Робърт Лъдлъм
Ашкелон (18)

17.

Човекът се движеше по сенките, хвърляни от уличните лампи край пътя във вашингтонския парк Рок Крик. Той чу шума на поточето отдолу и разбра, че е близо до мястото на срещата. Имаше една пейка на еднакво разстояние от лампите, полуосветена, защото нито един от двамата мъже не трябваше да бъде виждан заедно с другия. Това беше задължение, което не трябваше да се нарушава никога. Всеки от тях беше Скорпион.

Виждайки своя колега, вече седнал на пейката със запалена пура в ръка, Дейвид Ингерсол приближи, оглеждайки се наоколо, за да се увери, че са сами.

— Здравей, Дейвид — каза Скорпион две, един набит и оплешивяващ мъж, с червена коса, издуто лице и сплескан нос.

— Добър вечер, Пат. Влажна нощ, нали?

— Казват, че няма да вали, но тези задници винаги грешат. Дори си взех сгъваемия чадър, защото спокойно можеш да си го сложиш в джоба. Това е почти единственото нещо, за което става.

— Аз забравих за чадъра. Много неща са ми наум.

— Това е съвсем ясно. Последният път, когато се срещнахме, беше преди повече от три години.

— Сега е много по-лошо.

— Така ли?

— Положението е ненормално, трябва да го знаеш — каза Скорпион три.

— Аз не правя такива изводи. Достатъчно богат съм, за да изпълнявам заповедите, а не да ги оспорвам.

— С цената на саморазрушението си?

— Хей, стига, Дейви, ние напуснахме бригадата на Прислужниците преди години, когато продадохме душите си на Доставчиците.

— Такъв сорт философски абстракции не са ми интересни. Интересува ме да защитавам активите, които сме натрупали, това, което сме спечелили. Онзи извратен стар болен човек е мъртъв, и с него си отиде сенилната лудост, която предизвика този абсурд… Попитай се, О’Райън, каква полза можем да очакваме от едно или няколко убийства?

— Никаква, освен че не пречим, поради което може да останем живи, а не да бъдем убити.

— Велики боже, от кого?

— От маниаците, чиято страст е тази операция. Тя не действа сама. Има последователи, като Абу Нидал и хора от неговия тип. Може би е по-малък кръг, но са не по-малко фанатици, нито по-малко осигурени. Не, Дейвид, ще правим това, което Скорпион едно ни нареди, и ако се случи нещо, той ще може да докладва, че ние сме изпълнили задълженията си. Никой няма да може да ни вини.

— Докладва…

— Господи, адвокате, не намалявай уважението ми към юридическите ти способности, като ми казваш, че не си мислил какво е мястото на Скорпионите в схемата на обществото. Добре, може би правото не изисква такъв злокобен анализ, в което аз въобще не вярвам, но съм офицер в разузнаването от двайсет и шест години и мога да разпозная разположението на силите по пирамидата. Ние можем да сме на три четвърти от основата й, дори на седем осми, но има и по-високо ниво, и ние не сме на него.

— Напълно осъзнавам йерархията, О’Райън. Има нещо, което изобщо не ти е известно.

— Трудно ми е да го повярвам, тъй като след Скорпион едно аз бях главната връзка между padrone и нашата малка фракция тук. Откровено, като номер две бях последният човек, с когото той говори, преди да изчезне. Даде ми да разбера това.

— Подозирам, че е направил още едно обаждане.

— Оо?

— За добро или лошо, от утре сутринта аз ще бъда Скорпион едно. Опасявам се, че са намерили за по-подходящо да ме поставят над теб. Просто ще трябва да позвъниш на тайния му номер и ще разбереш, че той стига до мен. Това ще бъде ли доказателство?

Аналитикът на Централното разузнавателно управление се вгледа в мъждукащата светлина в равните, твърди черти на лицето на Дейвид Ингерсол. Накрая каза:

— Няма да се опитвам да скрия разочарованието си, тъй като бях много по-полезен и съм много по-неизвестен сред обществото от теб. От друга страна, ти имаш фирма, определени хора те слушат, и предполагам, че на такова ниво това е неизбежно. Все пак поради професионалните си способности ще трябва да те предупредя. Бъди внимателен, много, много внимателен. Прекалено си прозрачен.

