Кристофър Райх
Правилата на измамата (71)

69.

Фон Даникен хукна надолу по хълма. Кожените му обувки потънаха в мокрия, дълбок до колене сняг. Е, щяха да му купят служебно нов чифт…

Той постави ръка на пистолета си, но размисли и се отказа. За трийсет години служба никога не бе използвал оръжието си. Не виждаше причина да започва сега.

Още една полицейска кола спря на пътя зад него. Отвътре излязоха няколко цивилни агенти. Районът загъмжа от костюмари. Виждаше ги за пръв път. Сигурно бяха от районната полиция.

Обърна се към Миер:

— Обади се по радиото за подкрепление на Давосщрасе. Трябва да попречим на Рансъм да излезе на главната улица.

— Главен инспектор Фон Даникен — извика някой.

Този глас му звучеше познато. Вгледа се по-внимателно в насъбралите се хора. Не познаваше нито един от тях.

— Спри на място — заповяда отново същият глас. — Имаме заповед за задържането ти.

Фон Даникен не вярваше на ушите си. „Това е моя реплика“, помисли си той и гласът придоби човешки очертания. Нечия слаба фигура се появи между автомобилите. Бледият тен на лицето, червеникавата коса, твърде дълга за мъж на такава възраст…

— Обвинен си в конспирация с чужда разузнавателна агенция — извика Алфонс Марти от хълма. — Ела доброволно при мен, Маркус, за да не се налага да пращам хората си да те арестуват.

Фон Даникен продължаваше да крачи през снега. Заповед за задържането ми. Що за абсурдна глупост! Ала дълбоко в себе си изобщо не бе изненадан. Не само заради това, което научи от Тоби Тингели тази сутрин, въпреки че то само затвърди подозренията му. Стана му ясно два дни по-рано, когато Марти отказа да му издаде разпореждане за издирването на „търтея“.

Погледна към Курт Миер, но него тъкмо го отвеждаха към задната врата на полицейски автомобил.

— В шпионска дейност ли ме обвиняваш? — попита Фон Даникен.

— Оставям обвиненията на закона. Моята работа е само да го прилагам — извика Марти.

Фон Даникен погледна към него. Неколцина от хората му вече слизаха по хълма. Един от тях дори го държеше на прицел. Американецът се движеше в обратна посока, все по-далеч от горящата кола.

— Нямаш ли намерение да го спреш? Нали него преследваме?

— Не и днес, Маркус. Днес ти си главният заподозрян.

Около поляната се трупаха все повече хора. Неколцина от тях тичаха към мерцедеса, включително и един с пожарогасител в ръка. Рансъм вече не тичаше. Проправяше си път помежду им, скъсявайки пътя до избавлението си.

Фон Даникен забърза през поляната след него.

— Рансъм — извика той. — Спри! Чуваш ли ме?

Все повече войници и полицаи се трупаха наоколо с всяка изминала секунда. Към западната част на поляната си пробиваха път не по-малко от десет униформени ченгета, затваряйки обръча към горящата кола. Фон Даникен размаха ръце към тях.

— Той върви нататък — извика той и посочи към Рансъм. — С тъмния костюм. Високият чернокос мъж.

Полицаите отместиха погледи от Фон Даникен към Марти. Всички знаеха кой командва парада. Като един от седемте членове на Федералния съвет, управляващ страната, той беше важна държавна фигура. Не възнамеряваха да оспорват нарежданията му.

Марти излая някаква заповед към един от помощниците си, който веднага предаде съобщение по радиостанцията си. Събраните войници зарязаха Рансъм и се насочиха към Фон Даникен. Директорът на Служба за анализи и сигурност, един от най-висшите полицейски служители в държавата, подпря ръце на коленете си и търпеливо зачака собствения си арест като най-обикновен престъпник.

— Всичко е наред — каза той, останал без дъх. — Секунда само.

Маркус Фон Даникен се изправи и зарея поглед през заснежената поляна. В далечината, на Фона на ослепителната белота наоколо, се открояваха очертанията на тъмна фигура, черна като крило на гарван. После се изгубиха.

Рансъм беше изчезнал.