Робърт Лъдлъм
Ашкелон (29)

29.

Хайторн усети първо острата агонизираща болка, а после поточетата кръв, които се стичаха по лицето му. Борейки се за въздух, той се опита да надигне глава, само за да издере косата и кожата си в бодлите. Беше паднал сред розовия храст, бодливите стебла се притискаха към дрехите му така, сякаш някой допълнително беше забил болезнените връхчета в тялото му. Навярно убиецът, който беше довършил живота на Ричард Ингерсол, бащата на Скорпион три.

Бавно, несигурно, отблъсквайки мрежата от бодли, Тайръл стана на крака и усети, че в ръката му има пистолет, твърде голям, твърде тежък, за да бъде неговият. Оръжието беше 38-калибров магнум с перфориран заглушител, прикрепен към дулото, същият пистолет, с който е бил убит старият Ингерсол. Клопка, помисли си Хайторн, едва сега усещайки, че нещо пулсира в джоба му — едно, две три… едно, две, три, — Пул се опитваше да се свърже с него чрез сигнала за тревога. От колко време, не би могъл да каже.

Той се измъкна от меката пръст на лехата, опитвайки се да се ориентира, докато вадеше ризата и попиваше кръвта от лицето си с краищата й. Нямаше никой, само трупът на Ингерсол. Целият му череп бе подгизнал в кръв, лицето му — като блестяща червена маска. Инстинктивно Тай се втурна напред. Той изтегли тялото на Ингерсол от бялата пейка и го довлече под високия плет на градината. Претърси джобовете на стария човек. Нямаше нищо освен портфейл, пълен с пари и кредитни карти. Той ги остави и взе чистата кърпичка от джоба на сакото на Ингерсол. Откъм басейна дойде светлина. Вода!

Хайторн се втурна към басейна, поглеждайки зад ъгъла, докато пъхаше магнума под колана си. Отново никой. Приглушените тихи гласове потвърждаваха присъствието на няколко дузина фигури, движещи се бавно зад плъзгащите се врати на хола. Той накисна кърпичката в басейна и я прокара по главата и лицето си. Ако успееше да се промъкне през модерната кухня, без да го забележат, щеше да стигне по коридора до офиса на младия Ингерсол. Трябваше! Трябваше да се свърже с Джаксън, да научи за какво беше тревогата, да му разкаже какво се беше случило. Видя някакъв пешкир на един стол. Грабна го, без да е сигурен какво точно ще прави с него, освен някак да прикрие мръсните си дрехи. Изведнъж си спомни, че от безсъзнанието беше излязъл благодарение на слабите, но непрестанни електрически сигнали от пластмасовата запалка на гърдите му. Без електронната намеса той щеше да бъде намерен на сантиметри от потъналото в кръв тяло на Ричард Ингерсол и да бъде арестуван от полицията за убийство. Така щяха да бъдат премахнати двама души, може би единствените двама души извън терористката Баярат, които знаеха тайните на Скорпионите. Движи се, сега!

Тайръл притискаше кърпата към лицето си и пробяга равния път до вратата на кухнята. Той навлезе в мелето, сякаш беше някой смазан оплаквач, човек, който от мъка беше пил твърде много в този дом на смъртта. Онези, които забелязаха жалкото му присъствие, се извърнаха. Те си имаха свои грижи. В тесния коридор той избърза към студиото, благодарен да види, че вратата все още беше затворена. Вмъкна се вътре и затвори вратата зад себе си, после спусна пердетата на всички прозорци. Раната на главата му се беше отворила отново, но слава богу, шевовете на бедрото още държаха. Имаше кръв отгоре, но не и отдолу, допълнителните лепенки на Пул вършеха работа. В студиото на Ингерсол имаше баня, вратата беше отворена. Щеше да се погрижи за драскотината на главата си веднага щом имаше възможност. Сега най-важното беше Пул, лейтенантът от военновъздушните сили на САЩ.

— Къде беше? — извика разтревоженият Пул. — Опитвам се да се свържа с теб вече четирийсет и пет минути.

— После, Джаксън. Първо твоите новини. С Кати какво стана?

— От болницата казват, че няма промяна.

— Тогава какво има?

