Кристофър Райх
Правилата на измамата (54)

52.

— Това пълният списък с назначенията му ли е? — Маркус Фон Даникен седеше в малък кабинет без прозорци в един от многобройните коридори на управлението на „Лекари без граници“. Жегата бе нетърпима и той усещаше как с всяка минута, прекарана там, губеше и зрънцето останало му търпение.

Директорката на медицинската организация, настанена зад бюрото си, го гледаше недружелюбно. Петдесетгодишна сомалийка с гладко избръсната глава и златни обеци халки, емигрирала в Швейцария преди двайсет години. Жената не полагаше никакво усилие да прикрие враждебността си, докато разпалено му говореше, насочила към него лакирания си в ярък цвят дълъг нокът.

— Защо да не е пълният списък? — попита тя, докато му подаваше досието на Джонатан Рансъм. — Приличам ли на човек, който се опитва да скрие нещо? Това е абсурдно, казвам ви. Джонатан Рансъм — убиец! Откъде измислихте тази лудост?

Фон Даникен не си направи труда да отговори. От полицията в Граубюнден го бяха изпреварили с един ден и директорката явно започваше да се изнервя. Щеше да е по-добре да си поговори с тях, отколкото да спори с нея. Пое папката и започна да разлиства съдържанието й. Бейрут, Ливан. Ръководител на имунизационна кампания. Дарфур, Судан. Директор, бежански операции. Косово, Сърбия. Главен медицински експерт на инициативата за построяване на местни центрове за спешна помощ. Остров Сулавези, Индонезия; Монровия, Либерия. Това беше списък на всички взривоопасни политически точки в света.

— Нормална практика за вашите лекари ли е да прекарват толкова много време в чужбина? — попита той и вдигна поглед от досието. — Забелязвам, че някои от назначенията на доктор Рансъм са продължавали и по две години.

— В това се състои работата ни — презрително въздъхна жената, извърнала поглед към тавана. — Джонатан предпочита по-предизвикателните задачи. Той е един най-отдадените ни лекари.

— Какво значи това? — попита Фон Даникен.

— Много често условията за работа са нетърпими, лекарят лесно губи поглед върху цялостната картина и потъва в заобикалящото го страдание. Това обикновено води до непреодолимо чувство на безсилие. Имаме доста случаи на посттравматичен стрес, подобен на така наречената „бойна умора“. Но Джонатан никога не се е дърпал от по-суровите назначения. Някои от нас смятат, че това е заради Ема.

— Ема, неговата съпруга ли?

— Забелязахме, че тя проявява малко прекалена склонност да съчувства на населението. „Слива се“ с местните, един вид. Важно е да не се прекрачва границата между нас и тях. Иначе очакванията стават непосилно високи.

— Често срещана практика ли е двама съпрузи да работят в екип?

— Никой не встъпва в брак с намерението веднага след това да зареже партньора си на хиляди километри разстояние.

Фон Даникен се замисли над думите й. Започваше да му се изяснява как, евентуално, работи схемата. Назначенията в чужбина, непрекъснатите пътувания…

— Как точно се вземат решенията къде да бъдат изпратени лекарите?

— Преценяваме възможностите им спрямо нашите нужди. Отдавна се опитваме да привлечем доктор Рансъм в управлението. Опитът му в полевата работа би могъл да вдъхне на проектите ни известна доза здрав разум, така нужен за успешното им осъществяване.

— Разбирам, но кой точно решава къде да бъде изпратен доктор Рансъм? — заинтересува се Фон Даникен.

— Правим го заедно. Тримата. Джонатан, Ема и аз. Отваряме списъка с вакантните длъжности и преценяваме къде биха могли да бъдат най-полезни.

Фон Даникен нямаше представа, че съпругата на Рансъм е приемала работата си толкова присърце. Попита в какво точно са се изразявали нейните задължения.

— Ема правеше всичко — обясни директорката. — Оглавяваше логистиката. Организираше мисиите, грижеше се доставките с лекарства да пристигат навреме, съгласуваше помощта от местните хора, стараеше се да държи настрана наемните бандити, за да не пречат на работата ни. Изобщо, грижеше се за цялата организация, за да може Джонатан да спасява животи. Човек като Ема струваше колкото петима обикновени простосмъртни. Това, което й се случи, е голяма трагедия. Вече усещаме липсата й.

Жена, която се е посветила на работата на съпруга си, е знаела какво прави той. Задавала е въпроси. Фон Даникен се зачуди дали пък не е питала твърде много.

— Над какво точно работи доктор Рансъм в момента? — поинтересува се той.

— Искате да кажете, преди да започне да трепе полицаи ли? — Сомалийката го дари с още една самодоволна усмивка, за да му покаже какво е отношението й към разследването му. — Ръководи антималарийната кампания, която организираме съвместно с фондация „Бейтс“. Не ми изглежда особено щастлив. Работата е административна, а той предпочита полевата дейност.

— За какъв период от време е сегашното му назначение?

— По принцип тази длъжност е постоянна. Той ще остане на поста си до края на кампанията, а междувременно ще обучава заместника си, който ще поеме управлението след него. За жалост, наскоро получих оплакване за поведението му. Явно е бил твърде рязък с американците… А парите са техни — прошепна тя. — Госпожа Бейтс не го харесва. Взето е решение да бъде освободен от поста.

