Кристофър Райх
Правилата на измамата (30)

28.

Вила „Принчипеса“ се издигаше в края на тясна чакълеста уличка. Сградата представляваше реставрирана селска къща от осемнадесети век с плъзнал по стените бръшлян и сандъчета със здравец, накацали по прозорците на втория етаж. Ниска стена от камък и хоросан ограждаше скритата за външни погледи розова градина пред входната врата. В девет сутринта дъждът се изливаше като из ведро, силен и безмилостен като водопад.

Симон закопча палтото си и приглади косата си.

— Значи смяташ просто ей така да го попитаме? Ами ако каже, че не е изпращал никакви чанти? Какво ще правим тогава?

— Защо да отрича? — възрази Джонатан. — Щом разбере, че Ема е мъртва, ще е доволен да си прибере колата обратно.

— А парите?

— И тях. — Той отвори жабката и измъкна оттам натъпкания плик. — Цяла нощ мислих за това… Какво си е била наумила Ема?

Симон го слушаше с интерес.

— Ема често се възмущаваше, че помощта с лекарствата много пъти не достига до тези, за които е предназначена — продължи той. — Това я вбесяваше. Точно така става в работата ни. Ако доставката не се конфискува от правителството, ще я откраднат на митницата и после ще се опитат да ни я продадат на двойно по-висока цена. Ако получим и седемдесет процента от това, което е изпратено, сме много доволни. Нищо чудно да изляза прав. Погледни само тази къща. Сигурно струва купища пари. Предполагам, че този Блиц ръководи някоя от големите фармацевтични компании. Двамата са планирали нещо. Да подкупят някого. Ема винаги смяташе, че това което прави, не е достатъчно.

— И ти очакваш Блиц да ти разкаже всичко?

— Сто хиляди франка спокойно могат да купят нечие съдействие.

— Или нечие мълчание. Струва ми се, че пропускаш нещо. Не ти ли е хрумвало, че точно Блиц може да е изпратил полицаите?

— Не се връзва. За да го направи, трябва да е знаел за инцидента с Ема, а това е невъзможно. Как ти се струва? Изпраща й чантите, а после насъсква по петите й ченгетата, за да ги вземат обратно веднага след като ги е получила? Няма начин. Не е Блиц, някой друг е.

— Някой, който е знаел за нещастния случай с Ема?

— Или някой, който е чакал пратката от самото начало.

Джонатан излезе от колата и мина през портата от ковано желязо. Симон го настигна. Под звънеца имаше табелка с името на Готфрид Блиц. Джонатан натисна копчето и отвътре се разнесе звън като от училищен звънец. Никой не отвори. Той порови в джоба си, измъкна ментовите бонбони, които бе взел от чантата на Ева Крюгер и лапна един.

— Искаш ли?

Симон поклати глава.

Джонатан допря ухо до вратата. Отвътре се носеше класическа музика. Той отново натисна звънеца. Когато никой не му отвори, преметна крак през парапета и надникна през фасадния прозорец. Три дакела спяха върху мраморния под. С периферното си зрение улови някаква сянка, която бързо изчезна.

— Господин Блиц — извика той. — Трябва да говоря с вас. Моля ви, отворете.

Той погледна отново към кучетата. Този път по-внимателно. Животните не помръдваха. Бяха прекалено неподвижни за опитното му лекарско око. Загледа се в телата им. Като че ли не дишаха. Едното от тях лежеше с неестествено килната встрани глава, а езикът му се подаваше от ъгълчето на устата.

Джонатан натисна бравата, ала беше заключено.

— Какво правиш? — попита Симон. — Не можеш просто така да влезеш.

Джонатан започна да блъска по вратата.

— Господин Блиц! Името ми е Рансъм. Мисля, че познавате съпругата ми Ема. Моля ви, отворете. Става въпрос за пратката. У мен е. Също и парите.

В този момент в къщата се затръшна врата.

— Продължавай да чукаш — каза той и хукна надолу по стълбите.

— Къде отиваш? — извика Симон.

— Ще заобиколя отзад. Нещо не е наред.

— Чакай…

Джонатан заобиколи къщата и излезе на пътеката в задния двор. Някъде зад него Симон продължаваше да вика, умолявайки го да спре, ала той не й обърна внимание.

Задната врата беше отворена. От уредбата се носеше музика. Полетът на валкириите. Влезе вътре и се озова в малка кухня. Бързо я прекоси, мръщейки се на всяко проскърцване на паркета. Имаше нещо нередно в цялата обстановка, ала вместо да се уплаши, усети прилив на сила. Беше нащрек и готов за бой. Излезе от кухнята и прекоси всекидневната.

Кучетата лежаха до входната врата. Никое от тях не помръдна при влизането му. Наведе се и ги огледа. Дакелите бяха мъртви, със счупени вратове. Изправи се. Дишането му се ускори, а сърцето му блъскаше в гърдите.