— По-скоро не искам да ти казвам, Тай, но по-добре да го чуеш. Хенри Стивънс е убит, с голяма рана от нож в гърдите. Тялото му беше намерено от полицията зад неговия гараж… Лейтенантът спря, после каза: — Мислех, че ще искаш да знаеш, госпожа Стивънс подлуди секретаря Палисър, докато той не й даде този номер. Тя има съобщение за теб и не приемаше отказ. Аз го приех и се заклех в честта си, че ще ти го предам. Ето какво: „Първо Ингрид, сега Хенри, Тай. Колко дълго може да продължава? Махни се заради разума на всички ни.“ Какво означава това, капитане?

— Тя прави асоциация между две неща, а връзка между тях няма. — Тайръл не можеше да си позволи да мисли за болката на Филис Стивънс. Нямаше време! — Казват ли от полицията нещо за убийството на Хенри? — попита той.

— Само че раната е необичайна. Всичко се пази в тайна. Полицията има заповед да не съобщава нищо на пресата и на никой друг.

— Какво за раната?

— Било голямо острие, много дебело и изключително рядко срещано, казват те.

— Кои те? Кой ти каза това?

— Секретарят Палисър. След сърдечния удар на директора Жилет, или каквото там е било, Палисър се намеси, тъй като ти работиш от името на Държавния департамент. Той води шоуто.

— Значи говориш директно с него?

— Малко страшничко за моя чин, но говоря. Той ми даде личните си номера в къщи и в департамента.

— Слушай ме внимателно, Джаксън, води си бележки и не ме спирай, ако има нещо, което не разбираш. — Хайторн предаде на Пул детайлно всичко, което се беше случило в дома на Ингерсол в Маклийн, Вирджиния, подчертавайки разговора си с Ричард Ингерсол и жестоката смърт на бившия съдия в градината.

— Лошо ли си ранен?

— Ще оцелея с още няколко шева и дяволско главоболие. Сега се свържи с Палисър и му предай всичко, което ти казах. Искам да ми осигури пряк достъп до информацията на ЦРУ за всеки сенатор в разузнавателните комисии и за висшите офицери в Пентагона, за всеки висок ранг, за да взема решение.

— Пиша максимално бързо — каза Пул. — Исусе, какъв сценарий!

— Разбра ли всичко?

— Аз не правя много грешки, капитане. Имам добра слухова памет. Каквото си ми казал, той ще го научи… Иначе твоят брат Марк се обади отново. Беше потиснат.

— Той обикновено е потиснат. Какво има сега?

— Онези пилоти от имението на Ван Ностранд, Джоунс. Имаш дванайсет часа да се свържеш с тях, иначе ще се разприказват.

— Майната им. Нека се разприказват. Това ще паникьоса цялата мрежа на Скорпионите, а един от тях сега е тук, в тази къща! Който и да е, той ме е видял как излизам навън със стария човек, бащата на Скорпион три. Него вече го няма, както и О’Райън и Ван Ностранд. Остават двама от висшата петица. Паниката едва сега започва.

— Тай, как е главата ти?

— Малко замаяна и боли ужасно.

— Намери бинт отнякъде и го кръстосай на косата си. Пристегни го и открадни една шапка.

— Чекът е в пощата, докторе… Трябва да се измъквам оттук. Кажи на Палисър, че съм на път към Ленгли. Това ще ми отнеме поне двайсет минути, така че той има достатъчно време да уреди допускането ми и техните компютри от тайните стаи без прозорци да започнат да бълват информация. Кажи му да си размърда задника и му обясни, че аз съм ти наредил да се изразиш така.

— Обичаш да плюеш в лицето на властта, нали?

— Това е една от малкото радости, които са ми останали.

 

В секретната зала за аутопсии на болницата Уолтър Рийд двамата доктори, които работеха по трупа на капитан Хенри Стивънс, се спогледаха слисани. На стерилна неръждаема маса близо до тях бяха наредени различни видове остриета, общо трийсет и седем, от среден нож за плодове, до най-големите.

— Господи, било е байонет — каза докторът отдясно.

— Някой психар е пращал съобщение — съгласи се докторът отляво.

 

Баярат продължи през тълпите до електронните врати на платформата. Вътре тя зави надясно, далеч от гишетата към металните шкафчета. Разкопча чантичката си, извади един малък ключ, който й беше даден в Марсилия, и започна до оглежда номерата на заключените вратички. След като намери номер 116, тя го отвори, бръкна вътре с ръка и напипа залепения към горната му, невидима страна плик. Бай го отлепи, разкъса го и извади една квитанция за багаж, която бързо пусна в страничния джоб на чантата си, като остави ключа във вече празното шкафче.

