Кристофър Райх
Правилата на измамата (70)

68.

Джонатан не сваляше поглед от пътя пред себе си. Срещу мерцедеса се приближаваше цял отряд полицаи с насочени към тях пистолети. Погледна в огледалото за обратно виждане — същата гледка. Над главите им се разнесе бръмченето на хеликоптер. Набит, решителен мъж, облечен с костюм и палто, се откъсна от навалицата отсреща. Имаше тъмни кръгове около очите и крачеше енергично, с едва прикрита ярост в погледа. Беше го виждал и преди, когато се разминаха на косъм във вила „Принчипеса“.

— За кого работиш? — попита Джин. — ЦРУ? МИ6? Мосад? Човек има право да знае за кого дава живота си.

— Аз съм съпругът й.

— Чий съпруг?

Джонатан го погледна изпод вежди.

— На Ева Крюгер.

— Но… — Лицето на Джин помръкна. — Върни ми преносимата памет.

— Съжалявам — отвърна Джонатан. — Но това не подлежи на обсъждане.

— Ала полицията ще я открие… Всички ще разберат, че аз съм ти я дал. Трябва да ми я върнеш.

— Няма да стане.

Джонатан впери поглед към затягащия се около него обръч от полицаи и войници. През цялото време бе възнамерявал да се предаде веднага щом набави необходимите доказателства. Ала сега, когато разполагаше с подробно описание на ядрената програма на Иран, заедно с шпионина, който можеше да потвърди всяко негово твърдение за събитията от последните няколко дни, осъзна, че това все още не е достатъчно. Полицията щеше да конфискува преносимото устройство. Джин щеше да бъде върнат при делегацията си и незабавно отведен извън страната. А Джонатан? Щяха да го разпънат на кръст и хвърлят в затвора с доживотна присъда.

Имаше само един изход. Трябваше да се измъкне от града и да предаде преносимата памет в ръцете на единствените хора, които знаеха за какво да я използват.

Включи на задна скорост и настъпи газта, промушвайки се на зигзаг между навалицата от автомобили. След двайсетина метра натисна спирачката, завъртя рязко волана и профуча по една от пресечките на главния път. Секунди по-късно се разнесе вой на сирени. В огледалото за обратно виждане мярна няколко войници, коленичили с насочени към мерцедеса картечници. Лесна мишена — на трийсетина метра разстояние, с добра видимост, по права като стрела отсечка. Ала никой не стреля. Нямаше нужда. Градът беше заключена клетка.

Джонатан натисна газта и мерцедесът полетя нагоре по стръмния наклон. В края на хълма зави наляво. Движете се успоредно на крайбрежния булевард, покрай дървени къщи и жилищни кооперации. Щяха да го заловят всеки момент. Нуждаеше се от време. Да подреди мислите си. Да планира действията си. Да намери начин за измъкване. Вече беше един от тях. Член от екипа на Ема. Професионалист.

— Спри! — изкрещя Джин. — Ще погубиш и двама ни.

Джонатан го погледна с крайчеца на окото си.

— Не за теб се тревожа в момента.

Зад тях изникна полицейска кола. Спазваше дистанция; целта им бе да държат затворен единия край на капана. Пътят ставаше все по-тесен, докато двете ленти плавно се сляха в една. Клоните на боровете от двете страни се докосваха над главите им. Бяха напуснали очертанията на зоната на форума. В тази част на градчето снегът си стоеше непочистен. Заледеният път криволичеше нагоре към гъста гора и рязко свърши пред висока стена от сняг. Джонатан скочи на спирачката, колата поднесе на една страна и спря.

Джин трескаво затърси дръжката на вратата в стремежа си да избяга. Джонатан натисна централното заключване и блъсна иранеца обратно на седалката с дясната си ръка.

— Не мърдай от мястото си!

Включи на задна скорост, натисна газта и погледна в огледалото за обратно виждане. Полицейската кола блокираше изхода. Отдясно имаше пасище. Отляво — туристическа пътека. Джонатан завъртя волана наляво и насочи колата към тесния черен път, опасан с дървен стобор и от двете страни.

