Робърт Лъдлъм
Ашкелон (20)

19.

Тайръл остави вратата на къщичката отворена и се затича по пътя към огромната морава, откъдето щеше да притича към пистата. Стигнал на тревата, той забави смутено ход, в началото без да разбира защо. Инстинктивно беше очаквал да види сигналните светлини, приближавайки се към пистата. Тях ги нямаше. Светеше само луната. Отново се затича, този път по-бързо от преди, преминавайки през едно тясно място на високия плет, граничещ с края на полето.

Беше предполагал, че Нелсън и Пул ще го чакат на светло до пистата с двамата пилоти. Нямаше никого, нещо се беше объркало. Той напъха бележника под един храст, затрупа го с пръст и огледа пистата.

Тишина. Нищо. Само жълтеникаво-белите очертания на самолета.

Изведнъж усети някакво движение! Къде? Улови го с ъгъла на окото си — отдясно, през пистата. Той се съсредоточи върху мястото, луната му помагаше, защото лъчите й се отразяваха като в огледало. Това беше контролната кула с погрешното название, защото не беше кула, а едноетажна постройка от стъкло, с антена-чиния на покрива, от която излизаха много кабели. Някой беше мръднал зад един от големите прозорци, отразени от луната.

Тъмнината в небето се завърна и Хайторн се сниши на тревата, промъкна се до високия плет, където се изправи и отново затича, заобикаляйки пистата. За по-малко от минута той се приближи до кулата. Дишаше тежко, с подгизнала от пот риза. Бяха ли двамата пилоти победили Кати и младия въоръжен лейтенант? Това не беше възможно да стане без изстрели, а не беше чул стрелба.

Отново движение! Една неясна фигура, по-скоро сянка, плавно се беше приближила до големия стъклен прозорец, а след това бързо се беше оттеглила… Бяха го видели, когато се промъкваше през дупката в плета, и сега го наблюдаваха. Изведнъж един скорошен спомен се яви отново на Хайторн. Спомен отпреди три дни, от преди три нощи — неназованият остров на север от Анегада… Огън и силует на човек или животно, под лая на бесните и атакуващи кучета в крепостта на падроне.

Оставайки зад плета, Тайръл започна да събира опадали листа и клони, изсушени от слънцето. За четири минути той направи голяма купчина, която можеше да служи за подпалването и на по-сурови клони. Бръкна в джоба си за кибрит — постоянно носеше в себе си кибрит, още от дните, когато беше страстен пушач. Подпали купчината листа, а от нея пламна и плетът. Сега беше на десет метра от стъклената постройка.

Горящите храсти се разпалваха все по-бързо и по-бързо. Влажният нощен бриз от хълмовете още не беше се появил. Върховете на храстите бяха сухи, което позволяваше на огъня да се разпространява бързо в двете посоки. За секунди пламъците започнаха да избухват. Тогава две, не, три фигури се появиха на големия западен прозорец. Те бяха развълнувани, главите им кимаха и се клатеха, ръцете им се размахваха, а телата им се мятаха насам-натам в паника. Металната врата се отвори и трите фигури се появиха в рамката, едната отпред, двете след нея. Тайръл не можеше да види лицата им, но знаеше, че те не бяха Нелсън и Пул. Той извади пистолета от колана си и зачака, задавайки си въпроса: Къде бяха Кати и Джаксън? Кои бяха тези хора? Какво общо имаха те с изчезването на двамата офицери.

— О, господи, резервоарите с гориво! — извика първият мъж.

— Къде са те? — гласът на втория мъж беше познат на Хайторн. Помощник-пилотът на самолета.

— Насам! — Той можеше да види фигурата, сочеща към някаква точка на пистата. — Би могъл да прати цялото шибано място на луната! Побират сто хиляди галона. Най-експлозивните!

— Но те са под земята! — протестира пилотът.

— Да, приятел, и са покрити с един метален капак! Резервоарите са наполовина пълни, изпаренията са най-отгоре и могат лесно да избухнат. Да се махаме оттук!

— Не можем да ги оставим! — извика помощник-пилотът. — Това е убийство, господине, а ние не искаме да имаме нищо общо.

— Правете каквото искате, задници, аз тръгвам! — Първият мъж се затича през тревата, покрай говорещия пилот. Двамата пилоти се изгубиха в сградата. Хайторн се втурна напред, застана отстрани, в ъгъла на стъклената сграда и надникна. Пламъците се движеха бавно, издигайки се до небето. Изведнъж Пул и Нелсън, със завързани на гърбовете им ръце и увити около устата лепенки, бяха изблъскани от вратата. Кати падна, а Джаксън се хвърли върху нея, покривайки я с тялото си, сякаш очакваше стрелба. Пилотите на самолета се появиха след тях, уплашени, несигурни в себе си.

