Кристофър Райх
Правилата на измамата (15)

13.

От часовника на железопътната гара в Ландкарт се провесваха ледени висулки. Джонатан и Симон крачеха по перона, навели глави срещу брулещия вятър. Група скиори се трупаха около багажното депо и навъсено проверяваха екипировката си. Днес нямаше да се спускат. Джонатан се нареди на опашката, потупвайки нетърпеливо крака си със стиснатите в ръка квитанции.

— Обади ли се на близките на Ема? — напомни му Симон.

— Тя има само сестра, Беатрис. Живее в Берн.

— И работи като архитект? Мислех, че Ема не я харесва?

— Така е, но Беа е единствената й роднина. Знаеш как е. Това е една от причините Ема да иска да дойдем в Швейцария. Звъннах й тази сутрин, но се включи телефонен секретар. Не можах да оставя съобщение, че Ема е… Просто не можах.

— Поне трябва да има опело в църква…

— Ще направим, след като вземем тялото.

— Кога ще е това?

— До няколко дни, може би… Зависи кога ще можем да се качим в планината.

— Къде смяташ да го организираш? Тук или в Англия?

— В Англия, предполагам.

Опашката се придвижи крачка напред.

— Ами братята ти? — попита Симон.

— Ще им се обадя, когато мога да кажа нещо конкретно. Не съм в настроение за съболезнования.

Опашката напредна и Джонатан се озова срещу служителя на гишето. Подаде му квитанциите. След малко човекът се върна и остави пред него черна пътна чанта и средно голям правоъгълен пакет, увит в обикновена кафява хартия.

Черната чанта беше изработена от мека телешка кожа, от закопчалката й висеше златен катинар. Изглеждаше доста скъпа на вид… Чанта за уикенд, която да метнеш на предната седалка в рейндж ровъра си. Нямаше етикет с име. Само разписка, прикрепена към дръжката.

Премести поглед върху пакета. Кутия за риза, разсеяно си помисли той. Пристегната с връв, отново само с придружаваща разписка, без име. Взе пакета в ръце и се изненада колко е лек. Извади джобното си ножче, нетърпелив да среже канапа.

— Това ли очакваше? — попита Симон. — Искам да кажа, на Ема ли са?

— Би трябвало — кратко отвърна Джонатан. — Някой ги е изпратил за нея.

— Следващият, моля — извика служителят над рамото му.

Опашката се придвижи напред. Човекът зад Джонатан го избута и застана на гишето. Швейцарско възпитание. Той прибра джобното си ножче, събра багажа и тръгна по перона, оглеждайки се за удобно място, където да го разгледа на спокойствие. С изненада откри, че бюфетът на гарата е претъпкан и пред вратата се вие опашка от хора, чакащи за маса.

— Следващият влак обратно към Чур е след 40 минути — обяви Симон, загледана в мониторите с разписанието.

— Отсреща на улицата има кафене. Искаш ли да почакаме там?

— Защо не? — съгласи се Джонатан. — Може пък там да е по-спокойно.

Изчакаха преминаващите коли и тръгнаха да пресичат улицата. Точно преди да стъпят на тротоара, зад завоя изсвириха гумите на сребриста лимузина.

— Внимавай! — Джонатан стисна Симон за лакътя и я дръпна към себе си.

Колата рязко зави и гумите й спряха на бордюра. Предната броня закова на крачка от тях. Предните врати се отвориха едновременно. Отвътре излязоха двама мъже и се запътиха към тях. Джонатан местеше поглед от единия към другия. Човекът, който слезе от шофьорската врата, беше нисък и мускулест. Носеше кожено яке и плътни слънчеви очила. Беше късо подстриган, почти до кожа, а бузите му бяха набраздени с белези от акне.

Другият бе по-висок и по-едър, облечен с дънки и вълнено поло. Имаше руса, почти до бяло коса и очи, толкова тесни, че цветът им не се виждаше.

Мъжете приближаваха бързо и изглеждаха агресивни. Очевидно бе, че мишената им е точно Джонатан Рансъм. Преди да успее да реагира — да предупреди Симон или да вдигне ръка, за да се предпази, — русият мъж с пуловера заби юмрук в лицето му. Джонатан падна на коляно и изпусна чантата и пакета на земята.

— Джонатан… боже мой! — ахна Симон и отстъпи назад.

Русият се наведе над Джонатан и докопа чантата от телешка кожа и кафявия пакет.

— Хайде — кимна той към партньора си.

Ако бяха тръгнали незабавно, Джонатан нямаше да успее да реагира. Лицето му пулсираше неудържимо. Зрението му се замъгли; усещаше вкус на кръв в устата си. Зад гърба си имаше достатъчно разпри и сбивания. Знаеше кога да отвърне на удара и кога е по-добре да отстъпи.

Ала точно тогава ниско подстриганият събори Симон на земята. Тя нададе вик и нещо в този писък събра целия ужас от събитията през последните двайсет и четири часа — началото на бурята, падането на Ема, проснатото й на дъното на процепа тяло… Джонатан усети как болката в сърцето му го разкъсва, по-силна от всякога.

Преди да успее да се замисли, скочи на крака и хукна към русия мъж, дето стискаше нещата на Ема в ръцете си. Джонатан си ги искаше обратно. Извика и скочи на гърба му. Преметна ръка под брадичката му, заклещи врата му и се опита да го събори. Мъжът заби лакът в ребрата му и светкавично стовари юмрук в челюстта му. Джонатан се свлече на земята, задъхан и треперещ.

Русият метна черната чанта в колата. Изгледа нападателя си с презрителен победоносен поглед и понечи да го ритне в лицето.

