Кристофър Райх
Правилата на измамата (3)

1.

Джонатан Рансъм почисти леда от скиорската си маска и впери поглед в небето. „Ако стане по-зле — помисли си той, — ще си имаме неприятности“. Снегът валеше все по-силно, ледена вихрушка брулеше лицето му. Познатите скалисти върхове, опасващи долината, се губеха изпод заплашително надвисналите облаци.

Катереше склона приведен, местейки ските една след друга. Залепените под тях подложки — имитация на тюленова кожа — му осигуряваха добро сцепление със снега, а благодарение на ремъците успяваше да поддържа прилично темпо на придвижване.

Беше висок, тридесет и седем годишен мъж с тесен ханш и широки рамене. Плътно прилепнала вълнена шапка скриваше преждевременно посивялата му коса. Скиорска маска предпазваше черните му очи. Виждаха се единствено решително стиснатите му устни и наболата, двудневна брада. Носеше старото си яке на ски патрул. Никога не излизаше в планината без него.

Зад него, облечена в червен анорак и черен скиорски панталон, съпругата му Ема пъхтеше по планинския склон. Движеше се в неравномерно темпо. Правеше по няколко крачки и спираше. Изминали бяха едва половината път, а тя вече изглеждаше на ръба на силите си.

Джонатан обърна ските перпендикулярно на стръмнината и заби щеки в снега.

— Спри там — извика той през свитите си на фуния длани.

Изчака отговор, но жена му явно не го чуваше от рева на вятъра. Навела глава, продължаваше бавно да се изкачва.

Той пое обратно надолу, пристъпвайки странично по склона. Беше стръмен и тесен, ограден от едната страна с отвесна скала, а от другата — с дълбока пропаст. В далечината под тях, кацнало върху планинския хълм, селцето Ароза от швейцарския кантон Граубюнден сякаш им намигаше измежду бръснещия сняг.

— Винаги ли е било толкова трудно? — попита го Ема, когато стигна до нея.

— Последният път ти ме изпревари до върха.

— Ала това беше преди осем години. Остарявам.

— Аха, на трийсет и две си истински динозавър. Изчакай да станеш на моите години, оттам нататък вече е лесно. — Извади бутилка вода от раницата си и й я подаде. — Как се чувстваш?

— Полуумряла — отвърна тя, подпирайки се на щеките си. — Време е да викнем на помощ шерпите.

— Объркала си държавата. Тук имат джуджета. По-умни са, но пък далеч не толкова силни. Ще трябва да се оправяме сами.

— Сигурен ли си?

Джонатан кимна.

— Просто си прегряла. Свали за малко шапката си и пий до насита.

— Да, докторе. Веднага. — Ема смъкна вълнената си шапка и жадно отпи от бутилката.

Джонатан я видя в спомените си отпреди осем години на същата тази планина. Първото им катерене заедно. Той — новоизлюпеният хирург, току-що завърнал се от първото си назначение в Африка от „Лекари без граници“; тя — своенравната английска медицинска сестра, която бе довел оттам със себе си като своя съпруга. Преди да започнат катеренето, я попита дали има опит.

— Малко — отвърна му скромно тя, ала на бърза ръка го разпердушини до върха, демонстрирайки умения на опитен алпинист.

Сега, след като се напи с вода, Ема прокара ръка през буйната си, медночервена коса и въздъхна:

— Така е по-добре.

— Сигурна ли си?

Тя се усмихна, но в лешниковите й очи се четеше умора.

— Съжалявам — отрони Ема.

— За какво?

— За това, че не съм във форма, че забавям темпото ни, че не идвах с теб през последните години…

— Не ставай глупава. Просто се радвам, че си тук.

Ема вдигна устни към лицето му и го целуна.

— Виж — каза той, малко по-сериозно. — Времето се влошава, май е по-добре да се връщаме.

Тя му подхвърли бутилката и възнегодува:

— Не си го и помисляй! Веднъж вече те победих по този склон. Само гледай как ще го направя отново.

