Кристофър Райх
Правилата на измамата (85)

83.

Джонатан се приближи към полицая с вдигнати встрани ръце, за да покаже, че не е въоръжен, точно както го посъветва Ема.

— Трябва да спрете екипите си — каза той. — Хората, които търсите, не са в тази къща.

— Не са ли? — предпазливо попита Фон Даникен.

— Не. Нито пък „търтеят“.

— Защо ми казвате това?

— Защото аз също искам да ги спра. Направихте грешка. Не аз съм човекът, когото трябва да издирвате.

— А кого?

— Мен. — Ема пристъпи към тях иззад гърба на полицая. — Господин Блиц и господин Ламерс бяха мои колеги, не на Джонатан.

— Не ви разбирам, госпожице…

— Госпожа Рансъм — довърши тя.

Фон Даникен местеше поглед от единия към другия и трескаво размишляваше. За момент дори му се стори, че долови у тях отчаяние.

— Вие сте Ема Рансъм — възкликна той, сочейки я невярващо с пръст. — Жената, която загина при злополука в планината миналия понеделник?

— Нямаше никаква злополука.

— Очевидно… — въздъхна Фон Даникен.

Ема срещна погледа му. Двама професионалисти от двете страни на барикадата си размениха безмълвни послания. Ема му даде секунда да осмисли нещата и продължи:

— Джонатан няма нищо общо с този заговор. Полицаят, когото уби, изпълняваше наши заповеди. Заедно с партньора си нападна съпруга ми в опит да се сдобие с нещо, което ми принадлежеше. Джонатан действаше при самозащита. Не мога да кажа нищо повече, освен това, че аз съм тази, която търсите. Не съпругът ми. Трябва да ме изслушате. Бъркате къщата. Ще попаднете в клопка?

— В клопка ли? — скептично попита Фон Даникен.

— Да.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Защото знам къде се намира истинската къща.

— Трябва да побързаме — намеси се Джонатан. — Прекратете операцията.

Цялото същество на Фон Даникен излъчваше безстрастната апатия на изтощен боец, събиращ сили за последната си битка. Раздвижи устни и Джонатан се приготви да чуе един от многото измъчващи го въпроси. Същите, които бяха тормозили и него.

— Къде е „търтеят“? — попита Фон Даникен.

— Държат го в една къща горе на хълма. На Ленкщрасе 4. — Ема посочи към възвишенията, издигащи се на около пет километра зад тях.

— Планирано е за тази вечер, така ли?

— Полетът на „Ел Ал“ от Тел Авив — каза тя.

Далече, на някоя от пистите, се приготвяше да излети самолет. Острото свистене на мощните му двигатели пронизваше небето. Малко по-отблизо се разнесе различен звук с по-ниска честота. Тримата вдигнаха погледи и проследиха двете неясни сиви очертания, спускащи се надолу.

— Спри ги — каза Ема.

— Как мога да съм сигурен, че казваш истината?

— Защото стоя тук, пред теб.

Фон Даникен извади радиостанцията от джоба си и я приближи до устата си. Преди да успее да каже и дума, нощта избухна в смесица от заслепяващи експлозии, шум от счупени стъкла и насечен картечен огън. Величествени огнени пламъци обагриха черното небе. Озарени от блясъка им човешки силуети тичаха към задната част на къщата.

Фон Даникен се втурна надолу по пътеката. Джонатан и Ема плътно го следваха. Стигнаха до командния център и влязоха вътре през задната врата. Десетина мъже стояха струпани на прозореца в дневната. От радиостанцията се изливаше непрекъснат поток от думи.

— Всекидневна. Чисто.

— Кухня. Чисто.

— Спалня. Чисто.

Гласовете говореха в телеграфен стил, без да се застъпват. Тогава се чу картечен огън…

— Имаме ранен!

Настъпи хаос и паника. Гласовете крещяха един през друг като обезумели.

— Кой е?

— От лошите.

— Чакай… какво, по дяволите, става?

— Завързан е.

— Но той имаше оръжие.

— Извикай шефа тук… Веднага!

Фон Даникен погледна към Ема, но тя не откъсваше очи от радиостанцията.

Бъркотията спря внезапно, точно както и започна. Никой не помръдваше. Всички мълчаха в очакване да чуят нещо. Изтече минута. Някъде навън се разлая куче.

Най-после от радиото се разнесе гласът на Брант.

— Маркус, ела веднага!

Фон Даникен посочи с пръст към Ема и Джонатан.

— Не мърдайте оттук.

* * *

Вървеше по средата на пътя. Целенасочено не бързаше, въпреки че му се искаше да тича. Ала той все пак стоеше начело на отдел във Федералната полиция и съзнаваше, че ако го направи, ще изглежда изключително неуместно за поста му.

