Робърт Лъдлъм
Ашкелон (22)

21.

— Боже господи, бил е държавният секретар — каза тихо Тайръл на себе си. Потресен, той постави слушалката на телефона, докато полицейските сирени изпълваха паркинга долу. — Не искам да го повярвам! — прошепна той достатъчно силно, за да бъде чут.

— Какво да повярваш? — попита Кати, отвръщайки се от прозореца. — Долу е страшна бъркотия.

— Тук горе също е бъркотия.

— Някой е бил убит, Тай.

— Разбирам, но това няма нищо общо с нас. Ние сме забъркани в нещо, което поставя страната в инфарктна ситуация.

— Какво, какво?

— Военният ескорт на Ван Ностранд на летището в Шарлот е бил под преките заповеди на държавния секретар.

— О, господи — каза Пул с поглед в Хайторн. Ръцете му затваряха прозореца. — А аз си мислех, че просто фантазираш, когато спомена за хора на такова ниво.

— Трябва да има някакво обяснение — прекъсна го Нелсън. — Защото и ти си прав, но не би могло да има връзка между него и Баярат.

— Той е имал доста солидни контакти с Ван Ностранд и достатъчно сили, за да го изведе от страната при такива странни обстоятелства. А Ван Ностранд, господин Нептун, беше приютил Момиченцето-кръв в къщата си за гости, на няколко метра от библиотеката. Да се върнем пак към азбуката. Ако А е равно на Б, а Б е равно на В, тогава имаме специфични отношения между А и В.

— Но ти каза, че си видял двама мъже да влизат в лимузината, Тай. Единият с шапка…

— Което е обичайно за прикриване на плешива глава — намеси се Хайторн. — Казах, Джаксън, но съм сгрешил. Това не бяха двама мъже. Единият е бил жена. Шапката не прикрива само плешивата глава, а също и женската коса.

— Това наистина е била Баярат — прошепна Кати. — Бяхме толкова близо!

— Толкова близо — повтори Тайръл тихо. — Нямаме избор — аз нямам избор, и нямаме време за губене. — Той посегна към телефона и в същия момент на вратата се почука. — Виж кой е, Пул.

В коридора стояха двама униформени полицейски офицери.

— Това ли са стаите на майор Нелсън, лейтенант Пул и някакъв роднина, чичо от Флорида? — попита човекът отдясно, четейки от една папка.

— Да, сър — отговори лейтенантът.

— Регистрацията ви е непълна, сър — каза вторият полицай, надничайки в стаята. — Законите на Вирджиния изискват допълнителна информация.

— Съжалявам, момчета, аз лично написах това, тъй като ужасно бързахме — каза Пул.

— Може ли да видя документите ви? — човекът с папката заобиколи лейтенанта и влезе в стаята, а колегата му го последва след няколко крачки, блокирайки вратата. — И, моля, обяснете къде сте били през последните два часа.

— Не сме напускали тези стаи, откакто пристигнахме преди повече от два часа — каза Хайторн, затваряйки телефона. — И тъй като сме пълнолетни, нямате право да се месите в заниманията ни, независимо колко странни ви се струват.

— Какво? — майор Нелсън пребледня, възпирайки протестите си.

— Може би не разбирате, сър — каза човекът с папката. — Долу беше застрелян един мъж. Ние разпитваме всеки, който е бил наоколо, и ако искате направо, всеки с неясна регистрация, точно както е вашата. Тук не е записано името на чичо Джо, нито адреса във Флорида, освен някакъв град. Няма и номера на кредитната карта.

— Казах ви, бързахме и платихме в брой.

— При тези цени сигурно носите доста пари. Може би повече от необходимото.

— Това не е ваша работа — каза Тайръл остро.

— Слушайте сега, жертвата долу е била измамена — каза полицаят с папката. — Той е носил кутия със скъпи бонбони за този, с когото е трябвало да се срещне. На картичката пишеше „На моя добър приятел“.

— О, това е страхотно! — възкликна Хайторн. — Ние го застрелваме, изчакваме в мотела и дори не вземаме бонбоните!

— Случвали са се и по-странни неща.

— Определено — съгласи се офицерът на вратата, извади полицейската си радиостанция и разкопча кобура си. — Сержант, тук имаме трима заподозрени, стаи петстотин и пет и петстотин и шест. Изпрати подробности колкото можеш по-бързо… Познай какво забелязах току-що? Побързай.