— Колко пари си готова да заложиш?

— Ще се обзаложим за нещо по-хубаво.

— А, така ли? — Джонатан отпи от бутилката и се зарадва, че Ема отново се шегува. Откога не й се бе случвало? Повече от шест месеца ли минаха, откакто започнаха пристъпите на главоболие и тя се затваряше в някоя тъмна стая часове наред? Той не се сещаше за точната дата, знаеше само, че се случи преди Париж, а там бяха през юли…

Джонатан дръпна назад ръкава си и прегледа показателите на ръчния си часовник „Суунто“. Надморска височина — 2760 метра. Температура — минус 10 градуса по Целзий. Атмосферно налягане — деветстотин милибара. Ала непрекъснато се понижаваше. Гледаше цифрите и не вярваше на очите си — налягането падаше критично.

— Какво има? — попита Ема.

Джонатан напъха бутилката в раницата си.

— Виелицата тепърва ще се усилва. Трябва да побързаме. Сигурна ли си, че не искаш да се връщаме?

Ема поклати глава. Никаква самонадеяност този път. Само кураж.

— Добре тогава — съгласи се той. — Ти води, а аз ще те следвам. Момент само да оправя ремъците си.

Джонатан коленичи и се вгледа в купчинката сняг, която се свлече към върха на ските му. След секунди върховете им започнаха да вибрират… Той веднага забрави за ремъците си.

Внимателно се изправи. Над рамото му се издигаше северният склон на Фурга — отвесна тристаметрова стена от камък и лед с остър варовиков връх. Преспите, навявани от безспирните ветрове, бяха оформили в основата й широк снежен пояс, който изглеждаше крехък и нестабилен. „Бомба със закъснител“, както казваха планинарите.

Гърлото му пресъхна. Беше опитен алпинист. Катерил бе Алпите, Скалистите планини, а веднъж дори и Хималаите. Имаше доста критични моменти зад гърба си и бе излизал от тях невредим, за разлика от мнозина. Отлично разбираше кога има истински повод за тревога.

— Усещаш ли? — попита той. — Задава се лавина!

— Чу ли нещо?

— Не. Не още. Но…

Някъде там, над тях, откъм далечните върхове се разнесе гръм… Планината потрепери. Той се сети за снега върху Фурга. Дни наред кучешкият студ го бе вледенявал, превръщайки го в тежаща стотици тонове гигантска плоча. Това, което чу, не беше гръм, а пропукването на плочата и отлепването й от по-стария, хрупкав сняг под нея.

Джонатан впери поглед в планината… Веднъж беше попадал в лавина… Лежа затрупан в продължение на единайсет минути — потънал в мрак, неспособен да помръдне дори пръста си. Беше прекалено премръзнал да усети, че кракът му се е извадил от ставата и се е усукал така, че коляното му е на сантиметри от ухото му. В крайна сметка бе оцелял благодарение на приятел, който видял кръста от емблемата на униформеното му яке секунди преди лавината да го помете.

Минаха десет секунди. Тътенът замря. Вятърът утихна и наоколо се възцари зловеща тишина. Без да говори, той разви намотаното около кръста си въже и завърза края му за талията на Ема. Твърде късно беше да се връщат. Трябваше да се махнат от пътя на връхлитащата лавина. Джонатан обясни на Ема с жестове, че ще се движат към стената и тя трябва да го следва плътно.

— Разбра ли? — изкрещя той.

— Разбрах — отвърна тя, размахвайки ръце сред усилващата се виелица.

Джонатан насочи ските нагоре и тръгна. Скалната стена се издигаше отвесно, по продължението на склона. Той поддържаше енергично темпо и на всеки няколко крачки се обръщаше, за да се увери, че Ема успява плътно да го следва. Вятърът се усили и задуха на изток. Снегът удряше косо и се сплъстяваше в гънките на дрехите им. Джонатан не усещаше ходилата си. Пръстите на ръцете му изтръпнаха и се вкочаниха. Видимостта намаля от шест на три метра и съвсем скоро вече не виждаше по-далеч от носа си. Единствено паренето в бедрата му подсказваше, че се движи в посока нагоре и встрани от пропастта.