— Ти не разбираш О’Райън. Това е моето прикритие. Аз съм олицетворение на порядъчността.

— Тогава никога не се връщай в Пуерто Рико.

— Какво? — Ингерсол сякаш бе блъснат от голям камион. — За какво…

— Знаеш за какво говоря. Да кажем, че предвиждах новините, които току-що ми съобщи. Дебелият ирландски клоун, който яде твърде много и има избухлив характер, а понякога дори носи бели чорапи… прескочен в полза на шибания известен адвокат с добри връзки. Ох, трябва да повярвате, че той има подходящо университетско образование, баща върховен съдия, семейство, принадлежащо към елитните клубове. И това те прави Скорпион едно, а? Наистина ли си мислиш, че ще го приема?… Padrone знаеше, че аз съм неговият главен канал тук, и не мога да повярвам, че е дал такива инструкции. Ти изобщо нямаш достъпа до международното разузнаване, който имам аз.

— Защо Пуерто Рико? — попита Ингерсол монотонно, без да слуша тирадата на Скорпион две.

— Имам писмените клетвени показания — само аз ги имам, никой друг — от проститутките в един бардак на Кале дел Очо в стария Сан Хуан.

— Аз отидох там, защото Скорпион едно ме инструктира! Проверявах пилота!

— Да го кажем направо, Скорпион три, ти отиде твърде далеч. Една вечер дори си заспал…

— Съвсем за кратко, не повече от минута, и нищо не се случи. Парите ми, портфейлът ми, всичко беше непокътнато! Просто бях изтощен!

— Това е без значение, нали? Аз имам снимките, благодарение на собствените си източници в Кале дел Очо, които нямат нищо общо с нашето малко братство тук.

Ингерсол неколкократно разклати глава с бавни, мъчителни движения. Дишаше тежко, вече не така самоуверен, усетил собствения си провал.

— Какво искаш, Патрик?

— Контрол. Аз съм много по-подготвен от теб. Всичко, което ти знаеш, си го научил от мен. Аз съм в кръга на Момиченцето-кръв, а ти не си.

— Не можеш да променяш нещата. Моето име е вече утвърдено.

— О, за бога, запази си титлата. Не мисля да ти я отнемам. Ако го направя, ти ще трябва да изчезнеш, а това би повдигнало твърде много въпроси. Не ти си Скорпион едно и ще останеш такъв, докато ти дойде времето, само че аз ще дърпам конците. Така е по-добре за всички. Няма да ти се стори трудно, ще бъдеш информиран за всичко.

— Много щедро от твоя страна — каза адвокатът саркастично.

— Не, необходимо. Аз не съм щедър човек, но мога да бъда хрисим, не е ли прекрасна тази дума? Например съгласен съм с теб, тази лудост трябва да бъде спряна. Тя може да доведе единствено до хаос, от който ще пострадат всички. Всяко камъче ще бъде обърнато и прегледано. Не можем да си позволим това.

— Но по твоите думи ние не смеем да застанем на пътя им. Ако нещо се издъни, първо ще бъдат заподозрени Скорпионите, а аз не горя от нетърпение да получа в гърлото си нож от долината Бекаа.

— Тогава просто няма да ни има и заслугата ще бъде на нашата невероятно ефикасна разузнавателна служба.

— Те биха могли да те разкрият, знаеш го.

— Едно откритие, заради което едва ли ще заплачеш, Дейвид, но те няма да успеят. Ще бъда на запис как изпращам подразделенията в друга посока, с бурни извинения след това. Къде е сега жената, знаеш ли?

— Никой не знае. Сякаш потънаха. Биха могли да са навсякъде.

— Аз ги вкарах през имиграционното в Лодърдейл, откъдето отидоха в Уест Палм Бийч. Според Скорпион двайсет и две, за последно са били регистрирани в един мотел, след това са изчезнали.

— Изчезнали — повтори Ингерсол. — Не знаем как изглеждат, нито къде са. Нямаме описания, нито снимки…

— МИ-6 и Дьозием ни изпратиха снимки, за които претендират да са нейни. Откровено казано, те са безполезни. Би могло да бъде едно лице, но могат да са и три различни жени. Като имам предвид нейната способност да променя външния си вид, изобщо не вършат работа.

— Както казваш, те са изчезнали. Дори не знаем дали пътуват заедно или поотделно, нито каква е функцията на младежа.

