Кристофър Райх
Правилата на измамата (14)

12.

Мястото се наричаше Ал Азабар. Там се помещаваше палестинският клон на Фар Фалестин — отдел на сирийското военно разузнаване. Филип Палумбо влезе в сградата и потръпна от тежката миризма на амоняк, която го блъсна от коридора.

Не идваше тук за пръв път, но така и не свикна с лютивата воня и неприветливата обстановка. Циментов под. Циментови стени. Снимки на президента Башир Ал Асад (наричан от сънародниците си Доктора, заради образованието си на офталмолог) и покойния му баща Хафез Ал Асад бяха единствената украса наоколо. В центъра на помещението имаше бюро, зад което седеше униформен служител. В краката му дремеше немска овчарка. Щом видя Палумбо, мъжът стана и козирува.

— Добре дошли отново, сър.

Палумбо го подмина, без да отговори. За протокола него го нямаше тук. При евентуална проверка, съществуваха необорими доказателства, че кракът му не е стъпвал на сирийска земя.

Филип Палумбо се отправи към Специалния наказателен отдел на ЦРУ. На хартия, въпросното звено спадаше към Отдела за антитероризъм. Реално обаче съществуваше като самостоятелна единица и Палумбо докладваше направо на заместник-директора на управлението — адмирал Джеймс Лафивър, втория по важност човек в йерархията на Агенцията.

Работата на Палумбо беше проста. Да открива заподозрените терористи и да ги отвлича за разпит. За целта имаше на разположение три реактивни самолета; екип от агенти, готови да поемат към всяка една от четирите посоки на света с един час предизвестие; както и неписаната благословия на адмирал Лафивър и стоящия зад гърба му президент на Съединените щати. С едно-единствено условие — да не допуска да бъде заловен. А това, без съмнение, си беше нож с две остриета…

Самолетът се приземи в Дамаск в 13:55 часа местно време. Първото, което направи, бе да предаде затворника в ръцете на сирийските власти. Подписаните от него документи в три екземпляра превърнаха затворник 88891Z в повереник на сирийската наказателна система. Валид Гасан бе прекратил съществуването си някъде над Средиземно море. Официално се водеше за „безследно изчезнал“.

Спретнат мъж с делови вид, облечен в колосана маслиненозелена униформа, се появи от ярко осветения коридор. Казваше се полковник Меджид Малуф — или полковник Майк, както настояваше да го наричат. Той щеше да води разпита.

Полковник Майк бе непривлекателен мъж с изпито лице, осеяно с дълбоки белези от шарка. Посрещна американеца с целувка по двете бузи, прегръдка и ръкостискане — поздрав, мощен като меча прегръдка. Двамата се оттеглиха в кабинета му, където Палумбо прекара един час в обсъждане на подробностите около случая, наблягайки на празните места, които Гасан тепърва трябваше да попълни.

Сириецът запали цигара и заби поглед в записките си.

— Предполагаемо време?

— Считай го за сериозно надвиснала заплаха — отвърна Палумбо. — Вероятно до дни. Две седмици най-много.

— Трябва да се действа бързо значи.

— Боя се, че да.

Сириецът махна с пръст парченце тютюн, залепнало на езика му.

— Имаме ли време да доведем роднини?

Доказано успешен похват при разпит бе присъствието на майка или сестра на заподозрения. Само представата за физическо насилие върху някоя от тях водеше до пълни самопризнания в болшинството от случаите.

— В никакъв случай — отвърна Палумбо. — Трябва ни нещо с незабавен резултат.

Сириецът вдигна рамене.

— Разбрано, приятелю мой.

Официално Сирия все още фигурираше в списъка на Съединените щати на „държави — спонсори на тероризъм“, въпреки че не беше директно свързвана с никакви терористични действия от 1986 година насам. Дори заклеймяваше всякакви опити на местни групировки за атаки на сирийска земя или срещу западни обекти. Ала Сирия предоставяше „пасивна подкрепа“ на различни екстремистки групировки с искания за независимост на Палестина. „Ислямски джихад“ бяха разположили щаба си в Дамаск, а „Хамас“ и „Народен фронт за освобождение на Палестина“ също поддържаха клонове в града.