Изкачи стълбите към входната врата по две наведнъж, проправяйки си път между излизащите отвътре полицаи. Очите му пареха от пропития във въздуха бездимен барут. Влезе вътре. Електричеството към къщата бе прекъснато още преди атаката. Коридорите бяха тъмни и задимени. Фон Даникен включи фенерчето си. Почернялото лице на Брант изникна пред него.

— Очаквали са ни — каза той и го поведе към всекидневната. — Приготвили са ни клопка.

— Какво?

— Виж сам.

Фон Даникен насочи фенерчето си към струпаната в центъра на стаята купчина. На пода, прекатурен на една страна лежеше мъж, завързан към стол с ниска облегалка. Устата му беше омотана с тиксо. От ръката му стърчеше пистолет, пристегнат около дланта му с още тиксо. От раната на гърдите му се процеждаше струйка кръв и се събираше в локва под тялото му. Безжизнените му очи бяха широко отворени.

— Обучени сме да стреляме веднага щом видим оръжие — обади се Брант.

Фон Даникен пристъпи напред. Усещаше тялото си като вцепенено. Мозъкът му отказваше да приеме за истина това, което очите му виждаха.

Мъртвецът беше Филип Палумбо.

* * *

— Какво друго знаеш за „търтея“? — попита Фон Даникен, когато се върна в командния център.

— Екипът се състои най-малко от шест души — обясни Ема. — Четирима за сглобяването и двама, които да стоят на пост. Освен тях един авиодиспечер и един пилот. Ще бъдат тежковъоръжени.

Фон Даникен се приближи до прозореца и погледна към върха на хълма. Познаваше района — горист склон, съхранил останките от древните каменни стени на цитаделата, опасваща някога Цюрих. Докато очите му се опитваха да привикнат към тъмнината, от летището излетя самолет. Вдигна се във въздуха, наклони се силно надясно и прелетя точно над въпросното място. Той погледна надолу към улицата. Хората на Брант се точеха един по един от къщата. Нямаше време да ги чакат, докато се организират отново.

— Докарай колата — нареди Фон Даникен на Харденберг. После се обърна се към Миер: — Готов ли си с онази справка за полетите, която ти поръчах?

Миер измъкна комплект документи от сакото си. Фон Даникен заби поглед в разписанието на полетите. Пристигащ в 08:05 часа. Полет 863 на „Ел Ал“ от Тел Авив. Погледна часовника си. Беше 07:30. Обърна се към Ема:

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Има два маршрута до къщата — отвърна тя. — Единият е по пътя, който ще служи за писта. Другият води към задния двор. Предлагам да се разделим на две групи. Аз ще тръгна по първия.

Фон Даникен се загледа в дръзката, самоуверена жена пред себе си, която си позволяваше да му дава заповеди в собствената му държава. Преглътна отговора, подхождащ повече на някой младок, а не на главен инспектор.

— Добре. Имаш ли нужда от оръжие?

Ема кимна към Джонатан.

— Само за него. — Изчака, докато Фон Даникен снабди съпруга й с пистолет и два резервни пълнителя, и продължи: — Около къщата ще има мъже на пост. Приближете се колкото се може по-близо и ги изненадайте с прожекторите и сирените. Това ще ги изплаши. След нападението в къщата клопка едва ли очакват някого.

— Кой стои зад всичко това? Остин ли? — попита Фон Даникен.

Ема замълча.

— Можеш ли да говориш с него? — продължи той. — Ще те послуша ли, ако му кажеш, че сме обсадили двора?

— Не — отвърна тя. — Той се вслушва само в един глас.

— Какво значи това?

— Няма да прекрати започнатото. Не и този път.

Фон Даникен се свърза по радиостанцията с капитана на щурмовия отряд и му даде инструкции да доведе екипа си възможно най-бързо по задния маршрут към Ленкщрасе и да има готовност за престрелка.

Харденберг спря пред командния център бяла полицейска патрулна кола „Ауди“. Фон Даникен отвори вратата.

— С кола ли сте? — попита той Ема Рансъм.

— Паркирали сме на пътя отзад — отвърна тя.

— Късмет тогава.

Фон Даникен се настани на задната седалка. Курт Миер, стиснал с две ръце автомат „Хеклер & Кох“, седна отпред до шофьора.

— Да ти призная, отдавна не съм стрелял с такъв — каза той.

— Колко отдавна? — попита Фон Даникен.

— Никога.

— Дай ми го.

Миер подаде автомата на Фон Даникен. Той го зареди и го настрои на автоматична стрелба.

— Прицелваш се и натискаш спусъка. Няма начин да не улучиш. Само гледай да не е някой от нашите.