Пътеката хлътваше надолу, после се изравняваше и накрая рязко се спускаше по стръмния наклон. Колата подскачаше и се блъскаше в дървените заграждения. Дишането му бе изненадващо спокойно, пулсът също. Снегът бе неговата стихия, чувстваше се в свои води. Вместо да изпадне в паника, запази желязно самообладание. Държеше волана с лекота. Насочваше предницата наляво или надясно, избягвайки резките движения.

— Внимавай! — извика Джин.

Точно пред тях, мъж и жена теглеха с шейни двете си малки деца надолу по пътеката. Джонатан натисна леко спирачката и колата се плъзна наляво, без да намали скоростта си. Стовари длан върху клаксона. Двамата родители се извърнаха ужасени и се втурнаха да бягат. Едно от децата, момиченце, погледна през рамо, усмихна се и помаха с ръчичка.

Джонатан отново натисна спирачката и така съвсем изгуби контрол над автомобила. Нямаше никакъв начин да намали скоростта.

Мерцедесът бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Двайсет метра деляха колата от семейството. Петнайсет, десет… Майката се подхлъзна и падна. Устата й се отвори в безмълвен вик.

Вдясно се появи пътека.

Джонатан рязко завъртя волана. Задницата поднесе. Натисна газта и овладя колата. Гумите отново стъпиха стабилно на пътя и предницата се изправи. Ала за кратко. Пътеката залъкатуши надолу по наклона през гъста борова гора. Снегът се превърна в лед. Гумите загубиха сцепление и колата неконтролируемо се запързаля между дърветата. Завъртя се наляво, после надясно и продължи странично, набирайки скорост по стръмния баир.

Джин седеше с широко отворени очи, подпрял с длан тавана, и пищеше. Колата се разтресе и заора в ръба на реката. Удари се в нещо твърдо и отскочи рязко встрани като билярдна топка. Покрай погледа на Джонатан профуча някаква колиба. Всичко се движеше прекалено бързо.

Той стисна волана отчаяно. Задницата яростно подскачаше. Изведнъж блъскането престана и настана тишина. Джонатан осъзна, че се носеха във въздуха. Задницата рязко се спусна надолу. Предната броня се надигна пред очите му като черна вълна и той примигна от блесналото насреща му слънце. Автомобилът се стовари на земята с ужасяващ грохот, наклони се на една страна, преобърна се веднъж, после още един път и остана да лежи на таван…

Джин лежеше в безсъзнание, със затворени очи. Беше прехапал устната си и устата му кървеше, но видимо не изглеждаше ранен. Джонатан блъсна вратата с рамо и се претърколи на земята. Ушите му кънтяха и усещаше лявата си ръка изтръпнала. Изправи се на колене треперещ. Мерцедесът се бе хвърлил от ръба на едно възвишение и след няколко обръщания по хълма се бе приземил в малко пасище. Във въздуха се носеше пронизителният вой на десетина приближаващи се сирени. Той съзираше сините им проблясъци от пътеката в гората над себе си. Примигна и осъзна, че вижда двойно. Сигурен признак на мозъчно сътресение. Раздвижи очи и зрението му се нормализира. Погледна надолу по хълма и зърна задните входове на магазините и сградите от двете страни на Давосщрасе. Изправи се на крака и се заклати нататък. Вцепенен и замаян, успя да намери сили да потърси в джоба си преносимата памет.

Слава богу, беше си там.

Усети горещ полъх по гърба си и в следващия момент се носеше във въздуха. Мощната експлозия го погълна. Приземи се по корем и зарови лице в снега. Повдигна се на лакът и погледна назад — мерцедесът гореше… С огънат таван и отнесени от взрива прозорци.

Нямаше представа какво точно се случи. Дали горивото бе избухнало или пък нещо още по-злокобно. Зад вития в пламъци автомобил, на хълма с изглед към ливадата, спря полицейска кола. От нея изскочи мъж.

— Доктор Рансъм — извика той. — Спри. Няма къде да отидеш!

Полицаят от Аскона. Сивокосото ченге, което видя на улицата преди малко.

Джонатан се втурна да бяга.