефона. — Аз пренавих лентата и я пускам отново от последния пасаж. Не си ли щастлив, че не правя никакви коментари?

— Няма нужда от такива, Марк.

— Добре, но щом искаш да остана на линията…

— О, Исусе, съжалявам, братле — прекъсна го Хайторн. — Имам делови въпроси… Предполагам, че парите са пристигнали и ти търсиш чифт първокласни яхти.

— Хей, стига, Тай. Пристигнах в Ред Хук преди час. О, да, свързах се със Сирил в Шарлот Амали и той ми каза, че сме получили невероятен трансфер от Лондон. Искаше да изкопчи от мен някаква връзка с хората на Нориега.

— Може да го проследи, но ще се увери, че е чист като бельото на кралицата. Действай за яхтите.

— Без теб?

— Казах да се захващаш за работа, а не да ме уговаряш. Ако намериш нещо обещаващо, запази го с аванс.

— О, да, сега си спомням, аванс. Кога мислиш, че ще се върнеш?

— Няма да е много дълго — по един или друг начин.

— Какво искаш да кажеш с това по един или друг начин?

— Не мога да ти кажа. Ще ти звънна след ден-два.

— Тай…?

— Да?

— За бога, бъди внимателен, чу ли!

— Разбира се, братле. Знаеш моя девиз, мразя лекомислените хора.

— Ти го казваш.

Хайторн остави телефона и направи гримаса, облягайки се на ляво.

— Къде са бележките, които бяха в панталона ми? — попита той Пул.

— Ето ги — отговори Джаксън, отиде до бюрото и вдигна няколко листчета, сгънати заедно.

Хайторн взе листчетата, разгъна ги, извади едно и го изглади на леглото. После вдигна телефона, отново направи гримаса при стъпването, прочете номера на листчето и го набра.

— Секретар Палисър, моля — каза той любезно. — Обажда се Хайторн.

— Да, сър — каза секретарката. — Веднага ви свързвам.

— Благодаря.

— Капитане? — гласът на Палисър беше като самия него — авторитетен, без да е агресивен. — Какво научи, ако изобщо нещо си научил.

— Още едно убийство, а и аз за малко да стана жертва.

— Мили боже, добре ли си?

— Няколко шева, това е всичко. Попаднах право в центъра.

— Какво се случи?

— По-късно ще ви кажа, господин секретар. Има нещо друго. Познавате ли аналитик от ЦРУ на име О’Райън?

— Да, мисля, че да. Той беше старши помощник на директора при последния ни брифинг. Доколкото си спомням, той е стар кадър и е смятан за един от най-добрите.

— Не грешите. Той е мъртъв благодарение на Момиченцето-кръв.

— О, господи.

— Ако разбирам правилно, от него е изтичала разузнавателната информация към Баярат и хората й.

— Не си ли противоречиш? — прекъсна изненаданият, но мислещ Палисър. — Ако той е имал такава стойност за нея, за тях, защо ще го убива?

— Само предполагам. Може да е направил грешка, която да ни насочи към нея, или дори по-вероятно е да е изпълнил функцията си. Трябвало е да бъде елиминиран заради това, което е знаел.

— Което отново ни връща към тезата ти, че проникването на Бекаа във Вашингтон достига опасно високи места.

— Съзнателно или несъзнателно, господин секретар — прекъсна го Хайторн бързо. — Например вашата помощ за Ван Ностранд е била акт на състрадание, а не на обвързаност. Вие сте бил подведен.

— Толкова трудно е да се повярва…

— Освен това, ако смъртта на Хауърд Девънпорт е свързана с тях, а аз съм сигурен, че е, дори и най-запаленият борец срещу конспирацията не би го нарекъл приятел на Баярат.

— Небеса, никога!

— Но О’Райън беше…

— Защо си толкова категоричен?

— Тя беше на миля от мястото, където той е бил убит.

— Откъде знаеш това?

— Казах ви, тя се опита да ме прибави към своя списък.

— Ти си я видял?

— Да го кажем по друг начин. Опитвах се всячески да избегна погледа й. Моля, господин секретар, губим време. Имате ли документите, които ви поръчах?

— Ще ги имам след половин час, макар че все още се съмнявам…

— Имате ли избор? Имаме ли избор?

— Не и ако служебното ти досие е вярно, а не е написано от майка ти. Взехме снимката ти от последната ти морска карта, отпреди шест години. Явно не си се променил видимо.

— Изглеждам по-добре, защото имам по-добра работа. Питайте майка ми.

— Благодаря, но не ми се ще да имам още един Хайторн на главата си, колкото и да е чаровна, може би. Нека лейтенантът да дойде тук и да вземе всичко. Да каже, че трябва да се види със заместник-секретаря по карибските въпроси. В него ще има плик с твоите документи. Ще бъде запечатан и надписан: Геоложки проучвания, Северно крайбрежие: Монсерат.

