Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джонатан Рансъм (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rules of Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Кристофър Райх. Правилата на измамата

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2008

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова

ISBN: 978-954-26-0683-3

История

  1. — Добавяне

46.

Хотел „Розли“ се намираше точно срещу входа на „Цуг Индустриал“. Малка семейна странноприемница в стар стил, с прилежаща към нея гостилница, облицована с борова ламперия, дървени подове и множество рога от алпийски козирог, закачени като трофеи по стените. По обяд в препълнения до пръсване салон за хранене беше топло и задушно.

Джонатан тръгна между масите, отбелязвайки изобилието от сини униформени сака с името на компанията, избродирано в готически шрифт над горния ляв джоб. Същото име, изписано в подобен стил, се виждаше и върху служебните карти около вратовете на почти всички посетители. ЦИАД. Явно гостилница „Розли“ се явяваше предпочитано място за хранене пред служебната закусвалня.

Няколко клиенти седяха на бара, отпиваха бира от големи халби и обядваха. Джонатан се настани на свободното място до едър брадат мъж, чиято привързаност към алкохола си личеше отдалече, съдейки по огромния корем и червения нос. Както повечето присъстващи, и той носеше бяла служебна карта, висяща на синя връвчица около врата. Джонатан имаше трийсет минути на разположение да се докопа до нея.

Намести се на стола и се загледа в менюто. Усещаше, че мъжът го наблюдава. В един от ъглите близо до тавана имаше телевизор, по който вървеше новинарска емисия без звук. Екранът се виждаше ясно в цялото помещение. Джонатан си поръча супа и бира и зачака подходящия момент.

Той пристигна в Цуг около единайсет сутринта, след като прекара нощта в колата на паркинга на фирмен магазин на „Мерцедес-Бенц“ в околностите на Берн. Почиваше за пръв път от трийсет и шест часа насам и въпреки че поспа по-дълго, отколкото възнамеряваше, започна новия ден поосвежен.

Прекара известно време в обикаляне около фабриката, първо с колата, после пеш. Очевидно очакваха посещението му. Хофман бе приел обаждането му присърце и Джонатан не се съмняваше в това, съдейки по паркираната пред входа на административната сграда кола с надпис „Секюритас“, известна охранителна фирма. Забеляза още един подобен автомобил, спрян на закътано място близо до входа на фабриката. Униформените служители, наети да охраняват обекта, стояха в автомобилите си и отдалече наблюдаваха влизащите в завода работници. Дискретно, почти незабележимо присъствие, целящо да не създава тревога или паника.

„Прекалено дискретно, в това беше проблемът — отбеляза Джонатан. — Ако мой приятел е бил убит ден по-рано и съществува възможност аз да съм следващият в списъка, щях да стоваря цялата охранителна компания пред работното си място, разсъждаваше той. Дискретността щеше да е последната ми грижа“.

Тогава проумя защо…

Защото просто нямаше друг начин.

ЦИАД беше законна компания. Със стогодишна история. Годишен оборот от деветдесет милиона франка. Петстотин души работници. Ханс Хофман, Готфрид Блиц и Ева Крюгер бяха натрапници. Не бяха част от сърцевината на компанията. Истинската. Те съставляваха сенчестата й част — компания вътре в компанията. С нечие височайше съдействие се бяха намърдали в ЦИАД като кърлежи. Паразити, смучещи от кръвта на гостоприемния си домакин.

Но какво точно правеха всички те? И защо бяха избрали ЦИАД?

Сервираха супата му. Брадатият мъж до него му хвърли поглед и небрежно му пожела en guete[1]. Джонатан му благодари и се наведе над чинията си. Стараеше се да не изглежда прекалено нетърпелив. Изяде супата си и погледна към съседа си.

— Извинете — почтително попита той. — Знаете ли дали компанията наема нови работници?

Мъжът отговори със същия любезен тон:

— Винаги имат нужда от свежа работна ръка. Не съм сигурен единствено дали търсят човек за кабинета на директора.

— Идвам от погребение — прошепна Джонатан и извинително погледна тъмния си костюм. — Механик съм по професия. А вие?

— Електроинженер.

Човекът бе с по-добра квалификация, отколкото можеше да се предположи на пръв поглед. Електроинженерството беше само за отличници, за онези умници, които решаваха диференциални уравнения, без да им мигне окото.

— Мислех, че ЦИАД е в оръжейния бизнес.

— Да, но преди доста време. Сега изпълнява поръчки на клиенти.

— Имате ли нещо против да попитам върху какъв проект работите в момента?

— Съчетаване на различни датчици. Използва се в системите за навигация — обясни мъжът.

— Звучи ми като оръжеен проект.

— Не. Тези са за нуждите на авиацията.

Но системите за навигация не се ли използваха и при ракетните снаряди? Джонатан реши да не задава въпроса си на глас.

— Чудех се дали не познавате една жена на име Ева Крюгер.

— В кой отдел работи? — заинтересува се електроинженерът.

— Предполагам, че се занимава с продажби или проучване на пазара. Не е инженер. В това поне съм сигурен — медночервена коса и зелени очи. Много е привлекателна.

Мъжът поклати глава.

— Съжалявам.

— Работеше съвместно с Ханс Хофман — подсети го Джонатан.

— Него го знам. Отскоро е тук. Дойде от Германия с новите собственици. Занимава се със свой собствен проект. Разправят, че е нещо новаторско, някаква свръхмодерна технология. Казват, че си разбирал от работата. Кадърен човек, но не излиза много-много от кабинета си. Ако вашата позната работи с него, значи е наясно с въпросния проект. Нищо повече не знам. Колкото до мен, аз ръководя десетина идиоти. Повече от достатъчни са ми. Ако тази Крюгер се занимава с продажби и маркетинг, значи е в главната сграда. Потърсете я там.