Следвайки погледа на полицая, четири глави се изстреляха към другия край на стаята, където върху бюрото лежаха валтерът на Пул и револверът на Хайторн.

* * *

Баярат погледна през прозореца към тълпите долу. Не я интересуваха врявата и действията на полицаите — и двете й бяха добре известни. Зяпачите се блъскаха да зърнат трупа, полицията се опитваше да поддържа нещо подобно на ред, докато пристигнеха по-висшите началници да им кажат какво да правят. Дотогава обезобразеното тяло трябваше да си остане на мястото. То беше покрито в напоен с кръв чаршаф, събрал всички погледи.

Баярат не беше загрижена за безполезните действия на безполезните полицаи, тя отчаяно се опитваше да открие Николо, когото беше изпратила долу, веднага след като се беше върнала в апартамента, с изрични инструкции. „Нещо ужасно се е случило и ние трябва да напуснем веднага. Намери кола, дори и да трябва да заплашиш собственика! Вземи куфарите и използвай пожарната стълба!“ Ето къде беше! В сянката на една лампа, вдигнал дясната си ръка, в която държеше нещо и кимаше с глава. Беше успял!

Баярат се огледа в огледалото, оправяйки перуката с тънката си бяла коса. Течният восък на лицето й поддържаше бръчките на мястото. Бледата пудра, сенките под очите и тънките избелели устни създаваха впечатление за стара жена, една ексцентрична стара жена, която носеше кафява мъжка шапка на главата си.

Баярат отвори вратата към коридора и веднага се изненада от врявата и потока бягащи полицаи, които се събираха пред една врата в дъното с извадени пистолети. Тя се придвижи към асансьорите, подминавайки униформите, една превита фигура, бореща се с напредналата възраст.

— Кучи синове, пуснете ме!

— Не се приближавайте до мен или ще съжалявате много повече, отколкото аз!

— Не смей да ме докосваш!

Бая се парализира за миг, цялото й тяло отказа да се подчини. Кучи синове, пуснете ме. Един глас, един мъж. Хайторн! Инстинктивно изви прегърбеното си тяло надясно, хаосът вътре привличаше вниманието й.

Между телата и протегнатите ръце, които притискаха Тайръл към стената, техните погледи се срещнаха. Очите й бяха присвити от шока, а неговите — широки, ядосани, невярващи и паникьосани.

* * *

Хауърд Девънпорт, признат гигант на индустрията и в същото време потиснат, победен шеф на ненаситния Департамент на отбраната, си наля второто курвоазие на бронзовия сух бар и бавно се върна към бюрото си. Той беше се успокоил, успокоението дойде преди два часа, когато от колата на пост се обадиха и потвърдиха, че от имението на Ностранд е излязла негова лимузина с един или няколко пасажери на задната седалка.

Ако Хайторн бъде откаран с моята лимузина, ще знаеш, че информацията ми е била погрешна, и никога не трябва да споменаваш, че съм ти я предал.

Девънпорт нямаше никакво намерение да го прави. Имаше достатъчно истерия по преследването на Момиченцето-кръв. Да се обременят преследвачите с фалшиви слухове щеше само да засили паниката — някой педант от разузнаването щеше да ги въведе в някой компютър, увеличавайки по този начин объркването, ако друг след него ги откриеше. Ван Ностранд го разбираше твърде добре, това беше причината да отправи последните си инструкции в случай, че бившият капитан Хайторн не е член на печално известния Алфа пазар… Господи, що за секретар по отбраната беше той — размишляваше Девънпорт. Никога не беше чувал за Алфа, каквото и да беше това!

Моментът беше настъпил, помисли си той. Искаше му се жена му да си беше у дома, вместо в Колорадо, на гости при дъщеря им, която току-що беше родила третото си дете. Той наистина искаше тя да е с него, защото най-накрая беше напечатал оставката си на стария ремингтън, който неговите родители му бяха купили преди цяла вечност. Вестниците често споменаваха старата пишеща машина. Потомъкът на богатството на Порт Хилс, водещ си бележки на древна машина, когато би могъл да има най-съвършените компютри, да не говорим за армия от секретарки. Но „старият Рем“ беше стар приятел, приятел, с когото можеше да мисли, затова Девънпорт не виждаше начин да го смени.

Той седна, завъртя стола надясно към машината и препрочете краткото си писмо до президента. Да, жена му трябваше да е с него, защото тя презираше Вашингтон, копнееше за тяхната ферма за коне в Ню Джърси и се радваше на съвместната им конспирация. Особено й хареса, че докторите в клиниката Майо бяха признали нейното отлично здраве. Девънпорт отпи от брендито с усмивка.