— Хайде и двамата — каза помощник-пилотът. — Ставайте, да вървим!

— Никъде няма да ходите! — Тайръл беше пред тях, пистолетът му се насочваше към главите на двамата пилоти. — Вие, негодници! Помогнете им! Развържете ги и махнете тези лепенки!

— Хей, човече, не сме направили това по своя воля! — запротестира пилотът, докато вдигаха Нелсън и Пул, развързаха ги и ги оставиха да свалят лепенките. — Тоя гаден телеграфист ни държеше на прицел.

— Той ни накара да ги вържем и им запушим устата — намеси се пилотът. — После реши, че след като работим за Ван Ностранд — той беше при тренировките тази сутрин, — сме добри.

— Повече от добри — прекъсна го помощник-пилотът, поглеждайки към горящия плет. — Той ни каза, че сме гарантирани от охраната на господин Ван, но не познавал тези двамата и не искал да рискува… Да изчезваме оттук. Нали чухте какво каза той за резервоарите с гориво.

— Къде са те? — попита Хайторн.

— На около триста метра на запад от този стъклен радиохамбар — отговори Пул. — Видях помпите, докато те чакахме с Кати.

— Не ме интересува къде са — извика помощник-пилотът. — Това копеле каза, че могат да ни вдигнат до луната.

— Биха могли — каза лейтенантът, — но е малко вероятно. Тези помпи са двойно подсигурени, а капаците трябва да бъдат ударени с нещо, за да достигнат температурата на запалване.

— Би ли могло да се случи?

— Разбира се, Тай — Шансът е едно на неколкостотин. По дяволите, забраните за пушене по бензиностанциите имат смисъл.

Хайторн се обърна към уплашените пилоти.

— Нещата са във ваша полза, момчета — каза той. — Дайте ми портфейлите си, а също и паспортите.

— Какво значи това? Арестувани ли сме?

— Не, ако направите това, което ще ви кажа. Хайде, дайте ги, ще ви ги върна.

— Кой си ти, от ФБР ли си? — пилотът неохотно бръкна в джоба си и подаде на Тайръл портфейла и паспорта. — Надявам се, разбираш, че ние бяхме законно наети и не носим оръжие и непозволени неща.. Претърси и нас, и самолета, ако искаш. Нищо няма да намериш.

— Звучи, сякаш сте били подлагани на такива процедури и преди, а?

— Аз съм пилот с разрешително, който предлага уменията си, господине — каза помощник-пилотът, подавайки на Хайторн документите си.

— Извади имената и необходимата информация, майоре — продължи Тайръл, давайки паспортите и портфейлите на Нелсън. — Иди вътре и включи светлината.

— Веднага, капитане — Кати влезе бързо в стъклената къща.

— Майор… капитан?… — извика помощник-пилотът. — Какво, по дяволите, е това? Изстрели, горяща писта в богато имение, военни. В какво са ни въвлекли тия кучи синове, Бен?

— Аз съм лейтенант — каза Пул.

— Проклет да съм, ако знам, Сони, но щом се измъкнем оттук, сваляме имената си от списъка.

— От кой списък? — попита Хайторн.

Летците се спогледаха.

— Давай, кажи му — каза пилотът. — Те нямат нищо против нас.

— Скай Транспорт Интернешънъл — каза помощникът. — Нещо като агенция за намиране на работа.

— Сигурен съм, че е така. Къде се намира?

— Нешвил. Никога не сме транспортирали съзнателно някой престъпник, нито спекуланти с наркотици…

— Да, казахте го вече, пилот. Къде сте се обучавали? При военните?

— Съвсем не — отговори сърдито помощник-пилотът. — В най-добрите цивилни школи, плюс пет хиляди допълнителни летателни часа.

— Вие да нямате нещо против военните? — попита Пул.

— Строгостта на йерархията изключва личната инициатива. Ние сме професионални пилоти.

— Сега изчакай една проклета минута!…

— Задръж, лейтенант. — Катерин Нелсън излезе от постройката.

— Някакви изненади? — попита Хайторн, кимайки на майора да върне паспортите и портфейлите.

— Една или две — отговори Кати, връщайки нещата на пилотите. — Нашите момчета се казват Бенджамин и Езекил Джоунс. Те са братя. Пътували са нашироко през последните двайсет месеца. По интересни места като Картахена, Каракас, Порт о Пренс и Естеро, Флорида.

— Хубави местенца за пускане на оръжия, наркотици и разни нещица — каза Пул с отвращение.

— Можем ли да се измъкваме оттук? — попита помощник-пилотът, а от челото му се стичаше пот, докато гледаше горящия плет.

— О, ще заминете веднага — отговори Хайторн, — и ще заминете където аз ви кажа и както аз ви кажа. Лейтенантът ме информира, че имате разрешение за Шарлот, Северна Каролина…

— Времето за заминаване отмина, а не сме заявили ново — възпротиви се Бенджамин Джоунс. — Никога няма да получим разрешение за същия маршрут — горе си има трафик!