Миер пое автомата и го подпря в скута си.

— Вкарай Ленкщрасе в навигацията — нареди Фон Даникен, след като потеглиха.

Харденберг въведе адреса в системата за сателитна навигация на автомобила. На екрана се появи карта. Ленкщрасе представляваше права като линия улица, граничеща с градския парк. Въпросната къща се намираше в северния й край точно преди да завие към дъното на парка.

— Мини отзад — каза Фон Даникен.

Колата се движеше по улиците на Глатбруг. Излезе на магистралата и след това пое нагоре по криволичещите завои на стръмния хълм. Фон Даникен набра номера на летището. Чака четири минути, докато го свържат с кулата. Представи се.

— Как се движи полет 863 на „Ел Ал“?

— Ще кацне двайсет минути по рано, в 07:45 часа — отговори диспечерът.

Фон Даникен погледна часовника на таблото.

— Свържете се с пилота и му кажете да отложи кацането. Имаме потвърдена заплаха, отнасяща се до този самолет.

— Намира се на шейсет километра от летището и е започнал заход за кацане. Не са докладвали за проблеми. Сигурен ли сте?

— Имаме основателна причина да смятаме, че предстои наземна атака срещу полет 863 на „Ел Ал“.

— Но от главното управление не са ме уведомили за…

— Направи го веднага!

— Да, сър.

Фон Даникен затвори. Шейсет километра. Ако малкият „търтей“ в кабинета на Ламерс имаше обхват от петдесет километра, то този тук, съдейки по размерите му, можеше да стигне десет пъти по-далеч.

— Малко по-нагоре има блокада на пътя — каза Харденберг.

— Заобиколи я.

— Да пусна ли сирената?

— Изчакай, докато приближим.

Харденберг насочи аудито встрани от пътя и гумите плавно стъпиха по заснежения чакъл. Колата леко поднесе.

— Внимавай.

— Няма проблем — каза Миер. — Казах на…

Предният прозорец експлодира и купето се изпълни с парчета натрошено стъкло. В колата заваляха куршуми. Спука се гума и автомобилът се наклони на една страна. Радиаторът се взриви и отвътре изригна облак пара.

— Залегни! — извика Фон Даникен.

Секунда по-късно го удари нещо топло и влажно. Той избърса лицето си и по ръцете му се размаза съсирена кръв. Курт Миер лежеше свит между двете седалки с лице, превърнато в безформена каша от кости и хрущяли.

Харденберг отвори вратата и изпълзя към задната част на колата. Фон Даникен отвори своята врата, преброи до три и хукна към гората. Хвърли се по корем и зарови лице в снега.

Стрелбата замря.

— Обади се на капитан Брант — извика той към Харденберг.

— Телефонът ми остана в колата.

Фон Даникен опипа джобовете си. Беше изпуснал своя телефон по време на непредставителното си излизане. Измъкна служебния си пистолет, напъха непохватно заредения пълнител и свали предпазителя. Погледна часовника си и изруга. 07:42. До ушите му достигна някакъв шум. Двигателят на „търтея“ се събуждаше за живот.

Огледа се наоколо. Къщата се намираше на трийсет метра нагоре по склона. Надвиснала над хълма модерна постройка, подпряна от здрави стоманени пилони. Прозорците тъмнееха и й придаваха изоставен вид. За съжаление, не беше така…

Фон Даникен надигна глава и отново се огледа. Един куршум се удари в дървото на десетина сантиметра от него. Той зарови лице в снега. Имат очила за нощно виждане, мина му през ума. Как иначе можеха да го забележат в проклетия мрак?

— Притичай надолу по хълма — нареди той на Харденберг. — Трябва да предупредиш останалите.

Харденберг седеше подпрян с гръб на задната броня, пребледнял като платно.

— Добре — отвърна той, ала не помръдна.

— Прикривай се зад колата и няма да те улучат — продължи Фон Даникен.

Харденберг се раздвижи. Преглътна и се надигна, после запълзя на четири крака надолу по баира. Фон Даникен не сваляше поглед от него. Пет крачки, десет… Стой наведен, тихо повтаряше той. Харденберг пропълзя още няколко метра и колебливо надигна глава.

— Залегни! — прошепна Фон Даникен и размаха ръка, давайки му знак да се сниши.

Харденберг разтълкува движението му точно обратно и се надигна да става.

— Не! — извика Фон Даникен с всичка сила. — Залегни!

Харденберг кимна несигурно и продължи да слиза по хълма. Секунда по-късно един куршум се заби в главата му и той се свлече върху бетонната настилка.

— Клаус!

Фон Даникен се търкулна по гръб и покри лицето си с ръце. Повдигаше му се от самия себе си.