Изкачи стълбите към втория етаж. Нещо го теглеше нататък… Някакъв звук, който идеше отблизо… Продължи надолу по коридора. Отвори вратата вляво. Банята за гости зейна празна. Звукът ставаше все по-ясен — тежко, неритмично хриптене…

Усети миризма на барут и очите му се насълзиха.

Надникна в кабинета.

— О, господи — извика той и се втурна вътре.

Върху бюрото лежеше прострян по очи мъж. Бореше се за въздух с отворена уста. Най-вероятно беше Блиц. На слепоочието му зееше малка дупка, обрамчена с барут. Самоубийство? Джонатан отстъпи назад и се огледа, но никъде не съзря пистолет. Припомни си сянката, която мярна през прозореца на всекидневната. Това беше убийство.

Мъжът погледна към вратата, чудейки се дали убиецът е все още в къщата и дали самият той не е в опасност. Прогони тази мисъл и започна да говори на Блиц. Обясни му, че е съпруг на Ема. Каза му да се държи и му обеща, че ще направи всичко възможно да го спаси.

Повдигна го от бюрото възможно най-внимателно и го положи на земята. Увери се, че дихателните пътища са добре отворени и нищо не възпрепятства дишането. Наклони главата му настрани и огледа изходната рана. Виждал бе доста такива. Голям калибър. Кух връх. Не таеше големи надежди за оцеляването на Блиц. Все пак точно в този момент човекът още дишаше. Нищо друго нямаше значение.

Джонатан изтича до всекидневната, намери телефона и набра номера на Бърза помощ. Операторът го попита какво се е случило и той обясни: „Опасно за живота нараняване на главата с обилна кръвозагуба“. Осъзна, че говори на английски и побърза да го повтори на италиански.

— Джон, какво има? Какво се е случило тук? — Симон стоеше на вратата на всекидневната, с изписана върху лицето й тревога. — Каква е тая кръв по ръцете ти?

— Надолу по коридора има баня. Натопи няколко хавлии в гореща вода и ми го донеси.

— Хавлии? Защо…

— Побързай!

Джонатан се върна в кабинета и коленичи до Блиц. Не можеше да направи кой знае колко до идването на линейката, освен да поддържа биенето на сърцето му. Зениците на Блиц бяха разширени и той дишаше повърхностно. Джонатан хвана китката му, ала не успя да намери пулс. Започна изкуствено дишане. Три притискания на гръдния кош, после две вдишвания. Симон връхлетя в стаята. При вида на Блиц изпищя и изпусна хавлиите на пода.

— Обадих се на Бърза помощ — каза той. — Всеки момент трябва да са тук. Сложи хавлиите до главата му.

— Но защо? — тя ги вдигна неохотно и ги постави на пода до Джонатан. Изправи се бързо и залитна при вида на подгизналия в кръв килим. — Мъртъв ли е?

— Не, още не е. Ако успея да поддържам сърцето му до идването на линейката, има надежда.

Джонатан долепи ухо до гърдите на Блиц. Нямаше сърдечна дейност. Дишането също бе спряло. Вдигна поглед към Симон и поклати глава.

— Кой го е направил? — попита тя.

— Стори ми се, че видях нещо… Някаква сянка… Чух затръшването на врата. Сигурно убиецът е избягал.

— Полицията ще пристигне всеки момент. Трябва да изчезваме.

Джонатан се изправи. Изведнъж светлината стана твърде ярка и той неволно присви очи. Пое си дъх, очаквайки да го връхлети тъгата, неизбежната спътница на смъртта. Ала не усети нищо подобно. Даже напротив, чувстваше се бодър, почти щастлив и изпълнен с прекалено голяма енергия за човек, който не е мигнал цяла нощ.

Прокара ръка през косата си и усети, че цялото му тяло настръхва. Сетивата му се изостриха — зрение, допир, слух… Усещаше устата си суха и някак лепкава. Погледна се в огледалото на стената. Очите му го пронизваха укорително, с почти напълно разширени зеници.

Странното му усещане се засилваше и той разпозна симптомите — висококачествен амфетамин с някаква специална добавка за изостряне на сетивата.

Измъкна „ментовите бонбони“ от джоба си. Колко ли бе сдъвкал в последния час?

— Хайде, Джонатан, тръгвай. — Симон го сграбчи за ръката и се опита да го избута през вратата, но той се изскубна.

— Дай ми една минута — каза, обмисляйки ситуацията. — Няма да изляза, докато не разбера поне нещичко за този човек.

— Но, Джонатан…

— Чу ли какво ти говоря? — отряза я той. — Не можем все да се крием. — Пое си дъх, опитвайки се да се успокои и да прогони безумния глас от главата си. — Блиц е познавал Ема, работели са заедно. Това е единствената ни възможност да разберем какво точно са правели.