— Като за Баярат?

— Човек трябва винаги да предугажда интригите на бъдещите конгреси, капитане. Също така и психиката на инквизиторите. Такъв един очевиден код смекчава спектъра на секретността.

— Наистина ли?

— Разбира се. Сенаторът пита: „Монсерат и Баярат. Не е ли прекалено очевидно, господин секретар?“ „Защо, сенаторе, вие сте много проницателен. Затова, както вие брилянтно отбелязахте, ние не сме използвали измама, когато вербувахме бившия капитан Хайторн. Ако беше така, определено нямаше да сме толкова — както вие отбелязахте — толкова очевидни.“

— Накратко казано, вие прикривате задника на Държавния департамент.

— Точно така — съгласи се секретарят, — както и твоя, капитане. Освен това, Хайторн!…

— Да, сър!

— Какъв е подходът ти към семействата на покойните?

— Долен и мръсен.

— Точно сега, след като съм ти приготвил документите, бъди малко по-конкретен, ако обичаш.

— Директно противопоставяне. Ще претендирам, че има криза в Държавния департамент, в която може да са намесени покойните. Няма време за обичайното оплакване преди разпита.

— Това ще ти доведе неприятности. Можеш да бъдеш спрян от членовете на семействата или от религиозни лица.

— И аз имам какво да им предложа… Да кажем, че съм лично засегнат. Освен всичко, което се случи, един мой приятел е в болница и може би никога няма да може да ходи — Тайръл затвори телефона и погледна към замисления Пул, който гледаше през прозореца. — Ти си избран, Джаксън — каза той. — Ти ще се срещнеш със заместник-секретаря по карибските въпроси. Той ще ти предаде за мен един голям плик… Какво става?

— Нещата се случват ужасно бързо, Тай — отговори лейтенантът, като отстъпи от прозореца и погледна Хайторн. — Преброяването на труповете върви по-бързо, отколкото можем да се справим… Ван Ностранд и шефът на охраната му, плюс пазачът от къщичката, после старата жена, шофьорът, червенокосият мъж тук на паркинга, после Девънпорт, Ингерсол и сега О’Райън.

— Забравяш някого, нали, лейтенант? — попита Хайторн. — Доколкото си спомням, те бяха мои близки приятели, а има и твой близък приятел. Не мисля, че сега му е времето за евангелски пацифизъм.

— Ти не ме слушаш, капитане.

— Какво съм пропуснал?

— Ние не сме на хиляди мили в Карибите, където донякъде можем да контролираме нещата. Географията се е стеснила доста и има замесени дяволски много хора, които не познаваме.

— Това е логично. Нямаме програма, но знаем, че мерникът е вдигнат и Баярат систематично елиминира всички хора, които могат да бъдат следа към нея.

— Ние знаем откъде идва тя, но кой е от нашата страна? Кой контролира нещата тук?

— Ще бъде отново като в Сан Хуан — отговори Хайторн. — Ти ще поемеш мястото на Кати и ще се справяш с базовия лагер. Ще координираш моите ходове, докато постъпва допълнителна информация.

— С какво и от кого?

— С високите технологии, които явно са заменили вече хората като мен. Разбирам, че и навремето ги е имало, но ние не ги ползвахме особено, пък и лабораторните момчета не вярваха, че можем да се научим.

— Каква е техниката?

— Първо има едно устройство, наричано траспондер…

— Това е следящ модул на ултрависоки честоти — обясни Пул остро. — На определени разстояния той може да показва местонахождението ти на електронна карта.

— Така го разбрах и аз. То ще бъде в колана, който ще получиш с плика. След това има пейджър механизъм, който издава кратки електрически сигнали и нарежда на този от другия край да се свърже с мен. Два сигнала означават: когато има възможност, три сигнализират за тревога. Монтиран е в пластмасова запалка и не се улавя от детекторите за метал.

— Кой ще го контролира? — попита лейтенантът.

— Ти. Ще го настроиш по този начин.

— Ще го настроя така, че чрез смяна на кодовете да знам кой от управлението или Държавния департамент предава информация за теб. Броят им трябва да е ограничен до необходимите служители, които ще се редуват на четиричасови смени, ще бъдат охранявани и няма да имат достъп до телефони.

— Ти да не си бил в бившия ми занаят, Пул?

— Не, капитане, аз съм старши компютърен оператор на АУАКС. Фалшивата информация — умишлено фалшивата — е един кошмар, с който сме принудени да живеем.

— Чудя се къде ли е Сал Манчини?… Съжалявам.

— Недей. Ако някога го срещна, ще разбереш това от вестниците. Ще го убия, защото е толкова отговорен за смъртта на Чарли, колкото и другите! Ти подсигури хората, които ти препращат информация, да работят и на мрежите.

— Какви мрежи?

— Екраните, които фиксират местонахождението ти от транспондера. Един екип може да върши и двете работи едновременно. При два вече става несигурно.