— Вие, момчета, по-добре се върнете в една от вашите висши школи — каза Джаксън. — Докато направите един кръг, аз или ще съм ви осигурил нов маршрут, или ще съм потвърдил стария.

— Можеш ли да направиш това, Пул?

— Разбира се, че може — отговори Кати. — И аз мога. Тези уреди достигат кулите от Дълес до Атланта. Както Бен каза, при Ван Ностранд всичко е първа класа.

— Очаквате да долетим право при тълпата агенти на ФБР, чакащи пътник, който не водим? — извика Сони Джоунс. — Направо сте си загубили ума.

— Ти си загубен, ако не го направиш — каза Тайръл спокойно и бръкна в джоба си за малкото тефтерче и молив от хотела в Сан Хуан. — На този номер трябва да се обадите, когато стигнете Шарлот. Използвайте кредитна карта, защото той е на Вирджинските острови и ще ви се обади телефонен секретар.

— Ти си луд — каза Бенджамин Джоунс.

— Наистина трябва да го направите. Виждате ли, вие никога повече няма да управлявате самолет в тази страна, ако откажете. От друга страна, ако правите това, което ви казвам, ще бъдете свободни да си отидете у дома — при едно условия, което ще спомена след малко.

— Какво условие? Какво трябва да направим?

— Да започнем с това, че няма да ви посрещне тълпа, а дипломатическият ескорт на Ван Ностранд — най-много един-двама души. Искам техните имена — ще отказвате дори да разговаряте с тях, докато не подпишат някакъв документ.

— Какъв документ?

— Датата, времето и подписите, които отговарят на самоличността им, както и името на индивида, който е дал пропуск на вашия пасажер и е осигурил посещението му. Това няма да им хареса, но ще ви разберат.

— Е, значи вземаме информацията и после какво? — попита по-умният, Бен Джоунс… — Не можем да доставим Ван Ностранд!… Къде е той всъщност?

— Неразположен е.

— И какво, по дяволите, ще им кажем?

— Че това е било суха тренировка по заповед на Ван Ностранд. Това дори ще го разберат по-добре. Тогава намирате телефон и се обаждате на този номер. — Хайторн пъхна малко листче в джоба на ризата на помощник-пилота.

— Хей, почакай още една минута! — каза Сони. — Ами парите?

— Колко ви се полагат?

— Десет хиляди — по пет на човек.

— За един ден работа! Обзалагам се, че е по две на човек?

— Ще се съгласим и на четири. Значи осем.

— Виж какво ще ти кажа, Сони. Съгласен съм на четири хиляди, ако предадете информацията от Шарлот. Ако не — нищо.

— Думи, капитане — каза Бенджамин Джоунс. — Те звучат хубаво, но как ще ни се плати?

— Най-лесното нещо на света. Дайте ми петнайсет часа след обаждането си от Шарлот. После назовете времето и мястото на телефонния секретар в Сейнт Томас и при вас ще се появи пратеник с парите.

— Думи.

— Приличам ли ви на глупак, че да ви кажа номер, който можете да проследите?

— Ами ако никой не ни отговори? — настоя по-младият брат.

— Ще има кой. Вижте, губим време, а вие нямате избор! Предполагам, че ключът за запалването, или както му викате, е във вас.

— В мене е — отговори Сони. — Само че това е ключ към пилотската врата. Самолетът работи с превключватели.

— Тогава тръгвайте.

— Изобщо не си помисляй да ни прецакаш — каза Бенджамин. — Не знаем какво е станало тук, но ако си мислиш, че сме повярвали на вашата версия… Пак си помислете — фактът, че нашият работодател не е в самолета, ни кара да се чудим. Аз съм чел за този Ван Ностранд — той е известен, разбираш ме. Можем да се разприказваме срещу пари…

— Вие да не заплашвате един офицер от военноморските сили на САЩ, от военното разузнаване, да бъдем по-точни?

— А вие подкупвате ли ни, капитане? С парите на американските данъкоплатци?

— Твърде рязък си, Джоунс, но аз знам, че това е често срещано при по-малките братя… Изчезвайте. Ще се обадя в Сейнт Томас след няколко часа.

— Обиколете и ми се обадете отгоре — каза Пул. — Дръжте апаратите си настроени.

Братята се спогледаха. Сони сви рамене, след това отново погледна Хайторн.

— Свържете се с този ваш секретар, капитане. После отново се свържете за нашите пари, само че да не бъде чек, а в брой.

— Бен — каза Тайръл твърдо, гледайки в лицето на по-младия брат Джоунс, — доставете ми информацията от Шарлот, или ще проследя този самолет. И последното мое условие: напуснете търговията с наркотици!