Ала този път Джонатан беше подготвен. Отби подметката му с една ръка, сграбчи крака му и рязко усука глезена му. Нападателят се просна на земята и Джонатан се озова върху него, налагайки го безпощадно с юмруци в лицето. Хрущялът изпука и ноздрите му се обляха с кръв.

В този момент другият вече заобикаляше предния капак на колата. Беше с половин педя по-нисък, с отпуснати рамене и уродлив врат. Налетя като бик на корида. Джонатан скочи на крака, зае боксьорска поза и зачака нападателят да го приближи. После замахна с два бързи удара. Мъжът ги отби с лекота. Сграбчи Джонатан за якето и го просна по гръб на предния капак, притискайки с една ръка китката му, а с другата — гърлото му.

Джонатан се бореше за въздух. Замахна със свободната си ръка към мъжа, ала ударите му бяха слаби и почти безполезни. Отказа се. Докопа автомобилната антена и се опита да се откопчи от нападателя си. Антената се отчупи и увисна между пръстите му.

Пред погледа му надвисна нечия сянка. Симон, стиснала камък в ръка, замахна и удари мъжа.

— Спри! — извика тя. — Пусни го!

Мъжът я зашлеви през лицето Симон залитна и главата й се удари в паважа с глухо тупване.

Секунда по-късно ръката отново стисна гърлото на Джонатан, този път още по-здраво.

Очите му виждаха единствено намръщеното, издълбано от белези лице, надвесено на сантиметри от неговото. Вонята на бира, лук и цигари го задушаваше. Нападателят му го издърпа надолу по капака и вкопчи като стоманени клещи и двете си ръце около шията му. Джонатан усещаше, че се задушава.

Вече не се опитваше да избяга, а просто да оцелее. Налагаше се да убие нападателя си. Започваше да губи съзнание и насочи мисълта си към Ема. Видя очертанията на тялото й върху леда. Сама. Изоставена. Знаеше, че вината е негова и не може да я остави там. Трябваше да се качи в планината и да я докара в града.

Мисълта за това го наелектризира. Пръстите му здраво стиснаха антената. Трескаво заопипва надвесеното лице над него, търсейки точката, която му трябваше. С последни сили успя да се надигне и яростно замахна. Заби антената до дъно.

Натискът върху гърлото му внезапно отслабна…

Мъжът се олюля настрани. Завъртя се в кръг като обезумял. Очилата му увиснаха на ухото, от което стърчеше парче от антената. Направи няколко безуспешни опита да я хване, ала пръстите му не се подчиняваха.

Без да изпуска мъжа от поглед, Джонатан се свлече замаян от капака. Като лекар, веднага му стана ясно, че острието на антената е пробило тъпанчето, забило се е в малкия мозък и е оплело двигателните рефлекси, автономната нервна система и бог знае още какво.

Нападателят му се свлече на колене и брадичката му опря в гърдите. Притихна с отворени очи, като играчка с изтощени батерии.

Симон се изправи на крака. Едната страна на лицето й бе зачервена и подута.

— Мъртъв ли е?

Джонатан сложи пръст на шията му и кимна. Изправи се, откърти с крак парче лед и го притисна към бузата й.

— Кой е той? — попита тя.

— Нямам представа. За пръв път ги виждам и двамата.

Под разкопчаното яке, върху колана на мъжа се виждаше сребърна значка, а до нея — пистолет. Джонатан коленичи, за да разгледа значката. В горната й част бяха гравирани думите: Полицейско управление Граубюнден. Стомахът му се сви. Бръкна във вътрешния джоб и извади карта за самоличност. Старши полицай Оскар Щудер. Снимката съвпадаше.

— Ченге. — Джонатан подхвърли картата към Симон.

— Бягай — прошепна тя. — Изчезвай оттук.

— Не мога. Трябва да разкажа на полицията какво се случи.

— Тези тук са полицията.

Джонатан сякаш не можеше да проумее този факт.

— Но какво точно правеха? Не обелиха и дума.

— Не знам и не ме интересува — отвърна Симон. — Израснах в страна, където никой няма доверие на ченгетата. Прибраха баща ми и чичо ми без каквото и да било обяснение. Знам на какво е способна полицията.

— Глупости, тук не е Египет… — възрази той.

— Е, и? Тази значка да не би да е фалшива?

— Не знам… Тоест, няма значение. Не е редно. Не мога да избягам. Човекът е мъртъв. Аз го убих. Просто не мога да…

— Ти, там! Amerikaner. Не мърдай от мястото си. — На няколко метра встрани от тях, стоеше на четири крака едрият рус мъж. За разлика от позата му, гласът му звучеше доста стабилно. В ръката си държеше насочен към тях пистолет.

Amerikaner, замисли се Джонатан. За пръв път виждаше този мъж. Откъде можеше да знае, че е американец?

Русият се прицели и натисна спусъка. Нищо. Погледна объркано пистолета и се опита да махне предпазителя.

Джонатан отмести поглед от Симон към трупа на улицата, после към окървавения мъж, държащ ги на мушка с оръжието си.

— Влизай в колата! — изкрещя той. — Веднага!

Шофьорската врата зееше отворена. Скочи зад волана и запали двигателя. Симон се стовари на седалката до него с разширени от ужас очи и хлопна вратата.

Част от секундата по-късно задният прозорец се пръсна на парчета, посипвайки ги с натрошени стъкла.

Симон изпищя. Джонатан включи на задна скорост и натисна газта. Колата блъсна стрелеца и го запокити на тротоара.

Джонатан натисна рязко спирачките и включи на първа. Отпусна съединителя и колата отпраши надолу по улицата.

След минута вече бяха извън града и се носеха със сто и осемдесет километра в час по магистралата.