— Той е комбинация от тъп бодигард, който прави каквото му се каже, и необходим компаньон.

— Не разбирам.

— От това, което си спомнят на митницата в Марсилия, той е някакво хлапе, за което се съмняват дали може да чете и пише, но вероятно би могъл да прекърши на две човек, ако му се нареди.

— Какво значи „необходим компаньон“?

— Психиатрите разработиха профил, основан на всичко, което научихме от Мосад, от Париж и Лондон. Доста психарски жаргон, но имаше също и разбираеми неща. Като повечето фанатици тази Баярат стига във всичко до крайност. Профилът предполага, че тя би могла да е сексуално хиперактивна, до границата на нимфоманията, но твърде предпазлива, за да се хвърля в непознати легла, освен ако не го прави с друга цел. В резултат на което има нужда от някой тъп хлапак, за да се задоволява.

— Те са изчезнали. Действително биха могли да са сред всеки срещнат, навсякъде, да се приближават все повече и повече. Какво можем да направим? Биха могли да бъдат обикновени туристи, посещаващи Белия дом, демонстранти пред него или на всеки завой с чанта гранати…

— Всички обиколки на Белия дом временно са прекратени, а всички президентски разходи из Вашингтон са спрени. И двете забрани са излишни, откровено казано, защото възможностите, които предоставят, не са в стила на Баярат. Тактиката й е да надхитри и да удари, а не да извади оръжието и после да убива. Това е свързано с детството й.

— Детството й?

— И това е част от информацията, която аз имам, а ти нямаш, Дейви. Ето защо аз ще бъда Скорпион едно във всичко, без името.

— Може би тя сама си е уредила нещата.

— Никой в сферата на тези операции не разчита само на обстоятелствата, за да постигне целта си. Това е още едно нещо, което ти не знаеш, Скорпион три. Аз съм имал тайни агенти, които са правили неразкриваеми сделки с три други разузнавания, считайки, че бих могъл и да не ги подсигуря. Това е нормално. Лоялността е боклук, важното е оцеляването.

— Значи смяташ, че тя ще ми се обади?

— Ако има мозък в главата си. Знам, че при нея е в излишък… Ще се обади.

* * *

Амая Баярат мина през фоайето на хотела небрежно, както подобаваше на една четирийсетгодишна контеса. Изведнъж се спря и тялото й се парализира. Русокосият мъж пред рецепцията — русата коса беше свежо боядисана — беше таен агент на Мосад, който в миналото имаше тъмнокестенява коса. Тя го познаваше от Хайфа, беше спала с него в Хайфа! Събирайки мислите си, тя изтича към асансьорите, взимайки веднага очевидното решение. С Николо трябваше да се преместят незабавно. Но къде? И с какво обяснение? Толкова много важни обаждания идваха в хотела, обаждания от важни хора в Сената, от депутати, от политици. Не на последно място обаждаше се сенаторът Несбит, човекът, който би могъл да я заведе до президента на Съединените щати. Щеше да бъде като повторение на „Вълчата бърлога“, но тяхната операция щеше да бъде много по-успешна, отколкото операцията на отчаяните генерали, които се противопоставиха на Хитлер… Достатъчно! Сега трябваше да изчезне от хотела! Тя влезе в отворения асансьор и натисна етажа на апартамента си.

— Не е ли красива, Каби? — изписка Николо. Той седеше пред телевизора в хола и гледаше някакъв уестърн с Анжел Капел. — Говорих с нея преди час, можеш ли да повярваш? И ето я сега тук!

— Стига, Нико! Помни, че тя е впечатлена от младия барон на Равело, а не от някакъв беден боклук от доковете на Портичи.

— Защо ме нараняваш, сеньора? — попита Николо, с вперени в нея сърдити очи. — Ти каза, че е добре да изпитвам определени чувства към Анжелина.

— Вече не. Местим се!

— Защо?

— Защото аз казвам така, глупаво момче… — отговори Бай, отивайки до телефона на бюрото. — Приготви нещата и на двама ни. Веднага! — Баярат набра номера, който беше запечатан завинаги в изключителната й памет. Беше единствено обаждане, така че можеше да използва номера на хотела.

— Да? — каза гласът във Феърфакс, Вирджиния.

