Кристофър Райх
Правилата на измамата (73)

71.

— Той е при мен — прошепна Симон в телефонната слушалка. — Ще те взема от уреченото място.

Затвори и намали звука на радиото.

— Как се чувстваш там отзад? — извика тя. — Чуваш ли ме?

Разнесе се приглушен глас и две почуквалия в отговор. Багажникът може и да беше тесен, но вътре имаше предостатъчно кислород за краткото пътуване. Тя нямаше никакво намерение да води Рансъм в Цюрих.

От две години Симон Ноаре се опитваше да проникне в редиците на „Дивизията“.

Чувстваше се странно при мисълта да се обърне срещу собствената си държава, но пък и светът се бе превърнал в доста странно място напоследък. Между организациите се вихреше свирепо съперничеството, също като между враждуващи нации.

Тя беше родена с името Фатима Франсоаз Насер в Куинс, Ню Йорк, от майка с френско-алжирски произход и баща египтянин. Най-ранните й спомени бяха свързани с пари, или по-скоро с караници относно липсата им. Баща й бе невероятен скъперник. Все още се потеше при спомена за хитростите, които се налагаше да прилага, за да измъкне някоя мизерна десетачка от стиснатите му пръсти.

На осемнайсет години постъпи в армията, защото и брат й бе направил същото преди нея. Заради езиците, които владееше, я изпратиха в разузнаването. Освен френски, египетски и английски, говореше още персийски и арабски. Премина обучение в тренировъчната база на форт Хуачука и военния езиков институт в Монтерей, след което я изпратиха в базата в Германия. Стигна до чин „сержант“, преди да я напусне. Със спестените пари, в добавка към военната стипендия, завърши университета „Принстън“ summa cum laude^[1], специалност Близкоизточни науки.

След по-малко от месец получи телефонно обаждане с покана за среща в Манхатън с представител на ЦРУ. Човекът й спести любезностите и мина директно на въпроса. Управлението я държеше под око от самото начало на военното й обучение. Предлагаха й работа отвъд океана. Шпионска дейност. Не като по филмите, а наистина. Трябваше да премине курс на обучение във Фермата — тренировъчната база на ЦРУ близо до Уилямсбърг, Вирджиния. Ако се представеше успешно, щяха да я изпратят на допълнително обучение за агент под дълбоко прикритие. Налагаше се да му даде отговор в рамките на двайсет и четири часа. Симон прие предложението незабавно.

Това се случи преди единайсет години.

Лично адмирал Джеймс Лафивър, заместник-директорът на Оперативен отдел, я бе поканил да се присъедини към кръстоносния поход, който водеше срещу „Дивизията“. Човек не отхвърляше подобно предложение току-така, а тя винаги бе жадна за нови предизвикателства. Цялото й служебно досие в ЦРУ бе заличено. Създадоха й ново, простичко житие на странстващ учител — като многото европейци без родина, пътуващи от държава в държава и заемащи вакантните места в американските училища по маршрута си. Работата на съпруга й в Световната банка бетонираше прикритието й.

Симон пристигна в Бейрут един месец преди Ема. За да установи приятелски отношения с нея, й помогна да намери работно помещение за дейността на „Лекари без граници“, която тя пък използваше за свое прикритие. Приятелството им се зароди съвсем естествено. Все пак двете имаха много общи неща. От един дол дренки, така да се каже. Не след дълго вече се срещаха ежедневно.

През цялото време Симон наблюдаваше внимателно.

Разкри един по един членовете от мрежата на Ема, въпреки че не успя да предотврати навреме бомбения атентат в болницата, отнел живота на ливанския полицейски инспектор, разследващ убийството на ливанския министър-председател.

Симон продължи работата си и в Женева. Само месец преди това бе успяла да разкрие Тео Ламерс като един от членовете на новата мрежа на Ема. Този път Лафивър не се поколеба да предприеме действия. Винаги бе смятала, че в хода на цялостната дейност понякога се налага да се прибегне и до убийство. Обичайна практика и при предишните й назначения…

Симон премина безпроблемно през два контролно-пропускателни пункта. И двата пъти спря и подаде документите си за проверка. И двата пъти се постара да гледа служителите право в очите, при това не особено почтително. И двата пъти я пропускаха, без да се бавят.

Стигна до разклонението за магистралата, която водеше на запад към Ландкарт и Цюрих, но вместо да завие надясно, пое на изток към долината. По пътя имаше достатъчно завои и не се тревожеше, че Джонатан може да се сети в каква посока се движеха. Но дори и да разбереше, нищо не можеше да направи. Багажникът беше заключен.

Нямаше къде да избяга.