Скъпи г-н Президент,

С голямо съжаление трябва незабавно да подам оставката си, следствие на скорошното откриване на сериозен проблем със здравето в моето семейство.

Мога да кажа, че за мен беше чест да служа под Вашето отлично ръководство, сигурен в знанието, че следвайки Вашите съвети, Департаментът по отбраната е в отлично състояние. Накрая, искам да благодаря за привилегията да бъда част „от отбора“.

Моята съпруга Елизабет, Господ да й праща успокоение, Ви изпраща сърдечните си поздрави, както, разбира се, и аз.

Искрено Ваш

Хауърд У. Девънпорт

Секретарят отново отпи от коняка, цъквайки при вида на фразата, която улови с поглед. Той се колебаеше дали нямаше да отговаря повече на неговия стил, ако добави едно „би трябвало да бъде“. Тогава пасажът би бил „… следвайки Вашите съвети, Департаментът по отбраната би трябвало да бъде в отлично състояние“. Не, нямаше да има обвинения, прехвърляне на вината на други. Може би трябваше да остави някои бележки на онзи, който щеше да заеме неговия пост — сигурно щяха да са му необходими, — но в последна сметка всичко зависеше от човека, който поемеше работата. Ако беше подходящ човек, той щеше да види слабостите на системата и да ги поправи с железен юмрук. Ако не беше подходящ, никакви съвети нямаше да му помогнат. А Хауърд Удзуърт Девънпорт разбираше, че принадлежи към последната категория. Всъщност той беше попаднал на този пост случайно.

Постави чашата бренди на бюрото, а тя се плъзна и се разби на паркета. Странно, помисли си Девънпорт, беше я поставил стабилно — но беше ли? Зрението му се замъгли, започна да чува затрудненото си дишане, задушаваше се, къде беше въздухът? Неуверено, той се изправи на крака, мислейки, че еър къндишънът^[1] се е повредил, а нощта беше гореща, влажна, задушна. Нямаше въздух! Вместо това една остра болка се надигна в гърдите му и бързо се разпространи из цялата горна част на тялото. Ръцете му трепереха, за секунди вече не можеше да ги контролира, след това и краката му не издържаха. Той падна по лице на твърдия под, гърчейки се спазматично. Очите му бяха широко вперени в тавана, но не виждаше нищо.

Тъмнина. Хауърд Девънпорт беше мъртъв.

Вратата на кабинета се отвори, разкривайки фигурата на мъж, облечен в черно, с маска на лицето и тънки копринени ръкавици. Той се обърна и клекна до цилиндъра със смъртоносен газ, чиято дюза беше промушена под вратата. Завъртя копчето и прекъсна подаването. После стана, премина покрай мъртвия до двата френски прозореца и ги отвори. Летният топъл въздух изпълни стаята с миризми от градината. Мъжът отиде до пишещата машина и прочете оставката на Девънпорт. Той я свали от валяка, смачка я и я напъха в джоба на панталона си. След това сложи чист лист в машината и написа следното:

Скъпи г-н Президент,

С изключително съжаление Ви поднасям оставката си, която влиза в сила незабавно, поради проблеми, свързани с личното ми здраве, които криех от моята скъпа жена. Директно казано, аз повече не мога да работя, което доста от моите колеги несъмнено ще потвърдят.

Докторът ми в Швейцария, на когото съм обещал пълна дискретност, ме информира, че сега всичко е въпрос само на дни.

Писмото прекъсваше изведнъж и Скорпион 24, според разпорежданията, дадени му предната сутрин от Скорпион едно, събра смъртоносната екипировка и напусна стаята през френските прозорци.

* * *

Във Феърфакс, Вирджиния, полицията беше напуснала двете свързани стаи в Шенадоа Лодж и на нейно място се беше появил униформеният капитан Хенри Стивънс.

— За бога, Тай, успокой се!

— Добре, Хенри, добре — каза все още бледият Хайторн, седнал на края на леглото. Нелсън и Пул тревожно се бяха облегнали на столовете в стаята. — Просто е невъзможно! Познах я, познах очите й, и тя ме позна! Но това беше една стара жена, едва способна да се държи на крака. Въпреки това я познах!

