Кристофър Райх
Правилата на измамата (57)

55.

— Седемдесет и два часа — каза Фон Даникен и метна палтото си на облегалката на стола. — Това е времето, с което разполагаме. Рансъм е нашият човек, няма никакво съмнение. Не му е за пръв път. Откъдето мине, взривява по нещо. Правил го е и в Бейрут, и в Косово, и в Дарфур. Убива хора и е много добър в това…

„Специалният отряд“ се бе настанил за постоянно в „моргата“ — забутана конферентна зала в мазето на Федерална полиция. Бяха подредили в полукръг пет бюра. Свалиха от горните етажи компютри, телефони и копирни машини. Всичко приличаше на нервна система, която си търсеше тяло. В момента присъстваха само Зайлер и Харденберг. Гледката на празните бюра в работния им бункер съвсем помрачи настроението на Фон Даникен.

— Чакай малко, Маркус — каза Макс Зайлер. — Как така седемдесет и два часа?

Фон Даникен си взе стол и сподели с двамата мъже новите си разкрития.

— Изчезва от страната веднага след извършването на атентата — обясни той, след като подробно ги осведоми за престъпленията на Рансъм. — Очевидно нашият доктор Рансъм е готов да тръгне за Пакистан в неделя вечерта. Може и да се преструва, че не подозира за предстоящото назначение, но аз съм сигурен, че знае. Най-вероятно хората му са убили горкия човечец, чието място се предполага да заеме. Трябва спешно да открием Рансъм. Нещо ново за микробуса? Все някой трябва да го е забелязал.

„Някой“ означаваше камера за наблюдение, поставена някъде в Европа между Дъблин и Дубровник.

— Нищичко — каза Харденберг. — Миер прескочи до ИСВС да се пробва да им подпали задниците.

— Два милиона камери! Всичките ли са слепи? Ама че късмет! — Фон Даникен поклати глава възмутено.

Точно в този момент вратата се отвори и Курт Миер се довлече до бюрото си, намествайки пътьом колана си върху дебелия си корем.

— Ето те и теб — въздъхна Фон Даникен. — Тъкмо те споменавахме. Какво откри?

Миер огледа тревожните лица на присъстващите. Нещо със сигурност се бе променило, но нямаше представа какво. Посочи купчината снимки в ръката си.

— Преди десет дни в Лайпциг. Направени са на Байеришерплац, в близост до железопътната гара. Имаме микробуса.

— Слава богу! — възкликна Фон Даникен, докато разглеждаше една от фотографиите.

Със забележителна яснота на нея се виждаше бял микробус „Фолксваген“ с швейцарски номера, шофиран от брадат мъж с очила с телени рамки.

— Зад волана е Гасан. Щом видях регистрационните номера, веднага пуснах допълнително издирване. Така попаднах на ето това. Заснета е в Цюрих преди седем дни — каза Миер и им подаде следващата снимка. — Този път зад волана е Блиц.

— Къде точно е била поставена камерата? — попита Фон Даникен.

— На ъгъла на Баденерщрасе и Хардплац.

— Това е близо до „Роботика“, нали така?

— Не е далеч — отвърна Миер. — На два-три километра. Погледнете задния прозорец. Вътре се вижда нещо много голямо. Анализирахме снимките и стигнахме до заключението, че става въпрос за големи метални кутии.

— „Търтеят“ ли имаш предвид?

— Нямам представа. Но каквото и да е то, със сигурност е голямо и тежко. Забележете как е увиснало шасито. Сравнете тази снимка с останалите. Пресметнахме, че на втората снимка микробусът носи товар от поне шестстотин килограма. — Миер взе друга фотография от купчината и им я подаде. — Последната, която открихме, е направена в Лугано в събота.

Лугано се намираше само на трийсет километра от Аскона и вила „Принчипеса“. Фон Даникен се оказа прав за белите петънца от боя в дома на Блиц. Микробусът е бил паркиран в гаража.

— Значи Гасан взема експлозивите от Лайпциг, предава ги на Блиц заедно с микробуса и си плюе на петите към Швеция. Блиц откарва микробуса в Цюрих и взема „търтея“ от фабриката на Ламерс. — Фон Даникен прехвърляше снимките една след друга. — Това ли е всичко?