— Аз съм. Нужно ми е убежище. Не в хотел, не във Вашингтон.

— Невъзможно е. Не тук. Не тази вечер.

— Заповядвам ти в името на padrone и всичките му връзки от Бекаа, до Палермо и Рим! Те ще те открият и ще те убият, ако ми откажеш!

Тишина. Накрая гласът каза:

— Ще изпратя кола за теб, но няма да се срещаме тази вечер.

— Това няма значение. Имам нужда от телефонен номер. Очаквам да ми звънят.

— Ще бъдеш в най-отдалечената къща за гости в имението. Всеки телефон в къщата е на отделна линия. Когато пристигнеш, можеш да се обадиш в хотела и да им дадеш номера. Той минава през Юта и се връща чрез сателит обратно тук, така че няма за какво да се безпокоиш.

— Благодаря.

— За нищо, сеньора. Но трябва да те предупредя, от утре оставаш сама.

— Защо?

— Аз ще съм заминал и ти няма да знаеш нищо. Ти си просто една приятелка от Европа, която очаква да ме чуе скоро, всеки час, всеки ден. Все пак можеш да използваш този номер, за да се свържеш с моя приемник.

— Разбирам. Ще те чуя ли някога?

— Не. Никога.

 

Самолетът Гълфстрийм навлезе в бреговата линия на Съединените щати, на изток от залива Чесапийк, над нос Чарлз, Мериленд.

— Още петнайсет минути — каза пилотът.

— Прибави още няколко — прекъсна го помощник-пилотът, изучавайки компютърната карта на таблото. — Приближава се силен фронт и ние го заобикаляме от север.

— Наистина ли можете да приземите този куршум в частната собственост на някой? — попита Пул. — Ще ви трябва трикилометрова писта.

Помощник-пилотът изгледа цивилните дрехи на Пул.

— Ти пилот ли си, господине?

— Е, имам няколко часа, не като вас момчета, но достатъчно, за да знам, че не можете да приземите това нещо на някоя зелена леха.

— Не е леха, сър, двукилометрова асфалтова писта със собствена кула, която не е точно кула, защото прилича на стъклена вила. Направихме няколко пробни приземявания тази сутрин, и нека ти кажа, господин Ван Ностранд е осигурил чудесни условия.

— Очевидно — каза видимо смутеният Хайторн от задната седалка.

— Добре ли си, Тай? — попита майорът.

— Добре съм. Просто искам да стигнем.

Двайсет и една минути по-късно самолетът обиколи тъмната повърхност на Вирджиния. Долу, изрязана пред полетата, лежеше пистата, очертана от сигнални светлини. Пилотът приземи самолета до чакащата лимузина, зад която имаше едно бъги за голф.

Скачайки от самолета, тримата пасажери бяха посрещнати от двама мъже, единият с черен костюм и черна шапка, а другият без шапка, със спортно сако и панталон. И двамата стояха в тъмнината.

— Капитан Хайторн? — каза този без шапката, отдясно, обръщайки се към Хайторн. — Мога ли да ви откарам с нашето бъги до главната къща? Съвсем наблизо е.

— Разбира се. Благодаря.

— И дамата с господина — каза шофьорът от ляво. — Вашите стаи ви очакват в Шенадоа Лодж, благодарение на господин Ван Ностранд, разбира се. Само на десет минути от тук е. Ще се качите ли на лимузината, моля?

— Разбира се — отговори Кати.

— Хубави колела — каза Пул.

Шофьорът на бъгито за голф спря и погледна към Тайръл.

— За вас всичко е приготвено в главната къща, сър.

— Това е много мило от страна на господин Ван Ностранд, но имам други планове след нашата среща.

— Той много би се разочаровал и съм сигурен, че ще ви убеди да останете, капитане… — добави шофьорът, отваряйки вратата на лимузината на Нелсън и Пул. — Готвачката е приготвила страхотна вечеря. Сигурен съм, защото тя е жена ми.

— Моите извинения към нея…

— О, боже, забравих си маниерите! — възкликна Пул, обръщайки се от огромния кадилак и поглеждайки към самолета.

— Какви маниери? — попита Кати, облегната отвътре на лимузината.

— Вие с капитана казахте довиждане на двамата пилоти, но аз не успях, а те бяха толкова мили да ми покажат как работят всички уреди.