— Повтарям — каза Стивънс, застанал срещу Тайръл. — Жената, която си видял, е една италианска контеса на име Кабрини или нещо такова, и е много суетна, според рецепцията. Дори не пожелала да се подпише в регистъра долу, тъй като — забележи това — не била „подходящо облечена“. Накарала ги да й го занесат в апартамента. Проверих я чрез имиграционните власти. Тя е златна овца, от горе до долу, с всичките й милиони и прочее.

— Тя напусна хотела. Защо?

— Както и още двайсет и двама от гостите, а мотелът побира само трийсет и пет. На паркинга беше убит човек, Тай, а тези туристи не са с железни нерви.

— Добре, добре… ще се успокоя. Но просто не мога да изтрия това лице от съзнанието си! — повтори Хайторн, тресейки глава. — Стара, тя беше толкова стара, но познах очите й — познах ги.

— Генетиците твърдят, че съществуват точно сто трийсет и две вариации на форма и цвят на очите, нито повече, нито по-малко — обяви Пул. — Това е твърде малка цифра, като се има предвид броят на хората по света. „Не се ли познаваме?“ е един от въпросите, които хората най-често си задават.

— Благодаря — Хайторн се обърна отново към Хенри Стивънс. — Преди да започне цялата тази лудост, аз ти се обаждах. Не знам как ще го направиш, но трябва.

— Какво трябва?

— Първо ми кажи истината, някой знае ли, би ли могъл да знае, че Ван Ностранд е мъртъв.

— Не. Информацията е засекретена, къщата е изолирана и охранявана. Диспечерът от Феърфакс и двамата патрулиращи са професионалисти и си разбират от работата. Така че не могат да бъдат уловени. В случай на изтичане на информация, и тримата са извън района.

— Добре. Тогава ще трябва да натиснеш всеки бутон, който можеш, за да ми уредиш среща с държавния секретар. Тази нощ, още сега. Не можем да губим нито минута.

— Ти си лунатик. Почти полунощ е!

— Да, знам, а също знам и че Ван Ностранд тайно се измъкваше от страната, защото държавният секретар му беше разчистил пътя.

— Не ти вярвам!

— Повярвай. Елегантният Брус Палисър е уредил нещата, включително и военен ескорт от Шарлот, Северна Каролина. Искам да знам защо.

— Исусе, и аз също!

— Няма да е толкова трудно. Кажи му истината — той може би така и така я знае, — че съм вербуван от МИ-6, а не от теб или някой друг във Вашингтон, тъй като няма много хора наоколо, на които бих повярвал. Кажи му, че имам информация за Момиченцето-кръв, която ще предам само на него, тъй като британският ми работодател беше убит. Няма да откаже, той е близък с англичаните… Ти дори би могъл да преувеличиш и да му кажеш, че макар и да не сме се разбирали с тебе, аз съм бил наистина спец в работата си и може наистина да знам нещо… Ето телефона, Хенри. Направи го.

Шефът на военноморското разузнаване го направи. Думите му към държавния секретар съдържаха смесица от тревога, неотложност и респект. Когато свърши, Хайторн го дръпна настрана и му подаде едно листче.

— Това е телефон в Париж — каза Тайръл тихо. — Обади се на Дьозием и им кажи да го поставят тотално под наблюдение.

— Чий е този телефон?

— Номер, на който Баярат се е обаждала. Това е всичко, което трябва да знаеш. Всичко, което ще ти кажа.

* * *

Таксито спря на бордюра в Джорджтаун, района на Вашингтон, в който живееше елитът на столицата. Импозантната четириетажна постройка стоеше сред една покрита с дървета морава. Оградата беше осветена, вратата на входа блестеше, стъпалата бяха белосани, перилата също бяха бели, всичко беше бяло, сякаш за да улесни изкачващия се в нощта човек. Хайторн плати и слезе от таксито.

— Искате ли да почакам, господине? — попита шофьорът, гледайки небрежното облекло на Тайръл и очевидно уверен в късния час, ако не и в къщата на държавния секретар.

— Не знам колко дълго ще се забавя — отговори Хайторн начумерено, — прав си. Ако си свободен, защо не се върнеш да кажем след четирийсет и пет минути. — Тайръл бръкна в джоба си, извади десетдоларова банкнота и я пусна през отворения прозорец на колата. — Мини оттук, но ако ме няма, заминавай.

— Нощта е бавна, ще ви дам малко време.

— Благодаря.