— Кучи син! — промърмори помощник-пилотът, когато двамата мъже се обърнаха и затичаха към плета, който вече догаряше.

— Огънят догаря — каза Кати.

— Сухите клонки изгоряха бързо — отбеляза Джаксън. — Повече свети, отколкото гори, така че суровото няма да прихване.

— Има още да гори нататък — каза Хайторн.

— Не, няма — каза Пул, насочвайки се към вратата на постройката. — Между помпите и храстите има поне трийсет метра.

— Ето защо няма да избухнат — отбеляза Нелсън.

— Нека е така, Кати. Имам да върша работа. Знам кулата в Андрюс, а те ще достигнат до Пешътър за разрешение преди компютърът да успее да мигне. Самолетът е на път за Шарлот.

— После ела при нас в къщата, в библиотеката — каза Хайторн на Пул, докато лейтенантът изчезваше през вратата. — Хайде! — добави той, обръщайки се към майора. — Искам да претърсим мястото. Трябва да намерим начин да се свържем с другата лимузина. Баярат е в нея.

— Господи! Сигурен ли си?

— Ще ти го докажа. Скрих бележника на пазачите от къщичката сред полето. Лимузината, която сте видели, е била последната кола, влязла тук. Доказателството е в името. Ела, ще ти покажа. — Двамата се затичаха покрай димящия плет до мястото, където Тайръл беше скрил бележника. Останал без дъх, Хайторн се наведе да го разрови. Не беше там.

Като изгладнял човек, ровещ за сладки корени, той задраска земята, обхождайки мястото в паника. После спря с блестящи очи.

— Изчезнал е! — прошепна той. По челото му се стичаха вадички пот.

— Изчезнал?… — Нелсън се намръщи смутена. — Дали не си го изпуснал в бързането?

— Сложих го точно тук! — Хайторн скочи на крака като разярена кобра и извади пистолета от колана си. — Аз не изпускам нищо в бързането, майоре.

— Съжалявам.

— Аз също… Може да ми се е случвало, но не и сега. Твърде голям е и твърде важен… Боже, тук има още някой. Ние не можем да го видим, но той ни наблюдава!

— Готвачката? Пазачите от къщичката?

— Не, Кати. Всички са изчезнали, дори готвачката — аз лично я пуснах. Никой не може да бъде открит по телефона, тя ми го каза.

— Всички?

— Освен пазача, който е бил убит. Застрелян в главата на бюрото си.

— Но ако този дневник не е тук…

— Точно. Някой е останал. Някой, който знае, че Ван Ностранд е мъртъв и иска да измъкне всичко ценно от имението.

— Но защо точно дневника от къщичката? Той не е златен, нито предмет на изкуството.

Тайръл се загледа в майора на лунната светлина.

— Благодаря ти, майоре, току-що ми каза нещо, което трябваше да съм разбрал. Нашият изплъзващ се непознат е по-навътре в нещата, отколкото предполагах. Този дневник има цена само за човек, който знае колко е важен. Наистина отдавна съм се откъснал от тези неща.

— Какво искаш да направим?

— Трябва да правим всичко много внимателно. Имаш оръжие, нали?

— Джаксън ми даде пистолета, който взе от телеграфиста. Мисля, че е добър.

— Добър е. Дръж го изваден, да се вижда, и ме следвай. Прави каквото правя и аз, завъртай се на всеки няколко крачки, обратно на моите, ако можеш. Аз ще обикалям наляво, ти заобикаляй надясно — така ще покрием всички точки. Можеш ли да го направиш?

— Мога ли да управлявам миниподводница, която никога не съм виждала преди?

— Не е същото, майоре. Ти не управляваш машина, сега ти си машината. Това е стреляне по сянка, която може да е, а може и да не е човешка. Не може да има извинение, ако не го направиш. Нашият живот може да свърши, ако проявим нерешителност.

— Аз чета, говоря и разбирам английски, Тай, и ако се опитваш да ме уплашиш, си успял.

— Добре. Мен ме плаши смелостта, от която можеш да умреш.

Движейки се внимателно, двете фигури пресякоха голямата морава по посока на главната къща. Те стигнаха разбития прозорец на библиотеката. Приглушената светлина отвътре подчертаваше безформените стърчащи парчета стъкло. Тайръл ги изби с дулото на пистолета, за да намали риска от нараняване.

— Добре, аз ще мина първи и ще те издърпам — каза Хайторн, докато нервната Катерин Нелсън стоеше зад него, обърната към тъмнината, а пистолетът й се движеше наляво-надясно.

— Не съм много сигурна дали въобще искам да се обърна — каза Кати. — Аз наистина не обичам оръжията, но сега ще ми е много приятно да употребя това грозно нещо.