Въпреки това, наред с масовото незачитане на човешките права в страната, американското правителство разглеждаше сирийците като партньори във войната срещу терора. След 11-ти септември сирийският президент бе предоставил на САЩ информация относно местопребиваването на някои от членовете на Ал Кайда и бе заклеймил атаките. По време на войната в Ирак сирийските военни положиха усилия да спрат потока от незаконно преминаващи границата въстаници към Ирак. Като държава с вековна диктатура, Сирия не желаеше революцията на ислямските фундаменталисти да помете целия арабски свят. От нея се искаше единствено да гледа отстрани бушуващата гражданска война в Ирак и да кротува. Прояви на екстремизъм нямаше да се толерират.

Килията за разпити беше тясна, усойна стая, с решетки на прозореца и отводнителен канал по средата на пода. Мъж от охраната вкара затворника вътре. Минута по-късно друг довлече дървен училищен чин, от онези, при които столът и плотът за писане са свързани. Накараха Гасан да седне. Охраната махна черната качулка от главата му.

— Е, господин Гасан — започна полковник Майк на арабски. — Добре дошли в Дамаск. Ако сътрудничите и отговаряте на въпросите ни, престоят ви тук ще е кратък и ще ви върнем обратно под опеката на американските ни приятели. Разбирате ли ме?

Гасан не отговори.

— Желаете ли цигара? Вода? Нещо друго?

— Да си го начукаш! — измърмори Гасан, но перченето му се изпари след нервните му погледи през рамо.

Полковник Майк даде знак на охраната и двамата мъже му се нахвърлиха. Единият изви лявата ръка зад гърба му, а другият опъна дясната, стовари коляно над лакътя му и простря дланта му върху масата. Пръстите му потръпнаха като ударени от електрически ток.

— Аз съм американски гражданин — крещеше Гасан, докато се гърчеше в опит да се освободи. — Имам права. Пуснете ме незабавно. Искам да се обадя на адвокат. Настоявам да бъда върнат в родината си.

Полковник Майк извади от горния си джоб ножче със седефена дръжка и махна калъфа му. Внимателно плъзна кутрето на Гасан встрани и пъхна между него и безименния пръст коркова тапа, за да не мърда.

— Настоявам да се срещна с посланика! Нямате право! Аз съм американски гражданин. Не можете…

Полковник Майк допря острието до основата на пръста му и го отсече като морков. Гасан изпищя пронизително. После още по-силно, когато Майк притисна напоена с дезинфекционен разтвор превръзка към раната.

Палумбо безизразно наблюдаваше.

— И така, приятелю. — Полковник Майк приклекна и се надвеси над Гасан. — На 10-ти януари си бил в Лайпциг. Срещнал си се с Дмитрий Шевченко, оръжеен търговец, който е разполагал с петдесет килограма пластичен експлозив. О, ти си изненадан! Не бъди, приятелю. Добре знаем за какво става въпрос. Колегите ти в Германия бяха доста разговорливи. Безсмислено е да мълчиш. Излишна тревога, излишна болка. Нали знаеш какво казват? „В крайна сметка, рано или късно, всички проговарят“. Хайде, хабиби, нека се държим цивилизовано.

Гасан направи гримаса, вперил очи в раната си.

Полковник Майк въздъхна и продължи:

— Платил си на Шевченко десет хиляди долара и си натоварил стоката в бял микробус „Фолксваген“. Толкова знаем. Останалото ще ни го разкажеш. А именно, на кого си доставил експлозивите и за какво ще бъдат използвани? Обещавам ти, че няма да си тръгнеш оттук, преди да си ми отговорил. А ако възнамеряваш да ме излъжеш, длъжен съм да добавя, че ще изчакаме да разберем дали казваш истината. Е, да започваме. На кого предаде експлозивите?

Палумбо с интерес разглеждаше обувките си. Това бе моментът, в който обикновено лъсваше характерът на човека.

Гасан се изплю в лицето на полковника.

Боец значи…

Палумбо излезе от килията. Време беше за кафе. Очертаваше се дълга нощ.