Тя се върна отново сред тълпите и пое към багажното, където небрежно извади квитанцията и я подаде на момичето на гишето.

— Един от нашите пилоти е оставил пакет за мен — каза тя, усмихвайки се сладко. — Колкото повече остаряваме, толкова повече ни е нужен парфюм от Париж, нали?

Служителката взе квитанцията. Минаха няколко минути, през които тревогата на Баярат растеше. Ставаше прекалено бавно. Докато очите й се стрелкаха наоколо като на животно, приближаващо към клопка, жената се върна.

— Съжалявам — каза служителката. — Вашият пилот е пообъркал страните — обясни тя, подавайки на Баярат добре опакован колет. — Това не е дошло от Париж, а направо от Тел Авив. Ние складираме пакетите по страната, от която идват, на отделни места. Хората се тревожат, когато идват да си получават нещата.

— Много ви благодаря. — Бая взе пакета, беше лек и тя го разтърси. — Подлият пилот трябва първо да си е отишъл у дома и да е дал половината от моето на друга жена.

— Мъже — съгласи се служителката. — Кой може да им вярва, особено на пилотите?

Баярат понесе пакета назад към изхода. Тя беше въодушевена. Процедурата беше успяла. Ако неутрализираният пластичен експлозив беше преминал през израелската охрана, той ще премине през всичко, което Белият дом би могъл да изобрети! По-малко от двайсет и четири часа! Ашкелон!

Премина през електронните врати на платформата, само за да види, че лимузината не беше там. Очевидно се намираха в район, където не се паркира. Тя беше раздразнена, но не сърдита. Успехът от пристигането на пакета я изпълваше. Той беше преминал не само през уредите на летището, но през скенерите на багажното, които действаха непрекъснато след експлозията в Тел Авив през седемдесетте години. Никой не знаеше, че в долната част на изпратената чанта има една ивица от черна стоманена нишка, не по-дълга от половин инч. Щом бъдеше изтеглена, тя активизираше тънките литиеви батерии и произвеждаше взрив с еквивалент на няколко тона динамит. Задействаше се чрез просто мръдване на стрелките на диамантения ръчен часовник на дванайсет и след трикратно натискане на коронката. Тя отново се почувства като десетгодишното момиченце, което беше забило ловния нож в испанския войник, който гладно, бясно разкъсваше девствеността й. Muerte a toda autoridad.

— И ако това не е мацето от кибуца Бар-Шоен — думите дойдоха като удар на светкавица, изгаряща мозъка й, разкъсваща мислите й. Тя се обърна, за да види непознатия, който изобщо не й беше непознат! Това бе някогашният тъмнокос агент на Мосад, сега изрусен, когото беше видяла на рецепцията в „Карилон“. — Само дето не мисля, че името е Рачела — продължи той. — Вярвам, че започва с Б, както при Баярат. Ние знаехме, че имаш колеги в Йерусалим и Тел Авив, така че къде по-добре да получаваш съобщения и пакети, освен на единственото място, където никой няма да помисли, че ще се появиш. Беше просто интуиция, но ние сме твърде добри с интуицията…

— Толкова отдавна беше, скъпи мой! — извика Баярат. — Прегърни ме, целуни ме, моя скъпа, голяма любов! — Баярат обгърна с ръце разузнавача на Мосад, под симпатизиращите погледи на тълпите на платформата. — Да дойдеш чак от кибуца Бар-Шоен! Ела вътре в кафенето. Ние трябва да говорим за толкова много неща.

Бая обхвана ръката му, дърпайки агента през разделящите се да ги пропуснат тълпи. След като преминаха вратите, тя поведе смутения израелец към най-близката и най-плътна опашка пред гишетата. Изведнъж изпищя, писъците й бяха пълни с невъобразим ужас.

— Това е той! — изкрещя Бая истерично, с разширени от уплаха очи и издути на шията вени. — Това е Ахмед Соут от Хизбула^[1]! Вижте косата му, тя е боядисана, но това е той! Той уби децата ми и ме изнасили през войната. Как може да бъде тук! Извикайте полиция! Спрете го!