Хайторн се заизкачва по стълбите, чудейки се защо човек над петдесетте живее в къща, където за да стигне до предната врата, трябваше да е планинска коза. На безмълвния въпрос на Тайръл беше отговорено, когато видя, че отгоре, на тухлената веранда, има един голям електрически ескалатор. Старият Палисър не беше глупак, що се отнасяше до удобствата. Той не беше глупак и за много други неща. Тайръл не беше привърженик на вашингтонското благополучие, но Брус Палисър сякаш беше една степен над цялата тълпа. Хайторн не знаеше много за него, но от това, което беше чел във вестниците и беше видял на телевизионните пресконференции, секретарят имаше бърз ум, находчивост и дори чувство за хумор. Тайръл не уважаваше представителите на политическата власт, на които липсваха тези качества. Навсякъде. Във всяка страна. Въпреки това в момента беше много колеблив, подозрителен до крайност към държавния секретар. Защо той беше направил услуга на Нилс Ван Ностранд, приятел и домакин на Баярат?

Бляскавият звънец беше повече орнамент, отколкото практичен инструмент, затова Хайторн натисна яркоосветения бутон за вратата. След секунди тежката врата беше отворена от Палисър по риза, с познато лице под корона от сива коса. Панталоните му все пак не отговаряха на безупречната му репутация — той носеше дънки, скъсани на колената.

— Вие сте смелчага, капитане, това мога да кажа за вас — обяви секретарят. — Влизайте и докато вървим към кухнята, започнете да ми разказвате защо не отидохте при директора на ЦРУ или тайните служби, или при вашия собствен началник от морското разузнаване капитан Стивънс.

— Той не ми е началник, господин секретар.

— О, да — каза Палисър, спря в коридора и изгледа Тайръл. — Той спомена нещо за британците, мисля за МИ-6. Тогава защо, по дяволите, не се свързахте с тях?

— Не вярвам на Тауър Стрийт.

— Не вярвате…

— Също не вярвам и на ЦРУ, господин секретар. Те всички са инфилтрирани.

— Господи, вие говорите сериозно.

— Не съм тука, за да си правим комплименти, Палисър.

— Сега пък Палисър?… Е, предполагам, че това е освежително. Елате, аз варя кафе. — Те преминаха през дъбова плъзгаща се врата в голямата бяла кухня. В средата имаше кръгла маса, на края на която бълбукаше старомодна кафеварка. — Всеки си има разни пластмасови неща, които писукат, казват времето, колко чашки съдържат и господ знае какво още, но никое от тях не може да изпълни стаята с такъв великолепен аромат на истинско кафе. Как го пиете?

— Черно, сър.

— Първото прилично нещо, което казвате — секретарят наля чашките. — Сега кажете ми защо сте тук, млади човече. Приемам за инфилтрирането, но бихте могли да се върнете обратно в Лондон, до върха, както разбирам. Не бихте имали проблем с тях.

— Имам проблем с всички комуникации, които могат да бъдат подслушвани отвътре.

— Разбирам. И какво сте открили за Момиченцето-кръв, което можете да кажете само на мен?

— Тя е тук…

— Знам това, ние всички го знаем. Президентът не би могъл да бъде по-добре охраняван.

— Не за това поисках да се срещна с вас лично.

— Вие сте едно самодоволно копеле, капитане. Засега ме дразните! Разказвайте!

— Защо уредихте на Нилс Ван Ностранд да напусне страната по начин, който може да бъде определен като много тайнствен?

— Превишавате правата си, капитане! — секретарят плесна със свободната си ръка по масата. — Как смеете да се месите в поверителни дела на Държавния департамент?

— Ван Ностранд се опита да ме убие само преди няколко часа. Мисля, че това ми дава достатъчно смелост.

— За какво говорите?

— Аз само започвам. Знаете ли къде е Ван Ностранд сега?

Палисър наблюдаваше Тайръл. Загрижеността му се превръщаше в страх, близък до паниката. Той стана бързо на крака, разля кафето си и отиде до един телефон на стената с много бутони. Сърдито натисна продължително един бутон.

— Джанет! — извика той. — Получавал ли съм някакви обаждания тази вечер?… Защо, по дяволите, не си ми казала? Добре, добре, не погледнах… Той какво? Исусе…! — Секретарят бавно затвори телефона, уплашените му очи се срещнаха с тези на Хайторн. — Не е стигнал до Шарлот — прошепна той, сякаш задаваше въпрос. — Аз бях навън… в моя клуб… обадила се е охраната на Пентагона. Какво се е случило?

— Ще отговоря на въпроса ви, ако вие отговорите на моя.

— Нямате право!