Стигна билото час по-късно. Изтощен, заби ските си в снега и издърпа Ема нагоре. Тя прекрачи ръба и се свлече в ръцете му. Мъчеше да си поеме въздух като изхвърлена на брега риба. Държа я в прегръдките си, докато успокои дишането си и събере сили да се изправи сама.

Тук, в седловината между двата върха, вятърът ги брулеше яростно, мощен като реактивен двигател. Небето обаче се бе прояснило и Джонатан успя за кратко да зърне долината, водеща към селцето Фрауенкирх и отвъд него — към Давос.

Приближи се до ръба и надникна. Надвисналата огромна пряспа се срути в улея между скалите като в асансьорна шахта.

— Тук долу е Роман. Ако успеем да слезем, ще сме в безопасност.

Мястото носеше името Роман — в памет на водача, убит от лавина, докато се спускал в улея. Ема ококори широко очи. Погледна към Джонатан и поклати глава.

— Прекалено стръмно е.

— Справяли сме се и в по-трудни ситуации.

— Не, Джонатан… погледни наклона. Няма ли друг начин?

— Не и днес. Ем, трябва да се махнем оттук или ще замръзнем до смърт.

Тя се приближи до ръба, надзърна предпазливо, ала в миг се отдръпна назад и сведе глава към гърдите си. После изрече колебливо:

— Какво пък толкова! Стигнали сме дотук. Да го направим.

— Един скок, бързо завъртане и оттам нататък е проста работа. Както казах, справяли сме се и с по-трудни неща.

Ема кимна, вече малко по-уверено. За момент дори си повярва, че всичко е наред, че изобщо не ги грози замръзване и че с нетърпение очаква да провери издръжливостта си в това почти самоубийствено спускане.

— Добре тогава. — Джонатан свали ските си и обели подложките. Стисна едната от тях като брадва, изсече парче сняг, което стигаше до кръста му, и го бутна през ръба. Ледената буца се хлъзна по наклона и се срути в пропастта. Повлече след себе си малко от преспите, но като цяло склонът остана спокоен.

— Следвай ме — каза той. — Аз ще водя.

Ала Ема застана пред него; върховете на ските й стърчаха над снежния корниз.

— Върни се — нареди той, докато припряно нахлузваше ските си. На лицето й бе изписано онова изражение. Нямаше нужда да я поглежда дори, за да го разбере. Усещаше го. — Нека аз да съм пръв.

— Няма да ти позволя да поемеш цялата тежест.

— Не си го и помисляй дори!

— Ще се видим долу, чу ли?

И преди той да успее да продума, тя се оттласна, затаи дъх и се спусна. Ските й удариха леда със свистене. Приземи се тромаво върху наклона и със светкавична бързина се понесе странично надолу. Водещата й ска леко се килна и заора в снега. Ръцете й стърчаха прекалено високо, изглеждаше напълно загубила контрол. Погледът на Джонатан се стрелна към скалите от двете страни на улея. Завърти! — крещеше вътрешният му глас.

Три метра я деляха от тях… два… В следващата секунда тялото й изпълни перфектно завъртане и смени посоката.

Джонатан въздъхна с облекчение.

Ема се спусна косо по наклона и направи още едно безупречно завъртане. Ръцете й се отпуснаха. Тя присви колене, за да овладее неравностите. От умората й не бе останала и следа.

Джонатан вдигна победоносно ръка. Успя! Само след трийсет минути щяха да седят в някое от сепаретата на ресторант „Штафлалп“ във Фрауенкирх с димящи чаши ароматно кафе пред себе си и да обсъждат през смях случилото се, сякаш животът им изобщо не е бил в опасност. След това щяха да се качат в хотела, да скочат в леглото и…

Ема падна при третото завъртане.