На бюрото стоеше отворен лаптоп. Върху екрана му бушуваше вихрушка от миниатюрни точици. Джонатан натисна няколко клавиша, ала образът не се изчисти. Насочи вниманието си към бюрото. Отвори горното чекмедже и погледът му се натъкна на полуавтоматичен „Зиг-зауер“, любимият пистолет на военните от Третия свят. Освен него, вътре имаше куп хартийки, писалки и моливи. Изсипа всичко върху бюрото и започна да ровичка. Бележки с имена и телефонни номера, сметки, рекламни кибрити…

Чекмеджето за папки беше заключено. Опита се да го разбие с нож за отваряне на писма, ала счупи острието и се отказа. Огледа се и забеляза кутии за входяща и изходяща кореспонденция върху шкафа зад бюрото. Започна да прехвърля листите. На един от тях пишеше ЦИАД, а отдолу пълното име на компанията — „Цуг Индустриал“ АД. Съобщение от Ханс Хофман до Ева Крюгер, с копие до Готфрид Блиц. Относно Проект ТАР.

Ева Крюгер.

Ето го неговото доказателство — черно на бяло. Сякаш трупът с куршум в мозъка не бе достатъчен.

Съобщението гласеше следното:

Изпълнението се предвижда за края на първото тримесечие. Последната доставка до клиента ще се осъществи на 10.02. Разглобяването на цялата производствена апаратура да бъде завършено до 13.02.

— Чувам сирена — умоляваше го Симон. — Джонатан, да се махаме оттук.

— Изчакай още секунда — рече той и продължи да рови.

Под съобщението лежаха няколко бледожълти плика.

В първия от тях намери три снимки на Ема, паспортен размер, подобни на онази от шофьорската книжка. В друг плик имаше снимки на блед рус мъж, горе-долу на възрастта на Джонатан. На гърба им пишеше Хофман със същия едър почерк като на адресирания до Ема плик. Впери поглед в мъжа от снимката. Ханс Хофман. Изпращачът на съобщението за Ева Крюгер.

— Прикритие — измърмори Джонатан, припомняйки си една от най-често срещаните думи в шпионските романи, които четеше като момче. Всичко е прикритие. Ема, която всъщност не е Ема. Амфетамините, които изглеждат като ментови бонбони.

Погледна към проснатия на пода труп. Ами Блиц? Ако и той се преструваше, кой бе в действителност?

Джонатан потръпна, осъзнавайки мащабите на измамата. Това не беше еднократно хитруване. Ема не подкупваше африкански здравни министри, нито пък купуваше лекарства на черния пазар. Тук ставаше въпрос за нещо много по-голямо, от съвсем различна величина. Царството на хапчетата против умора и на фалшивите хора с фалшиви шофьорски книжки.

— Джонатан, моля те!

Сирените се чуваха съвсем наблизо. Полицейските коли бързо приближаваха. Той събра документите от бюрото и ги натъпка в коженото куфарче, оставено до шкафа.

— Тръгвай, Симон, излез през задния вход. Идвам веднага.

— Побързай!

Джонатан стоеше до вратата и се ослушваше. Сирените вече се чуваха пред къщата. Възбудени гласове се смесваха с плющенето на дъжда. Вместо да тръгне, той се втурна към бюрото на Блиц и отвори горното чекмедже. Впери поглед в пистолета, измъкна го и го напъха в колана си.

В коридора забави крачка и погледна към улицата. До бордюра бяха спрели патрулни коли, а полицаи с оръжие в ръка бързаха към къщата. По чакълестата алея ги водеше нисък, решителен мъж, облечен в черно палто.

Полиция? А къде е линейката, която повиках?

Въпросите ставаха прекалено много…

Джонатан хукна към задната врата и настигна Симон в двора. Сграбчи я за ръката и я повлече през градината.

— Къде отиваме? — едва успя да попита тя. — Колата е в противоположна посока.

— Забрави, по-късно може да я вземем.

Пресякоха черния път, без да спират, и продължиха нагоре по хълма. Без да обръща внимание на вятъра и дъжда, нито на високия до кръста храсталак, Джонатан проправяше път към билото. Симон пухтеше задъхано и ругаеше, но някак успяваше да върви плътно след него. Когато той най-после погледна назад, двамата вече бяха изминали около километър от вилата.

— Не мога повече — изпъшка Симон, борейки се за въздух. — Трябва малко да си почина.

Джонатан сякаш чу гласа на Ема.

За момент му се стори, че я вижда, облечена в червено и черно, изправена в подножието на хълма.

Стисна ръката на Симон и отново я повлече.

— Хайде — каза той. — Да побързаме.

Притисна куфарчето към гърдите си, обърна се и продължи нагоре.