— Тогава си тръгвам — Тайръл се изправи.

— Сядай! — Палисър заобиколи масата, грабна стола си, избърса разсипаното кафе с опакото на ръката. — Отговаряй! — нареди той, сядайки.

— Вие ми отговорете — каза Хайторн, все още прав.

— Добре, седнете… моля. — Тайръл седна, забелязал болезненото изражение на лицето на секретаря. — Използвах служебното си положение за лични цели, но те по никакъв начин не са компрометирали Държавния департамент.

— Това вие не можете да знаете, господин секретар.

— Аз го знам! Това, което вие не знаете, е какво е преживял този човек и какво е направил той за страната ни!

— Ако това е обяснението, по-добре е да ми разкажете.

— Кой сте вие, по дяволите?

— Най-малкото човек, който може да отговори на въпроса ви… Не искате ли да научите какво се е случило? Защо той не е стигнал до Шарлот?

— Най-добре да науча — каза Палисър. — Има един бригаден генерал, който ще бъде доволен да ме нарече некадърник по въпросите на разузнаването… Добре, капитане, ще ви разкажа, но ако не ми дадете сериозни доказателства за някакви разкрития, това ще си остане поверителна информация. Не мога да пожертвам един добър човек и жената, която обича, заради непотвърдени слухове. Разбираме ли се?

— Разказвайте.

— Преди години, в Европа Нилс е имал брак, който се е разпаднал — не е важно чия е била грешката, бил е приключен. Той се влюбил в съпругата на известен политик от онази страна, една злощастна жена, бих добавил — и те имали дете, момиче, което сега, двайсет и няколко години по-късно, умира…

Хайторн се облегна назад и изслуша с безизразно лице разказа на секретаря за любов, измяна и отмъщение. После се усмихна.

— Моят брат Марк вероятно би нарекъл това руска драма от деветнайсети век, нещо като Толстой или Чехов. Според мен са глупости. Проверихте ли този европейски брак?

— Добри боже, разбира се, че не. Ван Ностранд е един от най-уважаваните — дори обожавани мъже, които съм познавал някога. Той е бил съветник на агенции, департаменти, дори на президенти!

— Ако изобщо е имало брак, той е бил само на книга. А ако някога е имал дете, трябвало е да надмине себе си. Ван Ностранд не беше от тези мъже, които харесват жените. Той ви е излъгал, господин секретар, и точно сега се чудя колко души още е хванал на въдицата си.

— Обяснете! Не сте обяснили все още нищо!

— Всичко ще си дойде на мястото по-късно. Засега ще получите отговор на въпроса си… Ван Ностранд е мъртъв, господин секретар, застрелян, докато командваше моята екзекуция.

— Не ви вярвам!

— А би било по-добре, защото е вярно… Както и че Момиченцето-кръв в този момент беше наблизо, в една от неговите вили за гости.

* * *

— Какво се случи, сеньора? Защо бе убит човекът от паркинга? — момчето от доковете направи пауза, въпросът му беше сърдит, той за кратко отклони погледа си от вирджинския път и го впери в Баярат. — О, господи, ти ли беше?

— Да не си си загубил ума? Аз пишех писма, докато ти гледаше телевизия в спалнята, и звукът беше толкова силен, че едва можех да мисля!… Чух полицаите да казват, че било работа на ревнив съпруг. Младият мъж е имал роман с неговата жена.

— Ти даваш твърде много обяснения, contessa Кабрини. Кое да приема?

— Ще приемеш каквото ти казвам, иначе те връщам в Портичи, за да те убият на доковете заедно с майка ти, брат ти и сестрите ти! Разбра ли?

Николо се умълча, лицето му, невидимо от пробягващите сенки, се изчерви.

— Сега какво ще правим? — попита накрая той.

— Отбий някъде в гората, където е тъмно и няма да могат да ни видят. Ще си починем няколко часа, след това рано сутринта ти ще вземеш останалия багаж от хотела. После ще възстановим ролите си на Данте Паоло и неговата леля contessa. Виж! Там има поле с висока лятна трева, като тревата в долната част на Пиренеите. Карай натам.

Николо завъртя кормилото толкова силно, че Баярат се блъсна във вратата. Начумерена, тя го погледна.

 

Държавният секретар Брус Палисър скочи на крака, изпращайки стола си с трясък на земята.

— Нилс не може да е мъртъв!

— Капитан Стивънс е все още в офиса си в морското разузнаване. Накарайте нощния дежурен да ви свърже, той ще го потвърди.