Вероятно бе закачила някой камък или беше направила завоя част от секундата по-късно и бе ударила ските си в скалата. Стомахът му се присви. Изпълнен с ужас, гледаше как тялото й се пързаля надолу по улея. Тя се мъчеше да забие ръце в снега, ала наклонът бе твърде стръмен и заледен. Пропадаше все по-бързо и по-бързо. Тялото й удари буца и се преметна във въздуха като парцалена кукла. Приземи се и кракът й остана усукан под нея. Снегът наоколо сякаш експлодира. Ските й хвръкнаха във въздуха, а Ема започна да се премята презглава надолу.

Джонатан извика и се хвърли в улея. Спускаше се стремглаво, разперил ръце за равновесие, с изопнато тяло. Гмурна се в облак от ситни снежинки и за момент се изгуби в белотата пред себе си, губейки представа за посоката. Изправи ските и се стрелна напред.

Ема лежеше по корем на дъното на склона, със заровено в снега лице. Джонатан спря, свали ските си и нагази с широки крачки в снега, отчаяно търсейки с поглед дори слабо помръдване на тялото й.

— Ема — тревожно извика той. — Чуваш ли ме?

Свали раницата, коленичи, извърна я и почисти снега от устата и носа й. Постави ръка на гърдите й и усети, че диша. Сърцето й туптеше ритмично. Извади от раницата найлонова торба, в която носеше резервна шапка, ръкавици, очила и капиленова^[1] риза. Нагъна дрехата и я постави под бузата й.

Ема се размърда.

— По дяволите! — промърмори тя.

— Не се движи — нареди той със строгия си глас на лекар. Опипа крака й от бедрото надолу. Изведнъж лицето й се сгърчи от болка.

— Не… спри! — извика тя.

Джонатан отдръпна ръце. На няколко сантиметра над коляното й, изпод панталона, стърчеше нещо остро. Той се вгледа в странната издутина. Само едно нещо можеше да изглежда по този начин.

— Счупен е, нали? — примигваше Ема срещу него с широко отворени очи. — Не мога да движа пръстите си. Чувствам ги като сноп скъсани кабели. Боли, Джонатан. И то ужасно.

— Успокой се и ми дай да погледна.

С швейцарското си ножче направи малък процеп в скиорския й панталон и внимателно издърпа плата встрани. Парче строшена кост стърчеше от подгизналия й в кръв крак.

— Много ли е зле? — попита Ема.

— Достатъчно — отвърна безгрижно той, сякаш се касаеше за обикновено спукване на костта. Извади пет обезболяващи таблетки и й помогна да ги изпие. После с помощта на лейкопласт от комплекта за първа помощ залепи разреза в скиорския й панталон.

— Най-напред ще шинирам крака ти. Искам да обездвижа костта. Не мърдай.

— За бога, Джонатан, според теб бих ли могла да се изправя?

Той се върна нагоре по склона да вземе ските и щеките й. Постави щеките от двете страни на крака й, отряза дълго парче въже, завърза пръчките в единия край и го омота около бедрото и глезена й. Коленичи до нея, подаде й кожения си портфейл и й нареди да го захапе между зъбите си.

После бавно пристегна въжето, докато щеките изпънаха счупения крак. Ема рязко пое въздух. Той завърза другия му край и завъртя тялото й с краката надолу по наклона. Като приключи, струпа под гърба й купчина сняг, за да я надигне в седнало положение.

— Така по-добре ли е? — попита той.

Ема сбърчи лице и по бузата й се търкулна сълза.

Той сложи ръка на рамото й.

— А сега сме готови да извикаме помощ.

Измъкна двупосочната радиостанция от якето си.

— Спасителна служба Давос — изрече той с гръб към вятъра. — Спешен случай. Ранен скиор от южната страна на Фурга, подножието на Роман. Край.

Никой не отговори.

— Спасителна служба Давос — повтори той. — Спешен случай. Нуждаем се от помощ незабавно. Отговорете.