— Одобрявам отношението ти, майоре. — Тайръл прескочи, държейки рамката с лявата си ръка, а пистолета в дясната. — Добре — продължи той отвътре на прозореца. — Постави пистолета където можеш да го поставиш и хвани ръката ми.

— Господи, ужасно драска! — извика Нелсън, пъхайки пистолета в пазвата си и грабвайки протегнатата ръка на Хайторн. — А сега какво?

— Постави си крака на стената и направи това, което е естествено, когато те издърпам нагоре. Само няколко стъпки и ще успееш… но не стъпвай в ъгъла, ако можеш. Нямаш подходящи обувки.

— Аз съм с високи токове, не забравяй. Те не са удобни за такива упражнения. — Катерин направи както й беше казано, полата й се вдигна, докато се издигаше нагоре… — Да върви по дяволите приличието — измърмори тя. — Ако бельото ми те възбужда, това си е твой проблем.

Телата на Ван Ностранд и шефа на охраната му лежаха там, където бяха паднали. Нямаше признаци нещо да се е променило, някой да е бил в библиотеката, след като стрелбата бе отнела живота им. За да се увери, Хайторн отиде бързо до тежката врата. Тя все още беше заключена.

— Аз ще прикривам откъм прозореца — каза Тай. — Провери телефона, той трябва да има памет, описваща кои номера на кого са. Виж дали има номерата на лимузините.

С гръб към стената, Хайторн застана до разбитата рамка, докато Нелсън отиде до бюрото.

— Имало е етикет, който сигурно е покривал индекса пред телефона — каза Кати. — Той е бил откъснат, има парчета хартия по ъглите, сякаш някой се е затруднил, докато го къса.

— Погледни в чекмеджетата, кошчетата, навсякъде, където може да е хвърлен.

Кати бързо отваряше чекмеджетата и бързо ги затръшваше.

— Празни са — каза тя, вдигна едно кошче за боклук и го постави на стола до бюрото. — И тук няма нищо. Я чакай малко.

— Какво?

— Квитанция от една компания за превозване на вещи, Сий Лейн Контейнерс. Познавам тази фирма, големците я използват, когато се местят на работа през океана за няколко години..

— Какво пише за нея?

— Ван Ностранд, склад за трийсет дни, Лисабон, Португалия. — После отдолу, под графата „вещи“: — Двайсет и седем кашона, лични вещи, лепенки за проверката на митницата. — Подписана е от Г. Алварадо, секретар на Ностранд.

— Това ли е всичко?

— Има още едно условие под инструкциите. То гласи: Изпращачът ще изисква от фирмата склад в Лисабон. Това е… Защо някой ще изхвърля квитанция за двайсет и седем кашона с лични вещи, когато повечето от тях сигурно са ужасно ценни?

— Първото нещо, което ми идва на ум, е, че когато си Ван Ностранд, нямаш нужда от квитанция, за да си получиш вещите. Какво още има в кошчето?

— Всъщност нищо… Три обвивки от шоколад, две страници от бележник, без нищо на тях, и компютърна разпечатка от борсата с днешна дата.

— Безполезни — каза Тайръл с поглед навън. — А може и да не са — добави той. — Защо би изхвърлил Ван Ностранд тази квитанция. Или, казано по друг начин, защо си е направил труда да я изхвърля?

— Ти да не се учиш от Пул? Объркваш ме.

— Той е имал секретарка. Защо просто не й я е дал? Тя очевидно се е грижила за всичко, така че защо я е задържал?

— За да потвърди изпращането до Лисабон — ох, ох, забрави го, както ти би казал. Той я е изхвърлил.

— Защо?

— Откъде да знам, капитане. Аз съм пилот, не психиатър.

— Нито пък аз, но разбирам какво ям, когато нагълтам кактус.

— Звучи умно, но не разбирам какво искаш да кажеш.

— Аз не съм умен, просто опитен. Ван Ностранд, по причини, които не мога да разбера, е искал квитанцията да бъде открита.

— След смъртта му?

— Разбира се, че не. Той не е очаквал да умре. Бил е на път за Шарлот, Северна Каролина, но е искал тя да бъде намерена.

— От кого?

— От някой, който би направил връзката с нещо, което не се е случило. Трябва да се оставим на интуицията. Огледай се наоколо. Навсякъде. Провери книгите, които не са по рафтовете, бара, всичко…

— Какво да търся?

— Всичко, което е скрито… — той спря изведнъж. — Чакай. Угаси осветлението!

Нелсън изключи горната лампа, а след това и тази на бюрото.

— Какво става, Тай?

— Идва някой с фенерче, виждам едно светло кръгче в тревата. Това е нашият непознат.

— Какво прави?

— Върви право към този прозорец…

— След като угасих светлините?

— Добър въпрос. Той не спря, нито направи пауза, когато ги изключи. Просто продължава да върви напред като някакъв робот.