— О, господи, вие не бихте направили такова невероятно съобщение… ако не можехте да го подкрепите.

— Би било загуба на време, господин секретар, а по мое мнение време за губене няма.

— Аз, аз не знам какво да кажа. — Старчески, непривично за възрастта му, Палисър се наведе и изправи стола си. — Всичко е толкова невероятно.

— Точно затова е истинско — каза Хайторн. — Защото всички те са толкова невероятни. Тук и в Лондон, Париж, Йерусалим. Не са се насочили към голямата атомна бомба, защото тя носи масово унищожение. Не това е целта им. Те ще дадат воля на гнева си, като създадат нестабилност, хаос. И независимо дали искаме да го приемем или не, те могат да го направят.

— Не могат! Тя не може!

— Времето е на нейна страна, господин секретар. Президентът не може да живее дълбоко замразен. Някога, някъде той ще се появи на място, където тя ще може да стигне до него и да го убие, а докато чакането продължава, другите подготвят нападенията в Лондон, Париж и Йерусалим. Те не са глупави.

— Нито пък аз, капитане. Какво има още? Какво пропускате?

— Ван Ностранд сам не би могъл да направи това, което се е опитал да направи с вас. Трябва да има и други.

— Какво искате да кажете?

— Казахте, че той е искал да напусне страната завинаги.

— Това е вярно. Така каза той.

— И всичко се е случило толкова бързо, за два дни, подразбрах.

— Беше по-скоро за часове, да, беше за часове. Той трябваше да стигне до Европа незабавно, преди кучият син съпругът да разбере, че той е там. Такава беше неговата версия! Трябвало да стигне при детето си, преди то да умре, и да отведе майката на това дете надалеч, за да остане до края на живота си с нея, жената, която е обичал най-много от всичко.

— Това е част от нещата, които ме тревожат — каза Хайторн. — Цената. Нека започнем с не толкова малкото имение на Ван Ностранд. То струва милиони.

— Той каза, че го е продал…

— За дни, нека да са часове?

— Не беше съвсем ясен, нито пък очаквах да бъде.

— А сметките, които е имал тук? Това са милиони, много милиони. Човек като Ван Ностранд не оставя такива неща зад себе си, без да вземе мерки, а тези мерки изискват доста повече от няколко часа.

— Не сте наясно, капитане. В наши дни чрез компютрите тези неща могат да се правят светкавично. Адвокати и институции се грижат за това всеки ден, милиони пресичат океана в двете посоки всяка минути.

— Но всички те могат да бъдат засечени, нали?

— По-голямата част, да. Правителствата не обичат да изпускат данъците, които им се полагат.

— Но вие казахте, че Ван Ностранд е трябвало да изчезне. Евентуално засичане би осуетило това, нали?

— По дяволите, разбирам, че е така. И…?

— И той е имал нужда от някой, който да прикрие прехвърлянията, които биха довели към него и местонахождението му. В досегашния си живот, господин секретар, аз научих, че умните избягват да правят сделки с престъпници, които лесно биха изпълнили желанията им, не от някакви морални съображения, а за да се предпазят от бъдещо изнудване. Вместо това те се насочват към високоуважаваните, като или ги убеждават или ги корумпират, за да изпълнят това, което им е нужно.

— Ах ти, нагло копеле! — изсъска Палисър презрително, със святкащи очи. — Да не искаш да кажеш, че съм корумпиран…

— О, по дяволите, вие сте бил убеден — прекъсна го Тайръл. — Вие не лъжете, бил сте подведен от началото до края. Това, което казвам, е, че някой друг, също толкова властен като вас, би могъл да направи така, че следата към него да се изгуби.

— Кой, по дяволите, би могъл да направи такова нещо?

— Някой друг секретар Палисър, може би убеден, че върши нещо правилно… Между другото, издадохте ли му фалшив паспорт?

— Слава богу, не! А и защо? Той не ми е искал.

— Аз съм използвал — като разузнавач — доста пъти. Фалшиви имена, фалшиви професии, фалшиво минало, фалшиви снимки. Имах нужда от тях, защото истинската ми личност трябваше да изчезне.

— Да. Капитан Стивънс каза, че сте бил изключително засекретен офицер от разузнаването.

— Сигурно му се е обърнал стомахът, докато го е казвал. Знаете ли защо се нуждаех от тези фалшиви документи?