От опашката се откъснаха няколко мъже и заобиколиха офицера от Мосад, докато Бая изтича през вратите на платформата и се втурна срещу еднопосочното движение.

— Измъквай се оттук! — изрева тя, спирайки бавно приближаващата се лимузина, като заудря по стъклото и скочи на задната седалка при сащисания Николо.

— Накъде, мадам? — попита шофьорът.

— Към най-близкия по-приличен хотел по възможност — отговори Бая, останала без дъх.

— Има няколко тук до летището.

— Най-добрият тогава.

— Basta, сеньора! — каза Николо, впивайки в нея големите си тъмни очи, докато затваряше стъклената преграда, която отделяше шофьора от задната част на лимузината. — През последните два часа аз се опитвам да ти говоря, но ти отказваш да слушаш. Сега ще слушаш.

— Има много неща, за които да мисля, Нико. Нямам време…

— Сега ще имаш време или аз ще спра колата и ще сляза.

— Ти ще какво? Как смееш?

— Няма какво да смея, сеньора. Просто ще кажа на шофьора да спре и ако не спре, ще го принудя.

— Ти си едно нагло дете… Добре, ще те изслушам.

— Аз ти казах, говорих с Анжелина…

— Да, да, чух те. Актьорите в Калифорния стачкуват и тя долита у дома.

— Тя ще долети първо във Вашингтон и ние ще се срещнем в два часа на Националното летище.

— Това е изключено — каза Баярат твърдо. — Аз имам планове за утре.

— Тогава ги прави без мен, лельо Кабрини.

— Ти не трябва да ходиш на тая среща!

— Не съм твоя собственост, сеньора! Говориш ми, че имаш велика кауза и убиваш хора, защото казваш, че искат да спрат тази твоя кауза, макар че аз не мога да разбера как може една прислужница на острова и един шофьор да бъдат толкова важни…

— Те щяха да ме предадат, да ме убият!

— Така ми каза, но не ми каза нищо друго. Даваш ми толкова много заповеди, които не разбирам. Ако тази твоя велика кауза е толкова полезна и добродетелна, та чак е подкрепяна от Църквата, защо трябва да се правим на хора, които не сме?… Не, аз вече си мисля, че няма да видя нито една лира в Неапол. Затова ти повече няма да ми даваш заповеди, нито да ми казваш, че не мога да се виждам с Анжелина. Аз съм силен и не съм глупав. Ще си намеря работа — може би папа Капели ще ми помогне, след като му кажа истината, а аз ще му кажа истината.

— Той ще те изхвърли от къщата си!

— Аз ще отида със свещеник, с благословията и опрощението на изповедта. Той ще разбере, че съм искрен, че искрено се разкайвам за греховната си измама… макар че няма да говоря за човека, който се опита да ме убие. Той си плати за злото и няма да бъда наказан за нещо, което трябваше да направя.

— Ти ще говориш за мен?

— Аз ще им кажа, че ти не си контеса, а една богата жена, която се наслаждава на игрите между богатите, за които и ние от доковете знаем, че са много забавни. Колко пъти в Портичи и Неапол сме приготвяли яхти за тежки дами и господа, които всъщност са проститутки и сводници от Рим?

— Ти не можеш да направиш това, Николо!

— Няма да говоря за лошите неща — аз не знам нищо за тях. Ти заслужаваш моето мълчание, защото доведе Анжелина Капели в живота на един нещастен човек.

— Николо, чуй ме. Само още един ден и ти ще бъдеш богат и свободен!

— Какво говориш?…

— Утре! Изчакай до утре вечерта, само до вечерта, още малко! Само това искам от теб и аз ще си отида.

— Ще си отидеш?

— Да, мое прекрасно момче, и тогава парите в Неапол ще бъдат твои, голямото семейство в Равело ще бъде готово да те приеме като собствен син — всичко това е за теб, Николо! Мечтата на хиляди деца от доковете. Не я изпускай!

— Утре вечерта?

— Да, да, само един час от времето ти… И, разбира се, ти ще се срещнеш с Анжелина следобеда — бях разсеяна и не помислих. Самата аз ще дойда с теб до летището. Разбрахме се, нали?

— И без повече лъжи и бягства, сеньора Кабрини. Помни, аз съм докер от улицата. Мисля, че усещам лъжата по-бързо, отколкото ти. Не е толкова сложно.