— Намерих фенер! — прошепна Нелсън зад бюрото. — Мисля, че видях един в долното чекмедже. Права бях.

— Промъкни се оттам и ми го търкулни.

Кати го стори и Тайръл го пое с лявата си ръка, докато подобната на зомби фигура продължаваше към маршрута си към къщата. След секунди тя достигна прозореца. Изведнъж истеричен писък разкъса тишината.

— Излизай от там! Нямаш право да влизаш в стаите му. Ще кажа на господин Ван. Той ще те убие!

Хайторн включи фенера, с насочен към главата на фигурата пистолет. За негово учудване, това беше една стара жена с дълбоки бръчки, напълно побеляла коса и скъпа тъмна рокля. Тя стискаше напоения с кръв дневник от къщичката в лявата си ръка. Нямаше оръжие, само едно фенерче-химикалка. Беше внушителна със святкащия си от гняв поглед.

— Защо ще иска господин Ван да ни убива? — попита Тайръл спокойно. — Тук сме по негово желание, самолетът му ни докара. Както може да видите от счупения прозорец, той имаше причини да иска помощта ни.

— Значи вие сте от неговата армия? — попита старата жена с по-нисък, макар и все още рязък глас с лек акцент.

— Неговата армия? — Тай отклони лъча на фенерчето от лицето на старата жена.

— Неговата и на Марс, разбира се — жената спря, сякаш да поеме въздух.

— Разбира се. Нептун и Марс, нали така?

— Така е. Той казваше, че един ден ще ви се обади. И двамата знаехме, че този ден идва, нали разбирате.

— Какво идва?

— Бунтът, естествено. — Жената отново задиша тежко, погледът й се замъгли. — Ние трябва да защитим себе си, всичко наше и всеки, който е с нас!

— От бунтовниците, разбира се — Хайторн изучаваше напрегнатото лице. Въпреки че беше развълнувана, нейното излъчване и държание, дори при гняв и страх, говореха за някакъв аристократизъм. От Южна Америка ли беше? Говореше с акцент, испански или португалски. Португалски? Рио де Жанейро? Марс и Нептун. Рио?

— От човешките боклуци, ето от кого! — гласът й беше толкова близо до писък, колкото й позволяваше възпитанието. — Нилс работи през целия си живот, за да подобри участта им, да направи нещата по-добри, а те искат единствено още и още и още! Не заслужават нищо! Те са мързеливи и покорни — правят само бебета, а не работят.

— Нилс?…

— За вас господин Ван — жената се закашля.

— Но не и за вас… естествено.

— Скъпи млади човече, аз съм от години с момчетата, от самото начало. По-рано бях тяхна домакиня… всички онези славни партита и банкети, дори техните собствени карнавали! Великолепни!

— Сигурно са били велики — съгласи се Тайръл, кимайки. — Но все пак трябва да защитим себе си и всеки, който е с нас. Затова взехте дневника, нали? Аз го скрих в пръстта, под храстите.

— Това вие ли бяхте? В такъв случай сте глупак! Нищо важно не бива да бъде изоставяно, не го ли разбирате? Ще кажа на Нилс за небрежността ви.

— Изоставяно?…

— Тръгваме сутринта! — прошепна бившата домакиня на Марс и Нептун и се закашля отново. — Не ви ли е казвал това?

— Да, каза ми. Подготвяме се.

— Всичко е подготвено, глупак такъв! Брайън току-що излетя с нашия самолет, за да уреди последните подробности… Португалия! Не е ли прекрасно? Вещите ни вече са изпратени… Къде е Нилс? Трябва да му кажа, че съм свършила.

— Той е горе, проверява… личните си вещи.

— Но това е смешно. Брайън и аз почистихме всичко тази сутрин, нищо не пропуснахме. Оставих само дрехите му, пижамата и тоалетните принадлежности. Те може да потрябват на онези араби!

— Араби? А, да! Какво сте свършили за него, госпожице… Алварадо? Това е името ви, нали?

— Разбира се, че е. Гретхен Алварадо. Първият съпруг на майка ми беше герой от войната, член на Висшето командване.

— Вие цялата сте история, лейди — каза Тайръл тихо.

— Божа Майко — продължи госпожица Алварадо мечтателно. — Онези ранни дни с Марс и Нептун бяха наистина приказни, но естествено никога не говорим за тях.

— Какво правите за господин Ван?

— Моля се, естествено. Той ме накара да отида до нашия параклис на хълма и да се моля за благополучното избавление от нашия спасител. Сигурна съм, че осъзнавате, господин Ван Ностранд е набожен като свещеник. Всъщност, млади човече, моите молитви бяха някак си съкратени, тъй като явно имаше повреда в системата за въздушна циркулация. Очите ми сълзяха и едва дишах. Не му казвайте, но все още усещам ужасна болка в гърдите. Той би се тревожил за мене.