— Какво…?

— Сега се връщам! — лейтенантът се затича към самолета. Виждаше се как разговаря с двамата пилоти, които все още бяха в кабината със запалени лампи. Пул се здрависа и бързо се върна до колата, докато Хайторн се качи в бъгито, гледайки лейтенанта с любопитство. Пул не само беше казал довиждане на пилотите, той го беше направил прочувствено.

— Ето, сега се чувствам добре. Моят татко винаги ми казваше, че трябва да съм любезен и благодарен към непознати, които се отнасят добре с мен. Да тръгваме, нямам търпение да взема един горещ душ. Не съм го правил от дни! Мама ще ме напляска, че съм се омърлял така… Ще се видим по-късно, капитане!

Лейтенантът се качи в лимузината. Тайръл се намръщи, докато бъгито се движеше между светлините през голямата морава към къщата.

Големият кадилак се отклони от пистата и навлезе по лъкатушещ път, който скоро рязко се изправи. В далечината светлините огряваха една голяма желязна врата със стражева къщичка от лявата страна. Имаше още една лимузина, която току-що беше пропусната през изхода и се размина за секунди с тях, твърде бързо, за да бъдат видени пътниците й. Изведнъж Джаксън Пул прескочи задната седалка и се намести до шофьора. За изненада на Катерин в ръката му имаше автоматичен валтер.

— Чуй сега, шофьоре, веднага трябва да спрем! Ще повярваш ли, че забравих нещо?

— Какво е то, сър? — попита шашнат шофьорът.

— Капитан Хайторн, тикво такава! — Лейтенантът притисна дулото на пистолета до слепоочието на ужасения шофьор. — Отбий настрани и угаси светлините!

— Джаксън! — извика Нелсън. — Какво правиш?

— Цялото това шибано нещо мирише, Кати. Пак повтарям, обръщай, копеле такова, иначе мозъкът ти ще се залепи на стъклото!

Лимузината започна да завива несигурно, качвайки се на тревата, докато шофьорът се наклони надясно, към червения алармен бутон. Ръката му не успя да стигне до него. Пул го удари с пистолета по врата. Чу се болезнен звук. Шофьорът беше моментално обездвижен, лейтенантът го изблъска от мястото му и пое управлението. Кракът му намери спирачката. Спряха под клоните на един бор. Пул изви врата си назад, дишайки тежко.

— Мисля, че е време за обяснение — каза потресената Нелсън от задната седалка. — Джаксън, ти твърдиш, че човекът, който предложи открито на Тай да го провери чрез държавния секретар и секретаря по отбраната, а също и чрез директора на ЦРУ, е не само лъжец, но и нещо повече!

— Ако съм сбъркал, ще се извиня, ще напусна армията, ще отида при малката си сестричка в Калифорния и ще стана богат като нея.

— Това не е обяснение, лейтенант! Чакам обяснението!

— Аз се върнах при двамата пилоти…

— Да, ти се върна, разбира се, след като ни каза, че не си си взел довиждане, а след това обяви, че не си вземал душ от дни, след като беше прекарал четирийсет и пет минути под душа само преди часове в Сан Хуан.

— Надявам се, че Тай ме е разбрал…

— Какво да е разбрал?

— Че нещата са гнили. Тези двама пилоти не са редовни служители на Ван Ностранд — обясни той. — Постоянните са в отпуск. Спомняш ли си, те казаха, че са направили няколко пробни приземявания тази сутрин?

— И какво? Лято е. Хората излизат в отпуск през лятото?

— Какво правим, когато искаме да запазим една предстояща операция в тайна.

— Сменяме персонала, естествено. Обикновено от други бази. И какво?

— Непознати на никого, нали?

— Разбира се.

— Тогава помисли върху това, Кати. Тия двамата след нас трябва да извършат цивилен полет до летище Дъглас, в Шарлот, Северна Каролина, където правителствен ескорт ще посрещне самолета на осигурено пространство. Пасажерът им ще бъде един, с дипломатически пропуск, осигурен от Държавния департамент. Казвам ти, тези пилоти никога не са действали на такова ниво. Те са малко изнервени според мен, защото работата им не е съвсем чиста.

— За какво говориш, Джаксън?

— Съобщено им е, че пасажерът е Ван Ностранд, и по план трябва да излети след час.