Отсреща се чу силно пращене. Той опита отново, ала пак не получи отговор.

— Заради времето е — обади се Ема. — Смени канала.

Джонатан се прехвърли на друг канал. Преди години бе работил като инструктор и ски патрул в Алпите и беше настроил радиостанцията на честотите на всички възможни спасителни служби в района — Давос, Ароза и Ленцерхайде — включително полицията, Швейцарски алпийски клуб и REGA — швейцарската въздушна спасителна служба, наричани от скиорите и алпинистите „въздушни линейки“.

— Спасителна служба Ароза. Ранен скиор от южната страна на Фурга. Нуждаем се от помощ незабавно.

Отново никакъв отговор. Разгледа радиостанцията отблизо. Червената лампичка слабо примигваше. Джонатан я удари в крака си. Светлината примигна и угасна.

— Не работи.

— Ама как така? Видях те да я пробваш снощи.

— Тогава си беше наред. — Той включи и изключи апарата няколко пъти, но лампичката така и не светна повече.

— Може ли да е от батериите?

— Не ми се вярва. Вчера сложих нови. — Свали ръкавиците си и отвори апарата. — Кабелите са причината. Връзките към радиопредавателя са прекъснати.

— Свържи ги.

— Не мога. Не и тук. Не съм сигурен дали изобщо бих могъл, дори и да имах инструменти.

Той пусна радиостанцията в раницата си.

— Ами телефонът? — попита Ема.

— Няма смисъл. Тук горе няма никакъв обхват.

— Пробвай — настоя тя.

Екранът на мобилния му телефон показваше липса на сигнал. За всеки случай набра номера на REGA. Безуспешно.

— Нищо. Черна дупка.

Ема го погледна настоятелно и той разбра, че полага усилие да не избухне.

— Трябва да се обадим на някого.

— Не можем…

— Пробвай отново радиостанцията.

— Защо? Казах ти, счупена е.

— Просто го направи!

Джонатан коленичи до нея.

— Виж сега, всичко ще бъде наред — увери я той с възможно най-спокойния си тон. — Ще се спусна със ските и ще доведа помощ. Лавинният предавател ще остане у теб и лесно ще те открия.

— Не можеш да ме оставиш тук. Никога няма да намериш пътя обратно, дори и със сигнала от предавателя. Видимостта е не по-голяма от пет метра. Ще замръзна. Не можем… Аз не мога… — Гласът й изтъня. Отпусна глава в снега и извърна очи, за да прикрие сълзите си. — Почти успях да направя завъртането… последното… просто малко закъснях…

— Чуй ме. Всичко ще бъде наред.

Ема вдигна поглед към него.

— Наистина ли?

Джонатан избърса сълзите от бузата й.

— Обещавам ти — каза той.

Бръкна в раницата си, извади термос и наля на съпругата си чаша горещ чай. После взе ските й и ги заби в снега зад нея под формата на буквата Х, за да се виждат отдалеч. Свали якето си и го метна върху гърдите й, а шапката си нахлупи върху нейната така, че да покрива тила й. Накрая извади от раницата си одеялото за спешни случаи и внимателно го подпъхна под гърба й и около гърдите. На него пишеше „Помощ“ с големи оранжеви флуоресцентни букви. Предвидено бе за въздушни спасителни операции. Днес обаче тук нямаше да дойде хеликоптер.

— Наливай си чай на всеки петнайсет минути — каза той и стисна ръката й. — Не забравяй да се храниш и преди всичко — не заспивай.

Ема кимна. И вкопчи пръсти в дланта му.

— Не забравяй за чая — продължи той. — На всеки петнайсет…

— Млъкни и изчезвай оттук — каза тя. Стисна ръката му за последно и я пусна. — Махай се, преди да си ме изплашил до смърт.

— Ще се върна колкото може по-бързо.

Ема се взираше в очите му.

— И, Джонатан… не гледай така тревожно. Досега не ти се е случвало да не спазиш обещание.