— Оставили сте параклиса…?

— Вървях надолу по пътя, видях ви да тичате. Помислих, че е Брайън, така че се затичах след вас и ви видях да скривате дневника и да го покривате с пръст.

— А след това какво?

— Не съм сигурна. Бях потисната, естествено, опитах се да ви извикам, но изведнъж ми стана много трудно да дишам. Не казвайте на Нилс. После всичко притъмня. Когато нещата се проясниха, аз бях на земята, а около мен навсякъде горяха огньове! Изглеждам ли добре? Нилс винаги иска аз да изглеждам на ниво.

— Изглеждате добре, мадам Алварадо, но искам да ви задам един въпрос. Господин Ван ми каза да се обадя на една от лимузините. Спешно е. Как да го направя?

— О, съвсем просто… Когато видях светлините тук, просто трябваше да науча кой… — Аристократичната стара секретарка не можа да продължи. Тя изпадна в конвулсии, толкова силни, че дневникът падна от ръката й, а тя обхвана с ръце гръдния си кош. Лицето й изглеждаше подуто, а очите — изцъклени.

— Леко! — извика Тайръл, неспособен да достигне жената през прозореца. — Облегнете се насам. Трябва да ми кажете! Как да се обадя до лимузината? Казахте, че е просто. Какво трябва да направя?

— … Беше… просто — тя се бореше за думите си, останала без дъх. — Не и сега. Нилс ме помоли да изтрия всичко от телефонната система.

— Какъв е номерът?

— Аз… не зная… толкова години минаха. — Изведнъж старата жена наддаде сподавен писък. Тя се беше хванала за гърлото, подутото й лице посиняваше под светлината на фенера на Тайръл.

Хайторн скочи през прозореца, претърколи се в тревата. Фенерът излетя от ръката му. Той стана и изтича до Алварадо. Катерин Нелсън се появи над разбитата рамка.

— Мокрият бар е вътре — извика Тайръл. — Включи лампата и донеси вода.

Хайторн беше започнал да масажира гърдите на старата жена, когато светлината в библиотеката се включи и освети наоколо. Тай замръзна, гледката на лицето пред него беше мъчителна. Беше гротескно изкривено, изпънатата кожа беше сиво-синя, очите — червени, зениците — разширени, бялата коса се оказа перука, наполовина паднала назад от плешивата глава. Мадам Гретхен Алварадо беше мъртва.

— Ето! — Кати застана на прозореца с кристална кана с вода и видя лицето на Хайторн. — О, господи — прошепна тя, извръщайки се, сякаш да не повърне, но веднага се насили да погледне. — Какво й се е случило? — попита тя повече с молба, отколкото с въпрос.

— Щеше да знаеш, ако помиришеше вонята тук долу. Някакъв специален газ — вдишаш ли малко, той започва да се разпространява като смъртоносна плесен в дробовете, забавяйки дишането. Ако не бъде измит веднага — буквално измит — човекът умира след час, обикновено доста по-бързо.

— И освен ако опитен доктор не прекъсне процеса на разпространението — каза Пул, появявайки се от сянката. — Чел съм за това чудо, беше използвано в Пустинна буря… Коя е тя?

— Довереница и някогашна домакиня на Марс и Нептун — отговори Тайръл. — Току-що си получи пенсията, докато се молеше за тях в параклиса им. Цилиндър във въздушните клапани, предполагам.

— Приятни момчета.

— Горното чекмедже, Джаксън. Хайде, помогни ми. Да я сложим в библиотеката до любимия й работодател и да се махаме.

— Да се махаме? — Катерин Нелсън беше потресена. — Аз мислех, че искаш да претърсим това място из основи.

— Би било загуба на време, Кати. — Хайторн се пресегна надолу за дневника и го пъхна неохотно в колана си. — Тази дама може и да не е играла с всички карти, но е била дяволски ефективен робот на Ван Ностранд. Ако казва, че мястото е било почистено, значи е така… Вземи квитанцията за прехвърлянето, искам да е в нас.

 

Шофьорът беше все още гол, овързан и в безсъзнание. Той щеше да остане там, където си беше. Пул пое управлението на лимузината. В знак на почит, каза той, към изключителния физически стрес, понесен от един застаряващ бивш офицер от флота.

— След всичкото това прескачане на прозорци напред-назад!

— Твоята екзекуция все още не е отменена — каза Тайръл, сам на задната седалка, изпънал наболяващите го крака. — Майоре, провери телефона — нареди той на Нелсън, която седеше отпред с лейтенанта. — Провери дали няма инструкции или номера, които да се отнасят до другата лимузина. Погледни също и в жабката.

— Няма нищо — каза Кати, докато Пул даваше газ по пътя след изхода, вече вдигнал бариерата по инструкциите на Хайторн. — Може би трябва да се обадя на оператора и да накарам да я проследи.