— Друго не успяхме да открием за белия микробус.

Фон Даникен погледна към Миер.

— За белия ли? Да не би да има и друг, за който да не знам?

— Сега кара черен. Боядисал го е.

— Как разбра?

— Не знаем откъде първоначално е взет белият микробус, но със сигурност знаем, че номерата му са откраднати от подобен микробус в Шафхаузен — поясни Миер.

— Хората рядко подават сигнал в полицията при такива случаи. Струва им се дребна работа и докладват единствено в службата за контрол на автомобилния транспорт. Гасан и приятелчетата му са си въобразявали, че постъпват много умно. Но ние сме по-хитри от тях. Предположих, че щом са откраднали един комплект регистрационни номера, може да са задигнали и друг. Разрових се в бюлетина за изгубени и откраднати номера. Преди две седмици собственикът на черен микробус фолксваген в Лозана е съобщил, че номерата му са били свалени. Пуснах ги в системата и вижте какво открих.

Миер извади последната снимка. На нея се виждаше черен микробус „Фолксваген“, движещ се по някаква улица. В дъното се забелязваше рекламен билборд на шоколад „Линд“ и табелата на известен магазин за мебели.

— Снимката е направена вчера в пет следобед в покрайнините на Цюрих.

— Но как можем да сме сигурни, че микробусът е съшият?

— Сравнете предните брони на двата автомобила. И двата имат еднакви вдлъбнатини под фара. И двата имат един и същ ароматизатор с формата на борче, висящ от огледалото за обратно виждане. Да кажем, че едното е съвпадение. Но двете? Невъзможно е.

— Обади се на градската полиция — каза Фон Даникен. — Накарай ги да пуснат съобщение за издирване на микробуса. Проверете всяка една снимка на всяко едно превозно средство, преминало през източната половина на страната за последните двайсет и четири часа.

— Дадено.

Фон Даникен се вгледа по-отблизо в снимката.

— Кой е зад волана? Не е Блиц със сигурност. По това време вече е бил мъртъв. — Подаде фотографията на Миер, който се намръщи и сложи очилата си. — Нещо куца. Този не ми изглежда редовен.

— Да занесем снимката в криминалната лаборатория. Могат да я увеличат и да я изпратят в Интерпол, където да я пуснат в програмата си за лицево разпознаване.

Миер напусна стаята.

Фон Даникен се извъртя на стола си и се обърна към останалите двама.

— Толкова от източния фронт. Имаме ли напредък на западния?

Дойде ред на Клаус Харденберг да говори. Дундестият следовател с жълтеникаво лице, изоставил добре платената си работа в международна счетоводна компания в Цюрих заради суровото ежедневие в полицията.

— Блиц е извършвал финансовите си операции в Банко Популаре делла Тичино. Открихме името на банката през извлечението от „Юрокард“. Средният месечен баланс на сметката му беше дванайсет хиляди франка. Обичайните неща — домакински разходи, плащания по кредитната му карта, газ, електричество… Седмично е теглел в брой по петстотин франка, винаги от едно и също гише в Аскона. Общо взето, живеел е скромно за човек с луксозен автомобил в гаража на вила, струваща няколко милиона.

— Освен ако вилата не е била негова — каза Фон Даникен.

— Точно това си мислех и аз — подсмихна се Харденберг. — Първото нещо, което ми направи впечатление, е паричен превод от сто хиляди франка, постъпили по сметката преди седмица. Като основание за паричния превод е посочено „Подарък за П. Дж.“. На следващия ден Блиц е изтеглил цялата сума в брой на касата в клона в Лугано. Съвсем спокойно. Направил предварителна заявка, говорил лично с управителя и обяснил, че парите са първоначална вноска за яхта, която е поръчал в Антиб.

— Някой откри ли парите в дома му?

— Говорих с лейтенант Конти. Не са ги намерили — отвърна Харденберг.

— Кой е превел стоте хиляди в сметката на Блиц? — заинтересува се Фон Даникен.

— А! — възкликна Харденберг. — Ето тук вече става интересно. Парите са дошли от кодирана сметка в Ройъл Тръст енд Кредит Банк на Бахамските острови, клон Фрийтаун.