— След час?

— Твърде недостатъчно време за добра вечеря и важна среща, нали? Аз си мисля, че тия двамата са разжалвани престъпници или превозвачи на наркотици, които се движат от една задача на друга чрез нелегалната мрежа.

— Изглеждаха толкова симпатични…

— Ти си момиче от провинцията, Кати, аз съм от Ню Орлеанс. Ние свирим джаз на площада, докато обират публиката ни. Не че аз някога съм го правил.

— Какво ще правим сега?

— Мразя да създавам паника, но в теб ли е още пистолетът на Тай.

— Не, той го залепи за крака си.

— Ще проверя нашия шофьор. Господи, той има два! Един голям и един по-малък… Ето, вземи големия и остани в колата, аз ще сложа другия в якето си. Ако някой се приближи, не задавай въпроси, просто стреляй, а ако този кучи син се размърда, прасни го хубавичко по главата.

— Дивотии, лейтенант. Аз идвам с теб.

— Не мисля, че се налага, майоре.

— Просто ти заповядвам, Пул.

— Има една точка в правилника на военновъздушните сили, която ясно казва…

— Забрави я! Където отидеш ти, там отивам и аз! Ами шофьора?

— Помогни ми. — Джаксън издърпа шофьора навън и започна да го влачи по земята под широкото борово дърво… — Свали му дрехите, първо обувките — продължи той, докато Кати побърза да свали мокасините на шофьора. — Сега панталоните — добави Пул, достигайки до един висок храст. — Аз ще му сваля сакото и връзката… Остави слиповете, тях ще ги сваля най-накрая.

Минута по-късно голата фигура на шофьора беше овързана с ленти от собствените му дрехи — нито една от тях не беше достатъчна, за да прикрие достойнствата му. Лейтенантът нанесе един последен удар по неговия врат, тялото потръпна спазматично, след това отново се отпусна.

— Не си го убил, нали?

— Ако остана тук още пет секунди, мога да направя и това. Копелето щеше да убие нас, Кати, и ще ти го докажа.

— Какво говориш?

— Да се върнем в лимузината, там има телефон. Дяволски сигурен съм, че съм прав.

Пул запали мотора, активирайки радиотелефона, вдигна слушалката и потърси информация за Шенадоа Лодж.

— Това е спешно обаждане от Военновъздушната база, Патрик — каза той с официален тон. — Моля, свържете ме с майор Катерин Нелсън или лейтенант Джаксън Пул. Повтарям, спешно е.

— Да, сър, да, сър! — отговори операторът забързано. — Ще проверя веднага нашите компютри. — Линията утихна. Трийсет и пет секунди по-късно успокоеният оператор се обади. — С тези имена няма никой регистриран в Шенадоа Лодж, сър.

— Нещо друго трябва ли ти, майоре? — лейтенантът остави слушалката. — Това копеле щеше да ни убие, преди да сме стигнали където и да е. Разложените ни тела сигурно щяха да бъдат открити след десет години в някой ров.

— Трябва да отидем при Хайторн!

— Тук позна — каза Пул.

 

Хайторн беше въведен в огромната, отрупана с книги библиотека на своя домакин, Нилс Ван Ностранд. Той отказа напитката, предложена му от шофьора на бъгито, който седеше пред бара.

— Пия само бяло вино, благодаря — каза Тайръл. — Колкото по-евтино, толкова по-добре и по-възможност в малки количества.

— Имам едно отлично Поуили-Фюм, сър.

— Стомахът ми ще се разбунтува. Свикнал съм на по-слаби букети.

— Както желаете, капитане, но се опасявам, че ще трябва да ви помоля да извадите оръжието, прикрепено към десния ви крак.

— Десният ми какво…?

— Моля ви сър — каза шофьорът на бъгито, вадейки малка капсула от ухото си. — Преминахте покрай четири рентгенови машини от предния вход, през коридора, до тази стая. Появи се на всяка камера. Извадете го, моля.

— Това е просто стар навик — каза Хайторн вяло, седна на най-близкия стол и си нави крачола. — Щях да направя същото дори и да се срещах с папата. — Той разкъса лепенката, освободи пистолета и го ритна на пода. — Удовлетворен ли сте?

— Благодаря, сър. Господин Ван Ностранд сега ще дойде.