— Не ставаме ли параноици? Палисър ме увери, че само най-опитните и доверени хора на ЦРУ ще работят за нас.

— С други думи — каза лейтенантът, — може и да е някой като покойния О’Райън?

— Ще кажа на Палисър изрично, че така трябва да бъде — каза Хайторн, кимайки бавно. — Добре, да действаме. — Тайръл стана несигурно от леглото и посочи бедрото си. — Говорех сериозно, Джаксън, стегни това нещо по-здраво.

— Ами дрехите ти? — Пул грабна бинтовете от бюрото, докато Хайторн стана, свали надолу шортите си и наблюдаваше как лейтенантът умело бинтова раната му. — Не можеш да отидеш до О’Райънови или Ингерсолови с тях.

— Дадох мерките си на секретарката на Палисър. До час всичко ще бъде доставено тук. Костюм, риза, вратовръзка и обувки. Служител на Държавния департамент не може да нарушава правилата за обличане. — Телефонът звънна и Хайторн отново се тръшна на леглото с гримаса. — Да? — каза любезно той.

— Хенри е, Тай. Поспа ли малко?

— Повече, отколкото очаквах.

— Как се чувстваш? Как е раната?

— Няма нищо, само шевовете ме стягат. Филис каза, че и ти накрая си подремнал. Никога няма да се промениш, нали, Хенк?

— Благодаря за това, за Хенк.

— Няма защо. Не съм забравил нищо и може би някой ден и ти ще попълниш липсващите страници, изгубени в Амстердам. Но засега работим заедно.

— Като говорим за това, имаш ли нещо ново? Какво стана с телефона в Париж?

— Той е на една къща в Порт Мансо, принадлежаща на едно семейство, предполагам династия, на име Кювие, много стари, много изискани френски богаташи. Според Дьозием собственикът е на около осемдесет, а настоящата му съпруга до миналата година е била съдържателка на заведение в Сан Тропе.

— Някакви телефонни записи? Международни?

— Два от Карибите и два от страната през последните десет дни. Подслушват ги и вече ще могат да установят точно откъде са проведени разговорите.

— Кювие в къщата ли са?

— Не според главната икономка. В Хонконг са.

— Значи икономката приема разговорите?

— Така са разбрали от Дьозием — отсече Стивънс. — Името й е Полин и е под строго наблюдение, електронно и физическо. В момента, в който нещо се случи, те ще се свържат с нас.

— Това е най-доброто, за което бихме могли да настояваме.

— Може ли да попитам откъде си разбрал за Кювие?

— Съжалявам, Хенри, може би по-късно, по-късно… Нещо друго?

— Да. Имаме доказателство, че Ингерсол е бил затънал до гуша в аферата Баярат — капитанът описа скрития телефон в офиса на мъртвия адвокат, както и сателита на покрива. — Очевидно е бил в мрежа с яхтата от Маями Бийч и острова на онзи луд старец.

— Луд е силна дума, Хенри. Мога да разбера Ван Ностранд, но защо и хора като О’Райън и Ингерсол? Защо и те ще бъдат намесени? Просто не се връзва.

— Ами, връзва се и още как — отговори шефът на морското разузнаване. — Вземи твоя пилот от Пуерто Рико, Алфред Саймън. Той е вярвал, че те имат такова нещо срещу него, което ще му донесе четирийсет години затвор. Може да е така и при О’Райън и Ингерсол. Междувременно, управлението изпраща цялата информация, която е събирало за тях двамата.

— Къде е Саймън, между другото? Какво стана с него?

— Потопи си човката в благините, скрит в апартамент в Уотъргейт, на услугите на любящия Пентагон. Присъства на частна церемония — в Овалния кабинет, — където получи няколко медала, както и солиден чек.

— Мислех, че президентът се държи в сянка през последните дни.

— Не ме слушаш. Беше частна церемония, без пресата, без фотографи, само за пет минути.

— Как, по дяволите, Саймън обясни своето, меко казано, продължително отсъствие? Господи, всичките тези години!

— Много хитро, разказаха ми. Достатъчно ясно за хора, които не искат обяснения. Уволнението му е било изпратено по пощата във вътрешността на Австралия и впоследствие изгубено. Той се местел с години, като истински изгнаник, от работа на работа, от страна в страна. Никой не искаше да научи повече.

— Това е изстрадалият Саймън — каза Хайторн. — А не влиятелен адвокат в списъка за гости на Белия дом, нито високоуважаван аналитик от Централното разузнавателно управление. Ингерсол и О’Райън не са от чергата на Саймън.

— Не съм казал, че са. Те просто са от по-добро качество. — От телефона на морския офицер се разнесе звън. — Изчакай, Тай, има някой на предната врата, а Филис в момента взема душ.

Мълчание.

Капитан Хенри Стивънс не се върна при телефона.