— Вие сам отговорихте. Капитан Хайторн е трябвало да изчезне, а на негово място да се появи друг — Палисър кимна разбиращо. — Ван Ностранд е имал нужда от друг паспорт — каза той. — За да изчезне, му е бил жизнено необходим.

— Две точки за държавния секретар.

— Вие сте един безочлив млад човек.

— Такъв и възнамерявам да бъда. Плащат ми много добре, а аз правя най-доброто, на което съм способен, когато хората ми плащат добре.

— Няма да се опитвам да вниквам в зловонните ви оправдания, господин Хайторн, но мисля, че тук ви разбрах. Никой друг освен Държавният департамент не може да издаде законен паспорт, а тъй като вие изключвате незаконното, що се отнася до Ван Ностранд, кой тогава би могъл да го направи?

— Някоя високопоставена паралелна правителствена агенция или департамент, която има достъп до вашите технологии. Такъв достъп, че да го направи.

— Това означава корупция!

— Или убеждение, сър. Вие не сте бил корумпиран. — Тайръл направи пауза. — Последен въпрос, господин секретар, и може би не трябва да го задавам, но се налага. Имате ли някаква представа как аз се приземих с частния самолет на Ван Ностранд от Пуерто Рико, пристигайки за собствената си екзекуция, както казах преди минути?

— Дори не съм се замислял. Предполагам, че капитан Стивънс е бил замесен. Той очевидно е ваша връзка, а не началник, тук, в Щатите.

— Хенри Стивънс изпадна в шок, когато му казах, че съм тук, тъй като не можеше да разбере как е станало. Всяко мое действие е било наблюдавано, когато аз исках да бъде наблюдавано, от затворения кръг на преследвачите на Момиченцето-кръв. Но това би трябвало да бъде известно, тъй като е било извършено от един от главните ви играчи. Той ви е заобиколил, както е заобиколил и цялата разузнавателна общност, за да стигне до мен писмото на Ван Ностранд, което аз трябваше да последвам. Аз захапах стръвта, и ако не бяха двама изключителни приятели, аз щях да съм труп във Феърфакс, а вашият светец Ван Ностранд щеше да кацне в Брюксел, оставяйки Баярат да действа от неговото имение.

— Кой го е направил? Кой се е свързал с вас?

— Хауърд Девънпорт, секретарят по отбраната.

— Не мога да го повярвам! — извика Палисър. — Той е един от най-почтените хора, които съм познавал! Отидохте твърде далеч. Напуснете моя дом!

Хайторн бръкна в джоба на сафарито си и извади писмото на Ван Ностранд, на чиято запечатана страна личеше синята лента.

— Вие сте държавен секретар, господин Палисър. Можете да се обадите на всеки, навсякъде по света. Защо не се свържете с шефа на военното разузнаване в базата в Пуерто Рико? Попитайте го как това писмо е стигнало до мен и на кого е трябвало да докладва за него.

— О, господи…! — възкликна Брус Палисър, сивокосата му глава се наведе над стола, очите му бяха стиснати. — Ние сме правителство от опортюнисти или реформатори, от непоследователни умове, твърде често зверове, които нямат право да управляват. Но Девънпорт не може да е такъв! Хауърд не би могъл да направи такова нещо за лично облагодетелстване, той просто не е знаел!

— Нито пък вие, сър!

— Благодаря, капитане — държавният секретар погледна проникващо в Тайръл. — Приемам това, което ми казахте…

— Искам то да бъде записано — прекъсна го Хайторн.

— Защо?

— Защото Ван Ностранд е единствената ни връзка с Баярат и ако предположим, че не знае за неговата смърт, тя ще се опита да се свърже с него.

— Това не отговаря на въпроса ми. Не че не бих се съгласил да позвъня на капитан Стивънс, за да потвърди всичко, което ми казахте, но все пак защо?

— Защото искам да използвам името ви в този град, за да стигна до Момиченцето-кръв, а не ми се иска да получа трийсет години затвор заради злоупотреба с авторитети.

— Тогава вярвам, че ще трябва да обсъдим вашия план.

Телефонът иззвъня, стряскайки и двамата. Секретарят стана от стола и бързо се насочи към апарата.

— Палисър е, какво има?… Той какво? — Лицето на държавния секретар загуби цвета си. — Не мога да проумея! — Палисър се обърна към Хайторн. — Хауърд Девънпорт току-що се е самоубил! Прислужницата го е намерила…

— Самоубийство? — намеси се Тайръл меко. — Да се обзаложим ли, че не е?