— Ти си охраната, значи?

— Моят работодател е предпазлив човек.

— Сигурно има много врагове.

— Напротив, не бих могъл да назова нито един. Той все пак е изключително богат и като шеф на неговата охрана аз настоявам на определени процедури, когато хора, които той не познава, идват на посещение. Като бивш офицер от разузнаването съм сигурен, че ще одобрите това.

— Очевидно не мога да се възпротивя. Какъв си бил, в пехотата ли?

— Не, в тайните служби, към Белия дом. Президентът ме освободи с неохота, но разбра финансовите проблеми на един женен човек с четири деца, които трябва да ходят в колеж.

— Вършите си добре работата.

— Знам. Ще бъда точно зад вратата, когато господин Ван Ностранд пристигне.

— Нека се разберем нещо, господин Тайни Служби. Аз бях доведен тук от твоя шеф. Не съм се самопоканил.

— Що за гост е този, който прикрепя валтер към крака си? Ако не се лъжа, това е любимото оръжие на опасните хора.

— Казах ти, навик.

— Не и тук, капитане — той се наведе и вдигна оръжието.

Вратата се отвори и импозантната фигура на Нилс Ван Ностранд влезе в стаята с празнично изражение.

— Добър вечер, господин Хайторн — каза той, приближавайки Тайръл, докато посетителят му ставаше от стола. — Простете ми, че ни ви посрещнах, когато пристигахте, но говорех по телефона с човека, с когото ви предложих да се свържете, държавния секретар… Мисля, че познавам якето ви. Сафарикс, Йоханесбург. Висша мода.

— Съжалявам. Тони Тропик Шоп, на летището Сан Хуан.

— Дяволски хубава имитация. Занимавал съм се малко с платове. Джобовете са важното в този тип якета. Всички мъже обичат да имат много джобове. Във всеки случай извинявам се, че не ви посрещнах на пистата.

— Времето беше добре оползотворено — каза Хайторн, изучавайки своя домакин, почти хипнотизиран от излъчването му. Голям мъж… със сива коса, висша класа… Като тези по модните списания. — Имате страхотна охрана.

— О’Брайън ли? — Ван Ностранд се засмя меко, грациозно, гледайки мило шефа на охраната си. — Понякога моят добър приятел взема работата си прекалено насериозно. Надявам се, че не е имало неудобства.

— Никакви, сър — О’Брайън напъха пистолета в джоба си. — Предложих на капитана питие, вашето Поуили Фюм, но той отказа.

— Наистина? То е от чудесна реколта! В такъв случай може би господин Хайторн предпочита бърбън…

— Чували сте нещо за мен — каза Тайръл, — но се опасявам, че това е минало.

— Да, казаха ми. Би ли ни оставил, О’Брайън? Имаме да обсъждаме поверителни неща с нашия човек от Амстердам.

— Разбира се, сър. — Бившият агент от тайните служби отвори вратата и излезе.

— Сега сме сами, капитане.

— Ние сме сами, а вие направихте едно необикновено изявление относно жена ми и капитан Хенри Стивънс. Искам да знам с какво можете да го подкрепите.

— Ще стигнем и до там. Моля седнете, ще побъбрим няколко минути.

— Не ми се бъбри! Защо каза това за жена ми? Отговаряш, че можем да говорим за други неща, но това ще бъде страшно кратка среща.

— Да, казаха ми че не можеш да останеш за вечеря, нито да приемеш гостоприемството ми за през нощта.

— Не съм дошъл за вечеря или на гости. Дойдох да чуя какво имаш да кажеш за убийството на жена ми в Амстердам и капитан Хенри Стивънс. Той може и да знае нещо, което аз да не знам, но ти говореше за съвсем друго. Обясни ми го!

— Няма нужда. Колкото ти гориш от желание да научиш за тези обстоятелства, така и аз съм изпълнен с любопитство да науча какво се случи на един неизвестен остров в Карибите.

Тишина. Стояха на няколко метра един от друг със стиснати очи. Накрая Хайторн проговори.

— Ти си Нептун, нали?

— Разбира се, че съм аз, капитане. Както и да е, твоето разкритие никога няма да напусне тази стая.

— Сигурен ли си в това?

— Абсолютно. Ти ще умреш, Хайторн. Влизай, Брайън!