— Трябва да имаш телефонния номер или поне номера на колата — каза Джаксън. — Иначе няма да стане.

— Сигурен ли си?

— Повече от сигурен. Такива са условията.

— По дяволите.

— Ами капитан Стивънс?

— Ще опитам! — възкликна Хайторн и посегна към телефона на задната седалка, закрепен между вратите. Той натисна бързо цифрите и каза на дежурния от флотата, че се намира в кола наблизо и че е спешно. — Тревога четири-нула, моряко!

— Какво правиш там? — извика шефът на морското разузнаване. — Трябваше да си в Пуерто Рико, дявол да те вземе!

— Нямам време, Хенри! Лимузината на Нилс Ван Ностранд, с вирджинска регистрация, но не знам телефонния номер…

— Ван Ностранд? — прекъсна го Стивънс изненадан.

— Точно той. Трябва ми телефонният номер на тази лимузина.

— Знаеш ли колко лимузини има в щат Вирджиния, толкова близо до Вашингтон?

— А в колко от тях се вози Баярат?

— Какво?

— Направи го, капитане! — извика Тайръл, опитвайки се да прочете трептящите цифри на телефона. — Обади ми се, ето номера. — Хайторн му го даде и затвори, като не улучи на два пъти вилката от вълнение.

— Сега накъде, капитане? — попита Пул.

— Карай наоколо за известно време. Не искам да спираме никъде, преди да се е обадил.

— Ако това ще те успокои малко — каза лейтенантът, — самолетът е насочен право за Шарлот. Ще се приземи след час и половина.

— Нямам търпение да науча кой е дал зелена светлина на това копеле. Бас държа, че името му го има в дневника.

Те караха из Вирджиния, нямаха добра видимост поради тъмнината, но преминаваха през големите имения на различни милионери. Напрежението ги караше да се задъхват. Точно осемнайсет минути по-късно телефонът на лимузината иззвъня.

— В какво си се набъркал? — попита леденостуденият капитан Хенри Стивънс.

— Какво откри?

— Нещо, което никой от нас не би искал да чуе. Проследихме номера на лимузината на Ван Ностранд, на другата лимузина. Операторът позвъни, но чухме само стандартния запис „шофьорът е извън колата“.

— И какво? Продължавайте да опитвате!

— Няма смисъл. Нашите компютри засякоха полицейски рапорт за същия номер и регистрация…

— Те са били спрени? Задръжте ги…

— Не са били спрени — прекъсна го Стивънс. — Имаш ли някаква представа кой е Ван Ностранд?

— Достатъчно, за да знам, че те е заобиколил, за да се свърже с мен, Хенри… — Когато изненаданият Стивънс започна да говори, Тайръл го прекъсна: — Не си забъркан, капитане, и благослови късмета си, че е така. Ако беше, щях да ти прережа гърлото.

— За какво говориш, по дяволите?

— Бях призован на собствената си екзекуция. За щастие оцелях.

— Не мога да повярвам!

— Повярвай ми, не лъжа, когато се отнася за моя живот. Трябва да намерим другата лимузина, да намерим Баярат. Къде е?

— В дъното на един ров, край черен път във Феърфакс — каза потресеният шеф на морското разузнаване. — Шофьорът е мъртъв.

— Къде са другите? Имаше двама души и единият беше Момиченцето-кръв!

— Ти твърдиш…

— Аз знам! Къде са те?

— Няма никой друг, само шофьорът — застрелян в главата… Питам те отново, Тай, знаеш ли кой е Ван Ностранд? Полицаите се приближават към имението му в този момент!

— Ще го намерят в библиотеката, вкочанен. Довиждане, Хенри. — Хайторн остави слушалката и се облегна на седалката. Ръцете и краката го боляха, главата му пулсираше от тревогата и напрежението. — Забрави лимузината — каза той, докосвайки очите си с ръце. — Празна е, шофьорът е мъртъв.

— Баярат? — Нелсън рязко се обърна назад. — Къде е тя?

— Кой знае? Някъде в радиус от сто мили, но тази вечер няма да можем да я намерим. Може би ще научим нещо от дневника, а може би още повече от летището Шарлот… или и от двете заедно. Хайде да намерим място, където да можем да починем и да хапнем. Както ми казваше един стар инструктор, понякога и двете са оръжия.

— Подминахме едно симпатично местенце преди малко — каза Пул. — Всъщност не знам къде ще намерим друго. Това беше единственият мотел, който видях, а ние обиколихме района. Пък аз и Кати трябваше да бъдем регистрирани тук с любезното съдействие на Ван Ностранд. Разбира се, не бяхме, защото това изобщо не е било в плана.

— Шенадоа Лодж, това ли беше? — попита майорът.

— Точно така — отговори лейтенантът.

— Обръщай — каза Тайръл.