— За пръв път я чувам — каза Фон Даникен, който се беше сблъсквал служебно с повечето големи финансови институции по света.

— Това е малка банка с авоари около един милиард. Не разполага с офиси. Съществува само на хартия. Ако ми позволите, ще се отклоня за малко от Блиц и ще се прехвърля на Ламерс.

Всички присъстващи кимнаха. Харденберг изгълта половин кутийка „Ред Бул“ за ободряване и запали цигара „Голоаз“.

— Та, както казвах, насочваме вниманието си към Тео Ламерс — продължи Харденберг. — В неговия бизнес не е имало скрито-покрито. Всичките му сметки са в Ю Ес Би, която е първокласна банка. Проверих и тях. Преди девет месеца е получил превод от два милиона франка не откъде да е, а от „Ройъл Тръст енд Кредит“ на Бахамите.

— Два милиона от същата банка? — Фон Даникен се приведе напред. — Ако са дошли от същите хора, които са изпратили сто хиляди на Блиц, ще знаем точно кой финансира цялата веселба.

— Позволих си да се обадя на Микаела Менц от „Роботика“. Парите са постъпили в събирателната сметка. Това значи, че двата милиона франка са получени за свършена работа. Проблемът е, че към трансфера не е прикрепен номер на фактура. Жената няма представа какви са тези пари.

Миер погледна към Фон Даникен.

— Били са за „търтея“.

Фон Даникен кимна. Нещата започваха да се разплитат.

— От същата сметка в „Ройъл Тръст енд Кредит“ ли са дошли парите?

Харденберг поклати глава.

— Това щеше да улесни живота ни прекалено много. Преведени са от съвсем различна кодирана сметка. Различна поне на пръв поглед. Шансът Блиц и Ламерс да са имали работа с един и същ „банкомат“ на Бахамите е едно на милион. Споделих тези си впечатления с господин Дейвис Брунсуик, изпълнителния директор на банката. Не беше особено общителен. Първо опитах с чар. После му казах, че ако не ми даде някаква информация относно титуляра на сметката, ще открие името на банката си в седмичния черен списък, който се разпространява в три хиляди учреждения из цяла Швейцария и всички полицейски управления в западния свят.

— Имаше ли ефект?

Харденберг вдигна рамене.

— Не, разбира се — призна той. — Всеки се прави на корав напоследък. Трябваше да прибегна до план Б. За щастие си бях подготвил домашното за господин Брунсуик преди разговора ни. Открих, че притежава няколко лични банкови сметки в нашата страна, в които държи порядъчна сума от около двайсет и шест милиона франка. Дадох му думата си, че ако не ми каже кой стои зад тези сметки — не само титулярът, но и всички, свързани с тях — лично ще се погрижа милионите му да бъдат замразени до края на живота му.

— И какво стана? — оживи се Фон Даникен.

— Господин Брунсуик пропя като славейче. И двете кодирани сметки са открити от доверена фирма, филиал на банка „Тингели“. Същата фирма е закупила и вила „Принчипеса“ от името на базиран в Кюрасо холдинг.

— Как разбра, че Брунсуик има сметки в нашата страна? — попита Фон Даникен.

Харденберг се намръщи и поклати много голямата си, много кръгла и много плешива глава.

— Не искаш да знаеш. Повярвай ми.

Присъстващите тихичко се засмяха.

Зайлер се прокашля.

— Доколкото си спомням, Маркус, ти познаваш Тоби Тингели лично.

Ред беше на Фон Даникен да се намръщи.

— Тоби и аз работихме заедно в Комисията за холокоста.

— Мислиш ли, че ще е склонен да ти направи услуга?

— Тоби ли? Тази дума изобщо не фигурира в речника му.

— Но все пак ще го попиташ, нали? — настоя Зайлер.

Фон Даникен се замисли за Тобиас (Тоби) Тингели IV и скелетите, които човекът криеше в гардероба си. Тингели бе богат, суетен, надут… В известен смисъл, Маркус фон Даникен чакаше този момент вече цели десет години.

Ала мисълта за реванш помежду им не му достави никакво удоволствие.

— Да, Макс — тихо отвърна той. — Смятам да го попитам.