Сервитьорката пристигна и постави на бара чиния с виенски шницел и пържени картофи. Инженерът подпъхна салфетка в яката на ризата си, поръча още една халба и се нахвърли върху обяда си.

Джонатан погледна крадешком към служебната му карта. Знаеше как може да я вземе, ала не беше сигурен дали му стиска да го направи. Замисли се за убиеца от предишната нощ и опряния в прозореца на колата пистолет. На човек като него нямаше да му мигне окото да направи това, което е нужно в ситуация като тази.

Инженерът отряза още едно парче телешко, набоде на вилицата няколко картофа и броколи и натъпка всичко в устата си.

— Имате ли нещо против да пазите мястото ми за няколко минути? — попита го Джонатан. Прозвуча доста по-уверено, отколкото очакваше. — Трябва да доплатя паркинга. Спрял съм зад ъгъла. Веднага се връщам.

— Разбира се. — Мъжът дори не си направи труда да вдигне поглед от чинията.

Щом излезе навън, Джонатан вдигна яката си, за да се предпази от снега и забърза към аптеката малко по-надолу по улицата. Мигащият зелен кръст над входа й беше често срещана гледка. По пътя от апартамента му в Женева до трамвайната спирка — разстояние от пет пресечки — минаваше най-малко покрай четири аптеки.

Влезе вътре и се запъти направо към касата. Без да се колебае, подаде международната си лекарска карта на гишето и поиска десет капсули Триазолам от 500 милиграма, по-известен с търговското си наименование Халцион.

Съзнаваше, че го издирват в цялата страна, но прецени, че рискът да го открият не е чак толкова голям. Първо, Халцион беше често предписвано успокоително при лечение на безсъние. Рецепта за десет хапчета нямаше да събуди съмнение. Второ, аптеките в Швейцария, за разлика от тези в Щатите, бяха независими обекти, управлявани като семеен бизнес. Нямаше нито централизирана база данни, която да следи рецептите, нито компютърна система, която да свързва властите с фармацевтите и да публикува съобщения при издирване на хора. Ако полицията не се бе нагърбила да изпраща факсове или имейли с името и описанието му до всяка една аптека в страната, нямаше основание за тревога. Ала подобна възможност той отхвърли веднага, тъй като от инцидента в Ландкарт бе минало твърде кратко време, а подобни процедури, касаещи големи правителствени организации, протичаха мудно и тромаво.

Фармацевтът му подаде шишенцето с приспивателни. Джонатан излезе от аптеката и спря до един вход, където извади половината и грижливо ги сгъна в банкнота от десет франка. Стисна пакетчето в лявата си ръка и забърза обратно към ресторанта.

Всичко това му отне точно дванайсет минути.

— Още една? — попита Джонатан.

— Защо не? — отвърна мъжът и се усмихна на късмета си.

Джонатан поръча още една халба бира и шнапс за себе си.

— Наздраве — каза на немски той. Отпи от огненото питие, премлясна с устни и извади от джоба си писалка. — Бяхте много услужлив. Бихте ли ми казали името на началник „Личен състав“?

— При нас отделът се нарича „Човешки ресурси“. — Мъжът съобщи името и Джонатан се престори, че смята да го запише. Вместо това, нарочно изпусна писалката, така че да падне точно до краката на инженера. Както и очакваше, човекът стана и се наведе да я вдигне.

Щом главата му се скри под бара, Джонатан изсипа петте капсули Халцион в халбата му. Секунда по-късно мъжът се изправи с писалката в ръка. Джонатан вдигна чашата си:

Danke.

Последва още една наздравица.

Десет минути по-късно халбата на брадатия беше суха като пустинята Гоби, а чинията — лъсната до блясък. Инженерът лакомо посегна към последното хлебче от панера и го погълна на две хапки. Джонатан започна да се тревожи, че огромното количество храна в стомаха му може да забави действието на лекарството.

Мъжът не спираше да говори за работата си, за износите до Африка и Близкия изток, за цялата документация, свързана с тях, за разрешителни и патенти. Джонатан крадешком погледна часовника си. Крайно време беше хапчетата да започнат да действат. Алкохолът засилваше ефекта на приспивателното. Два грама и половина от него щяха да съборят и слон. Зениците на събеседника му изглеждаха разширени, ала говорът му си беше съвсем наред. Погледна към огромния му корем — вътре спокойно можеше да се побере още толкова храна, колкото беше изял. Може би пет капсули нямаше да са достатъчни…

— Значи имате доста поръчки от Южна Африка? — обади се Джонатан, опитвайки се да поддържа разговора, за да попречи на мъжа да си тръгне.

— Те са… най-зле. Представа нямаш какво писане… пада.

— Сериозно? — Лекарството най-после започваше да действа.

— Ами… няма как… работа. Трябва да се… върши. — Клепачите му се притвориха и останаха така необичайно дълго време. После потръпна и се ококори. — Е, може пък… да ми станеш… колега. — Затвори отново очи и главата му се олюля. — Извинявай… Отивам до… тоалетната. После… обратно на работа. — Подпря се с две ръце на бара и се опита да се изправи. Едното му коляно се огъна. Джонатан го подпря, за да не падне.

— Полека, дай да ти помогна…

Хвана го внимателно подръка и го поведе към дъното на гостилницата и надолу по стълбите към тоалетната. Когато минута по-късно се появи отново, от джоба му стърчеше бяла служебна карта с надпис ЦИАД. Господин Валтер Келер щеше да си поспи няколко часа в най-отдалечената кабинка на мъжката тоалетна.

Бележки

[1] Добър апетит (швейцарски немски). — Б.пр.