Фон Даникен кимна, но вътрешният му глас му подсказваше, че някаква невидима ръка направлява движението на Рансъм от една държава в друга. Започваше се с оплакване, изразено пред началник „Личен състав“. Просто намек, жената и сама щеше да се сети. Джонатан Рансъм трябва да замине за Бейрут. Нуждаем се от него в Дарфур.

— Имате ли представа къде заминава след това?

— Надявам се в Пакистан — оживи се сомалийката. — Имаме вакантно място за нова мисия в Лахор, на което спешно трябва да назначим някого. Досегашният ни директор почина внезапно от сърдечен удар. Едва на петдесет, горкичкият. Имал е насрочена важна среща с министъра на здравеопазването за вторник. Много ще се радвам, ако успея да убедя Джонатан да замине в неделя, за да може да го замести.

— Тази неделя ли? — учуди се Фон Даникен.

— Да, с вечерния полет. Съзнавам, че той наскоро загуби съпругата си, но доколкото го познавам, съм сигурна, че ще му се отрази добре.

— Неделя — повтори Фон Даникен и всичко бавно започна да прониква в съзнанието му.

Седемдесет и два часа.

* * *

Теорията на Фон Даникен беше проста. Рансъм работеше като обучен агент за чуждо правителство. Служебните му ангажименти към „Лекари без граници“ осигуряваха идеалното прикритие при пътуванията му в различни държави, без да буди подозрение. Ако искаше да открие за кого работи Рансъм, трябваше да разбере с какво се е занимавал досега.

Точно по тази причина Фон Даникен се намираше на улица „Готие“, настанен зад компютър в стаята за разпити на полицейското управление в Женева. На монитора пред него имаше снимка на тежко ранена жена, която спасителни екипи измъкваха от останките на взривена болница. Снимката беше на първа страница на вестник „Дейли Стар“, издаван в Ливан на английски език, в броя от 31-ви юли миналата година.

Заглавието на статията гласеше: „Взрив уби полицейски следовател“. Отнасяше се до експлозия, отнела живота на седемнайсет души, сред които изтъкнат полицейски служител, оглавяващ разследването около убийството на бившия ливански министър-председател. Следователят страдал от бъбречна недостатъчност и в момента на експлозията се намирал в болницата за седмичната си диализа. Според един от полицаите, участващи в разследването на атентата, бомбата е била скрита под настилката на пода по време на ремонт в болницата няколко месеца по-рано. По приблизителни сметки детонацията е била еквивалентна на около петдесет килограма TNT.

В статията се казваше още, че никой не е поел отговорност за атентата и че полицията проверява сведения относно сирийски агенти, забелязани в болницата малко преди взрива.

Фон Даникен отмести поглед от монитора. Бомба, поставена под настилката по време на ремонт три месеца преди атентата. Петдесет килограма TNT. Полазиха го тръпки. Нападение с толкова мащабна подготовка изискваше екип от десетки хора. Строители, предприемачи, служебни лица, подписали разрешителни, някой от лекарския кабинет, който е имал достъп до часовете за преглед на жертвите. Като полицейски служител беше впечатлен, ала като човешко същество изпита ужас.

Преди Бейрут — Дарфур…

Самолет С-141 на Обединените нации, превозващ вождове на мюсюлманското племе джанджауид и местни суданци на път за Хартум на спонсорирана от правителството дискусия за прекратяване на огъня, избухва във въздуха. Няма оцелели. Открити са улики, че в един от двигателите е имало бомба. Всяка от страните твърди, че другата е отговорна за трагедията. Гражданската война се разпалва.

Преди Дарфур — Косово…

Втора страница на „Нешънъл Газет“:

„Експлозия отне живота на генерал в оставка Владимир Дракич, по-известен като Драко, и на други двайсет и осем души. По същото време петдесет и пет годишният Дракич е присъствал на тайна среща на незаконното дясно крило на Отечествената партия, на което е считан за лидер. Обект на международно преследване през последните десет години, Дракич е бил издирван от Върховната комисия за военни престъпления към Обединените нации във връзка с избиването на две хиляди мъже, жени и деца в Сребреница през ноември 1996 година. Според уликите, причина за взрива е спукан главен газопровод. Полицията разследва версии за намеса на съперническа албанска организация. Двама души са били арестувани“.

Трите атаки носеха сходни отличителни белези. Всичките бяха насочени срещу високопоставена, добре охранявана личност. И трите бяха резултат на дългосрочна, прецизна подготовка и изключително добро разузнаване.

И при трите намерените доказателства сочеха като вероятен извършител трето лице.

Но това, което окончателно убеди Фон Даникен в намесата на Рансъм, беше синхронизирането на атентатите. Бомбената атака в Бейрут се беше случила четири дни преди заминаването на Рансъм от Ливан за Йордания. Свалянето на суданския самолет — два дни преди Рансъм да напусне страната. Атаката в Косово — ден преди Рансъм да се завърне в Женева.

Ала все още не можеше да проумее кой имаше най-голям интерес от атентатите. Cui bono? Кой печелеше? Определящ фактор бяха критериите на разследващите органи, ала това не ставаше ясно от вестникарските статии.

Фон Даникен стана от компютъра и разтри слепоочията си.

В главата му отекваха думите на жената от „Лекари без граници“:

Имаме вакантно място за нова мисия в Лахор, на което спешно трябва да назначим някого. Надявам се да го убедя да замине тази неделя.