 

Хайторн затвори телефона в студиото на Ингерсол и се огледа. Влезе в банята и отвори аптечката. Там имаше различни лекарства, таблетки валиум, антиацид, крем за бръснене, лосион за след бръснене, марля, лепенки. Завъртя главата си към огледалото, сложи марля върху раната и залепи отгоре няколко лепенки. След това се върна в студиото, намери едно бомбе в гардероба на мъртвия адвокат и го нахлупи на главата си. Превръзката щеше да попие кръвта, докато се добереше до Ленгли. Той искрено се надяваше да стигне до там.

Влезе в хола и изведнъж се замисли дали не би могъл да открадне съболезнователната книга, която беше оставена на открито. Тя сигурно съдържаше подписите на всички пристигнали за погребението. Дневникът от къщичката на Ван Ностранд беше помогнал донякъде, а някой в тази къща беше Скорпион. Смъртта на стария човек беше доказателство. Непознатото оръжие в колана на Тайръл също. Но всички мисли за кражба се изпариха, когато стигна предната врата.

— Тръгвате ли си, сър? — попита младият Тод Ингерсол, присъединявайки се към Хайторн във фоайето.

— Опасявам се, че ще трябва — отговори Тайръл, усетил тих гняв в гласа на младия мъж. — Моето посещение беше официално, защото трябваше да върша работа, но аз уважавам вашето семейство.

— Мисля, че получихме достатъчно уважение. Това място започва да прилича на скучно провалено парти, така че бих искал да намеря дядо си.

— Оо?

— И на него му е писнало от този боклук, колкото и на мен. След едно кратко изречение за баща ми всички тук говорят само за себе си. Ами погледнете кроманьонеца, генерал Майерс. Той наистина се престарава. Татко го мразеше и в червата, само се правеше, че го търпи.

— Съжалявам. Така е във Вашингтон… — Изведнъж един мъж в син костюм с късо подстригана коса влетя през предната врата, подминавайки Хайторн и Ингерсол-син. Той бързо стигна до Майерс и напрегнато заговори в ухото му, сякаш даваше заповеди на своя генерал.

— Кой е той? — попита Хайторн.

— Помощникът на Максимум Майк. Той се опитва през последния половин час да го изведе от тук. Всъщност преди малко дори го видях да грабва ръката на генерала… Къде е дядо ми? Господин Уайт каза, че разговарял с вас. Той може да изхвърли тези самохвалковци от тук любезно. Аз не мога, ще бъда груб и майка ми ще побеснее.

— Разбирам — Хайторн беше изучил лицето на младия човек. — Чуй ме, Тод — твоето име е Тод, нали?

— Да, сър.

— Точно сега това няма да има смисъл за теб, но твоят дядо те обича много. Аз не знам много за него, но от няколкото минути, които прекарахме заедно, разбрах, че той е прекрасен човек.

— Ние всички знаем това…

— Дръж се за това, Тод, повярвай го… Поне що се отнася до теб.

— Какво говорите, по дяволите?

— Не съм сигурен. Просто исках да знаеш, че напускам тази къща с чисти ръце.

— Лицето ви, сър. Вижте лицето си!

Тайръл усети вадичките кръв, които се стичаха по бузите му. Той се обърна и избяга през вратата.

Хайторн беше на половината път към Ленгли, когато удари спирачки и завря колата на Държавния департамент почти до канавката. Майерс! Максимум Майк Майерс, председател на Обединените началник-щабове. Тежка категория в Пентагона. Описанието на О’Райън. Беше ли възможно? Името в първия момент не каза нищо на Тайръл. Той не се интересуваше от военната аристокрация, нито кой какъв пост заема. Но прякорът Максимум Майк беше запазен в паметта му, защото го мразеше, както мразеше всички, подчинени на носителя на този прякор. А неговото име беше Майерс. Най-тежкият от най-тежките!

Тайръл натисна бутона на пряката линия с Пул.

— Тук съм — отговори веднага гласът на лейтенанта.

— Нещо ново за Кати?

— Тя е помръднала малко с левия крак, но това не е достатъчно. Ами ти?

— Задраскай Ленгли. Обади се на Палисър и му кажи, че съм на път за неговата къща. Имаме нова следа.